Джули Гарууд
Венчило с варварина (10)

Глава девета

Конър видя жена си, застанала в кръга, и я изчака да го погледне. Беше сигурен, че в началото тя дори не разбра какво гледа. Молеше се на Господ да не разпознае коня, макар в сърцето си да знаеше, че ще го стори. Защо не бе махнал проклетата панделка в мига, в който я видя? Със сигурност това бе единственото нещо, по което би познала, че това е Джили.

Болеше го заради нея. Болката, която видя в очите й в мига, в който разпозна коня си, едва не го изкара от кожата му. Отне му цялата воля, която притежаваше, да остане неподвижен. Тя издаде тих звук. Бе сигурен, че хората на Хю го помислиха за вятъра, защото един от мъжете погледна към небето, преди отново да съсредоточи погледа си върху Конър.

Брена сложи ръка на гърлото си, направи крачка назад и с обезумял поглед потърси лицето на съпруга си.

Искаше му се да отиде при нея, но не помръдна. Знаеше, че не може да й покаже никакво състрадание преди воините на Хю да си тръгнат.

Вестоносците на съседа му, щяха да отидат при своя леърд, за да му докладват, каква е била реакцията на МакАлистър и, проклет да бъде, ако позволи някой външен да разбере какво мисли за съобщението на МакНеър.

Притесняваше се само, че жена му, ще се разпищи или ще припадне пред всичките тези свидетели. Разбира се, не я винеше, защото знаеше, колко много обича животното, но все пак се надяваше да не прави сцени, а бързо да се прибере в крепостта.

Опита се да й помогне. Задържа погледа й за един дълъг момент, давайки й знак с мълчанието си и студеното си изражение, да последва примера му.

Осъзнаваше, че иска прекалено много от нея и в действителност не знаеше дали тя ще може да постъпи според очакванията му. Затова точно когато се канеше да й заповяда да се прибере в крепостта, бе приятно изненадан да види как ръката й се спуска от гърлото й и цвета се връща в лицето й. Тя се поизправи, трепна веднъж, и едва доловимо му кимна.

Даде му повече, отколкото очакваше.

Брена погледна към воините на Хю и, Боже мили, на лицето й грееше усмивка, сякаш искаше да ги покани на гости в дома си, но не смее да го направи преди леърда й да й даде позволението си.

Господи, колко се гордееше с нея. Изглеждаше така, сякаш е просто леко любопитна, докато срещаше погледите на мъжете. После за последно спря очи върху Конър, поклони му се, обърна се и напусна двора с достойнството и изтънчената осанка на принцеса.

Всички я гледаха как се оттегля. Няколко прислужнички чакаха пред крепостта и щом Брена стигна до тях, някой я попита.

— Какво гледат мъжете, милейди?

— Просто умрял кон — отвърна тя. — Нищо повече.

Тя продължи пътя си бавничко, и чак когато зави зад ъгъла, хората на Хю откъснаха поглед от нея и отново погледнаха към Конър.

— Хю се притеснява, да не помислите, че той е отговорен за това.

Криспин пристъпи напред, за да говори вместо леърда си.

Той застана срещу вестоносеца, принуждавайки мъжа, бързо да отстъпи крачка назад.

— Хю няма причини за притеснение. Нашият леърд знае, кой е изпратил съобщението.

— Изпълнихте задачата си — намеси се Куинлан. — Вървете си и ни оставете да се заемем с по-важни дела.

Няколко от воините на МакАлистър кимнаха в знак на съгласие и вестоносеца забеляза, че се усмихваха също като леърда си.

— Да докладвам ли, че леърда ви е бил раздразнен от съобщението, и нищо повече?

— Докладвай, каквото си искаш — отговори Конър. — За мен няма никакво значение.

— Да вземем ли останките със себе си?

— Оставете ги за кучетата ни — нареди Криспин.

Конър кимна, преди да се отдалечи.

Вестоносците нямаше да забравят на какво станаха свидетели и когато дойдеше мига да се изправят пред своя предводител, щяха да докладват, че леърд МакАлистър е бил невероятно развеселен от съобщението на врага си.

 

 

Брена успя да се добере до стаята си, преди да започне да й се повдига. Успя да задържи храната в стомаха си, като си поемаше дълбоко въздух и опитваше да заличи спомена за мъртвата Джили, от главата си.

Когато гаденето постепенно спря, тя седна на леглото, стисна ръце в скута си и опита да осмисли случилото се. Не се разплака от мъка, защото вярваше, че сълзите трябва да се проливат за хората, не за животните, но въпреки това, имаше нужда от целия си самоконтрол, за да не се поддаде на желанието да се разплаче.

Горката Джили. Вярната й кобила никога нищо лошо не бе сторила. Умното послушно животно, бе донесло на Брена голяма радост през годините и трябваше да изживее последните си дни на поляна покрита с детелини и да умре, когато й дойде времето. Да си представи насилствената й смърт и това, че е била влачена през половината планина бе прекалено ужасно за приемане. Молеше се нежното животно да е умряло бързо преди садистичните убийци да са използвали върху нея ножовете и секирите си. Кой би направил нещо толкова долно и противно?

МакНеър. Той трябваше да стои зад всичко това. Сигурно е бил бесен, докато ги е преследвал, и когато е намерил Джили е насочил яростта си към нея. До днес, Брена не познаваше човек, способен на толкова потресаваща жестокост. Спомни си, че когато баща й нареди да се омъжи за МакНеър, беше ядосан и притеснен. Въпреки това, тогава не се боеше от леърда. Сега обаче бе ужасена от него. Ако можеше да се отнесе така с едно животно, какво ли е способен да причини на човек? Тази мисъл извика в ума й още една, много по-ужасяваща. Ако Конър не бе дошъл за нея, сега щеше да е омъжена за този демон. От това разкритие отново започна да й се повдига.

Не знаеше, колко дълго е стояла така, мислейки какво би могло да се случи, но в стаята бе вече тъмно, когато Конър се прибра. Тя нито го погледна, нито му проговори и бе благодарна, че и той също запази мълчание, защото знаеше, че все още не е способна да говори за случилото се с Джили.

След като й хвърли един бърз поглед, за да се убеди, че е добре, той залости вратата зад себе си, прекоси стаята и отиде до огнището, за да запали огън.

Конър очакваше Брена да му се разкрещи и когато тя не продума, притеснението му нарасна. Смяташе, че би трябвало да му е сърдита, защото именното той бе настоял да изоставят коня. Не му се искаше Брена да таи гнева в себе си. Колкото по-скоро го освободеше, толкова по-скоро щеше да се успокои и да заспи.

Веднъж баща му му бе казал, че жените имат уникалната способност да се отърват от гнева си, като поговорят за случилото се през деня. Мъжете не бяха способни на такова нещо. Понякога воина трупаше гняв в сърцето си в продължение на години, докато не намери начин да отмъсти за стореното му зло. Самият Конър не познаваше друг начин.

— Трепериш. Ела и седни до огъня.

Тя го изненада, като му се подчини. В мига, в който прекоси стаята, той я прегърна, заповяда й да го погледне в очите и й даде позволението си, да му се разкрещи.

— Не искам да ти крещя — объркано му отвърна тя.

— Знам, че си ми сърдита. Изкарай си яда сега и се отърви от него.

— Не съм ти сърдита.

— Аз реших да изоставим коня ти.

— Да, но така се налагаше.

Тя му обърна гръб и се загледа в огъня.

— МакНеър е виновен.

— Да.

— Изпитал е удоволствие от това, което е сторил на Джили, нали?

— Не мисли за това.

— Отговори ми — гласът й бе много по-остър, отколкото бе нужно, но изглежда Конър не се притисни от това. Отговорът му бе доста мек, когато проговори.

— Да, сигурен съм, че е изпитал удоволствие, докато е осакатявал коня.

— Надявам се, Джили да е умряла бързо преди той… Така ли е?

Той я погледна право в очите, когато я излъга.

— Да.

— Как може да си толкова сигурен?

— Просто знам — гласът му беше достатъчно категоричен, за да я накара да повярва, че й казва истината.

— Не трябваше да я оставям да носи панделка с името си. Така са разбрали, че е моя, нали?

— И да я беше махнала пак щяха да разберат. Тя е много по-дребна от нашите коне.

Конър й говореше без заобикалки. Тя се отскубна от ръцете му и отново го погледна в лицето, но не забеляза и следа от гняв.

— Много си спокоен за всичко това, нали? Не искаш ли да се разкрещиш? — попита го тя.

— Ако го направя, това ще промени ли случилото се?

Тя поклати глава. Знаеше, че е прав. Хленченето и сълзите нямаше да върнат живота на Джили. Въпреки това, липсата на емоции в Конър я караше да се чувства много по-самотна в гнева и страха й.

— Защо МакНеър си е създал толкова много грижи да изпрати Джили при нас?

— Иска да видя какво е направил. А сега си лягай. Имаш нужда от почивка.

— За кого е съобщението, за теб или за мен?

— За мен.

— Но Джили принадлежеше на мен.

— А ти принадлежиш на мен — отговори той.

— Какво е съобщението, което е искал да ни изпрати?

— Воините на Хю казаха, че МакНеър го нарекъл подарък — каза той. Отново я дръпна до себе си и започна да я разсъблича.

Тя не се възпротиви, докато Конър не опита да свали долната й риза.

— Ще ми бъде студено.

Това не го разубеди.

— Тази нощ, аз ще те топля. Забелязах, че все още носиш медальона, който баща ти ти е дал. Казах ти да го изхвърлиш — напомни й той. Всъщност не се интересуваше, какво ще направи с дървения кръг, защото вече я разбираше по-добре и знаеше, че тя не цели да го обиди, като го носи. Вече му изглеждаше безобиден.

— Не го направих.

— Какво не си направила?

— Не го изхвърлих.

— Да, виждам — каза той развеселен. — Тази вечер наистина си много изморена, нали?

— Да. Не съм сигурна дали ще мога да заспя. Прекалено ядосана съм и…

— И какво?

Тя поклати глава. Не беше готова да му признае колко се страхува.

— Ще дойдеш ли в леглото с мен?

— Все още не. Има още нещо, което трябва да свърша.

— Важно ли е?

— Да.

— Моля те остани при мен, само още няколко минути.

Тя нямаше да си легне, докато не го накара да се съгласи, затова събу ботушите си, просна се по гръб на леглото и кръстоса ръце на тила си. Загледа се в тавана. А тя се втренчи в него.

Изглеждаше толкова спокоен, сякаш нямаше никакви грижи, и ако не го бе видяла да стои срещу нея на двора, щеше да си помисли, че все още нито е чул, нито е видял какво е сполетяло Джили. Държанието му я изнервяше.

Брена предпочиташе да спи от страната на леглото, която е по-близо до вратата, но Конър взе решението вместо нея и я настани близо до прозореца. Не й се искаше да гледа навън, към руините, но още по-малко желаеше да поглежда към Конър, защото леденото му отношение я правеше също толкова неспокойна, както и обляната от лунна светлина, гледка навън, затова и тя легна по гръб и се загледа в тавана.

Брена не можеше да разбере безразличието на съпруга си. Когато го видя да гледа надолу към Джили, бе решила, че само се преструва на безразличен, за да може вестоносците да нямат нищо важно, което да съобщят на леърда си. Сега вече не бе толкова сигурна. Може би Конър въобще не се бе преструвал. Възможно ли бе, наистина да е толкова безчувствен? Макар, че конят бе неин любимец и го бе отгледала и го бе обичала силно, все пак си оставаше само животно. Дали Конър би се държал така, ако вместо кобилата й, по този начин бяха донесени останките на някой негов воин?

Горещо се надяваше да не е така.

Няколко минути изминаха в мълчание, докато размишляваше върху поведението на съпруга си. Хрумна й още един въпрос, който да му зададе, но първо го погледна, за да се увери, че не е заспал.

— На кого бяха воините, които дойдоха?

— На Хю.

— Съюзник на МакНеър ли е?

— Воините му отдавна щяха да са мъртви, ако леърда им беше съюзник на МакНеър.

— Тогава сигурно е твой съюзник.

— Да. Но само, когато му е угодно — отговори той. — Земите на Хю граничат с нашите на север. Докато не ми пречи, ще го оставя да живее в мир.

— Не бих му се доверила.

— Не му се доверявам.

Конър виждаше, че едва успява да остане будна. Вече не можеше да си държи очите отворени и непрестанно се прозяваше, но все още бе решена да говорят за случилото се, вместо да се предаде пред неизбежното. Той обаче бе решен жена му да изгуби тази битка. Придърпа я в прегръдките си, притисна я съвсем близо до себе си и започна да разтрива гърба й. Топлината на тялото му я сгряваше и тя стана още по-сънлива.

— МакНеър е демон, а демоните не се страхуват от никой — каза тя. — Това го прави още по-опасен и ужасяващ за останалите.

Той затвори очи и я зачака да му каже, че се страхува от копелето.

— Особено жените, биха се страхували от него.

— Но не и ти — каза той. — Знаеш, че няма да позволя да ти се случи нещо лошо, нали Брена?

— Да — прошепна тя. — И ти знаеш, че не бих допуснала да ти се случи нещо, нали Конър?

Той се усмихна и се наведе, за да я целуне по челото.

— МакНеър не е безсмъртен. И той има страхове, като всеки друг. Има един мъж, от който се страхува най-много от всичко.

— Сигурен ли си?

— Да.

— Жените трябва ли да се страхуват от този мъж?

— Не.

— Кой е той? — попита тя, но заспа докато чакаше да чуе от съпруга си името на мъжа, от който се боеше демона.

Спеше само от час, когато изведнъж се събуди от звука на металните вериги, с които се спускаше подвижния мост.

Конър не беше в леглото до нея.

Още преди краката й да докоснат пода знаеше, че съпругът й напуска крепостта. Тя грабна плейда си и докато бързаше към прозореца, го уви около тялото си.

Гледката бе зловеща. Процесия от воини яхнали коне, носещи горяща факла в едната си ръка и въже в другата, бавно прекосяваха моста, влачейки останките на коня след себе си. Конският тропот не можеше да заглуши звука на влачещия се по дървените греди, труп.

Конър беше начело и ги водеше към руините. Когато процесията стигна до целта си, всички слязоха от конете. Наредиха се един до друг, и образуваха дъга, а по средата, четирима от тях започнаха да копаят. Мускулестите им рамене блестяха на мъждивата светлина от факлите докато трупаха купчини пръст зад себе си.

Дупката беше дълбока. Един воин пристъпи напред, протегна се и помогна на мъжете да излязат от нея. Сетне забиха факлите в земята и едновременно започнаха да разпъват въжетата. Внимателно поднесоха останките на кобилата към дупката.

Въжетата приличаха на змии, които се спуснаха в дупката, щом воините ги пуснаха. Те се залюляха за миг на ръба и после се сринаха долу.

След това воините нахвърляха пръст, поставиха горящите си факли на върха на могилката и заотстъпваха назад към конете си.

Няколко минути по-късно процесията се завърна в крепостта прекосявайки подвижния мост.

Само една светлина бе останала като страж, бдящ над гроба срещу руините. Тя горя ярко няколко минути, сетне премигна два пъти и изгасна.

Брена остана до прозореца, оглеждайки се за съпруга си.

Когато Куинлан и Криспин се върнаха в крепостта, десет минути по-късно, тя се притаи в сенките, за да не я видят. Воините се връщаха от езерото, където се бяха изкъпали, затова тя предположи, че и мъжа й е там.

Измина почти цял час, преди той да се зададе по пътеката. Дъхът заседна в гърлото й, когато го видя. Огънят от факлата му пламтеше около него и в блясъка на светлината, великолепното му тяло, сякаш бе покрито със злато.

Не бе забелязала опасността в него, докато той не се приближи и тогава Брена видя промяната в него. Движеше се като хищник. Крачките му бяха широки и решителни, мускулите на раменете и ръцете му, танцуваха под гладката кожа, а погледа му бе напрегнат.

Бе готов за битка. Силата, която излъчваше, накара сърцето й да забие по-силно. Ръцете й трепереха, докато се опитваше да увие плейда, по-стегнато около раменете си, за да прогони внезапно появилият се студ.

Знаеше, че се държи глупаво. Той бе неин съпруг, не враг. Въпреки това, инстинктите й продължиха да я предупреждават за надвиснала опасност. Разбра защо, в мига, в който Конър влезе във вътрешния двор.

Почувства яростта му, преди да я види. С наведена глава, той проследи следите в земята, където бе влачена Джили и спря на мястото, на което я бяха оставили вестоносците. Той потръпна веднъж, след което отметна глава назад и погледна към небето. На приглушената светлина от факлите линиите на лицето му бяха сиви, остри и пропити с ярост. Една вена пулсираше на стиснатата му челюст, а раменете и гърба му бяха напрегнати.

Беше погълнат от гнева. Тя се загледа в студените смъртоносни очи на дивака и яростта, която ги изпълваше. Той хвърли факлата във въздуха, вдигна своя меч, над главата си, и с две ръце го заби силно в окървавената земя.

Гледката беше ужасяваща. Брена не можеше да се помръдне, не можеше да диша, нито да го извика.

Тя погледна към руините и изведнъж разбра, защо Конър е толкова разгневен. Беше й казал, че баща му е загинал там, но тя не го бе попитала, кой е бил отговорен за това. И сега нямаше да го попита, защото в сърцето си, вече знаеше отговора.

Тя си пое дълбоко въздух и отново погледна към съпруга си. Той гледаше право към нея. Погледът му задържа нейния цяла минута, преди да й обърне гръб. А после извади меча от земята и тръгна назад по пътеката.

Тя изкрещя името му. Изражението му бе смъртоносно, когато погледна отново към нея. Сигурно трябваше да бъде уплашена, но не беше. Тя протегна ръка към него и му нареди да се прибере в къщи при нея.

Чакаше го в средата на стаята. Чуваше шума на приближаващите се стъпки. Очите й бяха вперени към вратата, а сърцето й туптеше силно, докато го чакаше. Щеше да го прегърне и да прогони гнева му с тихия си шепот и нежните си грижи.

Беше станала свидетел как от водач се превръща в дивак, и знаеше без капка съмнение, че Конър е мъжът, от който МакНеър се бои.

Невъзможно бе да изпита състрадание към свинята.

 

 

Конър не можеше да се концентрира върху задачите си.

Мислите за жена му, и за това, което й бе сторил предишната нощ, не му даваше мира.

Бе се държал като животно. Трябваше да остане при езерото, докато обуздае гнева си, или да прекара остатъка от нощта там, но когато тя го повика и му заповяда да отиде при нея, той бе неспособен да устои на обаянието й.

Брена не биваше да го докосва. Ако само си бе стояла в другия край на спалнята, може би щеше да успее да я игнорира. Конър осъзна, че това е лъжа, веднага щом си го помисли. От мига, в който тръгна нагоре по стълбите, имаше намерението да я притежава, но не възнамеряваше да се държи като дивак. Дали я бе наранил? Господ да му е на помощ, не помнеше. Но тя нито му се противопостави, нито му каза да спре. Тогава със сигурност би я послушал и би изпълнил желанието й. Спомни си как тя изтича към него, прегърна го силно и отказа да го пусне. Тогава разбира се, тя не осъзнаваше, какво ще й стори само след миг. Ако можеше да прочете мислите му в онзи момент, сигурно щеше да се хвърли през прозореца. Никога нямаше да му прости. А и защо би го направила? Бе я използвал по най-срамен начин, бе й причинил неща, които сигурно са я ужасили, взе я неведнъж, а два пъти и то по начини, които тя не би разбрала.

Знаеше защо изпитва такава нужда да бъде с нея. Бе живял с гнева толкова дълго време, а тя бе толкова нежна и любвеобилна.

Нуждаеше се от нея, за да диша, за да чувства…

— Конър, ще удушиш Питър — Криспин бе зад него и сложи ръка на рамото му.

Конър избута воина далеч от себе си. Питър отстъпи, пое си няколко пъти дълбоко дъх, задави се задъхано, и се изправи.

— За малко да убиеш, човек, Питър — каза рязко Конър. — Ако не бях избил меча от ръката ти, един от лоялните ми воини сега щеше да е мъртъв. Няма да толерирам подобно държание.

— Леърд аз… — започна Питър.

Конър вдигна ръка и го накара да млъкне.

— Не искам да слушам оправданията ти. Куинлан ще реши какво да бъде наказанието ти.

Конър изчака воина да си тръгне, преди да обсъди проблема с двамата си подчинени. Куинлан и Криспин застанаха от двете му страни.

Криспин смяташе, че воинът е безнадеждно несръчен и трябва да го изпратят вкъщи. Куинлан бе съгласен, но обеща, че ще изчака гневът му да утихне, преди да вземе окончателно решение.

Криспин пръв смени темата на разговора.

— Реши ли как ще отмъстиш на МакНеър?

— Да, реших. Този следобед двамата с теб заминаваме. Избери осем или десет воина, които да дойдат с нас.

— Ще отидеш ли първо при Кинкейд? Нали те накара да му обещаеш, че няма да продължаваш с нападенията.

— Би трябвало да отида при брат ми и да му обясня всичко, но няма да го направя. Разбира се, той ще побеснее. Въпреки това, щом чуе за съобщението на МакНеър, съм сигурен, че ще осъзнае, че и аз трябва да изпратя послание на негодника.

— Не се изправяй срещу МакНеър или ако смяташ да го убиваш, нека аз яздя с теб — помоли Куинлан.

— Казваш го всеки път, щом поема задълженията ти — напомни му Криспин. — Сигурен съм, че Конър знае какво чувстваш към врага ни.

— Ти отправяш същата молба, когато аз яздя с Конър, Криспин.

Конър спря разправията им, като ги увери, че щом настъпи момента и двамата ще яздят до него.

— Няма да го убия, докато не намеря доказателства за вината му. Обещанието, което дадох на баща си е по-важно от всичко останало. Криспин, върви и събери воините, бъдете готови за тръгване преди залез. Куинлан, ела с мен до вътрешния двор, за да ти обясня задачите, които искам да свършиш, докато ме няма.

Бе приключил с изреждането на отговорностите му, когато стигнаха двора и тогава даде последната заповед.

— Погрижи се жена ми да бъде преместена в отделна спалня. Още тази нощ.

— С лейди Брена обсъдихте ли какво съобщение ще изпратиш на МакНеър?

— Не, и нямам такова намерение. Защо си помисли, че бих го направил?

— Тя ти е съпруга, Конър.

— Добре съм запознат с този факт.

— Нейният кон бе заклан.

— Да — съгласи се Конър. — И заради това, смяташ, че трябва да обсъждам с нея намеренията си?

Куинлан се разсмя, като видя, колко объркан е Конър от самата идея. Явно според него бе немислимо, да обсъди намеренията си с жена си.

— Повечето съпруги обичат мъжете им да споделят с тях чувствата си.

— Нима?

— Тогава решението ти да я преместиш в друга стая се дължи на нещо друго?

— Причините ми не те интересуват.

— Така е — съгласи се той — Но като твой приятел, трябва да ти кажа, че жена ти ще бъде много наранена от решението ти. Няма да разбере. Със сигурност си забелязал, че милейди има чувства към теб.

— Разбира се, че има. Точно заради това я местя в друга стая. Уверявам те, че ще е облекчена.

Конър отказа да говори повече по тази тема. Той нареди на Куинлан да се залавя със задачите си, и влезе вътре.

Нета, слугинята отговаряща за почистването на първия етаж, изпусна парцала, с който бършеше масата, в мига щом зърна господаря си. Тя скочи на крака, поклони му се и заеквайки го поздрави.

Слугинята бе страхлива жена, която подскачаше всеки пък щом Конър й хвърлеше дори бегъл поглед. Той не разбираше защо реагира така. Жената служеше в домакинството му вече почти година и през цялото това време, нито веднъж не й бе повишил глас.

— Нета, качи се горе и кажи на жена ми, че искам да говоря с нея.

— Да я събудя ли, ако все още спи, леърд?

Конър поклати глава.

— Не, все още е рано. Ако не ти отговори веднага, не я буди. Постарай се да бъдеш тиха — добави той. — Мащехата ми може все още да спи.

Слугинята се препъна два пъти в бързината да излезе от залата. Конър закрачи из празната стая, докато я чакаше и прехвърляше на ум обяснението, което да даде на Брена. Вероятно трябваше да й се извини за поведението си миналата нощ. Въпреки това, нямаше да го направи, по простата причина, че не виждаше някаква полза от това. Той никога не бе казвал на някой, че съжалява за нещо и нямаше намерението тепърва да започва.

Конър тъкмо бе запалил огън в огнището, когато Нета се завърна с новината, че лейди МакАлистър не е в спалнята си. Той й нареди да изпрати няколко слуги да я потърсят извън крепостта и отново закрачи из залата. Забележката на Куинлан, че трябва да споделя чувствата си с жена си, го накара да се зачуди, дали Алек някога е говорил с Джейми за нещата, които ги притесняват. Разбира се, че не. Мъжете не правиха така… нали?

Той поклати отвратено глава. Бракът само усложняваше живота му. Трябваше да осъзнае това, преди да се ожени. Вече бе прекалено късно да размисли и сега, след като тя му принадлежеше, беше достатъчно честен да признае пред себе си, че никога няма да се откаже от нея, а ако си я представеше с друг мъж, направо побесняваше. Дали това означаваше, че му харесва да е женен? Кого заблуждаваше? Разбира се, че му харесваше и то повече, отколкото някога е смятал за възможно. Дори сега очакваше с нетърпение момента, в който тя ще влезе в залата.

Самия факт, че си го признаваше, го ужаси. Държеше се нетърпеливо, като млад воин, който се опитва да впечатли командира си.

Вече се бе превързал към жена си и ако не внимаваше, щеше да се влюби в нея. И тогава знаеше какво точно ще се случи. Щеше да я изгуби. Любовта към Брена не си заслужаваше, душевната болка.

Криспин влезе, за да оповести пристигането на леърд Кинкейд, въпреки, че вече беше закъснял, защото Алек стоеше до него. Двамата мъже наблюдаваха как Конър обикаля из залата.

Когато Куинлан се присъедини към тях след минута, той се поклони на леърд Кинкейд, преди да посвети цялото си внимание на Конър. Беше изумен, че леърдът все още не е забелязал брат си. Беше необичайно, да е толкова разсеян, но Куинлан бе сигурен, че мисли за лейди Брена.

Алек въобще не намери разсеяността на брат си за забавна. Само след секунда, Конър се обърна и се озова очи в очи с брат си.

— Смяташ ли да оповестиш пристигането на брат ми, или не, Криспин?

— Той те чакаше да ме погледнеш — сопна се Алек — Да обърнеш гръб на някой мъж, може да ти струва живота.

— Да обърнеш гръб на член от семейството е грубо, Алек, не опасно — той се приближи, поклони се тържествено пред него и каза — Оказваш ми голяма чест с присъствието си, леърд.

— Все още имаш нужда да усъвършенстваш маниерите си.

— Научил съм всичко, което знам от теб. Както виждам, някой те е ядосал. Носиш меча си.

— Бесен съм, — потвърди Алек — Хората ми ни чакат пред защитната стена. Преследваме един мъж, който посмя да ме предизвика и искам да яздиш с мен.

— Разбира се.

Алек кимна, доволен че Конър се съгласи, без дори да поиска да узнае името на мъжа, когото щяха да преследват. По-възрастният мъж, арогантно реши, че безусловната лоялност на Конър се дължи на начина, по който го бе отгледал.

Влизайки в залата, той потупа брат си по рамото, отиде до масата и седна на единствения стол с висока облегалка. Той посочи на Конър да седне на пейката до него.

— Доусън изглежда не ми повярва, че наистина казвам това, което имам предвид. Момиче, донеси ми чаша вода — извика той на слугинчето, което се навърташе пред вратата.

Слугинчето обезумяло се заоглежда наоколо. Конър реши, че търси място, където да сложи нещата, които носеше в ръцете си. Преди да й каже, да ги остави на стълбите, тя изтича до него, поклони му се и ги стовари на масата, точно до него.

Конър знаеше, какви са тези вещи, още преди да му обясни.

— Изпратих три слугини от кухнята, навън, за да потърсят милейди, леърд, но единственото, което намериха, бяха тези неща, които бе изпуснала след себе си. Но те все още вървят по следите й, леърд, и след като изпълня заповедта на леърд Кинкейд, ще бъдете ли така добър да ми кажете, какво да правя с вещите на господарката.

Конър очевидно бе раздразнен от жена си и поклати озадачено глава.

— Остави ги тук, Нета — нареди той.

Тя се поклони отново, преди да обслужи брат му. Конър забеляза, че ръцете й треперят, докато поставяше чашата и каната с вода пред Алек, но изглежда той въобще не бе изненадан. Жените се плашеха много повече от големия му брат, отколкото от него.

— Изгубил си жена си? — попита Алек.

— Разбира се, че не — отговори Конър.

Алек погледна подигравателно брат си. Пресегна се и вдигна една жълта панделка.

— Какво имаме тук?

— Както виждаш, това са кесия, панделка и кинжал. Честна дума, Алек, не знам как го прави. Брена дори успява да загуби обувките от краката си, докато ходи. Постоянно губи вещите си и се налага някой да върви след нея, за да ги събира. Не знам как мога да я накарам да внимава повече.

Алек намери, разсеяността на Брена за изключително забавна. Добре се посмя за сметка на брат си, преди да предложи да сложат сандък в голямата зала, за да може хората му да слагат там, всичко, което Брена изгуби.

— С ваше позволение, аз ще се заема с тази задача — провикна се Криспин от вратата.

— Искаш ли и аз да отида да потърся жена ти? — попита Куинлан.

— Предпочитам и двамата да се присъедините към нас — нареди Алек — Това, което искам да обсъдим, засяга и вас двамата.

Той изчака мъжете да се настанят до Конър, преди да започне.

— Ще сме на път две седмици. Доусън и воините му се крият високо в планините, и ще ни отнеме време да ги открием.

— Изглежда не бързаш много, да започнеш — отбеляза Конър.

— Доусън няма да отиде никъде. Глупакът мисли, че не съм опасен за него — каза той и поклати глава — Не мога да си представя, от къде му е хрумнала подобна идея.

— Колко души има с него? — попита Криспин.

— Не съм много сигурен. Куинлан, твой ред ли е да пазиш крепостта, докато леърда ти отсъства?

— Да, леърд.

— Удвои стражата извън и вътре в крепостта.

— Вече съм дал нареждания, Алек. Няма нужда да се притесняваш — каза Конър.

— Очакваш ли неприятности? — попита Криспин.

Отговори му Конър.

— Алек винаги очаква неприятности, както и ние.

— Носят се слухове, че МакНеър подивял щом научил, че си отвлякъл булката му. Един воин от ескорта й го убедил, че Брена е тръгнала доброволно с вас и сега, я обвинява също толкова, колкото и теб.

— Тя не е отговорна — каза Конър.

Куинлан гледаше скептично.

— Воините й са отишли при МакНеър, вместо да се върнат при барона си? Смаян съм от глупостта им.

— Били са принудени да отидат при него — обясни Алек — Не можете да си представите в какво положение се е оказал МакНеър. Имало е най-малко сто роднини и гости, чакащи да отпразнуват сватбата заедно с него. Очаквал е булката си предишната нощ, и след като не се появила преди залез-слънце изпратил допълнителен отряд да я доведе. Казаха ми, че бил унижен пред всичките гости. По дяволите Куинлан, да не си посмял да се разсмееш.

— Намирам унижението на МакНеър за много забавно — призна Куинлан.

— Както и аз — каза Конър.

— И аз също — присъедини се Криспин.

Лоялността им един към друг бе безпрекословна. Тримата бяха истински братя в сърцата си и макар че Алек разбираше връзката помежду им, знаеше, че трябва да ги порицае за поведението им. Въпреки това, обаче, щеше да бъде лицемер, ако ги критикуваше, че се надсмиват над унижението на МакНеър. И той добре се бе посмял на гърба на леърда, но нямаше намерение да го признае пред брат си. Искаше да намали враждата между Конър и МакНеър, а не да я подхранва.

— Разбирам какво чувства всеки от вас към МакНеър. И аз не изпитвам особена симпатия към него, но все пак още не сте ме убедили, че той и баща му са замесени в смъртта на баща ти, Конър.

Той вдигна ръка, за да попречи на Конър да го прекъсне, преди да продължи.

— Искам да ти напомня, че трябва да ми дадеш неопровержими доказателства. Мечът на Доналд МакАлистър ще остане да виси на стената ми, както в деня, в който ти прекрачи прага на дома ми, и никой от вас няма да убива МакНеър, докато не ме убедите във вината му. Ясен ли съм?

— Напълно — отговори Конър — Ти си мой леърд и ще уважим всяко твое желание.

— По дяволите, добре ще е да е така.

Конър едва успяваше да обуздае гнева си. Въпреки че бе свободен да си изкаже свободно мнението, да започне да спори с брат си пред Куинлан и Криспин, щеше да е голяма грешка и можеше да подкопае позициите на Алек.

— Свърши ли да ни напомняш, какъв е дългът ни към теб? — попита той.

Алек го погледна лошо.

— Преди много време ти обещах, че няма да убия МакНеър, защото, ако или когато откриеш нужното доказателство за вината му, това право ще принадлежи на теб. Въпреки това, не съм ти обещал да те оставя жив, Конър. Не си позволявай отново да ме предизвикваш. — Алек изчака Конър да кимне, преди да продължи. — Господ е решил да повери на мен невъзможната задача да опазя трима ви живи и аз поех отговорността в секундата, в която доведох всеки от вас в дома си. По онова време бяхте полумъртви, и държахте жена ми цяла седмица будна, за да се погрижи за вас. Все още не съм забравил неудобството, което ми причинихте.

— Спомням си — каза Конър. — Ти ми каза, че няма да ми позволиш да умра.

Алек се засмя.

— А ти ми нареди да отида и да прибера останалите.

Той въздъхна дълбоко и продължително.

— Оттогава, все се опитваш да ми даваш заповеди. Спомняш ли си, че ме накара да ти обещая, че Куинлан и Криспин също няма да умрат? Не, разбира се, че не помниш. Не мога да променя миналото ти, Конър, но мога да се намеся в бъдещето ти. Имам информация, която може да ти се стори интересна. Един от английските воини, казал, на МакНеър, че Брена е планирала появата ти. Това не е вярно, нали?

— Не, не е вярно.

— И ми казваш, че не си я насилил да тръгне с теб.

— Не, не съм я принуждавал.

— Забрави да споменеш, някои много важни детайли, по време на обяснението ти за сватбата ви.

— Като например? — попита Конър.

Алек не му отговори веднага.

— Двама от войните на МакНеър са тръгнали с тримата английски воини. Отправили са се към дома на барон Хейнсуърд.

— Кой е барон Хейнсуърд, леърд Кинкейд? — попита Криспин.

— Бащата на Брена — отговори той.

— Имаше дванадесет воина, които придружаваха, милейди — каза Куинлан.

— Е останали са трима. МакНеър не обича да получава лоши вести. Той вини бащата на Брена, че е отгледал свободомислеща дъщеря и смята да изиска незабавна компенсация. Не познавам барона и по тази причина не мога да предвидя как ще реагира той, щом разбере, че съюзът е бил провален, но знам какво бих направил аз, ако очаквам дъщеря ми да се омъжи за един мъж, а тя стане притежание на друг. Щях да тръгна след дъщеря си, за да чуя истината от нея.

— С други думи, смяташ, че барона, може да препуска с воините си насам.

— Има такава възможност.

Конър сви рамене.

— Ако стане, няма какво да се направи.

— Какво ще правиш, ако баща й те предизвика?

— Никой няма да ми я отнеме. Никой. — Не беше повишил глас, но тона му бе толкова безкомпромисен, че сякаш го бе направил.

— Ще го убиеш ли? — попита Криспин и в гласа му се долавяше само бегло любопитство.

— Вероятно жена ми ще се разстрои, ако го направя — каза Конър.

— Вероятно? — учуди се Алек. — Разбира се, че ще се разстрои.

— Няма да позволя да се стигне до там. Ще изчакам да видя какво ще предприеме баща й.

Алек кимна, удовлетворен, че за момента, брат му няма да действа прибързано.

— Не бих го споменал пред Брена, защото не смятам за нужно да я притесняваме. Въпреки че не намирам нищо смущаващо в това, докато наблюдавах съпругата си, забелязах, че жените са склонни да се притесняват за незначителни неща. Джейми беше много разстроена, щом разбра какво е сторил МакНеър с коня на Брена. Макар че и аз бях отвратен от жестокостта, на която е способен. За нещастие, Джейми настоя да чуе всеки малък детайл от Хю.

— Леърд Хю е дошъл при теб? — попита Куинлан.

— Явно е яздил през нощта — отбеляза Криспин.

— Не, пристигна миналата вечер. Един от моите стражи го доведе. Хю беше доста разтревожен, но щом изпи няколко бири се поуспокои и успя да ми каже някои много интересни новини. Както знаеш винаги е отказвал да заеме твоята страна или тази на МакНеър. Преди няколко години той дойде при мен с молбата да го защитавам, ако някой от вас реши да промени мнението му със сила. Уверих го, че брат ми никога не би сторил подобно нещо и вярвам, че го убедих. Но не можех да му дам същите уверения щом се отнася до МакНеър. Хю иска да живее в мир. Дядо му и баща му преди него са управлявали безполезна малка площ земя между теб и врага ти, което го поставя в неудобна позиция, защото няма дори половината от воините, които всеки от вас притежава. Хю никога не е вдигал ръка срещу някого нито е бил неверен към съюзниците си и аз реших да му дам подкрепата си. Той е възрастен мъж, който не мисли на никому зло, Конър и няма да го накарам да се моли за мир.

— Аз му предложих закрилата си, Алек.

— Знам, че си го направил, но ако я приеме, воините му ще бъдат избити от МакНеър в мига, в който се обърнеш. Кралят е привързан към възрастния мъж и ще бъде невероятно разочарован ако с него се случи нещо лошо. Обясних това на МакНеър и му казах същото, както и на пратеника на краля, че ще направя всичко, което е нужно, Хю да запази независимостта си и да бъде оставен на мира.

— Да не би МакНеър да е упражнил натиск върху него?

— Да — отговори Алек. — Хю е ходил в земите на МакНеър, защото е бил поканен на празненството по случай сватбата, но възрастния човек не е успял да се махне оттам достатъчно бързо и, за нещастие е станал свидетел на противните мерки, които взима МакНеър, към тези, които са го ядосали.

— Английските воини — предположи Криспин. — Деветимата воини по същия начин ли са били убити, както коня на милейди?

Алек улови погледа на Конър и бавно кимна.

— Излишно е да казвам, че Хю е потресен от видяното. Надявам се, Брена никога да не узнае за воините. Ако Господ е милостив, никога няма да научи.

Надеждата му се оказа напразна, защото Брена вече бе чула всяка тяхна дума. Тъкмо минаваше през задната врата, когато чу гласа на Алек и се закова на място по средата на пътя, подготвяйки се, преди да влезе, за да го поздрави. Нямаше намерение да подслушва, докато не си чу името. Тогава остана на мястото си, защото искаше да разбере какво говорят за нея. Знаеше, че в мига, в който се присъединеше към тях, разговора им щеше да спре. Нито Алек, нито Конър говореха тихо и високите им гласове свидетелстваха, че разговорът им е много важен. Знаеше, че това, което върши е нередно, но в този момент не се интересуваше.

Тъкмо смяташе да се приближи и да им се покаже, когато Алек обясни какво се е случило с деветимата воини на баща й. Беше толкова потресена от ужасяващата сцена, която си представи, че стомаха й се преобърна болезнено. Като се помоли за душите на мъртвите мъже, й стана малко по-леко, и се закле, че по-късно, когато остане сама в стаята си, щеше да падне на колене и да помоли господ да ги приеме в лоното си. След като приключи щеше да му благодари, че й е изпратил Конър. Защото ако той не бе дошъл за нея, сега щеше да е омъжена за Сатаната. Само от мисълта цялата изтръпна и стомахът й отново се преобърна.

Успя да се сдържи да не заплаче, като се концентрира върху разговора, който се водеше в залата. Наложи си да внимава, като си обеща, че веднага щом остане сама, ще може да се наплаче на спокойствие.

— Въпреки че е живял много години, Хю все още е много наивен — каза Алек. — Бил е доста наплашен, когато се е прибрал в дома си, а на следващата сутрин, един от воините му е съобщил, че на границата е бил оставен коня на Брена, със съобщение от МакНеър, че останките му трябва да ти бъдат донесени, Конър. Хю бил сигурен, че ще искаш да ги видиш. Знаеш ли, че МакНеър ти ги изпраща като „подарък“.

— Да — отговори Конър.

— И Хю е дошъл направо при теб — обобщи Куинлан и кимна.

— Конър, бих искал да обсъдим и още нещо. Разбирам, че не е толкова важно, колкото сегашния ни разговор, но не спирам да мисля за един коментар, който направи Хю.

— Какво е казал?

— Хю е чул един от английските воини да казва, че Брена е била дете, когато те е помолила да се ожениш за нея. Пропусна да ми споменеш, нали? Сега искам отново да ми кажеш, че не си нарушил заповедите ми, да оставиш МакНеър на мира.

Алек тъкмо щеше да удари с юмрук по масата, когато се появи Брена.

— Добър ден, леърд Кинкейд. За мен е удоволствие, да ви видя отново.

Само за миг, изражението на Алек се промени от гневно смръщване, в искрена усмивка. Куинлан и Криспин изглеждаха облекчени, че я виждат. Тя тръгна направо към Алек, като хвърли само един бърз поглед към Конър и зърна подозрението в очите му, преди да се обърне към госта им. В ентусиазма си, тя стисна ръката му, за да му покаже, колко се радва да го види, но веднага осъзна грешката си и го пусна. Алек се изненада от жеста й на привързаност, но въпреки това остана доволен. Взе ръцете й в своите.

— Удоволствието е изцяло мое, Брена. Как се чувстваш днес? — попита той, гледайки шевовете на челото й.

— Чувствам се прекрасно, благодаря. А и как да не съм? Денят днес е прекрасен.

— Вали — напомни й Криспин.

— Дъждът спря — отговори му тя — Моля ви, седнете. Да не би да прекъснах важна среща? Извинявам се ако е така. Джейми с вас ли е, леърд?

Алек пусна ръцете й, преди да отговори.

— Тя е в къщи.

— Съжалявам да го чуя. Надявам се, да я доведете следващия път, щом дойдете на посещение при Конър.

Още веднъж помоли мъжете да седнат и те я послушаха. Брена отиде при Конър, изчака го да заеме мястото си, и сложи ръка на рамото му. Действието нямаше за цел да изрази привързаността й, а да покаже на Алек, че е лоялна към съпруга си.

— Съпругата ви добре ли е? — попита тя.

— Предполагам, че е добре — отговори Алек, а погледа му стана по-мек, щом заговори за жена си. — В момента не ми говори.

— О, Боже — прошепна Брена.

— Джейми може да е толкова упорита, колкото и съпруга й — отбеляза Конър.

— Да, вярно е — призна Алек и се ухили — Сърдита ми е, защото не й позволих да посети Мери Кейтлин. Дъщеря ни скоро ще ражда — обясни той на Брена — И защото това е първата й бременност, жена ми мисли, че присъствието й ще направи раждането по-лесно.

— Лейди Кинкейд е призната лечителка в нашите земи — каза й Куинлан.

— Леърд, не мога да не се сдържа да попитам, защо не позволявате на Джейми да отиде при Мери Кейтлин — каза Брена.

Конър беше изненадан, че жена му, току-що поиска обяснение от брат му. Той знаеше, че Брена не е смела, а просто любопитна. По-късно щеше да му обясни, че не е имала за цел да го обиди и да оспорва действията му.

Все пак, Алек очевидно я разбра.

— Същото ме попита и Джейми. Не мога да отделя време да я заведа, защото имам много по-важни задачи, които изискват присъствието ми, а не бих й позволил да отиде без мен. И, разбира се, тя се опита да се противопостави на нарежданията ми веднага, щом осъзна, че няма да отстъпя.

— Жена ми никога няма да ми се противопостави — обяви Конър. — Нали така, Брена?

— Сигурна съм, че няма да ми позволиш — отговори тя.

— Не, няма.

— Тогава, за доброто на дъщерите ни, се надявам да съумея да сторя, каквото е нужно, без да ти се противопоставя, Конър.

Алек реши, че поведението й е много забавно.

— Толкова находчива ли си?

— Харесва ми да мисля, че съм, леърд. В семейството ми сме общо осем деца, и съм се научила да бъда такава, за да мога да получавам това, което искам. Смятате, че това са просто празни хвалби? — попита тя, щом Куинлан се разсмя — Възнамерявах да се омъжа за Конър и, както сте забелязали, сега съм негова жена.

Всички, освен Конър се засмяха. Той изглеждаше раздразнен.

Напрежението се бе покачило достатъчно, за да разбере, че е време да ги остави да продължат срещата си, но тъкмо когато щеше да се оттегли, Алек я накара да промени решението си.

— Наскоро срещнах един твой приятел, Брена. Той е запленен от теб, и мисли за себе си, като за твой защитник.

Куинлан погледна към Конър, очаквайки реакцията му, защото според него бе обида за всеки мъж, някой друг да се обяви за защитник на жена му.

— Конър защитава жена си. Кой е мъжа, който си позволява да го предизвика?

— Да, Конър е защитникът на милейди — промърмори Криспин.

Брена дори не се опита да скрие досадата си.

— Напълно способна съм да се грижа за себе си. Много благодаря — по някаква причина и четиримата мъже намериха изказването й за много забавно. — Кой е този мой приятел?

— Отец Синклер.

Куинлан изглеждаше смутен.

— Ако бяхте споменали, че е свещеник, нямаше да се намеся, леърд Кинкейд.

Алек не му обърна внимание.

— Той те хвали неуморно, Брена.

— Защо е дошъл при теб? — попита Конър.

— Беше му наредено да замести Мърдок. Разбира се, не мога да му позволя да остане, защото още скърбим за Мърдок. Не съм му го казал, все още, защото днес бързах да дойда тук, но ще бъде подслонен и нахранен в дома ми, докато се върна, и тогава ще го отпратя. Поне това мога да направя — допълни той и сви рамене.

— Как можеш да го отпратиш, леърд? — попита Брена.

Той изглеждаше изненадан от въпроса.

— Няма да ми е трудно.

— Но защо искаш да го отпратиш?

— Защо? Защото не го искам в дома си. Дори се държах много мило с него. По някаква причина, той мисли само лоши неща за мен.

— Той изглеждаше нервен и с Конър — отбеляза Куинлан.

— Не мога да повярвам на ушите си — възмути се тя. — Свещениците са най-могъщите хора в Шотландия. Поне така ми каза Конър.

— Да, докато осъзнават каква сила притежават — обясни Алек. — Той, като всички останали свещеници тук, е защитен и оставен на свобода.

— Тогава защо го отпращаш?

— Защото не го искам — отново се тросна Алек.

— Аз го искам — побърза да каже тя.

— Няма да го получиш — сряза я Конър.

— Наистина ли искаш тук да живее свещеник? — попита я Алек.

— Не — отговори Конър.

— Да — отвърна в същото време Брена.

Алек се ухили.

— Ще удовлетворя желанието ти, Брена. Ще изпратя отец Синклер веднага щом с Конър се върнем.

— Алек — изръмжа предупредително Конър.

— Не мога да откажа на жена ти — защити се Алек.

Брена предпочете да се направи, че не е забелязала смръщването на съпруга си. Тя благодари на братята, че са удовлетворили молбата й и побърза да напусне залата, преди Конър да напомни, че не е казал нищо подобно.

— Ще ви оставя да се върнете към важните си дела — каза тя. — С ваше позволение, аз ще се заема с моите задачи.

— Ти нямаш никакви задачи — каза й Конър.

— О, но аз имам — отговори му тя — Трябва да изляза навън и да намеря перфектното място.

— Перфектното място за какво? — попита съпруга й.

— За параклис, разбира се. Отчето трябва да има параклис.

Твърде късно тя осъзна, че не биваше да му споменава все още за плана си. Конър изглеждаше така сякаш иска да удуши и нея и брат си.

Той не й каза, че не бива да се занимава с изпълнението на плана си, дори не обели и дума. Сигурно не можеше да се довери на гласа си, и за да не й се разкрещи, бе решил да не й говори, а тя се надяваше, че докато свърши срещата им, ще е забравил за плановете й. С малко късмет, параклиса щеше да е готов, преди да си е спомнил.

— Наслаждаваш ли се, да упражняваш властта си върху мен, Алек?

Брат му се ухили.

— Извънредно. Можеш да си вървиш, Брена — каза й Алек.

Брена бе прекосила половината зала, когато Алек й каза да спре.

— Беше ли умно дете?

— Така са ми казвали.

— Беше ли дете, когато попита брат ми, дали ще се ожени за теб?

Тя стисна ръцете си, докато се правеше, че обмисля отговора си.

— Не си спомням точната си възраст.

— Кажи ми приблизително.

— Бях малко по-възрастна от Грейс. Предполагам, че съм била на пет или шест години. Да, бях горе-долу толкова голяма, когато помолих Конър да се ожени за мен, за пръв път, но ако си спомняте, аз го помолих цели три пъти. Не съм само умна, леърд. Също така съм и упорита. Трябва да призная, че намирам любопитството ви за интересно, защото доколкото си спомням водихме същия разговор още при първата ни среща. Сигурна съм, че споменах, че не съм била насилена да сключа този брак. Невероятно щастлива съм да съм негова съпруга. И как не бих била? Искам да се омъжа за него от толкова дълго време. Господи, къде са ми маниерите? Забравих да попитам, как се чувства Грейс, днес.

— Тя е добре — отговори й Алек.

— Беше малко изплашена вчера и се надявам, че през нощта не е имала кошмари. Знаете ли, мисля, че бе голямо съвпадение, че се оказах там точно тогава. Господ със сигурност има големи планове за нея.

Любопитството на Алек се разпали и той поиска да узнае повече.

— Защо мислиш така?

— Не мисля, знам го — отговори му тя — Господ е направил така, че точно в онзи момент да съм в дома ви и да успея да стигна навреме до нея. Вярвам, че Грейс щеше сериозно да пострада, ако не бях там, за да я хвана. Тя падна по стълбите с главата надолу и със сигурност щеше да си счупи врата. Може да ме мислите за глупачка, задето мисля, че всичко това е по Божията воля, но аз вярвам, че е така и не мога да не се зачудя какво ли щеше да се случи, ако се бях омъжила за МакНеър, вместо за Конър. Щеше ли Грейс днес да се чувства добре? О, Боже, вижте ме продължавам да говоря, а вие все още имате важни дела за вършене. А относно това, кога съм предложила на съпруга ми да се омъжи за мен и причините на съпруга ми да встъпи в този брак, вече би трябвало да са ясни.

Тя се поклони на леърда и се отдалечи. Все пак не се сдържа и добави един последен коментар.

— Господ върши делата си по мистериозен начин. Аз съм се научила никога да не оспорвам повелите му.

Нито един от мъжете не продума цяла минута, след като Брена си отиде. Всички се бяха загледали към изхода, където бе застанала, за да изкаже мнението си.

Алек се усмихна пръв.

— Жена ти, току-що ме постави в неудобна позиция и, знаеш ли какво мисля? Направи го нарочно. Според теб каква част от разговора ни е чула?

Конър отговори без капка колебание.

— Чула е целият разговор.

— Не биваше да го чува.

— Не, не трябваше.

— Трябва да съм й ядосан.

— Да.

— Тогава защо едва се въздържам да не се разсмея? Няма вече да говорим за това, че не си спазил заповедите ми, Конър, защото реших, че ще приема това, което ми каза жена ти. Очевидно сте създадени един за друг.

— Но аз спазих заповедите ти, Алек. Ти ми нареди да спра нападенията и точно това и направих. Сега обаче не можеш да настояваш да спазя обещанието си, щом знаеш за коня на Брена.

— Мога — каза Алек — Но няма да го направя. Отвърни на удара му, както си решил, но гледай да е равно на щетата, която ти нанесе, убивайки кобилата.

Алек изчака брат му да даде съгласието си, преди да напусне залата.

— Омъжил си се за много умна жена. По-добре имай едно на ум.

Конър не прие забележката му много присърце, но един ден щеше да съжали за това, защото щеше да е прекалено късно и да му струва много скъпо.