Джули Гарууд
Венчило с варварина (17)

Глава шестнадесета

Конър го нямаше. Брена се събуди късно на другата сутрин, когато Нета почука на вратата. Тя й извика да почака за момент, седна на леглото и посегна да вземе робата си.

Медальонът на съпруга й, бе отдолу. В първия момент се почувства разочарована, но тогава си помисли, че не е искал да я буди, докато го търси, затова не го е взел със себе си, когато е слязъл долу. Тя сложи медальона на сандъка до леглото и забърза към вратата, докато нахлузваше робата си.

Нета не влезе вътре.

— Отец Синклер пристигна, но ако се забавите ще го изпуснете. Бърза да отиде към къщите на селяните, защото има много желаещи да се изповядат, и няма да се върне поне до няколко часа.

— Сигурна ли си? — попита Брена. — Не искам да го карам да чака.

— Сигурна съм, особено ако Фиона спази обещанието си да се изповяда. Тя има достатъчно грехове, за да задържи отчето зает през целия ден.

— Ако продължаваш да говориш така, и ти ще трябва да се изповядваш, Нета — засмя се тя.

— Аз само казвам истината, затова не върша никакъв грях. Искате ли да ви помогна да се облечете, милейди?

— Не, благодаря ти.

Нета изглеждаше разочарована.

— Тогава ще отида в голямата зала. Предпочитам да не го правя, защото Знаете-коя, стои долу на масата и се държи като кралица.

— За лейди МакАлистър ли говориш?

Нета кимна. Брена веднага поклати глава.

— Трябва да я почиташ и уважаваш — каза й тя. — Мащеха е на господаря ти, ако си спомняш.

— Както желаете, милейди.

— Да, така желая. Моля те, постарай се Нета. Знам, че е трудно, но опитай.

— Да, трудно е, особено след като нареди да се махнат всичките прекрасни подобрения, които направихте в залата. Възглавничките не бяха на буци, милейди. Бяха перфектни.

Брена й благодари за милото отношение и я отпрати, за да се облече. Докато се миеше, наум състави списък, какво трябва да свърши днес. Първото и най-важното бе, да се усамоти със съпруга си и да му каже за Райън. Да, това беше най-важната й задача, но ако имаше време и възможност, щеше да се опита да разбере, точно колко дълго смята да остане Еухемия.

По навик, както всяка друга сутрин, преди да излезе от спалнята, каза бърза молитва, молейки Господ да помогне на Еухемия, да я хареса.

С неговата помощ, днес можеше да стане именно това.

Но на първо място, трябваше да говори с Конър и макар че би умряла от срам, ако някой я видеше, тя се промъкна по коридорите с надеждата да излезе от крепостта, без да й се налага да слуша оплакванията на Еухемия. Късметът бе на нейна страна, и възрастната жена не я видя да излиза.

Все пак, Брена не се притесняваше, че ще налети на Райън, защото той излизаше да язди всеки ден, и не се връщаше, преди да мръкне.

А тази вечер нямаше да се върне… завинаги.

Къде ли бе Конър? Претърси навсякъде за съпруга си. Беше й обещал, че няма да тръгне на някъде, и тя бе сигурна, че не би нарушил думата си. Сигурно бе отишъл или при езерото или при руините, реши тя, и смяташе да разбере къде точно е от Криспин. За щастие, го откри при защитната стена.

Тя изчака на пътеката, командира да свърши разговора, който водеше с двама воини, и тогава го повика.

— Мога ли да те прекъсна за една минута, Криспин?

— Разбира се, милейди — отговори той. Побърза да се приближи и й се поклони.

— Търсих съпруга си навсякъде. Знаеш ли къде е?

— Той замина, милейди. Не съм сигурен, кога ще се върне.

— Къде е заминал, при езерото ли?

— Отиде до земите на леърд Хю. Няма да го има три-четири дни, а може и повече.

Реакцията й го обърка. Изглеждаше така, сякаш всеки миг щеше да се строполи мъртва, а щом грабна ръката му и я стисна жестоко, той осъзна, че всъщност е дяволски уплашена.

— Къде е Райън? — попита тя. Оглеждаше се наоколо, като обезумяла.

— Замина рано тази сутрин, милейди. Трима воини от клана на леърд Финли яздеха с него. Заминаха заедно на север. Колкото са повече на брой, толкова по-безопасно ще пътуват — добави той, но тя не го чу.

Всеки миг щеше да се разплаче от щастие.

— Райън няма да се върне, нали?

— Не, милейди, няма.

— Благодаря ти, Господи. Исках да кажа на Конър, но той замина, Криспин, преди да го сторя и аз… Защо замина той? Обеща ми, че няма да ходи никъде.

Криспин погали ръката й с намерението, да я накара да го пусне.

— Хю е умрял, нощес. За Конър бе много важно да му отдаде последна чест. Леърд Кинкейд, със сигурност ще стори същото.

Значи всичко бе наред. Конър не я бе излъгал. Той просто не е очаквал приятеля му да умре.

— Съжалявам за смъртта на Хю. Надявам се, че е умрял в мир.

— Казаха ни, че е умрял в съня си. Тази новина успокоява ли ви, милейди? Усмихвате се.

Тя се почувства като глупачка.

— Щастлива съм, защото на съпруга ми, му се е наложило да замине спешно. Не ме е излъгал. Не съм щастлива да чуя за смъртта на Хю. Ще отида да намеря отец Синклер и ще му каза да се помоли за покойната му душа.

— В момента Синклер слуша изповеди. Ще ви го изпратя, веднага, щом свърши.

Тя най-после го пусна.

— Не знам какво стана с мен. Бях…

— Уплашена.

Тя кимна.

— Да, бях уплашена. Но вече не съм.

Тя се поклони на Криспин и тръгна към крепостта.

— Милейди? Бяхте изплашена от Райън, нали?

Брена се престори, че не го е чула, но той тръгна след нея и отново й зададе въпроса си.

Тя се обърна, усмихна му се и каза.

— Не бях уплашена.

Той се почувства невероятно разочарован, че тя не му се доверява достатъчно, за да му каже истината.

— Бях ужасена.

Той премигна.

— Защо, милейди?

— Смятам да го обясня първо на Конър веднага щом се върне, но уверявам те, Криспин, ако имаше и малка възможност Райън да се върне преди съпруга ми, щях да ти кажа всичко. Сега разбираш ли?

— Да — отговори той. — Райън е доведен брат на Конър и той пръв трябва да чуе, какво имате да му казвате. Съжалявам само, че все още не сте му го казали.

— И аз съжалявам — каза тя, признавайки само пред себе си, че през изминала нощ не е имала никаква възможност да повдигне въпроса.

Тя отново се обърна, за да си върви.

— Милейди, какви са плановете ви, за днес?

Не въпроса, който й зададе я разсмя, а страха, който почувства в гласа му.

— Не се притеснявай. Нямам намерение да яздя черния жребец.

Тя остана навън, колкото се можеше по-дълго. Посети няколко жени, които бяха изнесли ръкоделията си, за да поработят навън, и не се върна в крепостта до късния следобед. Докато бързаше навътре си помисли, какво ще каже на Еухемия.

— И по-добре да не ме нарече отново „дете“ — промърмори тя.

Гневът й бе краткотраен, и с въздишка, тя си призна, че жената има право да я нарича „дете“ толкова често, колкото пожелаеше, и тя нямаше да й каже и дума. Ако започнеше да я критикува, никога нямаше да спечели одобрението й.

Небеса, колко ли още щеше да остане? Брена се опита да измисли начин, по който да попита Еухемия, но както и да го въртеше, въпросът си звучеше грубо.

Реши да избута проблема настрани, и влезе в голямата зала.

— Добър ден, лейди Еухемия. Как се чувствате днес?

— Брена, знам, че ти го казах веднъж, но смятам да го повторя. Предпочитам да ме наричаш лейди МакАлистър. Осъзнавам, че така си научена, все пак си просто дете, но ще се справиш, ако се постараеш малко повече.

Тя пое дълбоко дъх.

— Да, лейди МакАлистър. Ще се постарая.

— Чу ли тъжната новина за Хю?

— Да.

— Много жалко, нали? Той водеше толкова скучен живот. Никога не каза нещо и нищо не направи, с което да го запомнят хората.

— Със сигурност, семейството му не мисли така — отвърна й Брена.

— Той така и не се ожени. Никоя жена не би го взела. О, небеса, забравих да кажа на Конър, за новината, която ми донесе Райън миналия ден. Изплъзна ми се. Сигурно докато се върне пак ще забравя. Възрастта ни причинява това, Брена. Започваш да забравяш дори дребните неща.

— Може би, ако ми кажете, ще мога да ви напомня, ако отново забравите да говорите с него — предложи тя.

Тя застана, стиснала ръце, чакайки Еухемия да я покани да седне на масата. Не смееше да седне, без да я поканят, защото мащехата на Конър, постоянно й правеше забележка, от няколко дни насам. Нямаше да направи отново тази грешка. Да се справи с тази жена, щеше да е най-голямото предизвикателство в живота й.

— Ела и седни при мен, дете, не стой там карайки ме да гледам нагоре към теб. Ще ти кажа новината, която Райън е научил докато яздил миналия ден. Разбира се, притеснявам се, когато излиза така сам, но той може да се грижи за себе си. Въпреки това, за никой не е безопасно. Но днес не се тревожа. С него имаше още трима воини. С тях ще бъде в безопасност.

— Новината милейди? Какво е чул, докато е яздил сам, миналия ден?

На Еухемия й трябваха няколко минути, за да помисли по въпроса, преди да отговори.

— По някаква случайност, е срещнал отряд от воини, които пътували на юг. Райън познавал двама от тях и разбира се, спрял да си побъбрят.

Брена си спомни, че докато пътуваха насам, Конър избягваше добре отъпканите пътеки, минаващи през гората, защото не искаше да попадне на засада.

— Помислих си, че Конър, ще бъде заинтересован да разбере, че въпреки всичко, леърд МакНеър, ще се ожени. Съжалявам жената.

— Аз също я съжалявам, милейди — прошепна тя, усещайки болка, заради бъдещето на нещастната жена.

— Съмнявам се, че ще се опита да е мил с нея. Но все пак, винаги има надежда. Как ли беше името й? Спомням си, че е от Англия.

От къде е всъщност, Брена въобще не се интересуваше. Знаеше само това, че горката жена, ще страда заради нещо, което не е по нейна вина.

— Вече твърде късно ли е? — попита тя.

— Интересуваш се, дали тя вече е при МакНеър?

— Да.

— Не ми се вярва. Според това, което ми каза Райън, сватбата ще се състои поне след две седмици. Разбира се, винаги има шанс МакНеър да промени мнението си и да изпрати някой да я доведе по-рано.

— Тогава все още има време — каза Брена. — И МакНеър може да си промени напълно мнението и да реши въобще да не се жени за нея — добави тя.

— Не се надявай много, дете. МакНеър има славата на решителен мъж.

— Дали Райън е открил, коя е жената?

— Да, но не мога да си спомня. Заради възрастта.

Брена кимна.

— Да, разбира се.

— Беше много особено име. Спомням си, че помислих така, когато Райън ми го каза. Сигурно скоро ще се сетя — добави тя и сви равнодушно рамене. — Жалко е, че Райън ни напусна толкова скоро. Щеше да поиска да отдаде последна чест на Хю. Синът ми е невероятно чувствителен мъж. Но новината със сигурност ще го настигне.

— Дали ще реши да се върне? — попита Брена опитвайки се да потисне паниката в гласа си.

— Предполагам, че да, но зависи и кога ще чуе новината — отговори тя. — Негов дълг е да застане пред надгробния камък, заедно с останалите леърди, но може и да е прекалено късно. Ако останалите вече са се върнали по домовете си, какъв смисъл има да ходи? Надявам се да научи навреме, защото ще изпусне много, ако не отиде.

— Но Райън не е леърд, нали?

— Много скоро ще бъде — изръмжа Еухемия.

— Да — бързо се съгласи Брена, за да угоди на жената. — Ако чуе за Хю навреме, дали ще се отбие тук на път за погребението?

— Ще бъде много мило от негова страна — каза тя. — Едва ли ще може преди погребението, но когато тръгне да се връща на север, сигурно ще намине. Да не би тази възможност да ти е неприятна? Изглеждаш ми разстроена.

— Просто се чудех, кога ли ще се прибере Конър. Имам един проблем и искам да го обсъдя с него.

— Ако има нещо нередно, Брена, не бива да безпокоиш съпруга си. Трябва да дойдеш при мен за съвет. Нали така?

Тя реши да изпробва почвата.

— И ако този проблем засяга сина ви?

— Тогава непременно трябва да дойдеш при мен. Аз съм негова майка, за Бога, и със сигурност мога да реша този… въпрос… преди да се е стигнало твърде далеч.

— Милейди, съмнявам се, че някога ще мога да остана насаме с Райън, отново, проблемът е, че…

Еухемия я прекъсна.

— Насаме с Райън? Обясни какво имаш предвид, дете. Да не би да се страхуваш от сина ми?

Брена кимна колебливо.

— Той се опита, само се опита да се възползва от мен… като ме хвана и започна да се търка в мен… и когато му казах да ме пусне, той не ме послуша. Каза ми някои много неуместни…

— Стига — изкрещя Еухемия. Очите й проблясваха от гняв.

Брена не можеше да каже, към кого е насочена яростта на Еухемия, към нея или към сина й.

След минута поведението на Еухемия коренно се промени и в момента изглеждаше изумена. Когато се усмихна, Брена помисли, че жената е намерила решение на проблема й.

— Синът ми просто се е блъснал в теб, дете. Нищо повече. Райън винаги е бил доста непохватен. Когато беше малко момче, предпочиташе да го носят на носилка, вместо да язди коня сам. Не казвам, че ти създаваш неприятности, но двамата с Райън забелязахме, че Конър е доста хладен към теб. Смятам, че след време, когато се научиш да си добра съпруга, съпругът ти ще поомекне към теб. Забелязах, че се радваше, че си на масата, миналата вечер.

Брена се чудеше какво ли ще си помисли Еухемия, ако й признае, че е помолила Конър да й обръща повече внимание. Не можеше да разбере, защо мащехата му мисли, че е нещастен. Вярно е, че в началото Конър бе доста дистанциран, но сега поведението му бе коренно различно, и вече я бе целунал няколко пъти и то пред воините си. Обаче Еухемия не бе станала свидетел на тази проява на чувства от страна на доведения й син.

— Ами Райън? — попита тя.

Еухемия я погали по ръката.

— Сигурна ли си, че не си преувеличила, случилото се?

— Да, не съм преувеличила.

Еухемия обмисляше проблема, цяла минута преди отново да проговори.

— Сигурна съм, че осъзнаваш, факта, че Райън е брат на съпруга ти и е толкова важен, колкото и Конър. Съветвам те да правиш това, което сина ми иска от теб. Като господарка, трябва да изпълняваш всяко негово желание, защото той е господар на тази крепост, когато Конър е далеч.

Брена беше потресена.

— Искате да ми кажете, че трябва да…

Еухемия отново я прекъсна.

— Уважавай желанията му, без да се колебаеш — нареди тя и кимна. — Със сигурност осъзнаваш каква е стойността ти, защото ще ми е трудно да повярвам, че жените в Англия не са третирани по същия начин от мъжете. Ще уважаваш желанията на Райън. Ако краля на Англия те избере, ще му обърнеш ли гръб? Не, разбира се, че няма. Разбирам колко е объркващо всичко това. Прекалено млада си и реагираш много бурно. И не бих споменала разговора ни пред Конър. Ще побеснее, ако разбере, че си говорила небивалици за брат му. Имай вяра в… О, това е името на жената. Фейт. Казах ти, че е странно… — погледа й се плъзна по Брена и тя присви очи. — Вярвам, че момичето е една от дъщерите на барон Хейнсуърд.

— МакНеър смята да се ожени за Фейт? Милейди, сигурна ли сте, че става дума за дъщерята на барон Хейнсуърд? Защото той е и мой баща.

— Сигурна съм — отговори тя.

Брена силно поклати глава.

— Баща ми досега трябваше да се поучи от грешките си. Не може да изпрати най-малката си дъщеря в ръцете на този демон.

— Има ли някакво значение? — попита Еухемия. — Веднъж щом сделката е сключена, не може да бъде прекратена. МакНеър няма да позволи. Доста умно от негова страна, нали? Досега сигурно те мрази толкова силно, колкото мрази и Конър и какъв по-добър начин да ти отмъсти, от този да ти отнеме най-ценното? Ще вземе Фейт насила ако трябва — добави тя с кимане. — Поне това очаквам да направи.

— Не — проплака Брена.

Еухемия потупа ръката й.

— Жалко е, но наистина няма какво да направиш, нали?

— Тя не може да се омъжи за него. Някой трябва да…

— Понижи гласа си, Брена. Дамите не крещят — каза тя, но в следващия момент изкрещя, за да извика Нета.

— Мисля, че е в кухнята — прошепна Брена.

— Не, не е. Изпратих я горе да почисти стаята ми. А, ето я. Нета, колко пъти трябва да ти казвам? Когато съм в залата, трябва да стоиш близо до вратата, ако ми потрябваш. Разбра ли ме?

— Да, милейди — отговори Нета. Сега вниманието й се прехвърли към съпругата на господаря й. — Да не би да се е случило нещо, милейди?

— Както виждаш, случило се е нещо. Донеси кърпа на господарката си, за да си избърше сълзите. Наистина Брена, не трябва да плачеш пред слугите. Много е непристойно. А и няма никаква нужда да плачеш. Приеми, че нищо не може да се направи и го преживей.

— Конър ще сложи край на тази лудост — прошепна Брена.

— Съмнявам се, дете. Как би могъл? В момента се е съсредоточил да защитава хората на Хю. Не може да е на две места едновременно и ти не можеш да очакваш от него, да обърне гръб на беззащитни мъже и жени, за да отиде до Англия. Използвай малко главата си.

— Той отиде само да изкаже почитта си, не да се бие — оспори я Брена. Отчаяно се опитваше да се концентрира, върху това, което й казваше Еухемия, но бе толкова изплашена за това, което щеше да се случи на малката й сестричка, че едва можеше да помисли за нещо друго.

— Предполагам, че МакНеър няма да отиде да отдаде почитта си. Той тръгва на война, за да спечели земите на Хю, преди Конър да ги е получил. Земите се намират, между тях двамата, и който ги спечели, ще има доста голямо предимство пред другия.

— От къде знаете всичко това? — попита Брена.

— Чух някои от воините да говорят за конфликта. Всички МакАлистър знаят какво се е случило, дори слугите, но ти все още не си го приела, нали? Сигурно за това, никой нищо не ти е казал. Къде е Нета? Отнема й цяла вечност да ти донесе една кърпа. Ако не се подготвях да напусна този дом, щях да я изгоня.

— Нета ли? — попита Брена, опитвайки се да разбере, какво й говори.

— Опитай се да внимаваш, какво ти говоря, Брена. Колкото до сестра ти, смятам, че просто трябва да я изхвърлиш от ума си. Вече нищо не може да се направи за нея.

— Но Конър може да говори с баща ми…

— Как може да искаш, Конър да отиде при баща ти? Със сигурност осъзнаваш, че ще се наложи единия да убие другия. Все пак, съпругът ти започна всичко това, като те отне от МакНеър. Съдбата на сестра ти е била решена и нито ти, нито Конър можете да спрете този брак. Забрави за нея — настоя тя. — Или се помоли за нея, ако това ще те накара да се почувстваш по-добре.

— Да, ще се помоля — отговори Брена.

Тя стана, поклони се на Еухемия и се обърна, за да си тръгне. Нета се появи тичешком през задната врата с кърпата, която възрастната жена бе поискала.

— Надявам се, че когато се върнеш, ще се контролираш — каза Еухемия. — Забелязах, че миналата вечер всички харесаха храната, която бе сервирана. Сега ще си признаеш ли, че бях права, задето те накарах да смениш готвачката.

Брена погледна невярващо към жената. Защо, за Бога, искаше да говори за храната точно сега?

Нета си помисли, че Брена е забравила плана им, да се престорят, че са заменили Ада с друга готвачка, и побърза да опресни паметта й, преди да каже нещо, което не бива.

— Вие наредихте да заменят Ада, милейди. Помните ли?

— Да, спомням си — каза тя тихо.

— Сега тръгвай — нареди Еухемия. — Изнервям се, като те гледам в това жалко състояние.

Брена изтича навън, преди да осъзнае, че трябваше да отиде в стаята си, където да остане за малко насаме. Но, въпреки това, нямаше намерение да се върне обратно вътре, защото знаеше, че ако Еухемия й каже само още една дума, преди да е обуздала паниката си, щеше да почне да крещи и никога нямаше да спре.

Тя се уедини до дърветата, падна на колене и избухна в сърцераздирателни ридания.

Конър… Боже Господи, как имаше нужда от него. Той щеше да знае какво да направи, защото бе достатъчно силен и могъщ да се изправи и пред самия дявол.

Но как би могла да го помоли за подобно нещо? Другите разчитаха на него, за да оцелеят. Знаеше, че Еухемия не е преувеличила за съдбата на клана на Хю. Брена си спомняше какво сполетя воините на баща й и собствената й мила Джили, и знаеше, без съмнение, че МакНеър ще избие миролюбивия клан, без дори да му мигне окото.

Ако Конър решеше да отиде, нямаше ли да го изпрати направо към смъртта му? Ами ако му се наложеше да убие баща й?

Не, не можеше да изпрати съпруга си. Кой друг би могъл да спре, тази лудост?

Алчност. Всичко започваше и свършваше с алчността. Баща й бе сключил тази сделка, за да започне нов съюз, също както и МакНеър, и никой от двамата не бе помислил, какво последици може да има. Погълнати от жаждата за власт, алчността им контролираше умовете и сърцата им, оставяйки невинните да понасят последиците.

Но не и Фейт. Брена първо щеше да умре, преди да позволи МакНеър да докосне сестра й. Моля те Господи, помогни ми да намеря решение… помогни ми… помогни ми.

Отрезвена тя сведе глава и скръсти длани над сърцето си, и в този тъмен миг, погълната от отчаянието, молитвата й бе чута.

Имаше някой друг, който можеше да изпрати, мъж, който бе взел ръката й, и се бе заклел, че ще стори, всичко, за което го помоли, някой, който бе по-могъщ, дори и от Конър. Той нямаше да й обърне гръб.

 

 

Войната вече бе започнала.

Конър стоеше на възвишението, над крепостта на Хю, погледа му бе насочен към хълмовете зад нея, мислите му бяха съсредоточени към миналото и той отново се опита да открие отговора, който му се изплъзваше толкова дълги години.

Куинлан застана до него, няколко минути по-късно.

— МакНеър си играе с нас, Конър. Какви са истинските му намерения?

— Той иска да ни държи заети, като защитаваме границата между неговите и земите на Хю, докато съюзниците му пристигнат.

— Със сигурност знае, че ти правиш абсолютно същото.

— Знае. Той умишлено жертва малки групи от отряди, и ги праща да ни атакуват, знаейки, че всичките ще умрат, но тази земя не е целта му. Много лесно може да я завземе, ако ни нападне.

— Мислиш ли, че воина каза истината за сестрата на жена ти, или бе още един трик, за да отслаби силата ни.

— Умиращите обикновено не лъжат. Но това няма значение. Сигурен съм, че Фейт е защитена от МакНеър.

Куинлан мълчаливо кимна.

— Чакаш от много време, този ден да настъпи. Имам чувството, че ще успееш да вземеш меча на баща си от Кинкейд, и ще довършиш това веднъж завинаги.

Конър се обърна към него.

— Но защо сега? Какво знае МакНеър, което аз не знам. Можем да го разгромим, него и съюзниците му. Той не е глупак, знае, че имаме числено превъзходство. Защо страхливеца, който през всичките тези години ме провокира с дребни, незначителни атаки, изведнъж стана толкова агресивен?

— Не знам какво да ти отговоря, но знам, че не можеш да си на няколко места едновременно. Моля се на Господ всичко да свърши утре. Атакувай го, преди той да ни е нападнал.

— Имай търпение, Куинлан. Няма да застраша живота на никой МакАлистър. Взимам всички предпазни мерки. С божията воля, ще разбера, кой е бил съюзник на МакНеър, преди да го убия.

— Да не би да мислиш, че някой друг контролира МакНеър?

— Да — отговори той. — Който и да е, е дяволски умен.

— Ами Фейт? Сега не можеш да заминеш за Англия.

— Не, аз не мога, но ти можеш. Тръгни утре и вземи десет от воините с теб. Може да е капан — предупреди го той.

— Разбира се — съгласи се Куинлан. — Какво да правя с жената, когато се добера до нея?

— Прави каквото решиш, само гледай да е в безопасност — отговори му той.

Усмивката на Конър обърка приятеля му.

— За какво си мислиш? — попита той.

— Крайно време е да се ожениш, не мислиш ли?

 

 

Нападенията по границата зачестяваха и, въпреки че Конър без особени усилия успяваше да задържи позицията си, остана доста по-дълго далеч от дома, отколкото очакваше.

Прекарваше няколко часа в сън през деня, а нощем помагаше на хората на Хю да се укрият на по-безопасно място. Ако всичко се развиваше по плана му, всеки мъж, жена и дете, щяха да са добре скрити от МакНеър след само два дни. Бе срещнал съпротива от някои от по-възрастните мъже и чак след като се закле в душата на баща си, че ще се върнат по домовете си щом конфликта се реши, те се съгласиха да му сътрудничат.

Останалото зависеше от Алек. Конър щеше да чака до последно, докато Алек се опитваше да разбере, кой е в съюз с МакНеър. Но дните прераснаха в седмица и все още нямаше надежда, че ще разбере истината.

И всичко щеше да се повтори. Който и да контролираше МакНеър, нямаше да се предаде и най-големия страх на Конър бе, че ще умре, без да узнае кой е врага му… също като баща си.

 

 

Няколко дни, Брена се опитваше да си напомня да е спокойна, и да държи ума си зает с ежедневните грижи за дома. Тъкмо се връщаше от среща с Лотхар, когато Нета изтича при нея. Слугинята веднага забеляза, че господарката й не носи кожената си огърлица.

— Милейди, не носите медальона си.

— Не, не го нося.

— Но той винаги е с вас. Нямаше да забележа, ако не бяхте вдигнали косата си, днес. Да не би да сте го изгубили?

Брена махна панделката от косата си и позволи на къдриците си да се разстелят по раменете й. Ако Нета я бе забелязала, Криспин също, щеше да види, а на нея не й се искаше да лъже, приятеля на Конър.

— Медальонът ще се появи много скоро — каза тя. — Няма нужда да се притесняваш за него.

Нета обаче не искаше да забрави темата.

— Знам, че не е в стаята ви. Току-що свърших с почистването й и щях да я намеря, ако беше там. Медальонът на господаря си стои на сандъка от няколко дни. Никога не сте губила своя, милейди. Погледнахте ли в сандъка в залата?

— Все още не — отговори тя, преди да се опита да смени темата. — Как успя да се измъкнеш от лейди Еухемия?

— Почива си. Веднага щом се събуди иска да събера дрехите й.

— Тръгва си? — Господ бе чул молитвите й и Брена не можеше да спре да се усмихва.

Нета се разсмя.

— Каза ми, че е решила повече да не чака доведения й син да се прибере и смята да ни напусне утре сутринта. Мисля, че според нея, нашият леърд я игнорира.

— Той не я игнорира. Със сигурност знае, колко е зает в момента.

— Днес изпрати ли ви съобщение?

— Да, изпрати ми. Уверява ме, че всичко е наред и скоро ще си е у дома.

— Но той ви изпраща същото съобщение всеки ден.

— Той показва загрижеността си така, Нета. Само това има значение за мен.

— Милейди, мога ли да ви помоля за една услуга?

— Да, разбира се.

— След като лейди МакАлистър си замине, ще ми кажете ли защо ви разплака миналата седмица? Знам, че не бива да ви питам, но се притеснявам за вас. А също и Ада. И двете много държим на вас — добави тя кимайки.

— И аз държа на теб, Нета. Веднага щом разбера, че проблемът е решен, ще ти разкажа какво ми беше казала.

— Благодаря ви, милейди. Ще влезем ли вътре?

— Да.

— Имате ли някаква задача за мен?

— До колкото се сещам, не. Можеш да се насладиш на свободния си следобед. Ще отида да си сменя обувките и ще пояздя.

— Казахте ли на Криспин? — попита тя подозрително.

— В момента той е зает, да проверява как върви работата по защитната стена, извън крепостта. Няма нужда да се притесняваш, че ще яздя черния жребец. Дейвис го крие от мен.

Нета се разсмя.

— Дейвис още ли си затваря очите, всеки път щом влезете в конюшнята?

— Да, но отказва да ми каже защо.

Брена наблюдаваше как Нета тича през двора. Мислите й бяха съсредоточени върху сестра й и щом влез вътре, изтича нагоре към спалнята си. Беше й много трудно да чака новините, че Фейт е добре и единствения начин да заспи нощем, бе да се осланя на Господ, че ще я защити. Беше направила всичко, което можеше. Останалото зависеше от Него.

Тя чу изскърцване откъм вратата, но тъй като тя бе затворена, помисли, че звукът е дошъл през прозореца. Тъкмо сядаше на леглото, за да събуе обувките си, когато чу звук от заключване на врата.

Още преди да се обърне, знаеше, кой е в стаята при нея.

И тогава го видя. Райън стоеше пред вратата, а когато писъкът заседна в гърлото й, той започна да сваля ризата си.

 

 

В същия миг, воина отговарящ за спускането на подвижния мост, уведоми Криспин за пристигането на Райън.

— Той и още трима воини пристигнаха преди няколко минути. Само Райън премина моста. Придружителите му, чакат отвън. Мога да ги видя от тук — извика той. — Райън ми каза, че е ходил да отдаде последна почит на Хю и иска само да се сбогува с майка си, преди да замине. Той ми предложи да оставя моста спуснат, което аз разбира се отказах да сторя. Както виждаш седлото е още на коня му, Криспин, което значи, че смята да тръгне веднага.

Криспин остави Дейвис, с когото разговаряше, и побърза да се изкачи по хълма. Господарката му бе казала, че се страхува от Райън, и Криспин възнамеряваше да стои близо до нея, докато доведения брат на Конър си замине.

Колкото повече се приближаваше до крепостта, толкова повече бързаше. Не знаеше защо, но изведнъж почувства, че господарката му е в опасност. Чувството се увеличаваше все повече и той се затича, за да стигне по-скоро до нея.

И тогава чу писъка. Сърцето му щеше да изскочи от гърдите, когато измъкна меча си.

— Кучи син — прошепна той, а после изкрещя.

Всички се затичаха към вътрешния двор. Тишината след агонизиращият писък го ужаси.

Криспин тъкмо бе достигнал горния край на пътеката, когато чу мъжки вик. Рязко погледна нагоре. Там, на прозореца, бе Райън, който се люлееше на перваза, като дърво отсечено от брадва. После се изпусна и полетя във въздуха. Той успя да се приземи на краката си и изпищя от болка, миг, преди да залитне с лицето надолу и да се срине на земята с тъп звук.

Криспин отново се затича. Мили Боже, умолявам те, нека да е жива, молеше се той. Прескочи Райън, изтича нагоре и се опита да отвори вратата в същия миг, в който Брена излезе от вътре.

Той веднага спря. Изразът на лицето й бе много по-ужасяващ от вика й за помощ. Очите й бяха като стъклени, кожата на лицето й, мъртвешки бяла и имаше кръв навсякъде. Лявата й ръка, бе цялата покрита с нея, а от рамото до китката й зееше кървяща рана. Още кръв покриваше врата и раменете й, а дрехите й изглеждаха така, сякаш диво животно ги бе раздрало с острите си нокти.

Той дори не знаеше, как бе успяла да се изправи. Посегна към нея, но тя го отблъсна и се затича надолу по стълбите.

— Побързай Криспин, побързай. Трябва да ми помогнеш — говореше тя. — Трябва да го скрием.

Тълпа от воини бе обградила тялото. Те се отдръпнаха, когато Брена се приближи към тях. По лицата им се четеше шок и объркване.

— Не съм го бутнала през прозореца… Не, не, не съм… Спъна се в плейда си, когато забих коляно в слабините му… да. Исках да го нараня, за да не може да… Той ме бе притиснал до земята, но кинжала, бе в ръката ми… Когато се завъртя… го прободох… и той скочи, Криспин. Той го направи, той скочи… и после падна.

Тя хвана ръката на Криспин и го задърпа напред.

— Не разбираш ли? Трябва да го скрием… Тя не може да види сина си така. О, боже, трябва да кажа на Конър… Не мога да му позволя… Той ме докосна, устата му бе на кожата ми, Криспин… Не можех да му позволя да… Тя ми каза, че трябва, но аз не можех… Не, няма — изкрещя тя.

— Еухемия ти е казала да се отдадеш на сина й? — Криспин бе изпълнен с гняв.

— Да, но аз не можех… Той се опита, но падна, преди да…

Тя спря да бълнува, пусна ръката му и се наведе, за да хване единия крак на Райън и да се опита да го завлече.

— Милейди, пуснете го. Нека ви помогна — каза Криспин.

— Да, помогни ми. Ще го скрием преди тя да разбере, че се е върнал. Нали?

— Да — обеща той с успокояващ глас, мъчейки се да й вдъхне увереност. — Ще го скрием.

— Милейди, кинжала ви е забит в гърба му — прошепна Оуен. — Искате ли да ви го дам?

— Не, не — проплака тя.

Криспин поклати глава към Оуен, казвайки му безмълвно, да не си отваря устата.

— Конър никога няма да ми прости. О, Боже какво направих? Убих брат му… Не, тя не трябва да го вижда. Помогни ми Криспин. Моля те. Искам Конър.

Той бавно посегна към нея, за да я подкрепи. Тя подивяло поклати глава.

— Не, не съм чиста. Той ме докосна с ръцете и с устата си…

И тогава се хвърли в ръцете му.

— Заведи ме на езерото. Ще го направиш нали?

— Да, милейди — излъга я той. — Ще ви заведа на езерото.

Тя го погали по ръката.

— Благодаря ти. Аз довърших всичко, нали?

— Какво сте довършила?

— Убих го.

— Не, той сам се унищожи. Той заслужаваше да умре. Конър щеше да го убие заради вас.

— Ще ме мрази ли?

Тя припадна в ръцете му, преди да й отговори.

Доналд се приближи с кама в ръката си, издърпа плейда от рамото си и отряза две дълги ленти плат.

Криспин, държейки Брена в ръцете си, се обърна, за да може Доналд да превърже раните й. После с тих глас му даде заповедите си.

— Ти поемаш командването, докато ме няма. Ще я заведа при лейди Кинкейд. Трябва да зашият раните й. Гарик, ти вземи останалите, излезте навън и доведете тримата воини, които чакат в долината. Вкарайте ги вътре в крепостта и ги заведете в конюшните.

— А какво да правим с мащехата на Конър.

— Доналд, ти й кажи какво се случи. Ако иска да отнесе тялото му в дома си, позволете й, но никой от воините на Конър няма да я придружава. Ясен ли съм?

— Да — отговори Доналд.

— Ейдън, намери Конър и му кажи какво се случи. Кажи му, че жена му ще бъде добре. Не прави нещата да изглеждат по-зле, отколкото са.

— Тя ще умре ли? — попита Оуен ужасен от тази възможност.

— Не, няма да умре. Доналд, не допускай никой, който не е от нашия клан да се доближи до крепостта, докато Конър, Алек, Куинлан или аз, не се върнем.

— При Кинкейд ли ще я оставиш? — попита Оуен.

— Не. Оставам с нея, докато Конър не дойде да я прибере.

— Тримата воини, които дойдоха с Райън да останат ли, ако Еухемия реши да си тръгне?

— Те тръгват с нея.

Доналд привърши с превързването на раните й, кимна на Криспин и отиде до конюшните да доведе коня на командира си. Докато тичаше, раздаваше заповеди. Искаше голям ескорт, който да придружи господарката му и всички бяха готови да тръгнат незабавно.

— Остави камата в рамото му — нареди Криспин. Беше толкова бесен, че гласът му режеше като бръснач — Еухемия е казала на съпругата на Конър, че трябва да се отдаде на сина й. Господ да й е на помощ, когато леърда ни разбере за това.

— Искаш ли да му кажа? — попита Ейдън.

— Кажи му всичко, но се увери, че е разбрал, че няма опасност за живота й. Невероятно привързан е към жена си.

Криспин тръгна през двора, но се спря, обърна се към Райън и се изплю върху него.

За щастие, Брена се събуди чак когато прекосяваха двора на Кинкейд. Алек и Джейми стояха на входа. Алек пребледня, щом видя в какво състояние е Брена. Джейми се разплака. После сложи ръка на устата си, за да не плаче на глас.

Брена помоли Криспин да й позволи да ходи сама. Държеше се за ръката му, докато бавно пристъпваше към стъпалата. Той забеляза, че погледа й все още е стъклен и беше сигурен, че ще мине много време, преди да успее да се възстанови от ужаса, който бе преживяла.

Брена спря пред Алек.

— Убих доведения брат на Конър.

После се обърна към Джейми. И й заговори със смутен глас.

— Сега вече Еухемия никога няма да ме хареса.

Алек я вдигна на ръцете си, и я отнесе вътре.

— Всичко е наред, Брена. Съпругът ти те харесва, и ние също.

— Алек?

— Да?

— Много съжалявам.