Джули Гарууд
Венчило с варварина (8)

Глава седма

На следващата сутрин, Брена бе в приповдигнато настроение. Дъждът бе спрял, слънцето светеше ярко и никой, дори Конър, не можеше да помрачи щастието й.

И започваше да става все по-хубаво. Въпреки че мъжете се усмихваха, докато я гледаха как закусва, не си позволиха да коментират апетита й, а щом се върна от потока, облечена в плейда на МакАлистър, Куинлан й направи комплимент за красивите плисета, които бе направила от вълнената материя. Явно смяташе, че тя току-що се е научила да ги прави.

Почувства, че е неин дълг да го поправи.

— Баща ми накара Рейчъл да се научи как да подрежда плисетата на плейда, защото се предполагаше, че тя ще се омъжи за леърд МакНеър, но майка ми реши, че ще е добра идея, всичките й дъщери да усвоят това изкуство. Родителите ми се стараеха да ни научат на абсолютно всичко, което можеше да ни е полезно.

— Сестра ви е била обещана на МакНеър?

Тя кимна.

— Да, така беше. Сега Конър можеше да е женен за Рейчъл. Тя е красавицата в семейството ни — добави тя.

Куинлан не можеше да си представи по-красива жена от господарката му. Обаче бе забелязал, че тя няма особено високо мнение за себе си, и сегашните й думи го потвърждаваха.

— Отново ли ще яздим през целия ден?

— Не, милейди. Вече сме много близо до дома.

Новината я развълнува. Усмивката й беше заразна и щом Куинлан се обърна към останалите мъже видя, че те също се усмихваха.

Тя се извини и ги остави в мига, в който видя Конър, да води коня си през сечището. Брена изтича при съпруга си, обви ръце около врата му, даде му една страстна целувка за добро утро, и чак тогава си спомни, че не бива да показва привързаността си, в присъствието на други хора. Изненадващо, но той нито я скастри, нито й изръмжа. В интерес на истината, Конър я целуна в отговор.

По-късно, разбира се, й направи забележка. Изглежда за него това беше нещо естествено, и за това не му се разсърди.

— Невероятно недисциплинирана си — каза той и я вдигна на коня си, скочи зад нея и я стисна нежно между бедрата си. — Няма ли да започнеш да спориш с мен?

— Денят е прекалено хубав, за да спорим. Ти грешиш, разбира се. Аз съм толкова дисциплинирана, колкото си и ти.

— Все още не съм видял нито частица от дисциплината, която твърдиш, че притежаваш. Престани да се въртиш и се облегни на мен.

— Кожената ми огърлица се е усукала — след като обясни проблема си, тя издърпа огърлицата, и дървеният медальон се показа над плейда й.

— Какво, за Бога е това нещо?

— Да не би чак сега да го забеляза?

— Не. Просто сега реших да те попитам за него.

— Медальонът е подарък от баща ми. Украсата му е направена специално за мен и, ако един ден изпадна в беда, трябва само да го изпратя на някой от братята и сестрите ми и те веднага ще ми се притекат на помощ. Татко направи такива за всяко едно от децата си.

— Отърви се от нея.

Брена ахна толкова силно, че разтревожи жребецът, който яздеха. Той вдигна глава и изпръхтя възмутено.

— Няма да направя такова нещо, Конър. Дори напротив, смятам да поръчам да направят един и за теб.

— Няма да го направиш.

— Това е традиция.

— Това ме обижда, съпруго.

— Ще обсъдим този въпрос, когато стигнем у дома.

— В момента го обсъждаме.

Тя не оспори думите му. И за това не беше познал. Но бе решена да го вразуми и да го накара да приеме традицията, дори и да й се наложеше да упорства цяла седмица.

— Какво чакаме?

Той знаеше, че тя умишлено сменя темата, но се направи, че не го забелязва, само и само за да сложи край на спора им. Искаше днес Брена да не му се противопоставя. Предстоеше й да се срещне с Кинкейд и това щеше да бъде доста натоварващо за нея. Брат му имаше способността да ужасява всеки, с когото се срещнеше. Това бе още една причина, заради която Конър му се възхищаваше.

— Оуен отиде до потока, за да събере всичко, което сме оставили след нас.

— Много мило, от негова страна — каза тя. — Но все пак хората ти не бива да си разпиляват нещата, за да не ги вземе някой друг.

Той си помисли, че Брена се шегува и я изчака да се засмее. Но тя не се засмя и щом разбра, че тя говори сериозно, реши да не й обяснява. Минута по-късно, Оуен се върна, понесъл нещата на господарката си. Той ги сложи в торбата й, и я завърза за коня на Ейдън. Тя дори не забеляза. Конър, въобще не беше изненадан от това, защото през повечето време жена му се мотаеше наоколо, леко дезориентирана.

Тогава мислите му се върнаха към Алек.

— Днес ще се запознаеш с брат ми. Той няма да те нарани.

Тя си помисли, че забележката му е много странна.

— Никога не бих си помислила такова нещо.

— Ще си го помислиш, щом го срещнеш. По-добре намери малко от тази дисциплина, за която твърдиш, че притежаваш, Брена. Не ме посрамвай, като започнеш да плачеш или да припадаш.

Тя извъртя отегчено очи.

— Ще го харесам, защото е твой брат, а мой дълг е да се разбирам с цялото ти семейство. Той няма да ме изплаши.

— Да, ще го направи. Той не е толкова любезен, колкото съм аз.

Тя избухна в смях. Той се отказа от опитите си да я подготви и насочи вниманието си към по-важните неща, като например, как да се държи дипломатично, когато дойдеше времето, да се изправи пред мъжа, властващ над Планините и да му обясни действията си.

Цял час измина в мълчание, преди Брена да проговори отново.

— Конър?

— Да?

— Виждал ли си ме някога да плача и да припадам?

— Не.

— Тогава, моля те обясни ми, защо ме обиждаш? Много ми е любопитно да разбера защо.

Той не й отговори.

Ако Конър не желаеше да й обясни, то поне можеше да й се извини. Знаеше обаче, че никога няма да успее да го накара да го направи, защото той бе прекалено голям инат, за да признае, че я е подценил.

Да го опровергае сигурно щеше да е достатъчно, за да поправи щетите, които бе нанесъл на гордостта й. И щеше да му го докаже много лесно, защото бе обучена и най-после бе разбрала, какво се очаква от нея. Щеше да покаже на Конър колко безстрашна може да бъде, щом застанеше пред брат му. Със сигурност щеше да го хареса. Той вече бе част от семейството й, все пак, и с Божията воля, ако не забравяше, че трябва да говори само, когато й поискат мнението и внимаваше да бъде смирена, той също щеше да я хареса.

Няколко минути по-късно, съзряха крепостта. Дъхът й секна, щом видя за пръв път, великолепната постройка. Високи каменни стени обграждаха крепостта, за която сигурно е бил нужен половин век, за да се построи. Двама воини, мрачни и заплашителни като самата стена, която охраняваха, ги проследиха с поглед докато минаваха по подвижния мост.

В началото Брена си помисли, че е много странно, задето никой от тях не заговори Конър, но после реши, че те сигурно чакат разрешението му, за да проговорят.

Имаше още стотици, от страховитите воини, зад външните стени на крепостта. Нито един от тях на поздрави Конър.

— Да не би някой от тези мъже, които ни се мръщят, да е брат ти?

— Не.

— Винаги ли е толкова тихо тук?

— Не.

Конър не беше в настроение да обяснява. Тя реши да последва примера му и да замълчи. И сигурно щеше да удържи на решението си, ако не беше възкликнала изненадано щом, зърна красивата градина с прекрасни цветя докато минаваха през вътрешния двор.

— Прекрасна е — прошепна тя. — Кой е посадил цветята?

— Джейми.

Тя се постара да говори тихо.

— Надявам се, че е бил добре възнаграден за усилията си.

— Не той, а тя — поправи я Конър. — Гледай да не ги стъпчеш, защото в противен случай ще оглушееш от виковете й.

— Слугите могат да крещят на господарите си?

— Джейми не е слугиня. Тя е господарката тук.

Тя щеше да падне от коня, ако Конър не бе обвил ръце около кръста й.

— Господарка ли?

— Ще я харесаш.

Тя дори не се постара да прояви търпение.

— Няма да я харесам. Ще ти се наложи да я отпратиш, Конър. Може да има само една господарка в дома ми.

— Джейми е господарка в дома на Алек.

— Тогава защо сади цветя в твоя дом? Разбира се, това е много мило от нейна страна, но наистина не разбирам, защо си създава подобни грижи.

Той най-после разбра, защо тя е толкова разстроена.

— Това не е моята земя. А на Алек. Как можа да се объркаш така?

Прииска й се да се разкрещи, но не си го позволи, само го изгледа сърдито и недоволно зашепна:

— Ще ти кажа точно защо си помислих, че това е твоя дом. Казахте ми, че си отиваме у дома, затова. И тъй като никой не ми обясни, че смяташ да навестиш брат си, аз естествено реших, че тази крепост принадлежи на теб.

— Не е моя.

— Да, вече го разбрах — съгласи се тя. — Щеше да е мило от твоя страна да споменеш, че ще се отклоним от пътя.

Конър не отговори на злобната й забележка.

Дворът пред самата крепост бързо се пълнеше с воини. Всички тя бяха облечени в плейдове с цветове, подобни на цветовете на плейда на Конър, и Брена бе сигурна, че ще ги бърка и няма да може да различи кои са хората на Кинкейд и кои на МакАлистър.

Всички те се взираха в Конър и нея. Тя изпъна гръб, докато не помисли, че може да се счупи, погледна право пред себе си, и се опита да изглежда ведра. Посрещането, което получиха, беше повече от обезкуражително. Дали всички, които живееха в Планините, винаги бяха в толкова лошо настроение? Тези воини със сигурност бяха. И се държаха много странно. Конър беше брат на Алек, по дяволите, не негов враг. Това нищо ли не значеше, за тези езичници?

Съпругът й слезе пръв от коня, преди да се обърне, за да й помогне. Тя се взря в очите му, търсейки знак, че всичко ще бъде наред. Той нито мигна, нито й даде някакъв признак за това, което си мислеше. Брена не се притисна към него, както й се искаше, а тръгна плътно зад съпруга си, с ръце отпуснати от двете страни на тялото й, с глава гордо изправена и поглед забит в средата на гърба му.

Куинлан и Ейдън, застанаха от двете й страни, докато Доналд, Оуен и Гарик, се изправиха зад тях. Когато стигнаха до подножието на стълбите на главния вход, Конър продължи напред, но Брена и воините, бяха принудени от хората на Кинкейд, да останат отзад.

Брат му, очевидно, искаше да говори с Конър насаме, преди да му я представят. Надяваше се, това да им отнеме много, много дълго време, защото точно сега се страхуваше от срещата си с Алек Кинкейд.

Дори не й хрумна възможността, че двамата братя могат да се наранят физически. Тогава чу ужасяващи викове, идващи от вътрешността на крепостта и вече не можеше да мисли за нищо друго.

Предположи, че Алек е започнал да крещи пръв, защото не разпозна гласа, но много скоро Конър се присъедини към виковете. Беше невъзможно да разбере и дума от това, която си крещяха. Тя се опита да се съсредоточи. Ако започнеха да говорят малко по-бавно и с по-мек тон, със сигурност щеше да успее да преведе достатъчно от келтския им, за да може да разбере защо Алек е толкова ядосан.

Сгорещената дискусия, продължи цели петнадесет минути. Колкото по-дълго се налагаше да чака, толкова повече се изнервяше Брена. Помръдна само веднъж през цялото това време. Когато вратите се затвориха зад Конър, Куинлан внимателно бе докоснал ръката й, преди да застане с лице към тълпата. Тогава и тя и Ейдън се бяха обърнали, за което веднага съжали, разбира се, защото отблизо забеляза, че воините на Кинкейд изглеждат наистина разгневени.

Но забеляза, че никой от тях не е ядосан на нея. Това поне трябваше да бъде добър знак. Тя внимателно прикриваше страха си, защото предположи, че точно това очакват да видят, но усилието беше невероятно изтощително.

Чакането най-после приключи. Вратите се отвориха, и тя бе въведена вътре. Искаше й се да тръсне глава, да вдигне полите си и да хукне в противоположната посока.

Вместо това влезе вътре. Беше толкова притеснена, че едва обърна внимание на обстановката наоколо. Огромната главна зала се намираше от лявата й страна. Тя спря на каменното стъпало на входа и зачака да я повикат.

Нито Конър, нито брат му я забелязаха. Тя погледна първо към съпруга си, за да се увери, че е добре. Реши, че не изглежда зле и, доколкото можа да види, не кървеше. Не й се стори много щастлив, разбира се, но той така или иначе много рядко беше доволен. Но не изглеждаше и много ядосан, просто леко раздразнен.

Тя отлагаше да погледне към брат му, колкото се можеше по-дълго, и накрая събра достатъчно смелост, за да вдигне очи към него. И въпреки това не бе подготвена. Алек Кинкейд изглеждаше доста свиреп на вид воин с пронизителни сиви очи и толкова мрачно изражение, че би уплашил дори Сатаната.

— Това не е краят, Конър. Аз ще реша, какво ще правим, след като говоря с жената.

Звучеше толкова заплашително, колкото и изглеждаше. Брена стисна ръце зад гърба си, и се опита да заповяда на сърцето си да бие по-бавно. Господ да й е на помощ, нямаше да може да превъзмогне първоначалните си впечатления. В интерес на истината, той продължаваше да я ужасява, дори след като спря да крещи и я погледна.

Тя бързо сведе глава, за да не му позволи да види страха й, и й остана само да се надява, че той ще сметне действията й за признак, че е била добре обучена. Щеше да й бъде невъзможно да се усмихне. Но все пак не пищеше, а това определено беше голямо постижение.

Изведнъж Алек тръгна срещу нея, с толкова арогантна походка, че Брена веднага разбра, откъде Конър се бе научил да се държи толкова заплашително. Брат му, му служеше за пример.

— Брена, ела тук — заповяда й Конър, а гласът му бе пропит с раздразнение.

Тя веднага вдигна глава, слезе по стълбите и побърза да застане до него. Но гледаше Алек Кинкейд, през цялото време, докато се приближаваше до съпруга си.

Освен по височината си, двамата мъже въобще не приличаха на братя. Конър имаше тъмно кестенява коса, докато тази на Алек бе по-скоро червена. Лицето на Конър бе много аристократично, въпреки че с нежелание призна, че профила на Алек също е много представителен. Физическите разлики, разбира се, не свършваха с това. Когато Конър не се мръщеше, което се случваше много рядко, той бе доста красив. Алек, от друга страна, никога не би могъл да бъде наречен привлекателен.

Но все пак, те бяха като два шипа от един и същ магарешки бодил. Начинът, по който се бяха научили да сплашват невинните дами бе един и същ. Държанието им бе подчертано агресивно, но това, което беше най-лошото бе, че нито един от двамата воини не осъзнаваше, какво впечатление оставя у другите хора.

Брена се зачуди, дали косата й не е побеляла. Беше чувала, че това се случвало с жени, изпитали голям страх. Опита се да се успокои. Той беше само един мъж, и не бе по-страшен от Конър. За нещастие, тази проста истина не успя да я успокои.

Съпругът й също не й помагаше особено много. Тя най-после успя да откъсне очи от кошмара на Сатаната и погледна към Конър. Той не й обърна внимание. Не можеше да стане по-лошо, реши тя. Тогава Конър застана пред нея и я прикри с тялото си. Прииска й се да го ритне.

Алек бе разочарован от булката на Конър. Той дори не можеше да си представи, че тя ще оцелее в брака си с Конър, ако не спреше да се държи като страхливо, малко мишле, каквото смяташе, че е. Конър щеше да я тъпче през цялото време.

— Смятам да говоря с нея, Конър. Махни се от пътя ми, или собственоръчно ще те изхвърля от залата — изръмжа Алек.

Съпругът й дори не трепна. Но тя — да. Също така се и ядоса, защото беше недопустимо един мъж да говори на брат си с толкова враждебен тон.

— Разбира се, можеш да говориш с нея, Алек, но не можеш да й повишаваш тон. Не искам да я плашиш.

Гневът на Брена изведнъж се пренасочи. Яростта й се устреми право към съпруга й. Да не би току-що да бе казал на брат си, че ще я изплаши, ако й повиши тон? Сега Алек щеше да я помисли за страхливка, а какво начало на запознанството им бе това? Тя тупна Конър по гърба, за да му даде да разбере какво мисли за коментара му. Той се обърна, за миг, за да й хвърли изпепеляващ поглед и тя му се усмихна, само за да го ядоса.

Някаква жена повика леърд Кинкейд откъм входа. Конър не я погледна. Брена от своя страна не можеше да откъсне поглед от нея. Жената беше толкова красива, че Брена примигна смаяно, и си помисли, че пред взора й е изникнало видение, дошло да я преведе през този кошмар. Жената не изчезна. Тя бе не само красива, но и много смела, защото бе тръгнала да прекосява залата, за да говори с Алек.

Реакцията на леърд Кинкейд, към видението, беше направо невероятна. Гласът му стана кадифено мек и приятен, докато й даваше позволението си да се приближи. Той дори се усмихна, когато се наведе надолу, за да я изслуша. Явно, в крайна сметка, Сатаната бе просто човек.

За нещастие, чудото не трая много дълго. Брена видя как видението им се поклони и си тръгна. Знаеше, че е неприлично да се втренчва така, но просто не можеше да спре, докато от чувството, че е привлекателна, което я бе обзело през последните дни, не остана и помен. Алек сигурно си мислеше, че Конър е полудял, задето се е оженил за нея, при положение, че може да вземе една от тези планински красавици. Сигурно хубавиците растяха като плевели, наоколо.

— Конър, жена ти страхлива ли е?

— Предполагам — отговори той, чудейки се каква игра играе брат му.

— Бих искал да ви задам няколко въпроса, лейди Брена. Очаквам да ми кажете истината. Няма защо да се страхувате от мен. Вярно ли е, че сте помолили брат ми да се ожени за вас?

Искаше й се да убие Конър. Как смееше да каже на Алек за детските й глупости. Допусна, че вероятно е бил принуден, но й бе трудно да го повярва наистина, защото бе сигурна, че за него не е било толкова срамно, колкото за нея.

— Да, леърд. Наистина го помолих да се ожени за мен.

— Искате ли да ми кажете нещо друго? — попита той, като си мислеше, че тя навярно ще иска да обясни, защо бе сторила подобно нещо.

— Да.

— Тогава го кажете.

— Не съм страхлива.

Той почти се усмихна. Имаше нещо много по-различно в гласа й, докато се защитаваше. Явно все пак не беше страхливо мишле.

— Аз реших друго.

— Е, сгрешили сте.

Той кимна.

— Когато направихте предложението си на Конър, все още не сте била сгодена за МакНеър, така ли е?

— Да.

— Алек, това вече го обсъдихме — намеси се Конър. — Както вече няколко пъти ти обясних, тя ми предложи три пъти. Сега остави тази тема — каза той и нежно избута отново съпругата си зад гърба си.

Три пъти? Не бе спестил нито един детайл, нали? Зачуди се какво ли ще си помисли Алек за нея, ако изведнъж стисне съпруга си за гърлото и се опита да го удуши.

— Аз решавам, кога съм чул достатъчно.

— Тя ми принадлежи — отвърна Конър.

— Но все още може да бъде върната на МакНеър. Не ме предизвиквай отново, братко. Последиците няма да ти харесат.

— Бракът ни бе благословен. Брена, престани да ме буташ.

— Всичко може да бъде поправено — каза Алек.

— Няма да тръгнеш срещу църквата.

— Не, няма — съгласи се Алек. — Има и друг начин, по който мога да я дам на МакНеър.

— В момента тя може да носи детето ми. По дяволите съпруго, ще спреш ли да ме предизвикваш?

— Тя все още може да се освободи от теб.

— Как?

— Като те убия.

Конър тъкмо щеше да се присмее над заплахата на брат си, когато изведнъж Брена привлече вниманието му. Изведнъж бе застанала пред него.

— Няма да го убиваш — изкрещя тя на Алек.

Гневът й изненада и двамата.

— За Бога, Брена — измърмори Конър и я избута зад гърба си. — Стой настрана от това.

— Конър, остави съпругата си да говори.

Още преди Алек да завърши изречението си, Брена вече бе застанала пред Конър.

— Защо не мога да го убия?

— Той е твой брат.

— Дай ми по-добра причина.

Тя не можеше да измисли нито една.

— Трябва да го направиш по-добър.

Алек приседна на масата, скръсти ръце на гърдите си и я изгледа.

— Кой да направя по-добър?

— Конър. Разбирам, защо искаш да го убиеш. Почти всеки, който го срещне, изпитва желание да го убие. Въпреки това, той е твой брат, и ако само си помислиш за многото достойнства, които притежава, ще се убедиш, че трябва да го оставиш да живее.

— Назови, достойнствата му.

— Знаех си, че ще кажеш това.

Разбра, че е изрекла на глас мислите си в секундата, в която излязоха от устата й, и побърза да проговори, преди Конър да се е намесил.

— Той има стотици добри качества.

— Като например?

— Той е лоялен.

— И?

Тя прекара пръсти през косата си, докато се опитваше да измисли нещо друго.

— Хората му, очевидно го харесват.

— Ами ти?

— Стигна прекалено далеч, Алек. Брена, ако продължиш да ме защитаваш, брат ми ще трябва да ме поизмъчва малко преди да ме убие.

— Правя каквото мога.

Алек рязко прекрати разпита, като напусна залата. Очевидно Конър бе научил маниерите си от по-възрастният си брат.

— Какво за Бога, ти стана Брена?

— Ти. Ето какво ми стана — проплака тя. — Превърна ме в беснееща глупачка. Сега искам да си отиваме у дома.

— Не можем да тръгнем, преди Алек да се върне.

— Той нали няма да те убие?

— Не, няма да ме убие. Не знаех, че това те интересува.

Веселието в гласа му я отрезви.

— Не ме интересува.

— Тогава, защо опита да ме защитиш?

Явно нямаше да я остави, преди да му отговори.

— Ако някой те убие, това ще бъда аз и, кълна се в Господ, ако отново се опиташ да ме избуташ зад себе си, ще го направя. Имаш ли други?

— Други какво?

— Добродетели.

— Приятен съм.

— Учили са ме, че не е хубаво да се лъже.

— Позволявам ти да си казваш мнението.

— Това не е добродетел.

Той най-после се смили над нея.

— Всичко свърши. Казах ти, че няма да те нарани.

— Но не бях добре подготвена за срещата си с него — отвърна тя. — Връща се — добави шепнешком.

Алек не беше сам. Видението последва своя леърд в залата и изчака, застанала до него, Кинкейд да нареди на Брена да се приближи. Конър трябваше да я сръга с лакът, за да я накара да се раздвижи. Тя отиде до леърда с наведена глава и зачака той да я изплаши с нещо.

— Добре дошла в семейството, лейди Брена.