Джули Гарууд
Венчило с варварина (3)

Глава втора

Шотландия, 1119

Беше с цветовете на войната по време на сватбата си.

Настроението на Конър МакАлистър бе също толкова мрачно, колкото тъмносинята боя, с която бе намазано лицето и оръжието му. Леърдът не бе щастлив от дълга, който му бе наложен, но той бе почтен мъж и би направил каквото е нужно, за да раздаде справедливост.

Умът и сърцето на Конър бяха преизпълнени с жажда за отмъщение, макар че според него, това не бе нещо необичайно. Всеки шотландец носещ меч, бе отмъстителен. Просто така стояха нещата.

Петима воини яздеха със своя леърд. Те също се приготвяха за битка, но бяха в много по-добро настроение от главатаря си, все пак никой от тях не се заробваше до живот с английска булка.

Куинлан, най-лоялният му последовател, яздеше близо до своя леърд. Воинът бе висок почти колкото Конър, но не бе толкова мускулест в раменете, и горната част на ръцете и бедрата, заради което нямаше силата на Конър. И все пак не това бе причината Куинлан да остане в клана МакАлистър. Голямата интелигентност на Конър, жаждата му за справедливост и неговата непоколебимост бяха причините воините да се бият на негова страна. Като негов лоялен последовател, Куинлан би дал животът си, за да опази своят леърд. Конър вече го бе спасявал веднъж, и Куинлан знаеше, че той би го сторил отново, без значение колко голяма е опасността. Останалите мъже се чувстваха по същия начин както Куинлан, защото Конър третираше всички свои воини, като ценни членове на семейството си.

Куинлан бе не само лоялен воин, а и много близък приятел на Конър.

Също като останалите МакАлистър и той години наред подхранваше своя гняв, и го поддържаше жив. Грижеше се за него като за любовница, и щеше да го прави, докато не откриеше начин да поправи злината, сторена на него или семейството му.

— Не е твърде късно да промениш решението си — отбеляза Куинлан — Има и други начини да отмъстиш на МакНеър за злините, сторени ти от баща му.

— Не. Вече пратих вест на мащехата си, че ще си взимам съпруга, и нищо, което кажеш, няма да ме накара да променя мнението си.

— Тогава мислиш ли, че Еухемия най-после ще се върне?

— Вероятно не — отговори Конър — Прекалено трудно й е да се върне, след като изгуби татко. И до днес скърби за смъртта му.

— Ами Алек? Брат ти ти нареди да прекратиш тази вражда, и ти му обеща да го сториш.

— Да, и това ще бъде последният ми удар. Със сигурност МакНеър ще го боли доста дълго време. Трябва да се задоволя с това. Знаеш колко ламти свинята за този съюз с Англия. Ще използваме алчността му в наша полза. Не забравяй, приятелю, че той посрами и унижи семействата ни.

— И ние воювахме с него, за да го накажем за предателството му.

— Не беше достатъчно — каза Конър — Когато свърша, баща му никога вече няма да може да върви с изправена глава. Ще бъде опозорен.

Куинлан се засмя.

— Смятам, че тук е намесена божията воля, Конър. До тази сутрин не знаехме името на дъщерята, за която ще се ожениш. Помниш ли я?

— Не е лесно да я забравиш. Освен това, сега имам добро оправдание пред Алек. Това е много по-важно за мен.

— Въпреки това брат ти ще побеснее.

— Не, ще се радва да разбере, че англичанката, се е сгодила за мен преди много години.

— И какво ще му кажеш?

— Истината. Тя ме попита, дали ще се оженя за нея. Не си забравил, нали? Цяла седмица ми се подиграваше.

Куинлан кимна.

— Попита те три пъти, но трябва да ти напомня, че това беше преди много години. Сигурно вече е забравила.

Конър се усмихна.

— Има ли някакво значение?

 

 

Лейди Брена, имаше странното усещане, че някой или нещо я наблюдава. Бе коленичила до плиткия поток и попиваше с кърпичка мокрото си лице, когато усети нечие присъствие зад себе си.

Тя застина неподвижно, и се постара да не прави никакви резки движения. Знаеше, че това е по-добре, отколкото да скочи и да хукне към лагера. Ако някакъв див глиган се скиташе наоколо, или още по-зле, ако беше близо до нея, резките движения само щяха да привлекат вниманието му.

Тя извади камата си и бавно се обърна, като се изправи внимателно и се подготви за това, което вероятно се криеше в тъмния храсталак. Но там нямаше нищо. Изчака няколко минути, но нищо не помръдна. Единственият звук, който чуваше, беше силният ритъм на сърцето си.

Беше глупаво от нейна страна да се отдалечи толкова много от лагера, който хората на баща й, бяха направили за през нощта. Ако се случеше нещо, можеше да обвинява единствено себе си и ако не се чувстваше толкова отчаяна преди няколко минути, щеше първо да помисли за последствията. Пак щеше да се отдалечи, за да остане поне за малко сама, но щеше да вземе със себе си лъка и стрелите си, с които да се защити при нужда.

Нима беше оставила инстинктите си в къщи? Помисли си, че сигурно е така, защото все още усещаше, че някой я наблюдава, а в това нямаше никакъв смисъл. Брена реши, че просто изглупява. Ако там се криеше някой или нещо, щеше да го чуе, много преди това.

Баща й много често бе казвал, че има много развит слух и неведнъж се бе хвалил пред приятели, че дъщеря му може да чуе как падат първите есенни листа на бойното поле. Разбира се, това бе леко преувеличено. Въпреки това, имаше нещо вярно в думите ми. Тя наистина чуваше и най-малкия шум.

Но сега не чуваше нищо. Брена реши, че просто е прекалено уморена. Пътуването бе трудно за нея и тя бе изтощена. Да, това трябваше да е. Умората бе причината да си представя несъществуващи неща.

Леърд МакНеър. Всяка свободна минута, мислите й кръжаха около бъдещия й съпруг. И в такива случаи случай обикновено повръщаше. Помисли си, че не е яла днес, защото ако беше, сега щеше да повръща. Разбира се, до сега никога не го бе срещала и можеше да греши за него. Вероятно бе мил човек. А всички тези ужасни истории за него сигурно бяха силно преувеличени. Искрено се надяваше да е така. Не искаше да бъде омъжена за жесток мъж, дори не можеше да си го представи и толкова пламенно се бе опитала да разубеди баща си, да не я принуждава на този брак. Но той сякаш бе глух за всичките й доводи.

В деня, в който й съобщи за решението си, се бе държал изключително студено с нея. Бе я събудил посред нощ, уведомявайки я за избора си, а после й бе наредил да стане и да помогне на майка си и на прислужницата да приготвят багажа й. При изгрев-слънце трябваше да напусне дома си и да замине за Шотландия. Обяснението, което й даде, когато я изпращаше също не бе много задоволително. Бракът й щял да утвърди позициите на баща й в Шотландия и след като кралят бил решил да омъжи Рейчъл за един от приближените му барони, Брена трябвало да се омъжи за МакНеър. Това, което премълча, беше много по-трудно за понасяне. Баща й я обичаше, наистина, но много повече обичаше властта и влиянието си.

Обичаше също и подаръците. МакНеър направи предложението си много по-примамливо, като изпрати, значително богатство заедно с писмото, в което предлагаше да се омъжи за нея. Разбира се, кралят не знаеше за годежа и със сигурност щеше да се разяри щом разбереше, но баща й не се интересуваше особено от това.

Едва след като спря да плаче, майка й я придърпа настрани, за да й даде няколко съвета. Тя каза на Брена да спре да се тревожи. Всичко щяло да се оправи, трябвало да се стегне и да бъде примерна дъщеря, а също и най-после да се откаже от детските си мечти.

Обзе я носталгия, щом се сети за родителите си. Не можеше да разбере защо, като се има предвид, че я бяха принудили да встъпи в този брак. Все още искаше да се върне в къщи. Липсваха й всички, дори и нейната стара и кисела бавачка, която още вгорчаваше живота на всички.

Но стига с това самосъжаление. Знаеше, че ще се разреве като бебе, ако не престане веднага. Бъдещето й беше предначертано и само Господ можеше да промени съдбата й.

Воините на баща й сигурно се притесняваха за нея. Помисли си, че вече може да са в земите на МакНеър, но въпреки това имаше още няколко дни езда, докато стигнат до крепостта.

Брена набързо се опита да пооправи, сплетената си на плитка коса, която се бе разпаднала докато си миеше лицето в потока. Зачуди се, дали да не я сплете отново, но после се отказа. Какво я интересуваше как ще изглежда, когато срещне леърда? Развърза панделката и прокара няколко пъти пръсти през косата си, и докато го правеше изпусна камата и панделката. Тъкмо вдигаше камата си, когато чу, че Харолд, воинът, който отговаряше за ескорта й, я вика.

Тя повдигна полата си, и се затича по обратния път към лагера, за да разбере какво се е случило. Прислужницата й Беатрис, я пресрещна. Пълната жена, се появи изневиделица на тясната пътека, и дишайки тежко се вкопчи в ръката на Брена и я задърпа. Щом видя ужаса в очите на Беатрис, Брена усети как тръпки полазват по гърба й.

— Бягайте, милейди — изкрещя тя — Нападнаха ни демони. Скрийте се, преди да е станало прекалено късно. Диваците се канят да убият воините, но вие сте тази, която искат. Не бива да им позволявате да ви намерят. Побързайте.

— Кои са те? — прошепна уплашено Брена.

— Мисля, че са разбойници, толкова са много, че дори не успях да ги преброя и всичките са със сини лица и демонски очи. Има и един голям колкото самия Сатана. Някой от тях каза, че първо ще убият Харолд, ако не им каже къде се криете.

— Харолд няма да им каже.

— Напротив, ще им каже — заплака тя и заклати главата си нагоре-надолу. — Той хвърли мечът си и започна да им казва къде сте, малко преди да успея да избягам. Воините на баща ви скоро ще са мъртви. Езичниците чакат единствено своя главатар да се присъедини към тях, за да започне клането. Те ще изпият кръвта им и ще изядат телата им.

Беатрис почна да се задъхва от истерията. В усилието си да накара господарката си да се раздвижи, тя я хвана за ръката и я задърпа толкова силно, че ноктите й се забиха дълбоко в ръката на момичето, оставяйки кървави резки.

Брена опита да се откъсне от жената.

— Воините бяха ли още живи, когато тръгна? — попита я тя.

— Да, но е само въпрос на време да ги убият. В името на всичко свято, бягайте.

— Не мога да оставя воините. Ти бягай, спаси себе си.

— Да не сте луда?

— Ако искат мен, ще се вслушат в молбата ми и ще пуснат воините на татко да си тръгнат. Едва ли биха се съгласили да разменят един живот за дванадесет, знам, че е глупаво да се надявам, но трябва да опитам.

— Глупостта ви, ще ви убие — измърмори тя като избута Брена от пътя си и хукна през гората.

Обзета от паника, на Брена й се искаше да последва прислужницата, но не можеше. Трябваше да събере целият си кураж, за да не се подаде на изкушението, защото ако прислужницата казваше истината, Брена знаеше, че след няколко минути можеше да е мъртва. Беше дяволски изплашена. Смъртта изискваше смелост — благородно качество, което тя се боеше, че е забравила у дома, но въпреки това, не можеше да остави Харолд и останалите да загинат заради нейното малодушие. Макар че имаше възможност и да не успее да убеди демоните да пуснат воините, трябваше да опита да ги спаси, без значение колко уплашена беше.

Тя забърза към лагера и отправи една последна молитва към господ. Реши да не губи ценно времето, за да иска прошка за всяко свое прегрешение. Щеше да й отнеме цял месец да си ги припомни и подреди, затова вместо да се изповядва помоли кратко всичко да й бъде простено. Последното, за което помоли бе, Господ да й даде достатъчно кураж и хитрост, за да остане жива.

И започна да си мърмори:

— О, Господи. О, Господи. О, Господи.

Когато стигна до кривата пътека, близо до лагера, вече трепереше толкова силно, че едва успяваше да остане права. Спомни си за кинжала, който все още стискаше в дясната си ръка, и го скри зад гърба си под подгъва на полата си, а после се насили да поеме дълбоко дъх, няколко пъти.

Щеше да е невероятно трудно да накара диваците да се вслушат в думите й, това, че бе жена, усложняваше нещата. Ако трепери или изглежда изплашена, щеше да загуби и малкият шанс, който имаше. Каза си, че трябва да изглежда твърда. Безстрашна.

Най-после бе готова. Отново се помоли тихо на Господ да й помогне да се спаси, а ако не е в настроение и не иска да изпълни молбата й, то поне да бъде милостив и да я дари с бърза смърт. С всяка изминала секунда трепереше все по-силно, и монотонно си нашепваше:

— О, Господи. О, Господи. О, Господи.

В сърцето си знаеше, че Господ разбира за какво го моли.

Те я чакаха. Искаше й се да припадне, щом ги видя. Един от езичниците издаде няколко високи възклицания, а всички изглеждаха зашеметени, щом съзряха лицето й. Такава реакция бе много необичайна. Очевидно я бяха чакали да се върне, защото всички се взираха в нея, докато вървеше към тях.

Не бяха много на брой. Беатрис доста бе преувеличила числеността им. Бяха само петима диваци, които образуваха полукръг зад воините на баща й. Въпреки това, те бяха достатъчни да накарат коленете й да се разтреперят, а стомаха й да се преобърне.

Почти не погледна разбойниците, главната й грижа бяха воините на баща й. Харолд и останалите воини, стояха на колене в центъра на полукръга. Главите им бяха наведени, а ръцете завързани зад гърбовете им, но въпреки това, никой от тях не изглеждаше зле. Огледа ги по-отблизо, за да види колко сериозни са раните им и с учудване отбеляза, че не бяха наранени.

Трябваше да се насили, за да вдигне поглед към разбойниците. Господи, те бяха толкова страшни, че не би се учудила, ако оцелееше да се явяват в кошмарите й. Въпреки това, не бяха демони. Не, те бяха просто мъже, а и според нея малко луди. При това доста високи. Беатрис ги бе нарекла диваци и Брена бе напълно съгласна с определението й.

Това явно бе единственото вярно нещо, което й бе казала, подивялата от страх жена. Да, истински диваци. Описанието им пасваше много добре, особено с тази синя боя, размазана по лицата им. Странната им украса, сигурно бе част от някакъв ритуал. Зачуди се, дали човешкото жертвоприношение присъстваше в странните ритуали, които извършваха, но веднага прогони ужасната мисъл от съзнанието си.

Дрехите им също бяха примитивни, но поне й бяха познати. Вълнените им наметки бяха в кафяво, жълто и зелено. Коленете им бяха голи, а краката обути в ботуши от еленова кожа и привързани с дълги кожени ленти.

Носеха поли. Може би бяха врагове на леърд МакНеър и сигурно сега преминаваха през земите му. Дали щяха да я убият, за да отмъстят за нещо на бъдещия й съпруг?

Не й харесваше идеята да умре заради мъж, когото дори не беше виждала, не и допадаше мисълта да умира въобще. Но нима причината имаше някакво значение?

Защо не говореха с нея? Имаше чувството, че разбойниците са се вторачили в нея от цял час, а едва ли бяха минали минута-две.

Безстрашна, напомни си тя. Аз съм безстрашна.

О, Господи. О, Господи. О, Господи…

— Аз съм лейди Брена.

Зачака някой да я нападне. Но никой дори не помръдна. Точно когато реши да им заповяда да й кажат какво искат и то веднага, шотландците я изненадаха, като застанаха срещу нея. Всеки един от тях коленичи пред нея, сложи ръка на сърцето си и сведе глава. Зашеметена, тя осъзна, че по този начин й отдават чест. Не, не ми оказват чест, помисли си тя. Възможно ли е да ми се подиграват? Брена нямаше представа, кое от двете бе истина.

Тя изчака, докато всички се изправиха отново на крака, преди да ги огледа, за да се опита да разпознае главатаря им. Никой не й изглеждаше като лидер. Синята боя по лицата им я объркваше. Лицата им бяха като маски с мрачни изражения.

Тя пристъпи към най-едрият воин, с тъмната коса и сиви очи. Вгледа се направо в него предизвиквайки го да я заговори, но той не обели и дума.

О, Господи. О, Господи…

— Защо не искате да говорите с мен?

Този, в когото се беше втренчила неочаквано се усмихна.

— Чакаме, милейди — обясни той с дълбок, твърд глас.

Тя се намръщи на половинчатия му отговор. След като й отговори на келтски, тя реши да говори на същия език. Тя и сестрите й го бяха учили по настояване на баща им, и сега бе благодарна за това. Този определен диалект бе по-различен от онзи, който беше учила, но все пак знаеше достатъчно, за да разбира какво й говорят.

— Какво чакате? — попита тя на келтски.

Шотландецът бързо опита да прикрие изненадата си, но без успех. Брена я усети.

— Чакаме ви, да свършите с молитвата си.

— Молитвата ми? — попита тя объркано.

— Изглежда сте заседнали в началото на молитвата, господарке. Не си ли спомняте останалата част от нея? — попита друг шотландец.

— О, Господи. О, Господи…

— Ето започна отново — прошепна пак воинът.

Всемогъщи боже, беше се молила на глас!!!

— Молех се, Господ да ме дари с търпение — каза тя с цялото достойнство, на което бе способна. — Кои сте вие?

— Воините на МакАлистър.

— Името не ми говори нищо. Да не би да го познавам?

Воин с доста неприятен външен вид и белег слизащ от челото до едната страна на носа му, пристъпи напред.

— Познавате нашият леърд, много добре, милейди.

— Грешите, сър.

— Моля ви, обръщайте се към мен, по име, милейди. Казвам се Оуен, ще ми окажете голяма чест, ако ме наричате така.

Беше й много трудно да разбере, защо тези хора се държаха толкова любезно с нея, като се имаше предвид цялата тази ужасна ситуация. Смятаха ли да я убиват или не?

— Много добре, ще те наричам Оуен.

Воинът изглежда се развълнува от съгласието й, но въпреки това тя започваше да се отчайва.

— Оуен смятате ли да убиете мен и войните на баща ми?

Те изглежда се замислиха над въпроса й. Мъжът със сивите очи й отговори.

— Не, лейди Брена. Никога не бихме ви наранили. Всеки от нас би дал животът си, за да ви защити.

Останалите воини кимнаха в знак на съгласие. Всичките бяха полудели, реши тя.

— Защо, в името на всичко свято, бихте искали да ме защитавате?

— Заради нашия леърд — отговори Оуен.

Те заговориха за своя леърд, който по техните думи бил много добър и благороден, и въпреки, че не разбираше всичко, което говореха, тя си отдъхна облекчено. Ако мъжа със сивите очи й бе казал истината, никой нямаше да умре, и всичките й страхове бяха напразни. Слава Богу.

Но въпреки това не биваше да се радва, все още, защото разбойниците отказваха да разкрият, защо са дошли. Не изглеждаха така, сякаш са дошли да ги посрещнат с почести и тя искаше да разбере истинската причина за нападението и какво можеше да им предложи, за да ги пуснат.

Най-добре бе да остане нащрек, докато изкопчи отговорите от тях.

— Знам, че сте шотландци — каза тя, и се изненада, че гласът й звучи толкова тихо. — Но всъщност, коя част от Шотландия, наричате свой дом?

Мъжът със сивите очи изглеждаше ужасен.

— Името ми е Куинлан, милейди, и ние не мислим за себе си, като за шотландци. Ние сме планинци.

Останалите се съгласиха с кратко кимване.

За Брена това бе интересен факт. Планинците не искаха да се откажат от старите, прашасали нрави наследени от предците им. Начинът, по който бяха облечени, в примитивните си дрехи и реакцията им, когато ги попита от къде са, бяха доказателство за това.

Не можеше да си представи, че е възможно да имат толкова остарели виждания, но не смяташе да ги ядосва, като им го каже. И определено не я интересуваше, че искаха да са диваци.

— Вие сте планинци. Благодаря, че ме поправи, Куинлан.

Той наведе леко глава.

— Аз ви благодаря, милейди, че приемате съветите на вашия смирен слуга.

Тя въздъхна разочаровано.

— Моля ви, не го приемайте лошо, но аз наистина не желая да оставате тук.

Той й се усмихна.

— Не смятате да тръгвате скоро, нали? — попита тъжно тя.

Очите му блеснаха дяволито.

— Не, милейди, няма да тръгваме.

— Наистина ли не помните нашия леърд? — попита Оуен.

— Защо да го помня? Никога не съм го срещала.

— Помолихте го да се ожени за вас.

— Грешите, Оуен. Никога не бих направила подобно нещо.

— Но, милейди, казвам ви, попитахте го три пъти.

— Три пъти? Попитала съм го…

Изведнъж млъкна. Три пъти. Господи, Господи, той едва ли говореше за… Поклати невярващо глава. Не, не, това беше преди много години, той нямаше как да знае какви глупости бе вършила.

Само Джоан знаеше за плана й да си намери съпруг, а тя никога не би разказала за това на някой извън семейството. Брена не си спомняше много добре случилото се — тогава бе прекалено малка, за да си го спомня сега — но сестра й, й бе разказвала тази история толкова много пъти, че имаше чувството, че всичко се е случило преди няколко дни. Като всяка сестра, Джоан обичаше да подкача Брена за скандалното й поведение. А най-много обичаше да набляга на частта с прасенцето.

Защо Брена бе решила сама да си хване съпруг или да открадне прасенце, което да отгледа като домашен любимец, в момента не се сещаше, и единственото оправдание, което й идваше на ум бе, че тогава е била твърде малка.

— Случи се преди много време, милейди — каза Оуен.

Те знаеха. Откъде, тя дори не можеше да си представи, но в следващия момент, сякаш й просветна.

— Мъжът приел моето предложение… това е той, нали, вашият леърд?

Куинлан кимна.

— Два пъти отхвърли предложението ви, но знаем, че все още чакате отговорът му на последното ви предложение.

— Не чакам ничий отговор — категорично заяви тя.

— На нас не ни изглежда така — възрази Оуен.

Никой досега не й се бе подигравал. А те изглеждаха невероятно сериозни.

Как, за Бога, трябваше да постъпи?

— Още чакам да се засмеете, но вие няма да го направите, нали Куинлан?

Той не си направи труда да й отговори. Всъщност, нито един не изглеждаше готов да започне разговор с нея. Поведението им бе много странно. Воините не изглеждаха така, сякаш искаха да подчинят и задържат някого, просто си седяха мирно. Но въпреки това, изглежда, че чакаха нещо да се случи, и тя се зачуди какво ли бе то.

Брена не бе от най-търпеливите, а имаше неприятното предчувствие, че няма да разбере какви са плановете им, преди сами да решат да й ги споделят. Тя отказваше да повярва, че са изминали целият този път само да й напомнят за предложението, което бе направила преди толкова много години, и едва ли очакваха от нея да го уважи. Не вярваше и на глупостите, че били нейни смирени слуги.

Въпреки, че може би бе глупаво от нейна страна, тя реши да ги изобличи в лъжа.

— Казахте, че сте мой смирен слуга. Истината ли ми казвате, Куинлан?

Воинът погледа към гората зад нея, преди да отговори. Усмихна се.

— Тук съм, за да ви защитавам и да ви служа, милейди. Всички сме тук за това.

Тя му се усмихна в отговор.

— Тогава ще направите това, което ви заповядвам, нали?

— Разбира се, милейди.

— Добре тогава. Искам от вас да си тръгнете незабавно.

Той не помръдна. Тя дори не се изненада.

— Искам да отбележа, че вие сте още тук, Куинлан. Може би не ме разбрахте добре?

Гигантът изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да се разсмее. Поклати глава.

— Не мога да ви служа, ако не съм до вас, милейди. Предполагам, че разбирате това.

Определено не го разбираше. Отвори уста да го попита, дали тя може да се махне, без да се притеснява, че той ще я последва, но Оуен я прекъсна.

— Милейди, за вашето предложение…

— Пак ли се върнахме на това?

Оуен кимна.

— Вие го направихте — настоя той упорито.

— Да, така е. Но вече промених мнението си. Този мъж още ли е жив? Сигурно вече е ужасно стар. Той ли ви изпрати за мен?

— Да, той ни изпрати — отговори Куинлан.

— Къде е той?

Куинлан й се усмихна. Останалите също се захилиха.

— Той стои точно зад мен, нали? — реши, че е била прекалено изнервена, за да чуе приближаването му.

И петимата планинци кимнаха.

— През цялото време ли? — прошепна тя.

— От преди малко — отговори Куинлан.

Точно това чакаха те досега. Трябваше да се сети по-рано. Ако не бе толкова заета да измисля начин как да ги накара да си тръгнат, сигурно щеше да се досети, че те чакат своят леърд да се появи лично.

Не искаше да се обръща, разбира се, но гордостта й пречеше да се опита да избяга. Стисна по-силно камата, скрита в гънките на полата й, приготви се да види най-лошото и се обърна.

О да, той сигурно е бил зад нея през цялото време. Как можа да не го чуе? Воинът бе висок колкото борово дърво. Дори да се пресегнеше нямаше да може да го удари по главата. Първо огледа масивните му гърди и изведнъж й се видя прекалено неудобно да го гледа. Размерът му бе зашеметяващ. Върхът на главата й, дори не стигаше до брадичката му. Той стоеше само на крачка или две от нея и щом тя инстинктивно направи крачка назад, той направи една напред.

Каза си, че наистина ще й се наложи да го погледне в лицето. Иначе той би я помислил за страхливка, ако не го направеше. Ако опиташе да избяга, вероятно щеше да му покаже, колко смущаващ за нея бе размерът му, и защо, о, защо не можеше да измисли нещо по-умно, за да се измъкне? Само преди няколко минути със сигурност щяха да й хрумнат поне десет начина.

Конър вече губеше търпение, когато тя го погледна право в очите. Собствената му реакция го изненада. Невероятната й красота буквално му отне дъха. Бе си помислил, че е красива, докато я наблюдаваше на потока, как си мърмори сама и се мъчи да развърже панделката от косата си, за да си разплете плитката, но не я бе огледал толкова внимателно, за да забележи колко е красива. Не беше нито достатъчно близо, нито достатъчно любопитен, за да го направи.

Жената наистина бе единствена по рода си. Не можеше да откъсне поглед от нея. Завладяващата й красота го плени и изведнъж осъзна, че не бе по-добър от собствените си хора. Беше се разярил, когато видя колко зашеметени бяха те, но сега, можеше да си признае, че се намира в абсолютно същата ситуация.

Как е могъл да не забележи такова съвършенство? Кожата й бе безупречна; очите — чисти и блестящо сини, а розовите й плътни устни, го навеждаха на едни толкова греховни мисли, че трябваше да отклони поглед към челото й, за да си възвърне концентрацията.

Отне му малко повече време, от необходимото, за да си спомни как се диша. Дисциплината му най-накрая взе връх, но той знаеше, че има голяма опасност отново да изгуби ума си, защото все още бе невероятно привлечен от нея. Красотата й щеше да направи болката от загубата й още по-болезнена за МакНеър. В Англия рядко се срещаха хубави жени, поне така бе чувал, а това съкровище само бе паднало в скута му.

Наистина се оказа детска игра. Нито един от воините й не бе оказал и най-малка съпротива. Дори не му се наложи да се бие, за да заслужи правото си над нея. Просто влезе в лагера им, заповяда на воините да коленичат и те го направиха. Бяха по-страхливи и от агнета. Някои от тях дори само при вида му хвърлиха оръжията си.

Само един то тях направи опит, макар и доста безполезен, да предупреди господарката си. Конър чу гласът му, докато наглеждаше лейди Брена, за да е сигурен, че нищо лошо няма да й се случи, край потока, но един от хората му, Куинлан без съмнение, накара воина да млъкне. Лейди Брена също чу гласа му, и това бе точно преди да изпусне панделката и палтото си и да хукне обратно към лагера. Любопитството я накара да побърза, но тогава другата англичанка й препречи пътя и започна да пълни главата й с всякакви глупости за демони и убийства, и на Брена й беше нужен доста кураж, за да продължи напред.

Знаеше, че в онзи момент тя бе убедена, че се приближава към смъртта си. Пребледнялото й от страх лице го доказваше. Един живот в замяна на дванадесет. Не бяха ли това точните й думи? Конър бе истински изненадан от поведението й. Все пак бе дъщеря на Хейнсуърд, нали? Тя не беше като нито един англичанин, който познаваше. През всичките години на битки, никога не бе виждал дори малък признак на истинска смелост в англичаните… до днес. Помисли си, че тя е забележителна, но след миг промени мнението си. Не вярваше, че би било добра идея още от сега да мисли така за нея. Тази жена трябваше да се страхува поне малко от него и да мълчи, когато трябва.

Той скръсти ръце зад гърба си и търпеливо я зачака да се съвземе. Чудеше се дали тя все още вярва, че е демон. Той се вгледа продължително в очите й, но му отне доста усилия да сдържи усмивката си, толкова нелепа му се струваше идеята да го мислят за демон.

Щеше да й се наложи да свикне да бъде около него, по дяволите, та той мислеше да я вкара в леглото си още тази нощ, въпреки че нямаше намерение да й го съобщава все още. Тя щеше да бъде негова съпруга, без значение колко време щеше да му отнеме да я убеди в това и да я накара да се примири с положението. Ако бе нужно, щеше да чака до края на дните си, за да може тя да се успокои достатъчно и да го изслуша.

Брена се опитваше да скрие страха си, и до момента смяташе, че се справя доста добре. Не можеше да каже дали е красив като дявола или дявол, грозен като греха. Не можеше да прецени правилно заради пласта синя боя по лицето му. Нямаше как да не забележи очите му — бяха тъмни като нощно небе и „топли и успокояващи“ като летящ насреща й юмрук. Изглеждаше неуязвим. Имаше прав нос, високи скули и твърдо изсечени устни. Косата му, която не бе прекалено дълга, стигаше почти до раменете му и бе невероятно тъмна на цвят. Странно, но изглежда бе чиста.

Нямаше представа колко дълго бе стояла така, втренчила поглед в него, би могла да се закълне, че нито един мускул не бе трепнал по тялото му, и въпреки това изненадващо, но ръцете му се бяха оказали върху нея. С глупав поглед проследи как той издърпва скритата зад гърба й ръка и с нарастваща почуда видя как нежно освобождава камата от пръстите й.

Тя си помисли, че той й отне оръжието, за да го захвърли на далеч и да й покаже превъзходството си, затова бе невероятно изненадана, когато той постави камата в кожената кания, която висеше на верижка около кръста й.

— Благодаря ви — прошепна тя, без да се усети.

Какво в името на всичко свято, ставаше с нея? Защо му благодари? Той току-що я бе уплашил до смърт. Не трябваше ли да го проклина заради ужаса, който я накара да преживее? Господи сигурно съвсем се бе побъркала да мисли, че би могла да му влее дори капка разум. И как да му се разкрещи, щом дори не можеше да си отвори устата. Освен това, малката й кама не би могла да го нарани кой знае колко, ако решеше да го нападне. Това, вероятно, бе причината да й позволи да я задържи. При наличието на огромната сила, която притежаваше, дори не би трепнал, ако тя се опиташе да го нападне.

Но гигантът не бе нито господ нито демон. Беше просто човек, много примитивен и плашещ, но все пак човек. Освен това, всеки малко по-образован човек знаеше, че жените са по-умни от мъжете. Майка й бе споделяла тази малка тайна със своите дъщери много пъти, но, естествено, в отсъствието на баща им. Майка й винаги бе откровена, понякога дори до болка. Също така, обаче, майка й бе много мила и никога не би казала нещо, което би наранило чувствата на мъжете.

Брена нямаше да послуша съвета на майка си. Щеше да се опита да бъде мъничко мила, но и да бъде напълно искрена. Никога нямаше да се измъкне от тази каша, ако не казваше истината.

— Не ви помня.

Той повдигна рамене. Очевидно не се интересуваше дали тя го помни или не.

— Изглежда има някакво недоразумение — започна тя отново — Не съм ви чакала, за да отговорите на предложението ми. — Гласът й започна да звучи по-уверено. — Тогава бях малко дете. Със сигурност не сте обмисляли предложението ми през всичките тези години.

Дали мъжът имаше по-важни неща, за които да мисли в момента?

— Хората ви просто се шегуваха с мен, нали?

Той отново повдигна рамене. Прииска й се да се разкрещи. Очевидно и той бе побъркан, като хората си, но за сметка на това те бяха малко по-приветливи. Какво трябваше да направи, за да я разбере?

Баща й щеше да я убие, ако някога разбереше за предложението й за брак. Това обаче я притесни само за секунда или две, преди да осъзнае колко нелепо бе цялото положение. За да я нарани, баща й трябваше да мине през тихия, грамаден като канара воин, през хората му и… през МакНеър. Мили Боже, бе забравила за него. МакНеър щеше да побеснее, когато научеше за дързостта на бъдещата си съпруга.

Брена виждаше само един изход от цялата тази ситуация. Трябваше да накара варварина да я разбере.

— Трябва да тръгвам вече. Леърд МакНеър едва ли ще прости закъснението ми. Скоро трябва да изпрати свита, за да ме посрещне. Не искам никой от вас да пострада заради едно малко недоразумение.

Изведнъж разбойникът се пресегна и я сграбчи. Големите му ръце, лежащи на раменете й, й подсказаха, че тя няма да отиде никъде, докато той не бъде готов да я пусне. Но той не я нараняваше с докосването си, дори напротив, беше невероятно нежен.

Тя се намръщи към него, докато се опитваше да се отърси от лудостта, която я заобикаляше.

— Присъствието ви тук няма нищо общо с предложението, което ви бях отправила, нали? Намислили сте нещо друго.

Нищо. Нито дума, нито кимване, нито дори мигване. Да не би да говореше на дърво? Почувства как лицето и се сгорещява и знаеше, че причина за това изчервяване бе гнева й. Тя дълбоко въздъхна, но звукът прозвуча по-скоро като стон. Ръцете му се стегнаха около нея и тя дълбоко въздъхна. Звукът прозвуча по-скоро като стон.

— Добре, нека предположим, че сте тук, заради предложението ми. Както ви обясних преди минута, не си спомням да съм ви срещала. Една от сестрите ми, знае за всички пакости, които съм правила като малка. Тя ми каза, че съм се притеснявала, че никога няма да си намеря съпруг, макар че се съмнявам, че тогава съм разбирала за какво всъщност ми трябва този съпруг, и за да ме успокои, Джоан ми казала какво трябва да направя. Дори не е подозирала, че ще измисля план, но сега, като се замисля, вината е била изцяло на баща ми, защото ми бе казал, че никога няма да успее да намери мъж, който да иска да свърже живота си с мен. Вие също имате вина, задето ми се усмихнахте. Наистина не помня нищо друго от срещата ни, освен усмивката ви. Нея винаги ще я помня. В Англия, трябва да разберете, почтените дами не питат господата дали ще се оженят за тях. Това просто не се прави. — Тя приближи лицето си до неговото — Господ ми е свидетел, наистина не ми останаха сили да повторя това обяснение.

— Какво пишеше в съобщенията ви, милейди? Помните ли точните думи, от последното ви предложение? — тя разпозна гласът на Куинлан зад себе си.

Как за бога можеше да ги помни? Никой ли не я слушаше какво говори?

Не можеше да се обърне към Куинлан, защото неговият леърд още я държеше близо до себе си, и не изглеждаше, че има намерение скоро да я пусне.

— Вероятно съм казала „Ще се ожениш ли за мен?“

Конър се усмихна. Дръпна я към себе си, обгърна я по-силно с ръце и я целуна толкова продължително, колкото да я зашемети.

Тогава вдигна лице към нея, погледна я в очите и най-накрая й проговори.

— Да, Брена. Ще се оженя за теб.