Джули Гарууд
Венчило с варварина (19)

Глава осемнадесета

Конър бе направил своя избор. Когато предадоха на Брена съобщението от съпруга й, тя бе смазана от поражението. Той беше отишъл при Еухемия. Сега вече нямаше никаква надежда за общото им бъдеще, защото той се бе заключил в миналото си, и нищо нямаше да може да го промени.

Веднага щом видя реакцията й, Джейми съжали, че й е казала. Брена се възстановяваше добре от раните си, докато не й бе казала къде е Конър. Тогава тя се затвори в себе си и, въпреки че Джейми се опитваше да я накара да каже какво я тревожи, тя отказа да каже и дума.

Дори споменаването на името му й причиняваше тревога. След като цели три дни Джейми прави неуспешни опити да накара Брена да й сподели, какво не е наред, тя реши да изчака съпрузите им да се върнат, за да могат да решат проблема.

Времето излекува раните на Брена. За много кратко време подутините по лицето и раменете й почти бяха изчезнали, натъртванията бяха избледнели, а ръката й оздравяваше много добре.

На четвъртия ден от пристигането й, Брена се бе облякла и бе на крака. Джейми отиде да я нагледа след сервирането на обяда и бе много щастлива, че я завари да стои на стола до прозореца.

— Как се чувстваш днес? — попита тя.

— Много по-добре — отговори Брена. — Добре съм, наистина.

— Раните ти заздравяват бързо, но и двете знаем, че сърцето още те боли. Имам изненада, която надявам се, ще те зарадва. Отец Синклер настоява да говори с теб. Ако ми беше казал по-рано, че е говорил с майка ти, щях да му позволя да се качи — засмя се тя. — Но той не спомена този факт до преди няколко минути.

Брена се зарадва.

— Наистина ли е тук?

— О, най-после се усмихна — каза Джейми. — От снощи е тук. През нощта постоя няколко часа при теб, но ти спеше. Да му кажа ли да влезе?

— Да, моля те.

Брена скочи от стола в секундата, в която отец Синклер влезе в стаята.

— Толкова съм щастлива да ви видя — изплака тя.

— Бъди щастлива, но седни — нареди Джейми, кръжейки около пациентката си, като майка орлица.

Брена направи, каквото й наредиха и изчака свещеника да се настани на стола до нея.

— Пътуването ви имаше ли успех?

— Всичко мина по план — кимна свещеникът.

Брена се страхуваше да му повярва. Тя хвана ръката на Джейми и я стисна силно.

— Сигурен ли сте?

В отговор, той извади медальона й и го пусна в дланта й.

— Да, сигурен съм.

И тогава Брена се разплака.

— Да не би новините да са лоши? — попита Джейми. — Брена боли ли те някъде? Моля те, кажи ми какво не е наред.

— Просто е много щастлива — каза отчето.

— Да, щастлива съм — потвърди Брена.

— Не знаех, че е изгубила медальона си.

— О, никога не го е губила — отвърна свещеникът.

Джейми беше напълно объркана.

— Тогава защо…

— Не бива да се тревожиш за това.

— Тревожа се, защото те обичам, сестричке и съпругът ти също те обича, и се тревожи за теб. Сега, ще ви оставя насаме. Отче, надявам се, да успеете да я убедите, че Конър не я е напуснал.

Преди свещеника да отговори, Брена поклати глава.

— Предпочитам да останеш с нас и да чуеш новините от дома ми.

Джейми отклони поканата.

— Ако оставя вратата отворена, ще е по-добре направо да сляза долу. Грейс се крие под масата, за да не й се налага да ляга да спи следобед. Бебчето ми, все още не е разбрало, че мога да я виждам от другата страна на залата. Но, Брена, искам да те предупредя. Обещах й, че може да постои при теб, след като се наспи. Очевидно смята, че ти й принадлежиш, докато си в дома ни.

— Много ще се радвам да я видя.

След като се поклони на отец Синклер, Джейми излезе от стаята.

— Трябва да ми кажете абсолютно всичко, отче — Каза Брена.

Свещеникът кимна.

— Бях посрещнат в дома на родителите ти, веднага щом пристигнах, а с мен носех още едно кафяво расо, което да облече Фейт, за пътуването до крепостта на Джилиън. Но тогава научих, че той не е в дома си и не знаех какво да направя. За щастие си спомних за манастира. Знаех, че монасите пазят свободни стаи за пътници, които нямат къде да пренощуват. Фейт ме чакаше на ливадата зад крепостта. Облече робата, когато влязохме в гората и тръгнахме по главния път.

— Как бих могла да ви се отплатя? — попита Брена.

— Не е нужно да ми се отплащаш. Господ бдеше над нас и със сигурност, благодарение на Него, не попаднахме на никакви трудности. Сестра ти е прекрасна млада дама. Бях очарован да общувам с нея — призна си той.

Тогава свещеникът й разказа няколко истории за сестра й. Брена се смееше от щастие и този звук, стопли сърцето му.

 

 

Отново елемента на изненадата бе на страната на Конър и те бяха готови да атакуват, когато северните кланове слязоха от планинските пътеки. Беше кървава битка и борба до смърт, но само след три дни, врагът бе сломен. Превързването на раните, отне много повече време, отколкото самата битка, но нито Конър, нито Алек напуснаха бойното поле, докато всеки един от хората им, не си тръгна към дома.

Воините, които имаха по-сериозни рани и трябваше да се зашият, бяха отведени при Джейми, която от сутринта до късно вечерта, се занимаваше с ранените. Изостаналите воини продължиха да пристигат през следващите три дни, за да може тя да се погрижи за раните им.

За щастие никой от тях не бе смъртно ранен и не се нуждаеше от последно причастие, защото отец Синклер бе напуснал крепостта на Кинкейд, за да изпълни дълга си в земите на манастира Дънкади в низините.

Тъй като бе настанал невероятен хаос заради воините, които пеша или на коне влизаха и излизаха от крепостта, никой не бе забелязал, че Брена липсва и само час, преди Алек да се прибере у дома, Джейми осъзна, че Брена е изчезнала. Всички претърсиха крепостта от горе до долу, но не я намериха.

По времето, когато съпруга й се прибра, Джейми се бе поболяла от тревога. Знаеше как ще реагира Конър, затова предпочете да остави Алек да му съобщи новината.

Тя дори не даде време на съпруга й да я целуне. Хвърли се в ръцете му и се разплака.

— Слава Богу, че се прибра. Изгубих Брена. Трябва да я намериш.

Алек отказваше да повярва, че подобно нещо въобще е възможно. Никой не можеше да излезе от крепостта му, без да поиска разрешение. Само след час, му се искаше да избие всички мъже, които бе оставил да защитават семейството му.

Въпреки това, реакцията му въобще не можеше да се сравни с тази на Конър. Той буквално полудя.

— Как си могъл да я изгубиш, Алек? — беснееше той.

— Може ли да се е прибрала в дома ви?

— Спрях в крепостта си, да взема нещо, което знаех, че ще зарадва жена ми. Със сигурност щях да забележа, ако беше там.

— Толкова съжалявам, Конър — каза Джейми. Тя седна на масата и захлупи лице в ръцете си. — Трябваше да я наблюдавам. Всяка сутрин поглеждах в стаята й, преди да сляза долу и мислех, че е в леглото си. Не исках да я будя, а после не се върнах в крепостта, чак до късно през нощта. Отново погледнах в стаята й и помислих, че спи. Трябваше да махна одеялата, ако го бях направила, щях да забележа, че не е под тях.

— Никой от слугите ли не е ходил в стаята й? — попита Конър.

— Казах на всички да не я безпокоят. Мили Боже, дори не знам от колко време я няма. Толкова съжалявам.

— Алек, заведи жена си да си легне — нареди Конър. Той последва брат си и дръпна стола, след като Джейми стана от него.

— Вината не е твоя, Джейми.

Алек вдигна жена си на ръце.

— Не си спала цяла седмица, нали?

— Бях заета да се грижа за ранените, Алек. Мога да спя и друг път. Сега трябва да открия Брена, преди…

— Двамата с Конър ще я намерим. Ти отиваш в леглото.

Тя беше прекалено изморена, за да спори с него, а и знаеше, че в състоянието, в което се намира, едва ли ще им е от голяма полза. Вече едва успяваше да свърже мислите си. Тя отпусна глава на рамото на съпруга си.

— Обичам те, Алек. Какво ще правите, за да я намерите?

— Ще претърсим всяко кътче на крепостта. Не съм убеден, че не е наоколо.

Алек спря пред Куинлан и му нареди да задържи Конър в залата, докато се върне, след което понесе жена си към спалнята им.

— Не забравяй да кажеш на децата, че си се прибрал — каза му Джейми. — И, Алек? Искам те отново в леглото ни. Ще ме събудиш ли, когато се върнеш?

Заспа, преди да чуе отговора му. Той й съблече дрехите, зави я, целуна я по челото и чак тогава слезе долу.

С Конър претърсиха всяка стая в крепостта. После се разделиха и започнаха да я търсят навън, докато не стигнаха до подвижния мост и вече със сигурност знаеха, че е излязла навън.

Конър се чувстваше така, сякаш само си губят времето. А гневът му постепенно се превръщаше в паника.

— Знаеш какви са шансовете й да оцелее навън — каза Конър. — Ако е сама, няма никакъв шанс, Алек. Тя…

— Тя ще оцелее — прекъсна го Алек. — И скоро ще си ми напълно ненужен, ако продължиш да си мислиш такива глупости.

Когато се върнаха в залата, Конър бе толкова изплашен, че не можеше дори да разсъждава. Той влетя в стаята, мъчейки се да разбере къде може да е отишла.

— Разпита ли всички воини, които бяха останали в крепостта?

— Бяха разпитани, но не от мен — отговори Алек. — Изпратих двама от воините си, да кажат на всички да дойдат, за да ми докладват, но това ще стане, чак утре след зазоряване.

— Кажи ми къде са — заповяда Конър. — Ще отида да говоря с тях.

— Не.

Алек познаваше много добре брат си и очакваше Конър да се опита да си тръгне. Препречи пътя му, и го хвана здраво.

— Ще наредя да сложат охрана на всяка врата и няма да успееш да си тръгнеш тази нощ. Примири се с факта, че няма да отидеш никъде, докато не разберем, къде е отишла. Тази нощ няма луна, която да осветява пътя ти и накрая ще убиеш и себе си, и коня си, ако те пусна да излезеш. Трябва да бъдеш разумен.

— Ти не разбираш. Трябва да я намеря. Тя не е тръгнала към някое определено място.

— Какво имаш предвид.

— Брена просто иска да се отдалечи от мен. Тя ме обвинява, че не я защитих от Райън. Трябваше да съм там. Трябваше да знам, че… Ако нещо се случи с нея… ако не успея да я намеря навреме преди…

— Ще я намерим — настоя брат му.

Той и Куинлан стояха с Конър до късно през нощта. После Алек се качи горе, за да поспи един час.

Конър искаше да започне да разпитва мъжете веднага, но Куинлан отказа.

— Ще ни отнеме най-малко час да ги открием всичките, а вече им е наредено да се явят тук след изгрев-слънце. Сигурно не можеш да спиш, но поне седни, Конър. Знам, през какво преминаваш. На твое място и аз щях да съм вбесен от това положение, но сега е много важно да останеш спокоен, за да я откриеш.

Конър знаеше, че приятеля му е прав. Беше невъзможно да затвори очи, но поне можеше да седне. Куинлан заспа на един стол, близо до входа. Конър му нареди да отиде горе в някоя от стаите и да се наспи. Разбира се, приятеля му не искаше да го остави, но когато Конър му заповяда, бе длъжен да се подчини.

Останалата част от нощта, Конър прекара сам, седнал на масата в тъмнината, чакайки слънцето да изгрее. През съзнанието му минаваше всичко ужасно, което можеше да сполети нежната му съпруга, докато ума му просто не блокира.

Това бе най-дългата нощ в живота му.

А следващия ден въобще не бе по-добър. Конър и Алек разпитаха всеки един воин, който бе оставен да пази дома на Алек. Никой не знаеше нищо, което да им помогне.

Конър искаше да отиде и да разпита собствените си воини, с надеждата, че Брена може да е казала нещо на някой от слугите, което да им помогне да я открият, и колкото и нетърпелив да бе да го стори, все пак искаше да чуе какво има да му каже всеки от воините на Алек.

Воинът, отговарящ за подвижния мост, влезе в залата по същото време, когато Куинлан предположи.

— Може ли да е отишла при Фейт?

Конър отхвърли тази възможност.

— Тя не знаеше, че сестра й е в опасност. И като стана дума, къде си отвел Фейт, Алек?

Брат му нямаше представа за какво говори. Куинлан обясни, докато Конър продължаваше да крачи из стаята.

Джейми влезе, седна на масата и се заслуша в това, което воина обясняваше на съпруга й.

— Разбира се, че Брена знае. Аз щях да знам, ако нещо лошо се случи със сестра ми. Сега не е важно как е разбрала. О, Боже, медальона — извика Джейми. Тя изтича до Конър. — Бях помислила, че го е изгубила, но когато свещеника й го върна, ми каза, че въобще не е бил загубен. Не разбираш ли? Брена трябва да е изпратила отец Синклер да вземе сестра й. Дала му е медальона, за да може да го покаже на Фейт и тя да тръгне с него. Знам, че Брена е умна, но това направо ме изумява. Аз не бих се сетила.

Алек отново разпита хората си, докато Конър мърмореше нещо на себе си и много скоро разбраха как Брена е успяла да излезе от крепостта.

Когато Дъглас е отговарял за крепостта, само един свещеник бил допуснат да влезе, но по време на смяната на Нийл, двама са минали навън през подвижния мост.

Конър продължаваше да си мърмори и да се заканва, че ще рискува безсмъртната си душа, само заради краткото удоволствие да поизмъчва мъж в расо.

— С вашето позволение, леърд? — попита Нийл.

— Какво има?

— Не мисля, че свещеникът знае, че е тръгнала след него. Когато тръгна да излиза, беше яхнал петнистия си скопен кон и държеше поводите на един товарен, а втория свещеник вървеше скрит зад конете.

— И ти не помисли, че това поведение е странно? — попита Алек?

— Беше дребен, леърд. Помислих, че все още не е ръкоположен и заради това върви пеша, вместо да язди.

— Сега само трябва да разберем на къде се е запътил свещеника — каза Алек.

— Манастирът Дънкади — извика Джейми.

— Сигурна ли си — попита Конър.

— Да — потвърди тя.

— Ако й е казал истината — намеси се съпруга й.

— За Бога, Алек. Той е Божи човек. Разбира се, че ми е казал истината.

— Тръгвам веднага — каза Конър.

— И аз идвам с теб — едновременно извикаха Алек и Джейми.

Конър поклати глава.

— Трябва да го направя сам.

— Но няма да тръгваш без хората си — предупреди го Алек.

Защото не искаше да губи повече време в спорове с брат си, той каза на Куинлан да отиде до крепостта и да повика останалите.

— Ще трябва да ме настигнете — каза му той.

Манастирът бе само на ден езда от тук. Ако Брена яздеше товарен кон, само Господ знаеше, колко време щеше да й отнеме да стигне до там.

Той се насили да блокира всички мисли, които се въртяха в главата му. Щеше да открие своята сладка Брена. Без нея беше напълно загубен.

 

 

Брена бе безутешна. Не можеше да яде, не можеше да спи и не можеше да спре да плаче за достатъчно дълго време, за да обясни всичко на сестра си.

Скоро Фейт вдигна отчаяно ръце. След като й даде суха кърпичка да подсуши сълзите си, тя хвърли подгизналото парче плат при останалите в коша за пране и седна до сестра си на твърдия нар в стаята й. Откакто се видяха, постоянно се опитваше да я успокои и да й влее малко разум.

— Наистина вече трябва да спреш да плачеш. Изхвърлиха ни от параклиса, защото вдигаше прекалено много шум.

— Не са ни изхвърлили, просто ни казаха да си отидем в стаите.

— Ами отец Синклер? Заради теб, той не може да се съсредоточи върху задачите си. Защо не ни послушаш? Каза ми, че обичаш съпруга си.

— Не разбираш ли? Той направи своя избор, като ме изостави. Той не иска нито мен, нито любовта ми. Никога не ги е искал. Тя е част от миналото му, а той никога няма да обърне гръб на случилото се преди толкова години. Не, не мога да се върна. Прекалено много боли.

След като свърши, тя си издуха носа. Фейт още не можеше да разбере.

— Никога преди не си плакала. Ако да обичаш някой те прави нещастен, кълна се, никога няма да се влюбя. Не искам и да се омъжвам. За Бога, ще спреш ли да плачеш? Може би, ако се върнеш и опиташ още веднъж да… Ако му кажеш какво чувстваш…

— Той знае как се чувствам, въпреки, че не съм му казала. Той е умен, Фейт. Както и аз — добави тя. — Знам, кога не съм желана. Не мога да говоря повече за това.

— Ами ако дойде за теб?

Тя поклати глава.

— Няма да дойде.

— Но ако все пак го направи?

Тя въздъхна.

— Ще е ясно, че гордостта му го е подтикнала. Няма да се върна с него. Не може ли да говорим за нещо друго?

Фейт не й обърна внимание.

— Джилиън може да не ти позволи да се върнеш с нас. Тогава какво ще правиш? Ще останеш в манастира до края на дните си, и ще правиш бедните монаси нещастни?

— Брат ми няма да ми обърне гръб. Казах ли ти, че Конър не знае колко братя и сестри имам?

— Да, спомена ми този факт, само стотина пъти. Искаш да имаш деца, нали? Ако се върнеш…

— Искам деца, но няма да ги оставя при Конър.

— Сега пък за какво говориш? Върни се при него, Брена. Моля те, преди да е станало прекалено късно. Той ти е съпруг.

— Трябва ли постоянно да ми натякваш?

Фейт реши, че я е притискала достатъчно засега.

— Може би малко свеж въздух, ще те накара да се почувстваш по-добре. Нека отидем навън и да се разходим в градините.

— Ако се отклоним от пътеката, няма да сме вече на свещена земя.

— Не разбирам.

— Пътеката пред манастира. Има дървен кръст там, където свършва. Един от южната страна и един от северната. Ако се махнем от пътеката, няма да сме в безопасност. Освен това, Джили трябва да пристигне всеки момент, ако изчисленията на отец Синклер са верни.

— Щом настояваш да се крием тук, добре, ще се крием. Поне ще махна кожите на прозорците, за да влезе малко светлина. Тук е като гробница — Фейт не изчака сестра й да се съгласи. Тя застана пред прозореца повдигна се на пръсти и започна да откача кожите. Очите й се присвиха, в опит да се приспособят към светлината, но тя продължи да се бори с кожите докато не я заболяха ръцете. Чак тогава погледна навън.

— О… Боже… мой… те са… те са… огромни.

— Нещо лошо ли има? — попита Брена.

Опиянена от гледката пред себе си, Фейт дори не можеше да се насили да кимне. В северни край на манастира, стояха най-грамадните мъже, които някога бе виждала. Фейт преброи повече от четиридесет воина, които яздеха с ужасяващо изглеждащия воин, който точно в момента се отдели от останалите и тръгна напред по пътеката. Всички те бяха с голи колене и щяха да са голи от кръста на горе, ако не беше широката лента, от някакъв кариран плат, която бе омотана около кръста им и заметната през едното рамо. Някои от тях бяха прекалено страховити, други не толкова. Но всичките имаха нужда от една хубава баня, подстригване и прилични дрехи.

Казано накратко, бяха диваци.

Фейт се обърна към сестра си.

— Не можеш да се върнеш. Благодаря на Господ, че си се осъзнала и си избягала. Не, не, въобще не можеш да се върнеш при съпруга си. Ще живееш с Джили. Той ще е щастлив да си при него. Той много те обича. Защо не ми каза, че те са… те са… О, Брена, как си успяла да преживееш целия този ужас.

— Какво бълнуваш?

Притеснена, че сестра й може да дойде до прозореца и да види кой е отвън, Фейт бързо поклати глава. Брена беше преживяла толкова много страдания, че й стигаха за цял живот. Доказателството бе пред очите й. Имаше белег на челото й и още един на ръката й.

В незнанието си, се бе опитала да разубеди сестра си, без дори да подозира, какво е изстрадала, затова побърза да й се извини.

— Съжалявам. Не знаех… преди да ги видя, нямах представа. Не, повече няма да го обсъждаме.

— Какво няма да обсъждаме? — попита Брена. Тя стана, за да отиде при сестра си до прозореца.

Фейт изтича до нея и я бутна да седне отново на леглото, след което отиде до вратата и я заключи.

— Няма да обсъждаме… излизането навън. Да, няма да говорим за това. Боже, тук стана доста хладно. Смятам да закача пак кожите.

Тя отново отиде до прозореца, надявайки се, че си е въобразила и навън няма никакви диваци. Не, те все още бяха отвън и изглеждаха все толкова страшни, колкото и преди това.

Ръцете й трепереха, докато се опитваше да закачи кожите.

— Брена, кажи ми как изглежда съпруга ти?

— Защо?

— Просто съм любопитна — отговори тя. Вгледа се в лидера на диваците, докато се мъчеше да се справи с кожата. Мъжът беше наистина страховит.

— Той е красив.

— Шегуваш се.

— Не, наистина. Много е красив.

— Но как точно изглежда? Опиши ми го.

— Тъмна коса и тъмни очи, прав нос. Висок е, и много силен. Това стига ли ти?

— С дълга коса?

— Всички МакАлистър са с дълги коси. Какво гледаш?

— Отец Синклер — отговори тя, което не бе лъжа, защото свещеника тичаше по пътеката срещу воините. Той би трябвало да бяга в обратната посока, нали? Със сигурност бе забелязал, че всички са въоръжени и готови за битка.

Брена отиде до легена с вода да измие лицето и ръцете си.

— Щом отец Синклер е навън, значи е безопасно и ние да излезем. Той ще наблюдава да не преминем пределите на манастира.

— За двама ви беше ли безопасно да дойдете дотук сами?

— Не, но се налагаше. А в момента не е наложително. Освен това, бях облечена като монах, а всички в Шотландия уважават божиите мъже. Никой не би ги наранил. Сега се притеснявам само за теб. Щом веднъж си наумиш да направиш нещо, го правиш, без да мислиш за риска и ако решиш да береш цветя от хълма, съм сигурна, че отчето няма да ти позволи.

— Ти ме научи как да поемам рисове — оплака се Фейт. — О, Боже, кожата падна през прозореца.

Повдигна се на пръсти само за да види как кожата пада отвън на каменната пътека, на няколко стъпки от свещеника. Стреснат от случилото се, Синклер се обърна към прозореца.

— Извинявайте, отче, изпуснах я — извика тя, преди да се скрие, за да не я видят диваците. Освен това знаеше, че ще се разсмее и не искаше да обиди чувствата на свещеника.

Той обаче чу смеха й, както и МакАлистър. Всички, освен Куинлан, се направиха, че не са забелязали нищо. Той се ухили, с очевидно одобрение.

Любопитен, Криспин се обърна към него.

— Да не би да я намираш за забавна?

— Намирам я, очарователна.

Криспин поклати глава, за да покаже на приятеля си, че според него е луд. Куинлан кимна и тогава заяви претенциите си.

— Смятам да я направя моя.

— Като те види, ще избяга в другата посока.

— Надявам се. Въобще няма да е забавно, ако не го направи. Красавица е, нали?

— Брак?

— Евентуално.

Внезапно Конър вдигна ръка. Приятелите му си помислиха, че им казва да млъкнат, защото иска да чуе какво му говори свещеникът. Тогава леърдът им даде сигнала, който казваше, че наблизо има враг. Той просто сложи ръка на меча си. Англичаните настъпваха.

Джилиън и воините му идваха откъм хълма. От звука, който издаваха конете им, Конър разпозна, че заедно с барона яздят шестдесет воина. Криспин и Куинлан веднага се преместиха зад леърда си, за да могат да го защитят при нужда.

Отец Синклер не забеляза, че МакАлистър се готвят за битка. Той отново обясняваше, че не е помогнал на Брена да напусне крепостта на Кинкейд и че не е разбрал, че тя е с него докато не влязъл в гората и тя го повикала.

— И дори не си погледнал зад себе си? — попита Конър.

— Не и когато съм на земята на Кинкейд, защото знам, че съм защитен. Уверявам ви, че щом я видях, се опитах да променя мнението й, но съпругата ви държеше на решението си. Опитах се да я убедя да се върне, но тя не ме послуша, леърд. А не можех да я оставя в гората, нали?

Конър поклати глава.

— Уверихте ме, че е добре и това най-много ме интересуваше. Сега й кажи да дойде при мен.

— Тя ще откаже — каза му той. — Но все пак, ще опитам, естествено.

— Няма да ми откаже — той взе кинжала си и отряза връвта, с която Джейми бе захванала медальона за плейда му. — Дай й това.

Свещеникът прие медальона с кимване.

— А съобщението ви?

— Медальонът е моето съобщение. Тя ще разбере. И няма да ми откаже, отче.

— Ако оставите меча си отвън, можете да влезете при нея — предложи той.

Отговорът на Конър, бе да предложи на свещеника да се обърне.

— О, мили Боже! Джилиън е тук. Ще побързам — прошепна той. — Не правете нищо прибързано докато не се върна.

— Няма — увери го Конър. — Освен, ако не ни предизвикат.

Свещеникът подхвана робата си и се затича към манастира.

 

 

— Можеш да спреш да си решеш косата, Брена. Отчето се връща. И в интерес на истината, тича. Чудя се… Олеле.

— Какво става?

— Джили е тук.

Брена изпусна четката си и скочи на крака. Беше дошъл момента да напусне Шотландия. О, Господи, защо ли болеше толкова силно?

Очите й се напълниха със сълзи. Тя наведе глава и започна да се моли.

— Защо ми е толкова трудно? — изплака. Тя започна да ходи напред-назад из стаята, опитвайки се, да си представи, че болката в сърцето й не съществува.

Фейт не знаеше какво да й каже.

— Не знам, Брена. Ако знаех как, щях да ти помогна. Може би съпругът ти ще може да те зарадва.

— Не.

— Той е тук, Брена.

Освен, че се изправи сковано, тя не показа никаква реакция.

— Сигурно това означава, че…

— Че гордостта му го е накарала да дойде.

— Знаех си, че ще кажеш така — каза Фейт. Тя се показа през прозореца и помаха на брат си. Джилиън и хората му изглеждаха толкова блестящи и спретнати с ризниците и шлемовете си. Обърна се и погледна към мъжете от клана МакАлистър. Те изглеждаха като…

— Диваци.

— Махни се от прозореца.

— Май трябва да помахам на съпруга ти. Ще е грубо, ако го игнорирам. Вече помахах на Джилиън, няма да ми попречи, ако уважа и мъжа ти.

— Уверявам те, въобще не го интересува ще му помахаш ли или не.

Все пак тя помаха.

— Не ми отвърна. А Джилиън, да.

— Махни се от там — заповяда Брена.

— Ела и погледни.

— Не.

Чу се отваряне на врата и задъхано дишане. Отец Синклер тичаше, за да стигне до стаята на Брена.

Фейт му отвори вратата.

— Тя не иска да тръгне с него, отче. Опитах се да я убедя, но тя отказа да се доближи до него.

Свещеникът кимна, преди да се срине на нара.

— Съпругът ви ми каза, че ще отидете при него, милейди. Беше сигурен, че това ще ви убеди — добави той и пусна медальона в скута й.

Тя се вгледа в дървения диск, цяла минута, без да каже и дума. Фейт искаше да го види по-добре и посегна да го вземе. Брена го грабна преди сестра й да го е докоснала.

Стана и отиде до прозореца. Искаше да го замери с медальона, задето го използва чак сега, когато е прекалено късно, след като беше отказал да го носи преди.

Но тогава го видя.

— Изглежда уморен — прошепна тя.

— Трябва да отидете, милейди. Трябва да излезете и да решите, дали ще се върнете у дома със съпруга си, или ще заминете за Англия с Джилиън.

Тя отстъпи от прозореца и отиде до вратата.

— Брат ми не знае, че съм тук.

— Това е без значение — увери я той. Той я последва през вратата и надолу по стълбите. — Съпругът ви знае, че сте тук. Джилиън може да помисли, че е дошъл да вземе сестра ви.

— Мога да го накарам да се върне в крепостта си — каза Брена.

— Как? — извика Фейт, докато тичаше след тях.

— Просто ще го попитам дали ме обича. Той няма да е способен да каже, че е така, и ще осъзнае, че трябва да се върна в Англия.

— Ами ако не го осъзнае? — попита сестра й.

— Няма да направи нищо, а аз не искам постоянно да го моля да направи нещо, което не желае.

— Да не би да си забравила, колко грамаден е съпругът ти? Може да получи, каквото си поиска.

— За него не, значи не.

— Ти го обичаш, нали, момиче? — попита свещеникът.

— Да. Но това не е достатъчно.

Той посегна към вратата, но не я отвори.

— Фейт, моля те, излез първа. Изтичай при брат си и остани при него, за да знае, че МакАлистър не те заплашват.

— Мислиш ли, че Джилиън и воините му, ще нападнат шотландците?

— Не, но не съм сигурен, че МакАлистър няма да избият всички, без да се съобразяват, че са на свещена земя. Могат да са безпощадни, когато поискат и само Господ знае, колко лесно надвиват противника.

— Но те са два пъти по-малко…

— Числеността не значи нищо за тях. Виждал съм ги да се бият и те уверявам, знам какво говоря.

— Ще направя това, което казвате — обеща тя. Излезе навън, затича се към брат си и го прегърна. Остана няколко минути при него, за да го изслуша как й обяснява, че съпругът на Брена е изпратил хора в дома й, за да я защитят от МакНеър. Също така й каза, че майка им много харесала водача на отряда и се надявала да го види пак.

Фейт му бе посветила пълното си внимание, докато Брена не излезе навън.

— Ще ми разкажеш повече, след като ида до манастира да си взема палтото — каза му тя и възнамеряваше да направи точно това, но после промени решението си, и последва Брена. Сестра й изглеждаше толкова уязвима и самотна. Фейт просто искаше да я защити, а на Джилиън щеше да му се наложи, да потърпи малко.

Все пак можеше да почака още няколко минути, нали?

— Веднага се връщам, Джилиън — извика тя. — Първо искам да се запозная със съпруга на Брена.

Преди брат й да й забрани, тя повдигна полите си и хукна към МакАлистър.

Отец Синклер бе задържан от монасите, които надничаха през прозорците. Трябваше да успокои всеки от тях. Когато Фейт доближи края на пътеката, един от МакАлистър привлече вниманието й. Тя имаше чувството, че мъжа очаква тя да направи или да му каже нещо и ако той беше направил нещо, или й бе дал някакъв знак, нямаше да може да се отърси от чувството, че той иска нещо от нея.

Всички воини наблюдаваха внимателно хората на брат й. Забеляза, че Брена изведнъж спря. Фейт помисли, че сигурно е размислила за разговора със съпруга й и реши да я разубеди. Настигна я, хвана я за ръката и я побутна напред, за да продължи.

Брена не обърна внимание на сестра си. Не изпускаше от поглед съпруга си. Беше невероятно болезнено да е толкова близо до мъжа, когото обича и да знае, че никога вече няма да бъде с него. Не знаеше ли, че така само я измъчва? Чувстваше се така, сякаш сърцето й е разкъсано на хиляди парченца.

Тя спря още веднъж, преди да стигне до края на пътеката. Фейт пусна ръката й и застана зад сестра си.

Измина цяла минута, без никой да обели и дума, докато съпрузите се гледаха един друг. И отново Фейт реши да помогне. Тя побутна сестра си.

Брена отново я игнорира. Тя пое дълбоко дъх и повдигна медальона.

— Това трябваше да е твое, Конър.

— То все още е мое, Брена. Както и ти. Сега и завинаги.

Тя поклати глава.

— Прекалено болезнено е — изплака тя.

Той измъкна меча си и го даде на Криспин, преди да слезе от коня и да пристъпи напред.

— Ще се опитам да го направя, по-лесно за теб. Моля те не плачи. Знам, че те нараних.

Свещеникът изтича, за да подаде кърпичка на Брена, но само един поглед на Конър го накара да промени намеренията си. Той спря, обърна се, и тръгна към Джилиън.

Думите му смутиха Брена. Когато той хвана ръката й, и я поведе през пътеката, надолу към градината, тя не се възпротиви. С наведена глава, тя продължи да върви, за да се усамотят някъде, където да се сбогува с него.

Липсата на уединение обаче, явно не му пречеше.

— Знам, че те нараних. Трябваше да те защитя от Райън. До края на живота си ще живея с тази грешка. Брена, не очаквам да ми простиш, но аз…

— Ти не си отговорен за случилото се. Трябваше да ти кажа, какво правеше той. И наистина щях, но ти замина, преди да събера смелост. Тогава и той напусна, и помислих, че няма да се върне повече. Но това вече е без значение. Ти направи своя избор, когато отиде при Еухемия.

Той изглеждаше удивен.

— Ще се почувстваш ли по-добре, ако узнаеш, че е мъртва?

— Господи, разбира се, че не.

— Добре тогава — каза той. — А, че не я прогоних както възнамерявах, за да не нараня чувствата ти?

Тя го погледна. Конър не знаеше още колко дълго щеше да издържи, без да я вземе в обятията си. Беше решил, че тя трябва да дойде при него сама и знаеше, че ако не се отдалечи от нея, ще загуби битката. Затова пусна ръката й, седна на ниската каменна стена и я зачака да се настани до него.

Тя се приближи и застана между разкрачените му крака.

— Какво се случи с Еухемия?

— Трябва да ти разкажа за завета на баща ми, за да ме разбереш напълно, но историята е дълга. Искаш ли да я чуеш?

Да сподели, беше нещо необичайно за него и в сърцето й припламна искрица надежда. Силата сякаш го напусна. Той наведе глава, раменете му увиснаха от тежестта, която бе носил толкова много години и дори нея я заболя от силната му мъка.

— Искаш ли да ми разкажеш?

— Да — отговори той отчаяно.

Тя направи още една крачка към него.

— Моля те, разкажи ми сега — прошепна тя.

Той изглеждаше облекчен.

— Знам, че Лотхар ти е разказал за Руините и че ще бъдат срутени, когато отмъстя за баща си. Искам да ти разкажа как умря и какво ми каза в онзи ден.

— Той ми каза, че е било истинско клане и, че ти си бил още дете. Ще се радвам да ми разкажеш всичко, но само, ако и ти го желаеш. Така ли е?

Конър кимна.

— Той не умря лесно…

Миналото го заля отново с накъсани колебливи думи. Спомняше си всичко, помнеше страха и отчаянието. Брена си го представи, като малко момче, пълзящо между горящите отломки, притискайки тежкия меч на своя баща до сърцето си и го погледна със страхопочитание, защото той притежаваше смелостта и честта на стотици благородни крале. Нищо чудно, че го обичаше толкова много.

— Заповедта на баща ми да отмъстя за него, ме обсеби — завърши той.

Тя кимна, за да му покаже, че го разбира.

— Искам да ти задам един въпрос.

— Да?

— Би ли заповядал на своя син да отмъсти за теб, както е направил баща ти.

Той не се поколеба, когато й отговори.

— Ако имаше възможност убиеца ми да се върне, щях да предупредя сина си да се пази и щях да му кажа да открие кой е, за да знае името на врага си. Не бих искал да умра, тревожейки се, че той и семейството му някой ден биха могли да бъдат избити, но не бих го помолил, нито бих му заповядал да отмъсти за мен, Брена. Не, никога не бих поискал това от сина си.

Той не го знаеше, но този отговор подпечата съдбата й.

Протегна ръцете си пред нея с дланите нагоре, за да се виждат белезите по тях.

— Това е моето наследство. Не мога да залича белезите си, нито да променя това, което съм.

Тя хвана ръцете му и целуна всеки белег.

— Ръцете ти са красиви. Когато си объркан или разтревожен, трябва само да погледнеш дланите си, за да си спомниш, че си смел и благороден мъж, защото тези белези, представят именно това.

— Една съпруга не би избягала от благородния си мъж. Предадох те.

Тя поклати глава.

— Не си ме предал. Мислех си, че никога няма да обърнеш гръб на миналото и се страхувах, че един ден може да дадеш на сина ни същия завет, който ти е дал твоя баща. Но не губех надежда, докато не отиде при Еухемия. Помислих си, че си я избрал пред мен и болката беше прекалено силна, за да я понеса. Защо я отпрати?

— Защото те нарани. Нямаш ли представа, колко много значиш за мен? Когато ми казаха, какво е направил Райън, бях погълнат от гнева. Исках само да отида в дома ни и да изхвърля злото от там, преди да се върнеш. Не можех да понеса мисълта, че съм те оставил теб, моята прекрасна и чиста съпруга, в ръцете на толкова гнусен човек. За това исках да я отпратя. Дори обмислях да я убия.

— МакАлистър не убиват жени.

— Не, не го правим — съгласи се той. — Щях да я прогоня. Не исках никога повече да се нарича МакАлистър или да носи цветовете ми. Еухемия вече бе напуснала крепостта, но беше съвсем близо. Когато научих за предателството й, я проследих, за да я довърша. Тогава я видях в прегръдките на МакНеър.

— Тя е била предателя — задъха се тя.

— Да.

— Какво стана после?

— Ще ти разкажа всичко по-късно. Беше ми казала само да отворя сърцето си. Помниш ли?

— Помня.

Той сложи ръце на кръста й и я придърпа по-близо.

— Искаше от мен да те обичам, нали? Още тогава трябваше да ти кажа.

— Какво да ми кажеш?

— Че те обичам.

Тя поклати глава.

— Не, ти само искаше да…

— Обичам те — повтори той. По лицето й започнаха да се стичат сълзи. Той нежно ги избърса и я притисна плътно до себе си. — Знам, че и ти ме обичаш. Защо не ми го каза? Страхуваш ли се?

— Не ти казах, какво изпитвам, защото знаех, че не ме обичаш. Да, страхувах се, но не и ти нали?

Той погледна в очите й.

— Напротив, и аз се страхувах. Брена, ти ме изплаши до смърт. Ако те обичам, това значи, че съм уязвим. Какво щеше да се случи с мен, ако умреш? А после вече беше твърде късно. Не можех да се защитя от теб, а щом осъзнах, че те обичам, се почувствах пречистен. Един от нас със сигурност ще умре преди другия, но другия ще остане със спомените ни. И знаеш ли какво?

— Какво? — прошепна тя.

— Никога няма да те пусна. Знам, че заслужаваш много повече, отколкото някога ще ти дам, но това нямам никакво значение. Ти си моя.

Тя го удари по гърдите.

— Няма да ме целуваш, все още. Първо ще ми кажеш, че съжаляваш.

— Защото се провалих и не те защитих — не беше въпрос, а просто факт. Той я пусна, погледна я в очите и се опита да намери думите, които щяха да изкупят вината му.

— Не, не си се провалил. Обаче ми разби сърцето. Как посмя да ми кажеш, че след като ти родя син, ще ме изпратиш обратно в Англия? Беше невероятно грубо от твоя страна да ми кажеш такова нещо и още не мога да ти простя, задето ме нарани така.

— Ти скърбеше за семейството си — обясни той. — И исках да ти дам, нещо, което да те поуспокои — добави той. — Затова аз…

— Ти какво? — изгледа го лошо тя.

Той посмя да й се ухили, когато й призна греха си.

— Затова те излъгах.

Очите й се уголемиха от учудване.

— Излъгал си ме?

— Наистина ли повярва, че някога ще те пусна да се върнеш в Англия?

— Да не си посмял да ми се смееш. Повярвах ти. Не биваше да ме лъжеш. Грешно е — искрите в очите й го накараха да се почувства виновен, задето й се бе присмял. — Излъгал ли си ме за нещо друго?

Той сви рамене.

— Вероятно.

— От този момент спираш да ме лъжеш.

— Излъгах, когато казах на Джейми, че отивам при Еухемия. Всъщност, май не излъгах. Наистина отидох при нея, но само, защото тя бе с МакНеър.

Ръцете й полетяха към гърлото й, защото изведнъж осъзна всичко.

— Отишъл си, за да…

— По-късно, скъпа. Сега, смяташ ли да ме оставиш да те целуна?

— Не — отговори тя. — Ти ще ме оставиш да те целуна. Нещата коренно ще се променят. От този момент нататък, когато напуснеш дома ни, имай благоразумието първо да ме уведомяваш. Ако още веднъж се събудя и разбера, че си заминал, ще тръгна след теб и тогава Господ да ти е на помощ.

— О, любима, наистина ме обичаш, нали?

— Също така ще си носиш медальона. И наистина искам да го направиш.

— Не мога да го нося на врата си. Защото ще ми пречи — обясни той. — Ако го пришиеш за плейда ми, ще го нося. Така ще бъдеш ли доволна?

Жена му сияеше.

— Искам да смениш и вратата вътре в къщи. Знам, че за теб, така е по-безопасно, но постоянно трябва да минавам през задната, защото не мога да я отворя.

— Добре, ще я сменя.

— Искам да яздя черния жребец.

— Не.

Тя обви ръце около врата му и се облегна на гърдите му.

— Ще си помислиш ли пак?

— Не.

Тя се разсмя, когато той най-накрая й напомни, че е щяла да го целуне. Устата му плени нейната и за няколко дълги минути й показа колко точно я обича. Тя беше много по-агресивна от него и чак когато той я накара да спре, Брена си спомни къде се намират.

Тя се разплака и скри лицето си във врата му, докато той й шепнеше нежни любовни думи, а когато накрая й предложи да си отиват у дома, трябваше да я изчака да се наплаче, за да му даде съгласието си.

Той я прегърна през раменете и я поведе към пътеката.

— Навън ли ще спим тази нощ?

— Няма да спим — отговори й той. — Но ако държиш да останеш навън тази нощ, ще го направим.

— Да. Изглеждаш изморен.

— Ти също. Брена, повече никога не ме подлагай на такова мъчение. Обещай ми, че няма да ме изоставиш, без значение, какво ще се случи.

— Обещавам ти. Ела да се запознаеш със сестра ми. Какво за Бога прави тя? Прекалено близо е до края на пътеката. Никой от МакАлистър не би…

— О, освен Куинлан.

— Какво говориш?

— Ако стъпи извън пътеката, той ще я хване. Просто казвам.

— Накарай го да спре да я гледа така.

— Като гледам, сестра ти не възразява. И тя го гледа. И продължава да се движи близо до него.

— Фейт, ела тук — извика Брена.

Сестра й не й обърна внимание.

— Конър, накарай Куинлан и Криспин да дойдат тук.

— Мога да ги попитам, но никой от тях няма да дойде. Що се отнася до тях, дълга им вече е изпълнен. Те ни защитиха, скъпа. Трябва да се гордееш с тях, виж колко се въздържат.

— Защо да се гордея с тях?

— Защото искат да избият англичаните, разбира се.

Мили Боже, беше забравила за Джилиън.

— Трябва да дойдеш да се запознаеш с брат ми.

— Не.

— Ако той дойде при теб, ще се запознаеш ли с него?

Той вдигна рамене, преди да й каже условията си.

— Ако дойде въоръжен, ще трябва да го отведа настрани, за да обсъдим обидата му.

Тя знаеше какво има предвид.

— Няма да е въоръжен — обеща тя. — Ще отида да го доведа.

— Не.

Твърдостта на гласа му, й доказа, че няма намерение да промени мнението си. Отец Синклер й се притече на помощ. След малко Джилиън дойде при тях в средата на пътеката. Също като Конър, бе свалил оръжията си.

Съпругът й не беше очарован да я види, че прегръща брат си, но не направи и проблем от това.

Докато тя благодареше на Джилиън, че е дошъл да вземе Фейт, отец Синклер отиде да доведе сестра й. Стигна до нея точно навреме, когато Куинлан й намигна. Хвана я секунда, преди да е излязла от пътеката.

— След няколко минути, можеш да се сбогуваш с МакАлистър, Фейт. Сега сестра ти има нужда от теб, да й помогнеш да спечели сътрудничеството на Джилиън.

— Съпругът на Брена ще сътрудничи ли?

— Не, не, разбира се, че не. И Брена, и аз знаем, че той никога няма да се разбере с англичанин. Но не го е убил, затова знаем, че се контролира, за да не нарани жена си.

Фейт поклати глава и се затича към сестра си.

— Съжалявам, че се забавих толкова дълго, Джилиън.

Отговорът на брат й бе да я избута зад гърба си. Тя веднага възрази, като го удари по гърба. Тогава изтича до сестра си и седна на оградата до нея.

Двамата мъже продължиха да се гледат един друг, като заклети противници.

Съвсем скоро нетърпението на Брена взе връх.

— Джилиън, не се ли радваш да ме видиш?

Той най-после спря да гледа Конър, но само за миг, за да погледне към нея.

— Да, разбира се, че се радвам. Ще се прибереш ли с мен у дома?

— Не. Прибирам се в къщи със съпруга си. Ние сме женени, Джилиън и уверявам те, много съм щастлива. Кажи на татко, че му прощавам, задето ме изпрати на МакНеър.

— Той не е знаел на какво е способно това копеле, Брена. Също така не знаеше, че си омъжена.

Фейт обясни, преди Брена да е задала друг въпрос.

— Той си мислеше, че живееш в грях — прошепна тя тихо, за да не може съпруга на сестра й да чуе.

Отец Синклер спря пред тях.

— Беше истинска церемония, Джилиън, с благословията на църквата.

— Ти ли ги венча? — попита Джилиън.

— Да, аз бях.

Сините му очи се спряха на свещеника. Беше очевидно, че се опитва да реши дали да му повярва или не.

— Джилиън, моля те, кажи на мама, че съжалявам задето тя и татко не можаха да присъстват на сватбата ми.

Брат й отново се обърна към нея.

— В църква ли се омъжи?

— Оженихме се в най-красивата църква, която можеш да си представиш. Никакви средства не бяха пожалени. Навсякъде имаше цветя, във всичките възможни цветове. Влязох в църквата под балдахин от зелени борови клончета, които бяха толкова свежи, че все още бяха покрити с роса, а малките капчици блестяха като скъпоценности под светлината, която се прокрадваше между тях. Аромата на гората ни обгръщаше, докато казвахме обетите си. С Конър бяхме облечени в най-красивите сватбени роби и когато церемонията приключи, отидохме на сватбената гощавка.

Очите й блестяха от спомена и радостта, която брат й видя в тях, му доказа, че една жена би си спомняла събитието толкова детайлно, само ако се е омъжила с желание. Също така му доказваше, че е много щастлива.

— Сватбата беше, вълшебна, нали отче?

Свещеникът бе завладян от разказа й. Той попи краищата на очите си, с ръкава на робата си, кимна няколко пъти и каза:

— Да, момиче, беше вълшебно и така трябваше да бъде. Осъзнавате ли, бароне, че ако не бе леърд МакАлистър, сестра ви, вероятно днес нямаше да е жива?

— Да разбирам го.

Само това можеше да признае. Брена осъзна, че въпреки всичко е доволна.

Конър не можеше да понесе повече. Спомените на жена му за сватбената им церемония го поразиха, а сега всичко, което искаше, бе да останат насаме, за да й каже, колко много се гордее с нея.

— Брена, трябва да тръгваме към вкъщи.

— Да, Конър.

Тя стана, отиде до брат си и го целуна по бузата.

— Обичам те, Джилиън.

— И аз те обичам, Брена. Постарай се, да се грижи за теб.

— Много добре се грижи за мен. Той ме обича, Джилиън, и аз също го обичам.

— Да, виждам, че е така.

Един дълъг момент, двамата мъже се гледаха мълчаливо. Брена стоеше между тях, чакайки ги да се приемат един друг.

Джилиън най-после отстъпи. Той кимна с глава към съпруга на сестра си. Конър наклони глава, в мълчалив поздрав.

Брена осъзна, че само това ще получи и, въпреки че знаеше, че и двамата са арогантни и твърдоглави, все пак ги обичаше.

Конър прегърна жена си и се обърна да си върви.

— Само още една минута, леърд — извика Фейт. Тя мина пред брат си, и изтича след Брена и Конър.

— Леърд, знаете ли, колко братя и сестри има жена ви?

Брена поклати глава, за да му каже, че не е длъжен да отговаря.

— Жена ми е седмото, от общо осем деца. А ти си най-малката, нали?

— Да. А знаете ли имената на всички?

— Фейт, не е нужно…

— Да, нужно е. Ние сме важни за теб и за това, трябва да сме важни и за съпруга ти, нали?

— Ела тук, Фейт — каза Конър.

Тя дори не си помисли да му откаже. Забърза напред и го погледна право в очите.

— Да?

— Да, леърд — поправи я Брена.

— Той е вече и мой брат. Трябва ли да го наричам, леърд?

— Много добре знаеш, че трябва, докато не ти даде разрешение да пропускаш титлата му, което, ако мога да добавя, не е направил. Държиш се така, все едно не сме отгледани в един и същи дом.

Фейт се разсмя.

— Много добре. Все още не сте отговорили на въпроса ми, леърд. Искате ли аз да ви кажа имената на всичките ми братя и сестри?

— Не е нужно. Те са Джилиън, Уилям, Артър, Матилда, която наричате Мати, Джоан, Рейчъл, съпругата ми и ти.

— Ти си знаел… през цялото време си знаел имената им? — попита Брена.

— Да.

— Тогава, защо не ми позволяваше да говоря за тях.

— Защото скърбеше за семейството си. И ако ти бях позволил да говориш за тях, нямаше да се почувстваш по-добре. Също така исках лоялността ти. Вярвам, че вече веднъж ти бях обяснил всичко това.

Тя се притисна към него.

— Можеш отново да ми го обясниш, когато се приберем у дома. Фейт, време е да се сбогуваме. Ще ми липсваш.

Сестра й я прегърна.

— И ти ще ми липсваш. Леърд, забравих да ви благодаря. Джилиън ми каза, че сте изпратили воини у дома, за да ме защитят от МакНеър.

— Изпратил си воини при родителите ми? Били са в Англия? — Брена залитна.

— Да, направил го е — каза й Фейт. — Майка много е харесала воините. Татко не е бил там, но беше доволен, когато научи, че съпруга ти е изпратил воини, които да ме защитят. Чудех се…

— Да? — попита Конър. Нито жена му, нито сестра й осъзнаваха, че вървят към края на пътеката.

Но Куинлан със сигурност забеляза, глупавата му усмивка го издаваше. Тъй като познаваше, приятеля си толкова добре, колкото и себе си, Конър беше сигурен, че вече е преценил, колко стъпки ще направи Фейт, преди да напусне пределите на манастира, за да може да я хване. За него това си бе направо игра.

— Тези мъже тук ли са? Искам да благодаря на мъжа, който ги е предвождал.

— Името му е Куинлан. Скоро той ще стане леърд на клана на чичо си, след като дългът му към мен приключи и да, той е тук, Фейт. Дори в момента гледа към теб.

Тя веднага погледна към Куинлан и направи още една крачка към него.

— Брат ми ми каза какво сте направил. Баща ми, ще се радва лично да ви благодари, задето сте дошъл у дома, за да ме защитите. Аз също ви благодаря, Куинлан, от цялото си сърце.

Келтският й бе като музика за ушите му, и за разлика от сестра си, тя владееше езика до съвършенство.

Той не й каза и дума, но наведе главата си, приемайки благодарността й. Боже в небесата, когато му се усмихна, Куинлан видя, че има трапчинки.

— Очевидно, майка ми е била очарована от вас. Разбрах, че се чудела дали някога ще посетите отново дома ни.

Конър я чу какво казва и погледна към приятеля си.

— Тя май го прави прекалено лесно за теб, не мислиш ли?

Куинлан се разсмя.

— Да, така си е.

Нито Брена, нито Фейт разбраха какво има предвид Конър с този въпрос. Какво ще е лесно?

Фейт тъкмо щеше да си тръгне, когато Куинлан й проговори.

— Кажете на майка си, че ще се върна. Тя притежава нещо, което искам за себе си.

Искаше й се да го попита какво е то, но щеше да е много нахално от нейна страна да го разпитва толкова много.

— Тогава предполагам, че ще ви видя отново. Не смятам да се омъжвам през следващите две години, без значение колко много иска да ме задоми, баща ми. Разбира се, достатъчно възрастна съм, но напоследък осъзнах, че съм невероятно разглезена, и тъй като нямам намерение да се променям, ще трябва да намеря барон, който ще обещае да ме глези, а това ще отнеме доста време. Ако съм се омъжила, преди да пристигнете, ще се радвам да запомните, колко съм ви благодарна. До скоро виждане, Куинлан. Надявам се, Бог да бди над вас.

Тя направи перфектен реверанс, за да му покаже уважението си, целуна Брена и почтително се сбогува с Конър, след това се обърна и изтича при намръщения си брат.

— Фейт, ще ми липсва най-много от всички — призна Брена.

— Вероятно ще я видиш отново много скоро — отговори й той.

— Съмнявам се — натъжи се тя. — Много съжалявам, че Куинлан ни напуска. Криспин ли ще поема командването всеки път щом си далеч от дома?

— Не. Той ще отиде в земите на Хю. Хората му ме помолиха да им предложа някой, който да стане техен леърд. Имат нужда от Криспин и той много ще се зарадва да заеме поста.

Той вдигна жена си на гърба на черния жребец, скочи зад нея, а после се наведе близо до ухото й, за да й каже отново, колко много я обича.

— Започваме от начало, нали?

— Ако тази мисъл те прави щастлива, тогава ще се съглася с теб. Ще ми бъде много по-лесно, освен това, смятам вече да се съобразявам с това, което ми казваш.

— Но ти вече го правиш и то от доста време, а после се питаш, защо те обичам? Чудех се…

— Да?

— Бих искала отново да яздя без седло и ако ти яздиш с мен, мога ли да яздя някой друг кон?

— Ако ми обещаеш, че ще стоиш зад крепостните стени, когато яздиш без седло, ще изпълня молбата ти. Виждаш ли колко сговорчив мога да съм, жено?

— Да, виждам — съгласи се тя. — И тъй като си в толкова добро настроение…

— Да?

— За параклиса, мисля да…