Джули Гарууд
Венчило с варварина (16)

Глава петнадесета

Сега вече лошо й се пишеше.

Първите думи, излезли от устата на мъжа й, щом се появи от конюшнята бяха, че е пресякла невидимата граница в съзнанието му, която определя какво й е позволено да пипа и какво не. Очевидно смяташе, че черния жребец принадлежи на него и на никой друг.

Тя разбира се, можеше да му каже, че греши, но бе достатъчно интелигентна да не спори с него, когато е толкова ядосан.

— Бих искал да си поговорим насаме, Брена.

— Разбира се — отговори тя, опитвайки се да изглежда само бегло заинтересувана и любопитна, но не и притеснена. Но почти веднага осъзна, че не е избрала правилния подход и премина към възмущение.

— Много се радвам, Конър. Крайно време беше да отделиш малко внимание на жена си. Къде точно желаеш да проведеш този разговор с мен?

Подходът й се оказа неуспешен.

— Ако не искаш да знам, че си нервна, не трябваше да се отдръпваш от мен. Също така бих ти предложил да спреш да гледаш през рамото си и да се чудиш дали ще можеш да избягаш.

Тя погледна към Криспин, за да види, как ще реагира той на заплашителната тактика на леърда си и беше благодарна, че очевидно воина въобще не внимаваше какво говорят. Погледът му бе насочен към подножието на хълма, и той очевидно бе очарован от нещо.

Куинлан, от друга страна, попиваше всяка дума изречена от Конър. Според нея той все още изглеждаше много самодоволен. Явно знаеше, че Конър ще стовари гнева си върху нея и бе доста доволен от този факт. Той нямаше ли си друга работа, освен да ходи след мъжа й и да му докладва всяко нейно действие? Очевидно нямаше. Въпреки че бе много грубо от нейна страна, забеляза голяма прилика между воина и старата й гувернантка Елспет, която също като Куинлан, постоянно следеше Брена.

— Искам още сега да говорим — отговори й Конър.

Той я изчака да се съгласи, преди да каже на Криспин и Куинлан да се присъединят към тях за вечеря, и тогава тръгна да се изкачва по хълма към крепостта с Брена, следваща го неотлъчно.

— Изненадата ми не те зарадва, нали?

Той само изсумтя.

— Да не би да си ядосан, защото Уили е твой и не искаш никой друг да го язди?

— Колко пъти падна от него?

Тъй като бе сигурна, че Куинлан му е докладвал всичко, и то в детайли, тя реши да е честна.

— Толкова много пъти, че им изгубих бройката.

— Какво си мислеше, че ще стане, ако носеше сина ми?

Тя го изгледа смаяно, защото тази възможност дори не й бе хрумнала.

— Не съм. Тъкмо приключих… Не съм.

— Какво приключи.

— Приключих с осмислянето на факта, че не може да нося детето ти все още. Никога съзнателно не бих застрашила живота на бебето ни.

— И никога повече няма да яздиш черния жребец, нали?

— Дори и със седло ли?

— Този кон, никога не е язден със седло, и те уверявам, няма да му хареса. Но това не отговаря на въпроса ми.

— Добре тогава. Има ли нещо друго, което искаш да обещая… или направя?

— Никога повече не го наричай Уили.

Беше сигурна, че няма да го накара да промени решението си.

— Няма да го наричам така — Обеща тя, преди да избухне. — Знаеш ли, че не си ме целунал нито веднъж, откакто се върна? Чудя се дали въобще ти е хрумнало да го направиш?

Откакто се върна, не бе мислил почти за нищо друго, но нямаше намерение да й го признае.

— Не сме оставали насаме. Когато останем, напомни ми и ще те целуна.

Тя не осъзна, че само я изпробва.

— Сигурно ще забравя — уведоми го тя. — Така или иначе, за мен няма никакво значение, дали ще ме целунеш или не.

— О, има и още как. Внимавай къде стъпваш. Някои от дупките още не са запълнени.

— Като заговорихме за дупки…

— Не още.

— Какво?

— Не искам да чуя и дума за параклиса. Не сега, въобще не искам да слушам. Разбра ли?

— Разбрах само, че се държиш много твърдоглаво.

Знаеше, че още е малко сърдит от плана й да скрие грозната крепост зад църква. Но все пак, не й бе казал, че не може, и това й даваше надежда, че утре, може би ще пожелае да изслуша причините й. Със сигурност дотогава щеше да измисли много по-добро обяснение, което да му даде, вместо голата истина. Да му признае, че според нея външният вид на дома му е много грозен, щеше да нарани чувствата му, и по тази причина, щеше да й се наложи да измисли нещо друго, което да му каже.

Сега имаше да обсъжда с него няколко много по-важни въпроса.

— Когато тази нощ се качим в стаята ни трябва да проведем много сериозен разговор. Имам да ти кажа нещо много важно — прошепна тя. — И няма да ти хареса.

— Кажи ми сега.

— Предпочитам да изчакаме до довечера. Просто искам да ти дам малко време да се подготвиш — добави тя. — Новината ми със сигурност ще ти разбие сърцето.

Той се засмя в отговор и това не бе реакцията, която Брена очакваше.

— Наистина е много сериозно — настоя тя.

— Уверявам те, че колкото и да е сериозно, сърцето ми ще си остане цяло. Защо не ми кажеш сега и да се свърши? Звучиш така, сякаш се страхуваш.

— Да, страхувам се. Въпреки това, смятам да изчакам до довечера. Сега ще видиш изненадата ми, и не искам да помрача радостта ти с лошата си новина.

Сега наистина й се искаше да не бе опитвала да го подготви, защото стомахът й сякаш се бе стегнал на възел. И как нямаше да е разстроена? Щеше да започне война между двама братя и, дано Господ й прости, наистина нямаше друга възможност.

Тя бе задала същия въпрос на отец Синклер по време на изповедта си, и той се бе съгласил, че трябва да каже на съпруга си, веднага щом той се прибере у дома. Освен това й бе казал, че незабавно трябва да каже и на воините му. Отне й доста време да го убеди, че е много важно Конър да научи за случилото се, преди всички останали. Отчето най-после се бе съгласил, след като му обеща, че много ще внимава и ще се пази да не остане насаме с Райън.

Свещеникът я бе уверил, че ще дойде на другия ден, за да разбере, как е реагирал Конър. Но тя подозираше, че по-скоро искаше да се увери, че тя е добре и да е сигурен, че Райън е бил прогонен от крепостта.

Конър я изтръгна от мислите й, като й нареди да внимава къде стъпва.

— Съпругът на Брока чака, за да разбере дали искаш едно от ловджийските му кученца или не — каза й той.

— Защо ще ми дава кученце?

— Защото само това може да даде.

— Но защо…

— Това е подарък, Брена. Била си мила със съпругата му и по този начин иска да ти се отплати.

— Колко мило от негова страна — отвърна тя. — Ще имаш ли нещо против да си имаме хрътка вкъщи?

Той поклати глава.

— Ще му кажа, че си щастлива да вземеш едно от кученцата му. Само се опитай да не го изгубиш, нали?

— За Бога! — ядоса се тя. — Правиш всичко възможно да ми развалиш настроението, нали?

Той не си направи труда да й отговори. Вместо това я изненада, като я дръпна към себе си и сложи ръцете й на раменете си.

— Няма да си разочарована, ако е куче, нали?

Тя го погледна любопитно.

— Не, разбира се. Защо си помисли, че ще бъда?

По гласа му личеше, че всеки миг ще са засмее, докато й отговаряше.

— Защото не е прасенце.

— Спомняш си срещата ни — изплака щастливо тя.

Той отвори вратата пред нея, за да влезе, преди да отговори.

— Разбира се, че помня. Спомням си как те държах в ръцете си. Беше по-лека от плейда ми. Сигурно си била на годините на Грейс.

— Не, бях много по-голяма.

— Миришеше също, като прасенцето, което беше скрила под полата си.

— Не е вярно. Сестра ми каза, че тъкмо са ме били изкъпали.

— Дори когато беше бебе, пак се опитваше да ми казваш какво да правя. Трябваше още тогава да си взема поука.

Беше й трудно да следи разговора, защото очите му бяха изпълнение с такава топлота, че наистина не можеше да мисли за нищо друго. Господи, колко бе красив.

— Каква поука? — прошепна тя, останала без дъх.

— Че ще ми създаваш само грижи.

Тя си помисли, че това е най-милото нещо, което й бе казвал и чак когато въздъхна облекчено и му благодари осъзна, че той въобще не й бе направил комплимент.

Той не й се присмя. Всъщност я придърпа в обятията си, наведе се към нея и прошепна.

— Няма защо.

Брена нямаше представа, че възнамерява да я целуне, докато той не направи именно това. Тя си помисли, че ще я смачка, притискайки я към твърдите си гърди, толкова могъща и свирепа бе прегръдката му, но все пак устните му бяха изненадващо нежни срещу нейните. Езикът му се потопи в устата й, за да задълбочи целувката, предизвиквайки я да му отговори по начин, по който не бе очаквала, нито бе разбрала, а щом свърши, се отдръпна от нея.

Изведнъж, всичко вече бе различно. Копнееше да остане до края на живота си, така притисната в прегръдката му и макар че й се искаше да повярва, че желае това, само от облекчение, че той отново си е у дома, за да се разправи с Райън, знаеше, че има и друга причина.

Беше се влюбила в него.

Осъзнаването на този факт не я зарадва особено много. Всъщност, направи я нещастна. Как бе позволила нещо толкова глупаво? Той не я обичаше, той просто се възползваше от нея, за да има наследници, нищо повече.

Конър я наблюдаваше от близо, и се притесни щом забеляза сълзите й.

— Ще ми кажеш ли защо плачеш?

— Стана толкова неочаквано — проплака тя. — Не знаех, че ще се случи, Конър, наистина не знаех.

— Брена, за какво говориш? Какво се е случило, неочаквано?

Тя най-после дойде на себе си. Нямаше никакво намерение да му признае, че е влюбена в него, и си помисли, че по-скоро би застанала чисто гола в средата на църква пълна с непознати, отколкото да му признае глупостта си? Да бъде уязвима, бе достатъчно лошо, но да се самосъжалява, бе ужасно.

Той нямаше да я разбере, ако се опиташе да му обясни. Съмняваше се, че някога ще я заобича. Докато живееше в миналото, просто нямаше да намери място в сърцето си за нищо друго.

— Ще ми отговориш ли? — възмути се той.

— Липсваше ми — изпусна се тя. — Не го исках, но е факт. Нямаше те доста дълго време.

Отговорът й очевидно го задоволи. Той я целуна отново, кратко и без много страст, и я последва нагоре по стълбите към втория етаж.

— Докато те нямаше, събрах всички парчета, получих информация от възрастните мъже и жени наоколо и успях да сглобя всичко.

— Какво си успяла да сглобиш?

— Миналото ти — отговори тя. — Знам какво се е случило с баща ти. Искам да ти кажа, че разбирам, защо руините стоят все още там. Решил си да ги запазиш, докато не въздадеш справедливост в името на баща ти.

— И сам щях да ти обясня, ако ме беше попитала.

— Тогава за в бъдеще ще ти задавам много въпроси. Не се мръщи, Конър. Искам да си в добро настроение, когато видиш изненадата ми.

Той се подготви, за това, което щеше да види, кимна й, за да й покаже, че ще се опита да му хареса, и каза.

— Куинлан ме увери, че не си разрушила нищо.

— Да разруша? Как за бога ти хрумна такова нещо? — попита тя, преди да се сети за дупките из двора. — Планирах да оправя кашата, която забърках отвън — обясни му тя. — След като воините сложат стълбове вътре, за да подсилят конструкцията на строежа, смятах да…

— Брена?

От очите и гласа му струеше предупреждение.

— Да?

— Няма да говорим по този въпрос.

— Не, разбира се, че не. Усмихни се, Конър. Току-що се прибра. Освен това, Еухемия може да е вътре и не искам да си помисли, че не се радваш да я видиш.

Смехът му я изненада.

— Какво те интересува, ако си го помисли?

Как можеше да е толкова опърничав?

— Трябва да я накарам да ме харесва, защото ти е мащеха. Нали ми каза да я уважавам.

— Казал ли съм?

— Да, или може би, аз ти казах, че ще го правя. Няма значение. Тя заслужава уважение.

— Да — съгласи се Конър.

Той отвори вратата и й даде път да мине преди него, но тя не помръдна.

— Искам да те помоля за една последна услуга. Когато седнем заедно на масата…

— Да?

Тя се изчерви, докато му даваше инструкциите си.

— Моля те, поглеждай към мен по-често и не ми се мръщи. Постарай се, да изслушваш какво искам да кажа, ще го направиш ли?

За щастие не изчака отговора му, а побърза да мине през вратата. Цяла тълпа воини очакваха своя леърд и й се поклониха щом я видяха. Тя поздрави всеки един по име, за радост и удоволствие на съпруга й, докато той не осъзна, че вече я гледа, усмихва й се и се вслушва във всяка нейна дума.

— Брена, изчакай ме в голямата зала, докато разменя няколко думи с воините си.

Тя му се поклони, остави го при воините и бързо влезе вътре. Смяташе да застане пред огнището, за да разбере реакцията му, щом види какво е направила.

Беше прекосила половината помещение, преди да осъзнае, че нищо не е наред. Огледа се из стаята и забеляза, че всички промени, които бе направила са изчезнали. Дори рогозките от пода липсваха.

Какво за Бога, се беше случило? Къде бяха прекрасните покривки, върху които бе работила толкова упорито, за да ги завърши преди Конър да се прибере?

— Милейди? — прошепна Нета показвайки си главата през задната врата.

Брена бързо погледна към входа, видя, че Конър все още е зает да изслушва рапортите на воините си, и забърза към слугинята.

— Какво се е случило, Нета? Къде са възглавничките?

— Лейди Еухемия едва не падна, като седна на една от тях. Каза, че били прекалено неудобни, за да сяда някой на тях, и след като изпробва всяка от тях, заповяда да ги махнем до една. Каза да ги изгорим, милейди, за да не се засрамвате пред съпруга си.

— Покривката… какво стана с покривката, която сложих на масата?

Нета поклати глава.

— Беше инцидент — прошепна тя. — Или поне така ми каза лейди Еухемия. Настоя да й сервираме вино преди вечерята. Виното беше червено милейди и когато се пресегна, за да вземе чашата си, тя го разля навсякъде. Настояваше, че чашата й се изплъзнала от ръката. О, милейди, всичко е съсипано. Знам, че прекарвахте часове наред, всяка нощ, докато леърда го нямаше, за да направите покривката и беше толкова красива, милейди. Дори Куинлан отбеляза, колко е забележителна.

Опитвайки се да скрие отчаянието си, тя погали Нета по ръката и се опита да я успокои.

— Винаги се случват инциденти — каза тя. — Не бях осъзнала, че възглавничките са неудобни. Изпробвах ги, и ми се видяха… много удобни, но щом лейди Еухемия…

— Тя каза, че са на бучки.

— Разбирам. Е, тогава следващия път ще се постарая повече. А какво стана с рогозките? Бяха си добре, нали? И с тях стаята изглеждаше много по-приятна. Също и с цветята — добави тя. — И тях ги няма. Защо?

— И Лейди Еухемия мислеше, че рогозките са хубави, но се спъна в тях, като отиваше към масата, и за малко не падна на пода. Обясни ми, че зрението й, не е много добро и ми нареди да ги махна веднага. Беше сигурна, че ще я разберете, милейди.

— Да, разбира се.

— За цветята призна, че хич не й харесвали.

— Обясни ли защо?

— Каза, че й напомняли за смъртта, защото на погребение винаги се носят цветя.

Раменете на Брена увиснаха. Какво ли си мисли за нея Еухемия?

— Беше небрежно от моя страна да сложа цветя на масата. Въобще не се замислих, Нета. Но никога не съм и помисляла, че ще реагира така. Трябва да намеря начин да й се реванширам. Добави тя и кимна.

— Милейди, нямаше как да знаете. Дори стола, който Лотхар ви даде беше изпратен обратно. Сега ми се ще да не бе прекарвал половината ден, за да го излъска.

— Защо сте върнали стола?

— Лейди Еухемия каза, че я било страх да седне на него, защото много се клател. Опитах се да я убедя, че е напълно стабилен, но тя каза да го махнем. Изглежда се ужасяваше да не падне. Мисля си, че защото е вече на доста години и осъзнава, че костите й са много по-крехки и няма да се излекуват, ако ги счупи. Чудя се дали си е мислела така и когато е била млада. Костите не заздравяват бързо без значение дали са на млад или на стар човек — каза тя и кимна, за да даде на господарката си да разбере, че говори от опит.

— Възрастта ни прави по-предпазливи, и трябва да го уважим.

— Има още едно, последно нещо. Не искам да го споменавам сега, след като изживяхте такова разочарование.

Брена се страхуваше да попита, какво още Еухемия е намерила за незадоволително, но се насили да попита.

— Да?

— Тя ме попита, дали има още нещо, което мислите да поставите в залата. Споменах й, че работите върху гоблен, който да сложите на стената. Похвалих ви, колко хубав става — добави тя. — Лейди Еухемия поиска да го види, разбира се. Изглеждаше доволна, когато и казах, колко сте сръчна с иглата и конеца, и колко дълги часове сте прекарали над ръкоделието.

— Показа ли й го?

Нета кимна.

— О, милейди, тя изглеждаше толкова разочарована от усилията ви. Тя го погледна и поклати глава.

Брена чувстваше, как лицето й се зачервява от срам.

— И какво ти каза?

— Че шевовете са напълно объркани, но каза, че разбирала, защото не можете по-добре.

— Къде е гобленът ми сега?

— Лейди Еухемия не искаше да се унижавате пред съпруга си и воините му — Очите на Нета се изпълниха със сълзи, което направи срама на Брена още по-голям.

Тя се почувства като пълна неудачница, и в същото време изпита вина, задето е ядосана. Да чува, че просто не може да се справи по-добре, всеки път, щом се опиташе да се хареса на Еухемия, накара Брена да се чувства така, сякаш мащехата на Конър директно обвинява майка й, колко зле е обучила дъщеря си.

— Няма го, нали? — прошепна тя с пораженски глас.

— Да, милейди. Еухемия започна да маха шевовете още от обед, и докато дойде времето да се качи горе, за да се измие за вечеря, на земята бяха останали само конците от гоблена.

Конър повика името й, като влезе в стаята и се огледа с интерес.

Брена въздъхна, и се обърна към него. Нета я хвана за ръката.

— Всичко изглежда прекрасно, милейди — прошепна тя.

Последното нещо, от което имаше нужда Брена, точно сега, е да я съжаляват. Тя се усмихна, за да не нарани чувствата на Нета и каза:

— Следващия път ще се справя по-добре.

Слугинята се поклони на господарката си и побърза да излезе през задния вход, за да се приготви за сервиране на масата.

— Свърши ли разговорът ти с воините?

Въпросът на съпругата му, го накара да се усмихне. Всеки един от воините искаше да знае, дали може да им върнат нещата.

Конър не бе разбрал, за какво говорят, докато не му посочиха купчината вещи до вратата, върху които имаше кинжал, много приличащ на този, който жена му използваше. Нито един от тях, не искаше да я обвини в кражба, защото знаеха, колко е разсеяна, когато е заета с нещо, или бърза за някъде. Всеки от воините всъщност защитаваше Брена пред него, и по тази причина, той се разсмя.

Емет даде обяснение на леърда си.

— Когато няма какво да прави, въобще не внимава — обясни той. — Държи се с жените ни така, че ги кара да се чувстват много важни, също като вас леърд. Те много я обичат, и ще бъдат изключително разстроени, ако разберат, че сте я смъмрили, затова че често се разсейва и забравя да връща вещите, които е взела на заем. Тя забрава също толкова вещи след себе си, колкото и взима — добави той, извинявайки поведението на Брена.

Конър обеща да не критикува жена си, и им предложи, за в бъдеще, когато нещо изчезнеше, те или съпругите им, да идват в крепостта, и да потърсят вещите в сандъка.

— По усмивката ти, разбирам, че разговорът е минал добре — отбеляза Брена.

— Да, така беше — отговори й той. — Реших проблема, но не и причината за него.

— Скоро ще се погрижиш и за това — успокои го тя.

Смехът му отекна в стаята.

— Съмнявам се, но сега осъзнавам, че не ми се иска да променям нищо.

— Защо не искаш?

— Защото ми харесва причинителя на бедите. Не ме карай да обяснявам. Сега ми покажи изненадата си. Накара ме да чакам прекалено дълго.

— Не мога.

— Какво не можеш?

— Да ти покажа изненадата си.

— Защо не можеш? — попита той — Да не си променила мнението си?

— Да, точно така — каза тя — Промених си мнението.

— Защо?

— Защо? — Тя отчаяно затърси някакво обяснение, което да му даде, за да не разбере, че всичките й усилия са били напразни. Той щеше да си помисли, че е некомпетентна, а тя въобще не беше такава. Просто много бързаше да свърши всичко.

За щастие си спомни за медальона, който поръча да направят за него. Беше решила да му го даде по-късно.

— Горе в спалнята ни е. Искаш ли да го видиш сега? Мога да отида…

— А ти какво искаш да направиш?

— Да изчакам — реши тя.

— Тогава ще почакаме.

— Благодаря ти — каза му тя, преди да го попита дали вече се е видял с мащехата си.

— Не.

— Тя трябва да слезе всеки момент. А говори ли вече с Райън?

— Не, той ще се върне след няколко часа, придружен от Куинлан, и ще остане тук само още една нощ, преди да си тръгне завинаги — каза Конър.

— Той си тръгва?

Не искаше да изглежда толкова щастлива от заминаването на Райън, но просто не можа да се сдържи.

Той повдигна едната си вежда, учуден от реакцията й.

— Утре се връща при леърда си.

— И къде е това? — попита тя, надявайки се да живее на другия край на Шотландия.

— Много далеч от тук. Съмнявам се, че ще го видим в близките пет години, Брена, има ли нещо нередно?

— Не, разбира се, че не.

— Тогава защо се държиш за мен?

Тя изглеждаше изненадана и той поклати объркано глава. Ръцете й бяха обгърнали кръста му, но тя побърза да ги махне. Само споменаването на доведения му брат я накара инстинктивно да се приближи по-близо до съпруга си. Разбира се, тя не му обясни защо, а само му напомни, колко много й е липсвал.

— Вече го спомена веднъж.

— Да, но исках отново да ти го кажа. Ще ме извиниш ли, трябва да изтичам до кухнята, за да поговоря с готвачката.

След като й даде позволението си, тя го целуна за довиждане.

— Какво е станало тук, Конър? — попита Куинлан от вратата и влезе, оглеждайки се наоколо.

Криспин го последва.

— Къде какво е станало? — попита той.

— Стаята… отново е такава, каквато беше преди. Какво е станало с всичките промени, които направи, милейди?

Конър не знаеше, за какво става въпрос. Той скръсти ръце зад гърба си, докато слушаше обяснението.

— Милейди, каза ли ти защо е променила всичко?

Конър поклати глава.

— Тя ми каза, че изненадата е горе.

— Защо ще носи възглавничките покривката и стола, горе? — попита Куинлан.

— Вероятно си е променила мнението — предложи Криспин.

— Казах ти, че се държи странно. И рогозките ли е занесла горе?

— Така изглежда — отговори Криспин.

— И ако това не е странно… — започна Куинлан.

— Ще престанеш ли да повтаряш това? — прекъсна го Конър — Нищо й няма на жена ми. Просто е променила мнението си, а ако не го е направила, значи има друга причина. И когато е готова, ще ми я каже.

С това, дискусията бе приключена. Куинлан искаше да чуе всичко, за залавянето на Доусън, и докато Криспин обясняваше, Конър мислеше за жена си. Реши, че ще трябва да започне да й обръща повече внимание, както и на това, което се случва в дома му.

Няколко минути по-късно към тях се присъедини Еухемия. Конър и се поклони и изчака начело на масата, тя да седне, преди да се отпусне на собствения си стол. Той стоя до нея близо час и я слуша как говори за баща му и за миналото, докато Криспин и Куинлан водеха дискусията си пред огнището.

Райън дойде точно когато слугите започнаха да подреждат масата. В същото време Брена и Нета влязоха през задната врата.

— Конър — извика Райън. — Крайно време беше да се появиш. Не съм те виждал от цяла вечност.

— Да, наистина измина много време — съгласи се Конър.

Райън го прегърна.

— Изглеждаш много добре. Явно брака ти се отразява благоприятно.

След като целуна майка си, Райън седна от другата страна на масата срещу нея. Сега Конър и от двете страни бе обграден от роднините си, и тъкмо мислеше да помоли мащехата си да седне на съседния стол, за да освободи място за съпругата му, когато Брена побърза да отиде до другия край на масата, издърпа стола и седна там.

— От дълго време чаках всички да се съберем, и сега имам чувството, че живота ми отново е пълноценен — обяви Еухемия. От радостта да види двамата си сина заедно, очите й се напълниха със сълзи.

Брена също бе преизпълнена с емоции. Но не с радостни, а с тъжни. Привързаността между двамата братя, едва не я накара да се разплаче. Очевидно бе, че Конър се радва роднините му да са около него. Как щеше да му каже, какво й бе сторил доведения му брат? Само мисълта за това, колко мъка щеше да му причини, преобърна стомаха й.

Тази вечер, Конър говори малко. Беше доволен от командирите си, защото и двамата бяха седнали близо до господарката си, и се стараеха да я включват във всеки свой разговор.

Брена улови погледа на съпруга си и му се усмихна, карайки го да й отвърне със същото.

За Конър това беше вечер на откровения. Забеляза, че Нета показва своята привързаност към Брена при всяка възможност и грейваше всеки път щом, получеше комплимент от господарката си. От друга страна, обаче, не изглеждаше щастлива да обслужва Еухемия и бе очевидно, че не харесва възрастната жена.

Помисли си, че вече е разбрал всичко, и за малко не се разсмя, защото бе толкова просто. Куинлан му бе споменал, че Брена има трудности с Еухемия. Двете жени явно бяха в съревнование за това кой да дава заповедите и да отговаря за домакинството. Правото разбира се, принадлежеше на Брена, и докато не разбереше, защо досега тя не го е осъзнала, нямаше да се намесва. Щеше да я остави да реши проблема сама, по свой собствен начин, и когато станеше готова, защото знаеше, че без значение колко ще й обяснява, тя щеше да помисли, че не вярва в способностите й.

Куинлан бе прав и за липсата й на апетит. Веднага щом Криспин й подаде камата, която бе изпуснала на двора, тя му благодари, задето я бе почистил вместо нея, и започна да чопли храната и да я прехвърля през чинията, без да хапне и хапка.

Райън разказваше забавна история, която разсмя всички, освен Брена. Преди да започне да разказва друга, Конър попита жена си, дали е добре.

— Да, благодаря ти. Просто съм малко уморена. Беше дълъг ден.

Той й предложи да се качи горе.

— Аз ще дойда след няколко минути — обеща той.

Райън също стана.

— Ще съм щастлив да изпратя жена ти до горе — предложи той. — Разбрах, че е паднала по стълбите в дома на Кинкейд — добави, за да не се чуди Конър, защо е предложил.

Брена за малко да изкрещи, че не иска, но се въздържа.

— Благодаря, че предлагате, но бих искала да разменя няколко думи с Криспин — обясни тя, избрала го пред Куинлан, защото той не беше побързал да стане — Ако изчакам до утре, може да забравя. Лека нощ на всички — добави тя като побутна воина по рамото, за да го накара да побърза.

Криспин се почувства поласкан, че го е избрала. Все още чакаше да му обясни за какво е искала да говори с него, и когато стигнаха пред вратата на господарската спалня, й напомни.

— Споменахте, че искате да говорите с мен, милейди?

— Да, казах го, нали? — отвърна тя, опитвайки се да измисли, нещо важно, което да му каже.

За нещастие нищо не и идваше на ум и тя бе принудена или да му каже истината, или да се направи на пълен идиот.

— Измислих си го.

— Не сте искала да говорите с мен? — опита той, опитвайки се да я разбере.

— Всъщност, не исках Райън да ме изпрати и затова излъгах, за да те накарам ти да го направиш.

— Ще ми обясните ли, защо не искате доведения брат на Конър да ви придружи?

— Не е нужно някой да ме придружава, но след като той предложи, трябваше да измисля причина да не го направи. Сега разбираш ли?

Криспин поклати глава, докато й отваряше вратата.

— Все още не сте ми казала, защо?

Воинът бе също толкова упорит, колкото и Куинлан.

— Ако ти кажа, ще ми обещаеш ли да не казваш на Конър, какво съм ти казала? Искам да му обясня всичко сама. Но може да ми отнеме ден или два да събера достатъчно кураж — добави тя. — Имах план да му кажа тази вечер.

— Да му кажете какво, милейди?

— Не харесвам брат му — тя смекчи истината. Райън бе също толкова зъл, колкото и МакНеър, същински демон, и по-подмолен от змия, която се спотаява в сенките дебнеща жертвите си. — Знам, че Конър държи на Райън, изключително много. Със сигурност си забелязал, колко е щастлив, да го види отново.

— Знам, че Конър се е усъвършенствал в това да крие истинските си чувства. И разбира се, ще уважа молбата ви и няма да му кажа нищо.

— Благодаря ти, Криспин.

— Милейди, ще ми отговорите ли на още един въпрос?

Тя вече бе влязла в стаята и тъкмо преди да затвори вратата се спря.

— Разбира се — отговори му.

— Куинлан се чудеше, защо сте махнали всички подобрения, които сте направили в залата? Той го намери за доста смущаващо.

— Изглежда всичко, което направих е било незадоволително. Затова са го махнали — тя не му даде време да зададе друг въпрос, пожела му лека нощ, отново, и бързо затвори вратата.

Имаше доста неща за вършене, преди да се появи съпруга й. Веднага щом залости вратата, тя бързо съблече дрехите си пред огъня, който бе наклала Нета, изми цялото си тяло със сапун с аромат на роза и чак тогава облече робата и чехлите си. Докато чакаше Конър да дойде, се опита да измисли как да му каже за Райън, без да разбие сърцето му.

Сега, след като си тръгваше, дали въобще трябваше да му каже нещо за случилото се? Брена се опита да се убеди, че няма да нарани никой, ако запази мълчание, въпреки че осъзнаваше, че трябва да му каже истината, без значение, колко ще го нарани. Райън бе предал собствения си брат, и щеше да е нередно, да не каже на Конър.

За нещастие не можеше да измисли как да му поднесе новината по-безболезнено, но се надяваше медальона, който щеше да му даде, да му докаже, че винаги ще му е вярна.

Чакането бе мъчително. Облегна се на стената, за да не заспи, но въпреки това, се унасяше. Не смееше да отиде в леглото, защото тогава със сигурност щеше да заспи. Облекчението, че съпруга й най-после си е у дома със сигурност бе причината да е толкова уморена тази нощ. Докато се притесняваше заради Райън, не можеше да си почине нито за миг, когато бе наоколо. Но разбира се, сега това щеше да се промени.

Чу гласа на Конър, и тежките му стъпки откъм стълбите. Тя отключи вратата и отиде до прозореца, за да го изчака. Щеше да го посрещне с целувка, да му помогне да се подготви за лягане, и тогава щеше да му даде подаръка си.

И чак след това, щеше да му разкаже за Райън.

В крайна сметка, направи нещо съвсем различно. В секундата, в която съпруга й влезе в стаята, тя изтича при него, сграбчи лицето му с ръце и го целуна с цялата любов и страст, която притежаваше.

Очарован от бурната й проява на привързаност, той я грабна в прегръдката си и я задържа здраво пред себе си. Беше изумен да осъзнае, че е женен за толкова нежна, любяща жена и когато го прегърна около врата, и му прошепна, колко иска да се люби с него, осъзна, че собствената му нужда по сила може да се мери с нейната. Докато бе далеч, струваше му се, че го е нямало цяла вечност, всичко в нея му липсваше и тази потребност, да бъде до нея, се засилваше дотолкова, че чак му причиняваше болка през тъмните и студени часове на нощта.

— Ако обещая, че няма да те напускам за много дълго време, ще ми позволиш ли да затворя вратата?

Макар да не желаеше да се отдалечи от него дори за миг, тя го целуна по врата и го пусна.

— Заключи, за да не влезе някой — каза тя.

Изведнъж се почувства несигурна и нервна, затова отстъпи назад и спря в средата на стаята, за да го изчака. Тя погледна съпруга си с одобрение и възхищение. Раменете и гърдите му, бяха изградени от солидни мускули, но, въпреки това, докосването му бе невероятно нежно, щом посегнеше към нея.

Почувства пулса си да се ускорява, в очакване на предстоящото, и си пое разтреперано дъх, преди да го погледне в лицето. Той й се усмихваше.

— Да не би да си забравила как изглеждам? — попита той, а едната му вежда се повдигна. За негово удоволствие лицето й цялото почервеня.

— Предполагам — отговори му тя. — Косата ти е мокра, което означава, че отново си ходил на езерото без мен. Ще ти донеса кърпа.

Въпреки това, не можа да помръдне. Конър се облегна на вратата и търпеливо я зачака да превъзмогне неудобството си. Горещо се надяваше да й отнеме повече време, защото се наслаждаваше да я гледа. Ръцете й бяха скръстени зад гърба й, осигурявайки му идеална гледка към гърдите и тънкият й ханш. Бавният му оглед, бързо се превърна в изгарящо желание, и само след минута или две, нуждата да я притисне към себе си, и да плъзне длани по гладката й кожа, стана невероятно силна.

Донякъде объркана от собствената си загуба на контрол, тя погледна към горящите му сиви очи, пое си дълбоко дъх, и се опита да си спомни, какво щеше да прави.

— Кърпа — прошепна тя и се усмихна, осъзнавайки, че не е изгубила напълно ума си.

— Смяташе да ми донесеш една.

Смехът й отекна, докато бързаше към сандъка в другия край на стаята. Само с няколко думи, тя му даде един куп извинения, обяснения и заповеди, докато коленичеше на земята до сандъка, за да махне свещта поставена върху него и да го отвори.

В настроение да изпълнява нарежданията й, той отиде до леглото, както му бе наредила, и седна, за да я изчака. Знаеше точно какво ще се случи в секундата, в която се доближат един до друг. Щеше да я прегърне, да я положи на леглото и страстно да я люби.

Но тя имаше съвсем друга идея. Застана между краката му и се опита да подсуши косата му с кърпа, но й бе невъзможно да внимава какво върши, защото той развърза колана на робата й и сега ръцете му се плъзгаха по гърдите й. Той покри гърдите й с ръцете си, нежно разтърка зърната им, наведе се над нея и започна да я подлудява с устата и езика си.

Наложи му са да й каже да диша. Искаше му се да я обсипе цялата с ласките си, преди да се потопи в нея, но дисциплината му се изпари, когато тя свали робата си и го бутна назад, за да легне на леглото.

Нито един от двамата нямаше търпение, и копнееха да се слеят в едно, затова той побърза да се намести между бедрата й, и бавно навлезе в нея, вгледан в очите й. Видя как страстта я поглъща и едва не свърши, щом еротичните усещания, които я бяха завладели, погълнаха и него.

Тя го дръпна към себе си и го целуна, и докато напрежението в тялото й нарастваше и всеки момент щеше да се разпадне от удоволствие, тя зашепна в ухото му.

— Обичам те — повтаряше тя, а в сърцето й се роди отчаяна нужда, да чуе как й той й се врича в любов.

Той зарови лице във врата й, чу нежния й шепот, казвайки му отново и отново, че го обича, и бе потресен и поласкан, че подобно чудо може да му се случи. Едва когато я почувства да се стяга около него, засили темпото си, влезе до край в тялото й, и се изля в нея. Чувствата, които никога до сега не бе признавал, останаха неизказани.

В крайна сметка, те бяха заедно, изтощени и задоволени. Без да говорят, стояха и слушаха биенето на сърцата си.

Както се бе превърнало в неин, много мил навик, тя се разплака, разнежена от чудото, което бяха споделили по време на любенето им и когато най-после се успокои, тя разпери ръце върху леглото и му се усмихна.

— Предполагам, че това ми липсваше най-много, докато беше далеч.

Той кимна с арогантно задоволство.

— Така изглежда — съгласи се той. Наведе се, целуна я и се претърколи на леглото до нея. — Давам ти позволението си да ми направиш същата изненада и утре.

Смехът й го очарова.

— Тогава няма да е изненада, нали? А и не това бе изненадата ми. Приготвила съм ти нещо друго.

Няколко целувки по-късно, тя го убеди да я пусне да стане от леглото само за да вземе подаръка, който му бе приготвила и когато се върна, уви плейда около тялото си и седна, срещу него на леглото.

Той вече бе решил, че без значение какъв е подаръкът, ще е щастлив да го получи, дори да му се наложи да се преструва, че му харесва. Сега нейните чувства бяха на първо място и само те имаха значение за него. Брена очевидно доста се бе постарала, за да го зарадва и той реши да отдели на подаръка й вниманието, което заслужаваше. Седна, облегна се на стената зад него и сви единия си крак, за да може да постави ръката си отгоре.

— Приближи се — каза й той.

Тя направи, каквото й каза, сви краката си под себе си и отново се зави с плейда.

— По-близо — нареди отново той с дрезгав глас.

Тя отказа да му се подчини като поклати глава.

— Познавам този твой поглед, Конър. Ако се приближа още малко, отново ще ме сграбчиш.

Признавайки си, че е права, той кимна в съгласие.

— Никога до сега не са ми давали подарък и два за една нощ, са много повече, отколкото съм мечтал.

— Два? Какъв друг подарък си получил?

— Не помниш ли какво ми каза, докато бях вътре в теб?

Тя се намръщи, докато се мъчеше да си спомни какво е казала.

— Побързай? — предположи тя.

— Освен това — отговори й той и й намигна.

— Не си спомням. Нещо друго ли съм казала?

Да, каза, помисли си той, каза ми, че ме обичаш.

Може би просто е била прекалено увлечена по време на любенето им, и не е осъзнала какво говори, също както се молеше на глас в деня, в който се срещнаха. Но все пак го каза, което значеше, че го мисли и само това имаше значение за него.

— Защо се усмихваш? Още не съм ти дала подаръка си.

— Начинът, по който ме желаеше тази нощ, е единственият подарък, който искам.

— Но има още.

— И ще има, наистина, ако се приближиш малко към мен.

Тя отново поклати глава.

— Ще трябва да почакаш. Имам да ти разкажа две истории.

— Само една — каза той.

— Две — настоя тя.

Гледаше я предпазливо.

— Добре, любима.

— Първата история е за мен и се случи, когато бях много малка. Прекалено малка, за да си спомням всичко в детайли, но помня, че бях много изплашена. Баща ми ме взе в скута си, и ми каза какво ще се случи. И не смей да ми се мръщиш, Конър, сега ще слушаш за семейството ми, без значение дали ти харесва или не.

— Не се мръщя.

— Но си мислиш да го направиш.

Той се разсмя.

— Не е вярно. Сега вече можеш да говориш колкото си искаш за роднините си. Преди не можеше.

— Защо?

Защото сърцето и лоялността ти вече принадлежат на мен, помисли си той.

— Ще ти обясня друг път — отговори й той. — Продължавай с историята си.

— Баща ми ми каза, че заради мен, в семейството започва нова традиция. Бяхме на път за дома на чичо ми, когато спряхме за обяд. Всички искаха да се поразходят и когато станало време да тръгваме, баща ми забравил да ни преброи.

— Да ви преброи?

— Ние сме осем деца, Конър. Той винаги брои, за да е сигурен, че всички сме на лице.

— Но този път не ви е преброил.

— Да, не го е направил. Мислил, че съм с брат си, Джилиън, а Джилиън, мислел, че съм с другия ми брат Артър — започна да обяснява тя. — Но аз не бях. По онова време, както винаги се разсеях и се изгубих, и семейството ми не разбрало, че ме няма, докато не изминали половината път.

Сега вече Конър се мръщеше. Той си представи жена си, когато е била на възрастта на Грейс, и можеше да разбере, че сигурно е преживяла нещо ужасно.

— Джилиън първи пръв ме откри, въпреки че ми казаха, че съм плачела толкова силно, че ако краля на Англия отворел прозореца си, щял да ме чуе и същата вечер, баща ми започна нова традиция.

— Медальоните.

Тя кимна.

— По-големите ми братя и сестри много харесали идеята и обещали да държат своите медальони винаги близо до себе си. Майка ми се притеснявала да не би бебето и аз да се задавим с медальоните, затова ми позволяваше да нося медальона завързан на огърлица около врата ми само когато напусках дома.

Тя задържа погледа му, една дълга минута и после взе ръката му в своята и я обърна с дланта нагоре. Пръстите й пробягнаха по белезите, набраздили кожата му, но в очите й той видя само тъга, а не съжаление.

— Сигурно си била уплашена — каза с надеждата, че ще се вгледа в него, а не в миналото му. Когато опита да отдръпне ръка тя стегна хватката си около китката му и той реши за момента да се съгласи с желанието й и да я изчака да продължи.

— Аз се възстанових — прошепна тя. — Но ти не си, нали, Конър? — сега тъгата се бе пренесла и в гласа й.

— Защото все още не е свършило — обясни той. — Искаш да ти кажа, как съм получил белезите, нали?

— Не.

Той се почувства едновременно облекчен и разочарован.

Болеше я за страданията, които е преживял и се опитваше да измисли нещо, което да му каже, за да го накара да осъзнае, че не се опитва да го утешава, а просто иска да му покаже, че знае за ужасните рани, които е получил в миналото, и да му покаже, че го разбира.

— Белезите са отпечатък от миналото ти — прошепна тя и бавно повдигна ръката му.

Той отново се опита да я придърпа към себе си, но тя не му позволи.

— Да — каза ядосано той.

Брена се наведе и целуна всеки белег поотделно.

Той почувства милувката й със сърцето й душата си. Потресен от това, което тя правеше, Конър затвори очи. Докосването й го съкруши, но едновременно с това, го изпълни и с топлина. Чувстваше се като прероден. Не можеше да разбере как се е случило, или защо, но празната, изгаряща болка, вече я нямаше, на нейно място бе само любовта на Брена.

Тя не спря, докато не покри с целувки и двете му длани, тогава посегна зад себе си и сложи медальона в ръцете му.

Той отвори очи и погледна към изкусно гравираното дърво.

— Преди много, много години, живяло момче, на име Давид — започна отново Брена, с много тих глас. — Земята, на която той, семейството и приятелите му живеели, била тероризирана от великана Голиат. Дошло времето, когато Давид, трябвало да се изправи пред врага си. Бил прекалено млад, за да използва меч. Той носил меча на баща си, докъдето могъл, но за разлика от теб, не е трябвало да пълзи по горящи въглени. И двамата сте много смели и смятам, че и той, също като теб, би влачил другарите си към безопасно място, защото е бил също толкова благороден, колкото си и ти, Конър.

Съкрушен от думите й, той не можеше дори да проговори. Тя знаеше всичко и все още мислеше, че е смел и благороден. Естествено, тя нищо не разбираше. Той не заслужаваше никакви награди, засега, защото още не бе въздал справедливост, въпреки, годините прекарани в търсене на доказателство.

Той поклати глава. Тя кимна. Тогава тя започна да чертае с пръсти по дланта му, облика на Давид.

— Момчето можело да използва само прашката си за оръжие и така, когато дошло време да се изправи пред Голиат, той се пресегнал и взел камък — каза тя и спря, за да нарисува малко кръгче в краката на Давид. — Мислиш, че силата ти е в меча на баща ти, нали Конър?

Той не й отговори. Тя се вгледа в очите му, изчака няколко секунди и каза.

— Но не е. Силата ти, идва от теб, от твоята същност. Ще я откриеш в решителността си, в търпението си, в уменията си. Но най-вече ще я откриеш във вярата ти в справедливостта. Давид убил великана и спасил хората си. Ти вече си спасил своя клан.

— Но все още не съм убил врага си.

— Огледай се наоколо и ще видиш какво си изградил. Давид винаги ще изобразява кой си бил и кой си станал. Ти го заслужаваш.

Тя вдигна медальона пред него, за да го види добре.

— Това е твоето минало и настояще — след това го обърна. — А това е бъдещето ти.

Той разпозна символа, защото беше същият, който жена му носеше на своя медальон.

— Слънце.

Тя му предлагаше любовта си и се молеше той да й даде своята в замяна.

Той не й каза и дума, нито й даде знак, че ще може или ще й даде това, което иска. Изглеждаше така, сякаш всеки миг ще се отдръпне, беше някак сдържан и далечен и въпреки това, можеше да види влагата в очите му, и знаеше, че думите, които жадува да чуе, са там, някъде дълбоко в него, заключени далеч от чувствата му.

— Трябва само да отвориш сърцето си и да го приемеш.

Тя отново постави медальона в ръцете му и се наведе, за да го целуне. Опита се да се отдръпне. Той не й позволи. Обви ръцете си около нея и започна да я целува отново и отново, отчаяно опустошавайки устните й. Не разбираше, нито знаеше, дали я целува, за да й покаже, колко много означава за него, или за да държи устата й, затворена, за да не продължи да го моли да й даде това, което знаеше, че не може.

Любиха се диво, неконтролируемо, свирепо, и чак след като я задоволи два пъти, и тя се срина върху него и заспа, той прозря най-голямата си слабост.

И това го ужаси.