Джек Слейд
Побратими на сатаната (8)

8.

Сутринта оседлаха конете си под прикритието на скалите. На триста ярда от тях мъжете се подготвяха за тръгване.

— Нека да отидем и да ги попитаме кои са! — предложи нетърпеливо Ед.

— По-добре да не го правим, поне не веднага. Дори и да не са бандити, а хора от Уелс Фарго, няма да се поколебаят да стрелят веднага. Нека да ги оставим да потеглят, после ще ги заобиколим и ще ги посрещнем, така че да могат да ни видят отдалече.

Ед млъкна. Измина поне четвърт час, докато петимата мъже подготвят конете си и се качат на каприте. Набиваше се на очи, че всеки от тях непрекъснато се оглеждаше на запад, в посоката, от която бяха дошли — сигурен знак, че са преследвани.

Когато заплющяха камшиците и се чуха ругатните на мъжете, Ласитър и приятелят му яхнаха конете си и поеха странично, за да изпълнят плана си. Движеха се, галопирайки в една долчинка, под прикритието на храстите, докато не излязоха на открито. С изгрева на слънцето отпуснаха юздите и се насочиха спокойно към трите каруци. Разстоянието до тях беше повече от миля. Яздеха встрани от храстите и драките, за да могат да бъдат забелязани отдалеч. Първите бързо ги съгледаха и съобщиха на останалите. Движенията им се виждаха ясно. Прикритите с чергила каруци не се движеха плътно една след друга, а успоредно и мъжете от първата и втората каруца светкавично изчезнаха под покривалата. Със сигурност те им служеха за прикритие, от което да наблюдават приближаващите се и при нужда да стрелят. Ласитър не искаше да ги дразни излишно. Насочиха конете си към средната каруца и спряха на десет крачки пред непознатите.

— Здравейте, Сидни Блуд с вас ли е? — извика към мъжете.

— Защо питате за него? — попита мъжът, който стоеше отдясно на капрата в първата кола. — Кои сте вие?

— Ласитър! А това е помощник-шерифът Ед Нигер.

И двамата бяха готови светкавично да скочат от конете си и да хванат оръжията си, но не се случи нищо, за да се стигне до това.

— Значи вие сте Ласитър? Слезте от коня си!

— Защо?

— Внимавай! — прошепна Ед.

— Искам да видя колко сте висок. Ако наистина сте Ласитър, веднага ще разбера. Толкова много неща съм чувал да се говорят за вас.

Едрият мъж се засмя и слезе от коня си.

— От Уелс Фарго са — каза тихо на Ед. — Няма да имаме никакви проблеми.

Пристъпи напред към мъжа, който го оглеждаше от главата до петите. Изглежда беше доволен, защото слезе от капрата. Ласитър тръгна към него, той също се приближи.

— Сидни разказваше често за вас! Особено за огромния ви ръст, и че ако ви срещнем, да ви наричаме само Ласитър — протегна ръката си напред. — Аз съм Виктор Стенли! Лявата ръка на Блуд в Уелс Фарго, а напоследък, все по-често, като че ли дясната.

Човекът беше дребен и набит, около петдесетте, с открито лице и будещи доверие сиви очи.

— Радвам се да се запозная с вас, Вик! — каза високият и му подаде ръката си.

— Бяхме почти стигнали нивото ви, но май поизостанахме. Предполагам, че пътувате инкогнито, без да се знае, че сте маршал на секретните служби на правителството.

Ласитър го остави да си мисли каквото си иска, без да му противоречи.

— Къде е Сид? И какво ви се е случило?

— От базата ли идвате?

— Изпратен съм от Огдън, за да пресрещна транспорта над Грийн Ривър при форт Симънк. Казаха ми, че Сидни е водачът.

— Станаха промени в последния момент. Остана в Калифорния. Аз ръководя пренасянето. Бяхме нападнати от бандити! Появиха се изневиделица. Помислихме, че са някой секретен отряд. Водачът им и някои от мръсниците носеха шерифски значки. Имаше и жена с тях. Едно плашливо, мършаво русокосо създание, което в началото създаваше впечатление, че не може да преброи и до три. Но когато негодниците разкриха намеренията си, тя започна да дава командите си. Простреляха шестима от хората ми. Дойде ни като гръм от ясно небе!

Нямаше нужда Виктор да разказва повече. Ударът беше на Побратимите на сатаната, а Моирс, гадният мръсник, беше използвал Лейла да му свърши черната работа. Бяха плячкосали четири коли и бяха изчезнали на юг. Виктор и хората му се опасяваха, че могат да се върнат, за да заграбят и останалото, защото ги надвишаваха неколкократно по брой.

— Наистина ли пренасяхте сто милиона долара? — попита Ласитър невярващо.

— Два вагона пътуваха за камуфлаж. В единия имаше само камъни в сандъците, но не го знаехме до момента, в който стана данданията. Не съм теглил златото, нито бих могъл да го оценя. Сто милиона! Това си беше чист слух, но когато видях как разграбваха вагоните, си помислих, че може и да е било вярно. Успяха да отмъкнат повече от половината. Надявам се, че ще успеем да се доберем до базата. Мисля, че на сигурно място ще бъдем едва в Ню Кясъл. Вероятно там ще ми дадат хора, с които да мога да последвам бандитите и да се опитам да върна златото. На първо време обаче ще трябва да стигнем дотам, за да не изпуснем и това, които е останало.

— Тогава тръгвайте веднага! — каза Ласитър и му подаде ръка. — Ще се насочим към Грийн Ривър, за да пресрещнем преследвачите ви.

Каруците потеглиха веднага. Бяха стабилно направени. Можеше да се предположи, че компанията, която ги е изработила, наистина си върши добре работата. Ласитър метна на хората за довиждане. След като прахът се раздигна, Ед се върна при него и му подаде юздите на кафявия кон и потегли, без да се бави. Ласитър го яхна.

— Сто милиона! — каза младият мъж замислено. — Звучи като приказка, но същото може да се каже и за подробностите около грабежа. Ласитър! Как така ще оставят да се превозва такава огромна сума наведнъж, и то на такова разстояние? Никакви съгледвачи, никакво подкрепление! Който го е измислил, сигурно иска да му пратя моя Шаро да го оближе по челото за благодарност.

— Имаш си куче? — изхили се Ласитър.

— Най-доброто, най-хубавото от всички. Тъпо като тиква, но за сметка на това ми е предано до гроб. Е, доколкото може да е вярно едно куче. Ще се опитаме ли да приберем златото от алчната лейди?

— Нали затова яздихме до Грийн Ривър, или?

— Разбира се, но видя ли, че съм прав? Движат се на юг към Мексико — Ед се усмихна. — Този път ще им провалим плановете! Но нека да действаме разумно! Заедно с Моирс и хората му са вече около тридесет човека, а може и да са повече. Тя няма да иска да дели на дребно. Нали знаеш „Добрите зрънца в паничка, лошите в гушка“, но в случая лошите ще бъдат разстреляни.

— Тя ще изпрати хора да хванат Виктор и останалите живи от ескорта — прекъсна го Ласитър.

Нямаха време за губене. Върнаха се към Грийн Ривър, пресякоха я и два часа по-късно срещнаха ездач, който явно се беше отделил от групата, с която пътуваше. Мъжът се стараеше да следва следите от трите каруци от Уелс Фарго. Ед и Ласитър прикриха конете си в един гъсталак.

Групата водеше Моирс. До него яздеше още един, а след тях се движеха още десетина. Ед бутна силно приятеля си:

— Гледай само! Човекът до него е брат й — прошепна му с дрезгав от вълнение глас. — Дали е решила да се отърве от Ел, или се е полакомила за парите и е намислила да го направи водач, за да го използва? Ако питаш мен, тази мръсница е способна да направи и двете.

Ласитър се сети за срещата си с нея в хотела на Лана и се съгласи с предположението на спътника си. Само като си помислеше, че в началото Виктор Стенли и хората му я бяха помислили за някоя тромава и непохватна фермерка! За съжаление, бяха успели да видят истинското й лице! След нейния удар бяха дали шест жертви.

— Струва ми се, че ще лагеруват при брода — продължи Ед. — Бихме могли да ги нападнем. Видя ли колко човека са?

— Да не би да съм сляп?

— Ако не ги спрем, ще хванат Вик и хората му и ще пипнат останалата част от златото. Стенли няма никакви шансове, придвижвайки се в тези тежки каруци до Ню Кясъл. С техните коне ще го настигнат бързо. Какво да правим сега, а?

— Сам го каза!

Ед се втренчи в него слисано. Не беше казвал нищо конкретно.

— Аз?

— Виктор Стенли няма никакви шансове срещу ездачи с бързи и отпочинали коне — повтори мисълта му Ласитър. — Значи до утре трябва да се погрижим да не бъдат повече ездачи.

Момчето се изхили с разбиране.

— Аха, смяташ да им отмъкнем конете? Чудесна идея, но как ще я осъществим?

— Можеш ли да имитираш крясъка на пума?

— Чувал съм за този метод, но колкото и да се напъвам, не бих могъл да наподобя звука на тези диви котки. Ако дори и половината от конете им не са опитомени диви мустанги, а арабски жребци, нищо няма да се получи.

— Не само половината, а всички коне са мустанги или поне в тях тече кръвта на дивите им прадеди. Само един крясък на пума ще им е достатъчен да ги накара да побегнат по-бързо и от вятъра. Готов ли си да се обзаложим?

— Ти, стари кожодерецо, искаш да изпразниш бедните ми джобове, а?

— Трябва само да се съгласиш с мен и парите са ти в кърпа вързани. Не ми противоречи, когато съм прав, клепоухо куче такова! — Ласитър се изхили и изведе коня си от прикритието. Ед го последва.

Моирс и хората му бяха изчезнали в посока Грийн Ривър или по-точно форт Симънк.

Ел следваше дирите, оставени от каруците, а едрият мъж и вироглавият му приятел се движеха след тях в тръс. Ед скоро изостана, но въпреки това Ласитър продължи със същото темпо напред.

Изведнъж пред тях се появи ездач. Бяха изминали последните метри, покрай храсталаците, без да се прикриват. Ласитър дори не беше забелязал от коя посока изникна срещу тях. Премигна няколко пъти. Не можеше да повярва на очите си. Ездачът беше Ел Моирс. Озърна се за Ед, но го очакваше втора изненада. Момчето не се виждаше наоколо. Спряха на десетина метра един от друг. Ел все още носеше шерифската си значка.

— Здравей! — поздрави Ласитър и вдигна резервирано дясната си ръка. — Мислех, че няма да се видим повече, защото се надявах да имаш благоразумието да не се мяркаш повече на пътя ми.

— Здравей, Ласитър, стари подпалвачо! — подигра го Ел.

— Бъди по-точен! Наоколо не виждам нищо, което бих могъл да подпаля, освен главата ти.

— Сигурен съм, че не си си платил таксата да минеш през тези земи — каза злобно Моирс.

Едрият мъж се изсмя хапливо.

— За това ли си бил целия път?

— Не.

— Кой прибра парите?

— Аз.

Моирс се протегна.

— В твоята собствена чанта или в нейната?

— Не ми задавай тъпи въпроси! По-добре осмисли собствените си намерения! Щеше ти се да настигнеш транспорта, нали? Няма да стане, просто си закъснял — гласът му затихна съвсем.

Изглеждаха така, като че ли всичките им сетива са се изострили, готови да посрещнат изненадващия удар. Не ставаше дума за никакъв дуел, защото на Ласитър беше пределно ясно, че Моирс не е сам. Къде беше Ед? Дали се беше забавил, или пък се беше натъкнал преди него на засада? Мислите преминаваха през главата му със светкавична скорост. Не можеше да даде отговор на никой от въпросите си. Остави се изцяло на бойния си инстинкт и изключи всички объркващи го мисли. Решаващият момент беше настъпил.

Обкръжиха го мъже със заредени оръжия. Моирс им даде команда и посегна към револвера си. За късмет, Ласитър успя да извади пистолета и да скочи от коня си. От всички страни затрещяха револвери и пушки. Едрият мъж също стреляше, като се пазеше, доколкото може, от свистящите куршуми. Още седем или осем профучаха над оказалото се внезапно празно седло. Никой не го уцели, но и неговите изстрели не дадоха кой знае какъв резултат. Все пак Моирс се килна на седлото си. Дали се заблуждаваше? Ел удари коня си грубо с камшика и препусна напред. Високият мъж се търкулна в тревата. Зад близкото дърво беше завързан кон. Двама ездачи се отдалечаваха в галоп, като стреляха, но не по Ласитър. Изглежда изобщо не се интересуваха от него. Стреля два пъти по тях, но не улучи никого. Само след миг изчезнаха от погледа му.

Изправи се предпазливо. Моирс се беше омел.

— Ласитър!

Обърна се. Ед препускаше към него, като се смееше диво и размахваше пушката си. В този момент Ласитър чу шум и забеляза един мъж в тревата. Дулото на четирийсет и петкалибров револвер бе насочено към главата му. Чу се изстрел. Ед отново се проявяваше като ангел спасител. Ласитър си отдъхна.

— Бяха осем! — съобщи му задъхано, след като дръпна юздите на коня си.

— Разпознах само Моирс.

— Забелязах ги, но не можех да те предупредя, без да се издам.

Слезе от коня си и се отправи да огледа труповете.

— Като видях как стрелят по теб, си помислих, че ако не успеят да те натъпчат като плюшена кукла с олово, то поне ще се погрижат никога повече да не можеш да яздиш — продължи да говори Ед. — Конете им вече са при нас — обърна се и се усмихна широко.

— Все още не мога да схвана всичко. Познаваш Моирс добре, нали? Не ни е подушил по въздуха.

— Причината да ни открият не е в обонянието му, а в очите. Поне така мисля. С него имаше няколко много добри следотърсачи, пък и той е добър в тази област. Открили са дирите ни — яздехме точно по пътя на товарните каруци. — Обаче сигурно са сметнали, че си сам.

— Изглежда някой е бил особено наблюдателен!

— Моирс има зорки очи. Какво ще правим сега, Ласитър? Днес няма да можем да ги пипнем. Вероятно ще ни подготвят още един капан. Сега вече знаят, че сме двама. Следващия път ще бъдат внимателни. Дори и през нощта няма да успеем да се доберем лесно до конете им.

Високият мъж гледаше замислено пред себе си. Явно кроеше някакъв план.

— Дамата може да духне с плячката. Ако стигне Рио Гранде, я отпиши! — подхвърли Ед.

— Трябва да бъдем търпеливи!

— Блондинката пътува неотклонно на юг, а ти ми говориш за търпение!

— Потърси я, намери я, остани при нея.

Ед се втренчи в него. Ласитър продължи:

— Мисля, че събитията ще ме задържат тук два-три дни.

— Искаш да се оправяш сам?

— Не става въпрос за желание.

— Е, да, ако зависеше от мен, сега щях да съм в леглото с една приятно пълничка дама.

— Имаме два варианта — да хванем Моирс, брат й и хората им и да я оставим да избяга или да изпуснем тях, а да пипнем нея.

Младият мъж се намръщи.

— Имам чувството, че не довърши мисълта си, че всеки момент ще кажеш…

— Или да се разделим!

— Съгласен — Ед опипа шапката си. — Квитанцията е още в мен. Ако повече не се срещнем, къде да изпратя твоя дял?

Ласитър направи физиономия.

— В Белия дом!

— Дивите свине се разхождат наоколо, внимавай да не те захапят!

— Отваряй си очите и ти!

— Ще взема двата коня със себе си и после ще ги пусна.

— Добре, направи го.

Ед препусна покрай конете, хвана юздите им и изчезна в посока Грийн Ривър. Ласитър се загледа в праха, който приятелят му остави след себе си. Прибра револвера си и огледа мъртвите мъже. Моирс също можеше да лежи тук, ако беше стрелял по него с паркъра си, но ако беше направил така, имаше опасност да убие коня му. Това беше причината да стреля с револвера си.

Преследването продължаваше. Бърт Брекфорд и хората му бяха по петите на хората от Уелс Фарго.