Джек Слейд
Побратими на сатаната (9)

9.

Все още бяха десетина мъже. Знаеха, че са наблюдавани и преследвани и то само от двама, но беше достатъчно, за да ги изнерви. Ласитър ги наблюдаваше от една височина и забелязваше, че са напрегнати. Яздеха плътно един след друг през една зелена долчинка, неотклонно следвайки дирите на каруците.

Дали щеше да му се удаде тази нощ да остави бандитите без коне? Нямаше да има друг подобен шанс. На другия ден щяха да настигнат Виктор и хората му. Положението на петимата мъже срещу двойно по-големия по брой неприятел щеше да е безнадеждно. Нямаше да може да им помогне с нищо. Конят му беше на края на силите си. Беше му верен другар и успяваше да го измъкне от засади. Препускаше лудо и успя да настигне бандитите. Яздеха точно пред него. Слънцето отдавна беше залязло. Сенките се плъзгаха по равната земя. Ако не си направеха лагер там долу при малкия водопад в закрилата на високите дървета, щеше да загуби играта, без да се даде и един изстрел.

Напрегнато захапа долната си устна. Четирикракото зад гърба му непрекъснато отъркваше ноздрите си в раменете му. Беше гладен и жаден и нямаше никакво желание да мъкне проклетото седло повече.

Яздеха бързо. Някъде съвсем близо пред тях петима мъже бяха единствената охрана на примамливата плячка. Не можеха да издържат на изкушението, че парите по лесен начин могат да станат техни.

Задминаха горичката с последния блясък на дневната светлина. Проклета банда тъпи нехранимайковци! Искаха да скапят конете си! Ласитър отпусна рамене и прехапа устни. Знаеха ясно накъде се движат жертвите им. Вероятно щяха да яздят до полунощ, за да могат на другия ден да причакат каруците в храсталака и да ги нападнат изневиделица. Който познаваше местността, нямаше да се поколебае да избере гъсталака за засада.

Високият мъж изруга. Нещата се изплъзваха от ръцете му. Конят му беше изтощен до крайност. Щеше му се да язди някой от техните. С капналото си четирикрако не би могъл да направи нищо. Проклетата сметка не излизаше. Искаше да спре, за да се погрижи за жребеца си. Изведнъж забеляза, че ездачите спират. Усмихна се уморено. Най-накрая бяха направили това, което той искаше. Нашир и надлъж нямаше по-подходящо място за лагеруване от горичката. До хоризонта не се виждаше никакво друго залесено място. Тъмнината се беше сгъстила. Нощта завладяваше постепенно, но сигурно земята. Първите звезди блеснаха на небето.

Обърнаха конете си и ги насочиха към дърветата, а когато спряха и се подготвиха за нощуване, беше паднал непрогледен мрак.

Ласитър разседла коня си и му даде последната вода в шапката си, от която животното пи жадно, издавайки недвусмислени звуци на задоволство.

Бандитите запалиха огън. Знаеха, че са преследвани само от двама мъже, които познаваха. Огънят беше знак, че се чувстват достатъчно силни и защитени срещу тях. Едрият мъж окачи торбата с овес на шията на жребеца си и провери още веднъж дали го е завързал добре. Преди да слезе към лагера, щеше да го отвърже. Щом чуеше вика на пумата, беше му ясно каква сцена щеше да изиграе уплашеното животно. Трябваше да го задържи само още малко, защото, изглежда, водата долу го привличаше.

Шумът, който вдигаха бандитите, стигна до него. Скоро щяха да се успокоят. Нямаше да бъде никакво чудо, знаеше какво е дни наред да препускаш лудо, без почивка. Умората съсипваше не само конете, мъжете също се нуждаеха от почивка.

Постепенно огънят загасна. Ако търпението беше особен вид добродетел, то Ласитър я притежаваше в голямо количество. Можеше да чака. Колкото повече време минаваше, толкова по-уверен ставаше.

Час преди разсъмване се отправи към лагера. Преди това се сбогува с коня си, който въпреки злия си нрав беше славен юнак. Не проявяваше никакви претенции и се стараеше да заслужи привързаността му. За това Моирс беше прав. Свали му не само юздите, но и оглавника, за да не се закачи в гъсталака и за да има по-голям шанс срещу вълците и глиганите.

С торбата на рамо и с паркъра в ръка се запромъква към горичката. Внимаваше някой клон, разлюлян от вятъра, да не го закачи и заобикаляше внимателно съчките и пъновете. Запълзя покрай поточето в посока на светлината на огъня, която не достигаше короната на дърветата, но все пак му служеше за ориентир. Около огъня, гъсто един до друг, спяха неколцина бандити, а един клечеше полузаспал.

Ласитър се прикри зад един дебел ствол. Между две млади дръвчета бяха опънали въже и на него бяха завързали всичките си коне. На един дънер, облегнал глава на седлото си, дремеше още един постови. Беше му ясно, че нямаше да има трудности да се справи с единия, но за да си свърши добре работата, му трябваха и двамата. Тъй като човекът край огъня се беше втренчил в жаравата, започна с този, който пазеше конете, но едва се преборваше със съня. Непрекъснато се прозяваше звучно и пречеше както на хората, така и на конете.

Не искаше да рискува, затова го удари отзад с приклада на паркъра си. Не беше проява на английски джентълмен, но обстоятелствата го изискваха. Бяха десет човека и залагаше главата си, че никой от тях не е наясно със значението на думата джентълмен. Изтегли мъжа навътре в гората и се върна обратно. Страхуваше се, че конете могат да го прегазят. Не че го беше грижа за негодника, но нямаше да го убият, а после пак той трябваше да свърши работата докрай.

Обърна се към мъжагата край огъня. Сърцето му се качи в гърлото, когато разпозна Бърт Брекфорд. Водачът на Побратимите! Без него нямаше да действат по същия начин. Не трябваше да оставя това краставо копеле да мърси повече земята. Беше го взел на мушка. Един път вече сестра му беше в ръцете му. Още не можеше да си обясни защо я беше пуснал да се измъкне. Ако го застреляше обаче, щеше да разбуди останалите. Трябваше да го вземе със себе си.

Огледа се наоколо. Мъжете спяха дълбоко, никой не помръдваше и Брекфорд още не беше забелязал, че вълкът се промъква към кошарата му. Как това копеле не притежаваше поне малко шесто чувство? Животът, който водеше, трябваше да го е научил да надушва опасността.

Ласитър се надигна и тръгна към него. Две седла бяха захвърлени наблизо и той се отпусна върху едното. Бърт не отмести погледа си от огъня. Беше опрял ръце на коленете си и се взираше в пламъка.

— Жаден ли си? — попита с равен глас. — Там има манерка, а от другата страна — кафе.

Едрият мъж кимна отрицателно. Едно кафе не би му се отразило никак зле, но ако пиеше, трябваше да остави паркъра си.

— Защо не ти се спи? — попита го Брекфорд, който го счете за един от хората си. — Очакваш скорошното забогатяване? Мечтаеш? Не се заблуждавай! В битката за златния телец най-вероятно е да намериш смъртта си. Тогава цялото ти безпокойство ще отиде на вятъра. Наистина ще е по-добре да изпиеш едно кафе.

Ласитър остави пистолета в скута си, взе чашата и в момента, в който щеше да посегне към взиращия се в огъня човек, той вдигна поглед и му наля кафе. Високият мъж го погледна в очите.

— Благодаря.

Бърт Брекфорд върна каната на мястото й.

— Рискувал ли си често в живота си?

— Не често — Ласитър преглътна блажено. Кафето не бе само горещо, но и силно. Топлата и ароматна напитка го съживи.

— Печелил ли си? — продължи да го разпитва Брекфорд.

— Ако не съм сигурен, че ще победя, не пипам заровете — отговори и хвана паркъра си. — Както сега например, господин Брекфорд! За тази игра съм сигурен, че крайният резултат ще е в моя полза.

Мъжът вдигна глава и го погледна внимателно.

— Ще спечелите само ако ме оставите жив! Кой сте вие?

— Ласитър, сестра ви вече ме познава.

— Аз също.

Едрият мъж отпи от кафето си.

— Какво ще правите сега? Да ме убедите ли искате? Но така ще подпишете собствената си смърт. Знаете го добре! Смъртта обаче не ме плаши, затова не можете да ме манипулирате. По-добре да се оставя да ме застреляте, отколкото да ме използвате! Освен това ако умра, вие първи ще ме последвате! — с елегантно движение посочи спящите, които при евентуален изстрел биха се разбудили веднага. В такъв случай за Ласитър наистина не би съществувал никакъв шанс. Друг въпрос беше дали щяха да разберат веднага, че той не е от тях.

— Размислих! Просто изчезни в нощта!

— Нищо не ме задържа на земята — каза Брекфорд уверено.

— Ще видим! — отговори Ласитър и притисна двуцевката в тялото му. Натисна спусъка. Металното изщракване можеше да накара всеки мъж да плувне в пот, но, изглежда, че звукът не направи никакво впечатление на Бърт.

— От години се моля да се намери някой, който да ме изпрати в отвъдното — каза Брекфорд тъжно. — Мислех, че на всички е известно, че не се разбирам с никого. Никога нищо няма да бъде както преди. Ние — това бяхме аз и сестра ми. Никога не сме били деца на сатаната. За всичко е виновен Хеърууд и никой друг! Той държи в ръцете си не само сестра ми, но и всички от бандата. Не сте попаднали на нужния човек, Ласитър!

— Защо седите тук?

— Как да разбирам въпроса ви?

— Въпросът ми е напълно ясен. Тук сте, защото утре по обяд смятате да нападнете остатъка от златото, което се транспортира.

Бърт Брекфорд затвори уста и не каза нищо повече.

— Прав ли съм? — високият мъж триумфираше.

— Прав сте, но само отчасти. Ще яздя с тях, за да предотвратя най-лошото.

— Не се опитвайте да ме правите на глупак! Станете, вземете две седла и оседлайте два коня. Този път пистолетът ми наистина е зареден!

— Задържате ли ме?

— Да.

— Може да ме арестува само маршал или шериф, но и те нямат правото да ме карат да правя каквото и да било, ако аз не искам.

— Добре сте информиран, но в случая се заблуждавате. Не съм нито шериф, нито маршал, а най-обикновен ловец на глави. Наясно сте, че ако занеса трупа ви, ще взема наградата за главата ви, нали? Помислете само! Един труп се пренася много по-лесно от жив човек, който непрекъснато ще търси начин да се измъкне. Схванахте ли какво имам предвид?

Брекфорд го гледаше право в очите. Ласитър опря паркъра си в гърлото му.

— Ще броя до три, а след това главата ви ще хвръкне като на пиле. Едно…

Бърт издаде дрезгав стон.

— Две — продължи хладнокръвно.

— Съгласен съм! — изпъшка Брекфорд и се изправи.

Едрият мъж го последва. Държеше оръжието си неотклонно насочено към гърлото му. Бандитът се наведе да вдигне едното седло, а Ласитър взе второто. Минаха през редиците от спящи, внимавайки да не настъпят някого. Бърт би сритал някой от хората си с удоволствие, но не се осмеляваше да го направи, защото чувстваше хладината на метала, опрян в тялото си.

Докато оседлаваше двата коня, Ласитър не го изпускаше от очи. Когато най-после свърши, се обърна рязко към него и го удари в главата. Бърт се свлече безсилен на земята. Ласитър го метна на единия кон и здраво го завърза. В багажа си имаше барут, с който можеше да вдигне лагера във въздуха. Но, по дяволите, не! Нямаше желание да потопи в кръв спящи мъже. Взе един патрон и го хвърли високо във въздуха към развиделяващото се небе. Проследи полета му и когато патронът достигна най-високата точка на траекторията, вдигна револвера и стреля. Експлозията освети бледото небе. Ласитър извика като пума и конете се втурнаха в див бяг. Червено-кафявият, който яздеше, и сивкаво-жълтият жребец, върху който беше завързал Брекфорд, препуснаха не по-бавно от останалите изплашени животни.

Нощта отстъпи владенията си на деня, но сенките й още властваха в долината, огласяна от грохота на конски копита.

Бе успял да се промъкне в леговището на най-върлия си враг и да се измъкне невредим. Беше истински щастлив. Изкрещя още веднъж като пума и конете препуснаха по-бързо и от вятъра.

Не можеше да чуе дали мъжете псуват или крещят, побеснели от яд, но беше повече от сигурен, че правят и двете.