Джули Гарууд
Венчило с варварина (7)

Глава шеста

Тя го намрази силно още преди обед на следващия ден. След това си спомни, че бе решила да бъде практична. Наистина се налагаше да опита да се разбира с този див мъж, нали така? Освен това, не й беше присъщо да тъне в нещастие за дълго време. Имаше много по-вълнуващи неща, за които да мисли. Обаче, трябваше да си признае, че когато Конър й каза, че ще й позволи да се върне у дома, след като му роди син, беше толкова възмутена, че не бе сигурна дали ще може някога да му прости. Какво чудовище бе той, за да си помисли, че би могла да изостави детето си?

Въпреки това, той не бе чудовище. Той бе просто мъж. Вироглав, напълно непрактичен, и на всичкото отгоре неграмотен.

Не беше минало достатъчно време, за да излекува тежките рани, както тя сама ги бе определила, но поне в късния следобед можа да го погледне, макар и враждебно.

Вярваше, че е изминала много дълъг път, за съвсем кратко време. Вече не си представяше как убива съпруга си и беше започнала да забелязва, че не е напълно безсърдечен и безчувствен. Той, изглежда, се притесняваше за Джили, колкото и тя. Забави хода им, за да може Брена да ги настигне, и после продължи да язди до нея, а от време на време изглеждаше наистина притеснен. След като стигнаха до една широка ливада, покрита с килим от тучна зелена трева и красиви лилави цветя, тя каза, че ливадата е прекалено красива, за да я изпотъпчат, и Конър заповяда да намалят хода на конете до бавно ходене.

Няколко минути по-късно, след като стигнаха до прикритието на гората, Конър заповяда да спрат.

— Куинлан вземи останалите и вървете напред. Чакайте ни на билото.

Брена забеляза изненадата, изписала се за миг на лицето на Куинлан. Той изглеждаше така, сякаш се кани да спори със своя леърд, но след като хвърли на Брена поглед, който тя определи като състрадателен, той тръгна напред.

Не й се наложи да се чуди дълго, защо Куинлан изпитва съжаление към нея. Конър изчака, докато хората му се отдалечиха, и тогава я принуди да го погледне. Очите му сякаш бяха от лед, толкова ядосан бе той.

— Ще спреш да ми се мръщиш? Веднага!

Тя го накара да изчака малко, преди да му отговори.

— Не осъзнавах, че ти се мръщя. Затова ли спряхме?

— Не — отговори той. — Искам да те попитам нещо.

— Какво?

— Още ли те боли?

Тя моментално наведе засрамено глава. След секунда лицето й се обагри в червенина.

— Чакам отговора ти.

— Трябва ли да говорим за това?

— Отговори ми — нареди отново той, но този път гласът му бе много по-нежен.

— Не, не ме боли.

— Бях ли прекален груб? Да не би…

— Добре съм, наистина. Моля те, не се притеснявай.

— Брена, ще престанеш ли да се срамуваш от мен?

— Горещо се надявам, че ще престана.

Той усети, че се усмихва, въпреки раздразнението си. Тя звучеше толкова отчаяно. Но все още не бе напълно сигурен, че му казва истината за състоянието си и поради тази причина реши да остави темата на страна, само за сега.

— Ако не те боли, защо си толкова неспокойна, докато яздиш?

Тя бе изненадана, че е забелязал. Все пак, откакто яздеха един до друг едва й бе хвърлил няколко бегли погледа.

— Не бях забелязала колко си наблюдателен.

— Забелязвам всичко. Както и моите хора, иначе нямаше да яздят с мен. Това е причината, поради която, още сме живи.

— А забеляза ли, че разби сърцето ми?

Той изглеждаше раздразнен.

— Не съм направил такова нещо.

— Спорехме и…

— Не сме спорили.

— Тогава какво правихме?

— Ти задаваше въпроси. Аз им отговарях.

Той въобще не разбираше нищо. След като това откритие я осени, тя видя лъч надежда за тяхното бъдеще.

Може би, Конър не беше зъл или безсърдечен, все пак. Той просто бе невеж. Откритието я успокои.

— Какво друго си забелязал свързано с мен? — попита тя.

Забелязвам всяко малко нещо, свързано с теб, искаше му се да й каже той. Бе видял как тя си пое дъх, щом зърна пъстрата като дъга ливада за пръв път и пленителната усмивка, която бе последвала, а после й смръщването й, когато не й позволи да слезе от коня и да разгледа ливадата, защото това щеше да забави хората му.

— Забелязах, че се мръщиш всеки път щом ме погледнеш.

Тя въздъхна.

— Значи съм се объркала, че си ми разбил сърцето? Освен това си мислех, че сме спорили, а ти ми казваш, че не сме…

Той кимна.

— Защо си толкова неспокойна на седлото?

Щеше да я накара да му признае всичко, въпреки, че се срамуваше.

— Малко съм чувствителна — прошепна тя. — Постоянно трябва да си променям позата, за да намаля неудобството.

Той я вдигна от Джили, постави я в скута си, и я обгърна с ръце. Подпря брадичка на главата й.

— Така по-добре ли е?

— Да, благодаря ти.

— Няма да мога да те докосна тази нощ, нали?

Звучеше малко разочаровано. Но на нея й бе трудно да му повярва. Тогава си помисли, че сигурно се шегува с нея и погледна нагоре, за да види дали се усмихва. Но изражението му не подсказваше нищо, затова тя попита.

— Искаш ли да ме докоснеш отново?

— Естествено. Защо това те изненадва? Казах ти, че не съм разочарован от теб и искам да имам деца колкото е възможно по-скоро.

Тя леко се отдръпна от него.

— Но след като… веднага след като ние… Ти ми каза, че не си бил разочарован, но знам, че не беше и много щастлив.

— Защо би си помислила такова нещо?

— Ти легна настрани и не ми обърна внимание. Не се преструвай сега, само за да ме накараш да се почувствам по-добре. Ще стана по-добра.

— О, любима, ако станеш по-добра, направо ще ме убиеш.

Тя се изчерви.

— Значи ти е харесало…?

Той въздъхна. Не разбираше, защо е толкова важно за нея да чуе признанието му.

— Да.

— Защо не ми каза как се чувстваш?

— Защо да ти казвам?

Тя си припомни, че той бе свикнал да не обръща внимание на чувствата на жените, затова не му се ядоса.

— Можеше да ми направиш комплимент, или дори два.

Той я погледна изненадано, а тя веднага разпозна значението на погледа му. Беше същият, който й бе хвърлил, когато му каза, че иска да бъде приласкана.

— Не мога да гадая какво искаш. Трябва да ми го кажеш, Брена.

Тя поклати глава.

— Вече нямам нужда от комплименти, затова можеш да спреш да ме гледаш толкова ужасено. Това само ми напомня, че и аз не ти направих никакъв комплимент. А определено не бях разочарована.

— Знам.

Тя не обърна внимание на арогантната му забележка.

— Смятам, че трябва да започнем отначало — тя кимна, за да изрази решението си и продължи. — Да, точно това трябва да направим. От тази минута започваме наново.

За какво говореше тя? Започване отначало? Ако не изглеждаше толкова доволна от себе си, и толкова дяволски щастлива, вероятно щеше да я накара да му обясни за какво говори.

Изведнъж Брена осъзна, колко съобразително бе постъпил, като изчака да останат насаме, преди да заговори за състоянието й.

— Благодарна съм ти, че изчака да останем насаме, преди да започнем да разискваме дискомфорта ми, и се чувствам много по-добре от твоята загриженост.

— Не за това спряхме.

Тя изглеждаше толкова разочарована, че той реши да смекчи истината.

— Това не беше единствената причина за спирането ни. Искам да говоря с теб за коня ти.

— Джили те тревожи, нали?

— Да — съгласи се той. — Ще трябва да я оставим по пътя. Няма да издържи на последното изкачване — продължи той, като отбеляза факта, че тя силно поклаща глава. Жена му все още не разбираше, че не й е позволено да не се съгласява със съпруга си. Надяваше се скоро да го осъзнае.

— Дори сега е на края на силите си.

Тя много добре знаеше състоянието на Джили, но се надяваше той да разбере, че това, което искаше от нея е невъзможно.

— Брат ми ми подари Джили преди няколко години. Много съм привързана към нея. Разбираш, че не мога да я оставя. Не може ли да останем тук, докато възвърне част от силите си?

— Не.

— Моля те, бъди разумен.

— Разумен съм. Конят ти не може да възстанови нещо, което никога не е имал. Просто по рождение не е издръжлив.

— Но ако спрем да починем само за малко…

— Прекалено опасно е да оставаме тук. Нима ще поставиш живота на хората ми в опасност, заради животното ти?

Рамената й провиснаха. Явно нямаше никакъв шанс да го разубеди, особено след като й даде толкова основателен аргумент.

— Знам, че си прав — прошепна тя. — Ще се чувствам ужасно, ако нещо се случи с воините ти. Джили може да се нарани много по-зле, ако продължа да я пришпорвам. Просто бях егоист, сега го осъзнавам. Къде ще я оставим?

— Тук, мястото е толкова добро, колкото и навсякъде другаде.

Тя пак поклати дръзко глава. Конър отново реши да не наказва съпротивата й. С времето трябваше да се научи да вярва в преценката му.

Беше се променила от първата им среща. Сега нещата бяха доста по-различни. Когато го срещна не можеше да обели и дума пред него, най-вероятно от страх. А сега въобще не се плашеше от него. Трябваше да си признае, че не съжалява за тази промяна, със сигурност не искаше да прекара живота си с жена, която ще потръпва всеки път щом я погледнеше. Беше очаквал Брена да бъде като останалите жени, които познаваше и сега осъзна, че е грешал. Тя въобще не беше като останалите. Беше прекрасна, раздразнителна, уникална, прекалено хубава, за да е добре за нея и спокойно за него. Намираше твърдоглавието й за освежаващо, но наистина не мислеше, че е необходимо да му разказва за всяко малко нещо в живота си.

Спорът за изоставянето на коня й бе само един малък пример. За нещастие обаче засягаше не само тях двамата, но и хората му.

— Джили просто няма да може да оцелее сама. Внимавай, какво ти говоря, Конър. Искам да ме разбереш. Изглеждаш ми разсеян — каза тя и кимна. — Да не те ядосах, с това, което казах?

Той преброи до десет, преди да й отговори, като се надяваше да се сдържи да не й повиши глас. Но гласът му не звучеше много мило, когато попита.

— Да не би току-що да ми каза, да внимавам какво ми говориш?

Тя безразлично вдигна рамене.

— Мисля, че го казах — съгласи се тя. — Нима това те ядоса? Затова ли си стиснал толкова силно зъби? Ще се извиня ако искаш.

— Слушай ме внимателно — нареди й той с изненадващо мек глас. — Не казвай на съпруга си да внимава какво му говориш — изчака я да кимне, преди да продължи. — Не си ме ядосала, но Господ ми е свидетел, че си играеш с търпението ми.

Тъй като искаше да промени мнението му за Джили, тя реши, че не е добра идея точно сега да му противоречи. Усилието за малко да я убие, но си замълча. Той бе толкова вироглав мъж, нещата винаги трябваше да стават по неговия начин и по ничий друг. Но все пак той бе неин съпруг и затова тя щеше да се опита да се разбира с него. И ако той искаше да му повярва, че не е ядосан, тя щеше да го остави да си мисли, че му вярва, въпреки, че очевидно бе. Мускулът от едната страна на лицето му играеше за Бога и ако това не бе доказателство, че Конър е ядосан, тя просто нямаше представа какво друго може да означава.

Да се разбере с този невъзможен мъж, щеше да я убие някой ден, реши тя. Гордостта му щеше да го погуби, ако не се научеше да бъде поне по-малко арогантен.

— Благодаря ти за обяснението — каза тя. Не звучеше много благодарна, но все пак бе изрекла думите, и това беше нещо, нали така? — Но според мен трябва да знаеш, че Джили е свикнала да й се угажда, и по тази причина няма да може сама да открие храната си.

Търпението му се изчерпа. Все пак говореха за животно, не за дете. Но жена му явно не разбираше разликата.

Реши твърдо да наложи мнението си по въпроса, но тогава тя го издебна и постави длан от едната страна на лицето му. Почувства докосването й така, сякаш бе обгърнат от крила на ангел. А тя и приличаше на ангел, по дяволите, с тези чаровни сини очи и това невинно изражение на лицето. Преди да осъзнае, че милувките са предназначени да го разсеят, това се случи. Хвана ръката й, за да може да се съсредоточи. Жена му ставаше смешна, разбира се, но знаеше, че ще е грешка да й го каже. Тя просто използваше предимствата си, за да го разколебае.

Трябваше да бъде дипломатичен. За съжаление, нямаше идея как.

— Ще си бъде много добре — заяви той.

— Няма да бъде добре. Ще умре.

— Веднага спри да спориш с мен, Брена — каза той, като си позволи да й покаже колко е ядосан.

Тя въобще не се уплаши.

— Не споря. Просто искам да те накарам да разбереш, колко е важна Джили за мен. Тя е като част от семейството ми. Дори я кръстих на брат ми.

— Със сигурност е бил очарован — подметна студено той.

Тя не му обърна внимание.

— Не, Джили не беше очарован, но постепенно свикна. Не можеш ли да се сетиш за някой мил и любящ човек, който да се погрижи за нея?

— Мислиш ли, че ще си призная, че познавам някой, който е мил и любящ?

Бе решена да не отстъпва, и да не се ядосва, без значение колко много я провокираше той. Добруването на Джили зависеше от това, а тя бе отговорна за нея.

— Познавам някой, който може да се погрижи за нея — предложи Брена.

— Не, няма да я заведем в Англия. Семейството на Куинлан живее недалеч от тук, но аз вече им възстанових всичко, което изгубиха. Няма да оставиш нещата така, нали?

— Ако ми заповядаш, ще го направя, или поне ще се опитам. Може ли поне да си помислиш внимателно, преди да вземеш решение?

Конър най-после се съгласи.

— Не съм неразумен мъж, затова ще си помисля, преди да реша.

Само след минута той призна пред себе си, че бащата на Куинлан може би ще се съгласи да вземе Джили.

Брена толкова се зарадва, че е решил да й сътрудничи, че обви ръце около врата му и го целуна. Тя възнамеряваше да му даде само бърза целувчица, изразяваща благодарността й, но това, което смяташе да направи и това, което стори в крайна сметка, бяха две различни неща. Разбира се, всичко бе по вина на Конър, защото й показа, колко хубави могат да бъдат целувките. Тя мислеше, че само го следва и когато реши да се отдръпне, за да си поеме въздух, Конър я дръпна към себе си и устата му се раздвижи върху нейната в една дълга, дълбока целувка, която от своя страна я накара да желае все повече и повече целувки. Той започна да става все по-настоятелен, а нейните задръжки една по една започнаха да падат, докато езикът й лудешки се преплиташе с неговия, в желанието й да го задоволи. Вкусът и ароматът му я зашеметяваха, и не й отне много време, за да загуби контрол над себе си.

Тя забрави за външния свят. Дори да ги обградяха армия планинци тя нямаше да забележи, или да се заинтересува от това. Нищо нямаше значение, освен света в ръцете му.

За щастие, Конър не бе изгубил здравия си разум. Той я отблъсна от себе си, хвана ръцете й и я принуди да спре да си играе с косата му и да го пусне.

Знаеше, че тя си няма ни най-малка представа, колко го развълнува целувката й. Нареди си да не поглежда отново устата й, докато не е сигурен, че може да се контролира, но, по дяволите, и да не я гледаше, това нямаше значение. Знаеше точно какво можеше да се случи, и то за малко не стана, ако не беше сложил ръка на устата й само секунда, преди да го изкуши да направи някои много по-интимни неща, а когато успя да намери достатъчно сила да й устои, бе бесен на себе си.

— Караш ме да забравя къде сме, съпруго.

Вярвайки, че той се е насладил на момента колкото и тя самата, Брена му се усмихна щастливо.

Той обаче не успя да удържи темперамента си.

— Какво в името на Бога, смяташ, че правиш?

Промяната в него, направо й отне дъха.

— Аз… — Господ да й е на помощ, какво бе направила?

Той не й даде време да опита да събере мислите си.

— Да? — заповяда той.

— Изразявах ти своята благодарност.

— Ако така изразяваш благодарността си, направо е чудо как си останала девствена до брачната ни нощ.

Тя бе втрещена. Как си позволяваше да съсипва такава перфектна целувка с подобни ужасни догадки относно характера й. Лицето й почервеня от възмущение.

— Наистина е чудо. Баща ми трябваше постоянно да спасява мъжете от моите атаки. Всички те бяха напълно беззащитни, разбира се, никога не са ме целували в отговор.

Коментарът й разбира се бе смешен, предвид колко плаха и уплашена беше през първата им брачна нощ.

И, въпреки че бе на мнение, че тя наистина трябва да се научи да се държи по-скромно, когато е около него, не можеше да не си признае, че се възхищава на твърдоглавието й. Не разбираше ли, че не бива да му казва мнението си, докато сам не й го поиска? Неин дълг бе да е лоялна и да има вяра във всичко, което той казва или прави… нали така?

По дяволите, той самият не знаеше какво трябва да прави тя. Никога преди не е бил женен и беше против вярванията му, а и никога преди не му се бе налагало да споделя преживяванията си с жените, които взимаше в леглото си. А те бяха много по-благодарни, по дяволите, и определено никога не са показвали твърдоглавие пред него. А той се отегчаваше от тях за нула време. Брена беше свежа промяна на това, с което бе свикнал, в това нямаше и съмнение, но никога не му бе хрумвала смехотворната идея, че ще трябва да измисли как да я накара да върши това, което според него, трябваше да върши.

Конър не знаеше, защо се опитва да я провокира отново. Може би му се искаше да чуе още някоя от ексцентричните й забележки.

— Да не би да се опитваш да ме успокоиш с такова глупаво изказване?

— Не, Конър. Просто исках да ти дам, това, което искаш. Съвсем очевидно е, че се опитваш да ме ядосаш. Оставих те да постигнеш целта си. Можеш да ми благодариш по-късно.

Той се усмихна.

— Ти май наистина не знаеш, защо съм раздразнен, нали?

Тя въобще не беше очарована от веселието му.

— Не, не знам, но имам чувството, че смяташ да ми кажеш.

— Не е позволено да ме целуваш, без да съм ти дал позволението си.

Ядът и раздразнението й започнаха да нарастват.

— Тогава, за в бъдеще, няма въобще да те целувам.

— О, съпруго моя, ще ме целуваш.

Разговорът очевидно бе приключен, защото той притисна лицето й към гърдите си.

— Ще престанеш ли с това? — оплака се тя. — Грубо е.

Конър не обърна внимание на оплакванията й, и дори не й проговори, до късно вечерта, когато спряха, за да пренощуват.

Той накара Брена да провери, дали Джили не бе успяла да ги настигне. Жена му не бе направила и няколко стъпки, а вече плачеше. Господ му бе помогнал за това, че спряха точно преди да бе започнала.

Тя не му каза й дума, но след като видя, изражението на лицето й, предпочете да му се бе разкрещяла. Тъгата в очите й започваше наистина да го притеснява. Той реши, че разочарованието й е свързано с това, че не бе пожелал да й дава обяснения за действията си, но след час промени мнението си. Каза си, че прави това малко изключение, само защото тя толкова много обича кобилата. По дяволите, та тя дори я смяташе, за част от семейството си.

Той я изчака да се отдалечи към езерото и я последва, за да поговорят насаме.

— Брена, не съм те предал и искам да спреш да ме гледаш така, сякаш съм го направил. Беше невъзможно да отделя време и да изпратя някой да отведе Джили до дома на семейството на Куинлан.

— Разбирам — гласът й беше напълно лишен от емоции, и му бе отговорила свела очи надолу към земята, за да не й се налага да го поглежда.

— Не, не разбираш — възрази той. — МакНеър и голяма част от клана му ни преследват, и ако питаш мен, щеше да стане страхотен бой, но не мога да рискувам да бъдеш убита в него. Не бих те поставил в такава опасност.

Той вдигна ръка, за да й попречи да го прекъсне.

— Обещавам ти, че веднага щом се приберем у дома, ще изпратя един от воините ми, да открие кобилата ти и да я заведе при семейството на Куинлан.

— Благодаря ти, Конър. Врагът близо ли е?

— Достатъчно близо — отговори той.

— Не ги чувам.

— Не са чак толкова близо, за да ги чуеш.

За него, темата вече бе изчерпана и той се обърна да си върви.

Но не и за нея.

— Конър?

— Какво?

Тя забърза към него, но изведнъж спря. Искаше й се да го целуне, за да му даде да разбере, колко много оценява това, че отдели време да й обясни ситуацията, но бързо си спомни за последния път, когато му бе показала благодарността си по същия начин, и раната, която й бе нанесъл тогава, бе прекалено прясна и я болеше, затова тя реши да не го провокира.

— Благодаря ти, че ми се довери.

— Недей да свикваш с това. Не ми е присъщо да обяснявам действията си на когото и да било. Едва ли ще се повтори.

Изглежда обичаше да съсипва всеки хубав момент с някоя противна забележка. Също така имаше неучтивият и неприятен навик да й обръща гръб винаги, щом реши, че разговорът е приключил, като така я принуждаваше да тича след него.

— В безопасност ли сме тук?

— Да.

Той не й даде повече подробности, нито й обясни защо са в безопасност сега, но не и през останалата част от деня, а тя бе прекалено изморена от опитите си да се разбира с него, и да го кара да споделя с нея.

Брена отиде до езерото и се изми възможно най-бързо. Водата бе много по-студена от тази, с която се бе изкъпала миналата вечер. Докато успее да облече чиста нощница и чорапи, се чувстваше така, сякаш дори мозъкът й бе замръзнал. Не можа да открие клон, на който да провеси роклята си, но за щастие имаше още две чисти, но малко поизмачкани рокли в чантата си.

Студеният нощен въздух изцеди и малкото сили, които й бяха останали. Тя разстла роклята на един храст, с надеждата, силния вятър поне малко да изглади гънките й, и седна на земята, за да разреше косата си. Каза набързо вечерната си молитва, докато изчеткваше и сушеше косата си, и когато свърши, едва намери сили да си обуе пантофите и да се изправи на крака.

Помисли си, колко прекрасно щеше да бъде, ако можеше да си легне в някое топло, меко легло и да спи непробудно цяла нощ, но бързо почувства вина, защото горката Джили нямаше да има топло местенце, където да пренощува. Непознат звук я стресна и я накара да се обърне. Звукът бе по-тих и от шепот, и изглежда идваше от другата страна на езерцето, въпреки, че не можеше да види, дали там има нещо необичайно. Дърветата бяха много на гъсто, и лунната светлина не можеше да проникне зад гъстите клони, но тя бе сигурна, че е чула нещо необичайно.

Тя остана напълно неподвижна, затвори очи, и търпеливо се заслуша няколко минути, преди да чуе отново същият звук. Сега го чуваше много по-ясно, и той й бе невероятно познат, сякаш стомана се докосваше до стомана. Срещу нея имаше въоръжени мъже. Със сигурност не бяха съюзници, беше убедена в това, защото ако те бяха приятели, нямаше да се промъкват така в тъмнината, нали така? Не, разбира се, че нямаше. Ако бяха приятели щяха да се покажат и да поздравят.

Не можеше да каже, колко на брой са, но беше сигурна, че са повече от петима.

Опита се да не оставя страха да контролира действията й. Искаше й се да се затича с всичка сила, за да предупреди Конър за опасността, която се задаваше. Вместо това тя тръгна бавно, като се стараеше да не издава никакъв шум. Чу ги да се приближават зад нея, и всеки шум, който издаваше, им подсказваше, къде точно се намира тя.

Беше ужасно уплашена. Тя извика съпруга си тихо, веднага щом достигна лагера, и го видя до дърветата задълбочен в разговор с Куинлан. Очевидно имаха нужда да поговорят насаме, защото се бяха отдалечили доста от воините. От това голямо разстояние, не можеше да каже, дали разговорът им е сериозен. Конър не харесваше това, което му казваше Куинлан, тъй като постоянно поклащаше глава, изразявайки несъгласието си.

Тя се затича към него, и отново го извика, но той вдигна ръка към нея, в мълчалива команда да не ги прекъсва, и дори не я погледна.

Разбира се, тя не можеше да ги изчака да свършат, всички щяха да умрат, ако стоеше и чакаше, затова се подготви за неодобрението му.

Предизвикателното й държание, привлече вниманието на всички. Първоначалното му раздразнение се изпари веднага, щом видя колко е изплашена.

— Какво има?

— В гората има воини. Не можах да видя колко са, но ги чух. Опитват се да бъдат тихи.

Въпреки, че беше объркана, осъзна, че новината й не предизвика реакцията, която очакваше.

Конър се усмихна.

— Нима наистина успя да ги чуеш?

Очевидно бе, че той не можеше да схване сериозността на ситуацията, в която се намираха.

— Да, чух ги. Не вярвам, че са ни съюзници. Нямаше да се стараят да не вдигат шум, ако бяха, нали? Трябва да се махнем от тук, колкото се може по-скоро. Защо се усмихваш? Не разбираш ли, че се намираме в опасност.

Явно не разбираше, щом само си стоеше пред нея. Беше му разказала всичко, но той явно не можеше да разбере, а хората му очевидно страдаха от същото заболяване. Дори беше още по-лошо. Те нямаха никаква представа за сложната ситуация в, която се намираха, и се смееха.

Тя вдигна отчаяно ръце. Започваше наистина да се притеснява.

— Конър, аз съм… загрижена.

— Няма причина да бъдеш, любима.

Конър по принцип не обръщаше внимание на прическите на жените, но сега не можеше да откъсне поглед от косата й. Не можеше да разбере, какво се бе опитала да направи с нея, но Господи, никога досега не бе виждал нещо подобно.

Той реши да постъпи като проницателен мъж, и тъй като Брена имаше невероятно нежна природа, се постара въпросът му да прозвучи само като леко любопитство и да не я критикува, като я попита, какво бе сторила.

— Какво по дяволите си направила с косата си, съпруго. Не ти ли беше завързана на възли, по цялата глава?

Тя не можеше да повярва, че той искаше да говорят за прическата й.

— Плитката ми? Искаш да обсъждаме плитката ми?

— А значи било плитка — каза той. — Не се бях замислил.

Тя започна да отстъпва от него. Няколко пъти тръсна глава и всеки път щом помръднеше, плитката се разплиташе все повече.

— Не виждаш ли, колко съм притеснена? — изплака тя.

Той не можеше да разбере защо е притеснена, сигурно не бе обърнала внимание, когато й каза да не се притеснява. Или го беше чула, но не му бе повярвала?

Сега не беше време да й чете лекции, независимо колко го провокираше. Щеше просто да й обясни всичко. Тя беше интелигентна жена, нямаше да отнеме много време.

— Защо всъщност си притеснена?

Тя бе ужасена и за момент остана безмълвна. Никой не можеше да е толкова глупав, дори и да беше тиранин като него.

Куинлан едва издържаше да не се намеси. Той бе много по-проницателен от своя леърд, що се отнася до нуждите на една жена, и за него бе естествено да се опита да заглади положението, преди Конър съвсем да обърка нещата и да нарани деликатните чувства на своята любима.

— Предполагам, че жена ти е все още притеснена от мъжете, които е чула да идват към нас. Може да си е помислила, че сме в опасност.

Брена тъкмо кимаше в съгласие, когато Конър махна с ръка, отричайки тази възможност.

— Не, жена ми разбира, че това би ме обидило — каза той, забил поглед в лицето й. — Тя знае, че ще я защитя от всяко зло. Нали така, Брена?

Не, не беше така. От къде да знае дали е способен да защити някого или не? Само защото изглеждаше като демон от ада, не означаваше, че и може да се бие, като такъв. Разбира се, тя реши, че не е много добра идея да му сподели тези свои мисли. Начинът, по който я гледаше не й оставяше много варианти за избиране, и тя се усети, че кима в знак на съгласие, само за да го успокои. И последните следи от плитката изчезнаха и косата й се свлече, там, където Конър искаше да е тя, на раменете й.

Брена тъкмо се канеше да си тръгне, когато истината я осени.

— Ти знаеше, че тези мъже са там.

Конър я погледна, но не й каза нищо.

— От колко време знаеш? — изиска да разбере тя.

— Откакто се присъединиха към нас.

— Те не са ти врагове?

— Разбира се, че не.

— Защо не ми каза? — оплака се тя. — Трябваше да го споделиш с мен.

— Трябваше?

— Предполага се, че е редно да споделяш такива важни неща със съпругата си.

Той поклати глава. От къде, в името на Бога, й бе хрумнала подобна нелепа идея?

— Не смятам така.

— Аз смятам така.

Конър не можеше да повярва, че тя му противоречеше. Той я погледна сурово и обви ръка около нея.

Куинлан знаеше какво означава това. Леърдът се бе ядосал. Беше само въпрос на време Конър да каже нещо сега, за което по-късно щеше да съжалява. И защото му беше приятел, Куинлан нямаше да позволи това да се случи.

— Милейди, мога ли да ви предложа, да облечете плейда си? — попита той. — Съпругът ви не би искал да настинете.

Тя изглеждаше така, сякаш не го бе чула, и цялото й внимание бе съсредоточено върху съпруга й. Напрежението между тях се покачваше с всяка секунда, в която погледите им оставаха приковани един в друг. Конър бе предизвикателен, Брена непокорна, и нито един от тях нямаше намерение да отстъпи.

— Въздухът е влажен, нощес — каза Куинлан в пореден опит да привлече вниманието на господарката си. — Скоро се очаква да се разрази буря.

С това явно успя да привлече вниманието й. Лейди Брена най-после погледна към него.

— Разбира се, че ще завали — каза тя. — Ще бъде подобаващ завършек на този ужасно дълъг ден. Виждал ли си пътническият ми сандък, Куинлан? Трябва да си взема тежкото наметало.

— Не ти трябва. Носиш плейда ми — каза й Конър.

Той не й повиши глас, но тя се почувства така сякаш го бе направил и направи крачка назад.

— Сандъкът ми, Куинлан — напомни тя на воина.

— Оставихме го зад нас, заедно със седлото ви, милейди.

— Моля те отиди и ми ги донеси.

Куинлан погледна към Конър, за да види реакцията му, преди да отговори. Леърдът му поклати глава, но запази мълчание, колкото Куинлан да осъзнае, че го оставя сам да се оправи с това.

— Не е възможно да се върна и да взема нещата ви, милейди. Оставихме ги назад преди няколко часа, а от тогава изминахме много голямо разстояние, ако си спомняте. Трябваше да ги оставим, милейди — побърза да добави той, щом забеляза погледа в очите й. — Каруцата нямаше да успее да мине по този тесен път.

— Защо ги оставихте, без да поискате разрешението ми?

— Защото така заповяда нашият леърд — обясни той, мислейки си, че този важен факт, ще сложи край на дискусията.

Но грешеше. Лейди Брена нямаше намерение да се отказва.

— Нито един от вас ли не предположи, че може да имам някаква важна причина да искам да задържа пътническият си сандък?

Ако му бе дала малко време за размисъл, Куинлан бе сигурен, че ще се сети за достатъчно основателен отговор, но тя не му даде време. А очевидно разстроена продължи.

— Сестра ми, Джоан, ми подари сандъка и аз възнамерявах да слагам в него дрехите на децата си. Пазех го за това.

Куинлан изведнъж се почувства дребен и некадърен, както сигурно англичаните се чувстваха всеки път щом се погледнеха в огледалото. Той отново обърна поглед към своя леърд, молещ го с настойчивия си поглед, да поеме тази битка. По дяволите, та не Куинлан бе женен за тази смущаваща жена, а Конър. Нека той да страда от нейното разочарование.

Но Конър продължи да си стои мълчаливо.

— Милейди, беше наложително — каза Куинлан. — Нали така, Конър?

Брена въобще не се интересуваше, какво ще каже съпругът й по този въпрос. Беше прекалено оскърбена, за да слуша когото и да е било. Неправдите, които й бяха причинени през последните дни, вече й се отразяваха, и тя си помисли, че ако не се отдалечи от съпруга си за няколко минути, ще започне да пищи.

Не си направи труда да се извини, а просто се обърна и си тръгна. Но внезапна мисъл я накара да спре.

— Седлото ми, Куинлан? Да не би да ми каза, че сте оставили и седлото, което милата ми сестра Рейчъл ми зае за това пътуване?

— Имаш ли друго седло, Брена? — попита сухо Конър.

Боже как мразеше снизходителният му, благоразумен тон.

— Не, нямам — отговори тя.

— Милейди, наложи се да оставим и седлото на сестра ви — побърза да каже Куинлан.

— И него си пазех — прошепна тя.

Раменете на Куинлан се приведоха. Беше сигурен, че тя ще каже точно това.

— Не мога да спра да се питам, защо не поискахте позволението ми.

Куинлан отказа да отговори. Погледна намръщено към леърда си и като имитира позата му, скръсти ръце на гърдите си и зачака.

Конър не му обърна особено внимание.

— Ще отговориш ли на жена си? — Куинлан звучеше отчаяно.

Конър погледна към приятеля си, показвайки му раздразнението си, преди да се обърне към Брена.

— Нямаше да съм леърд, ако исках позволение, преди да направя това, което съм решил, особено когато е нещо толкова незначително. Но ти беше просто малко любопитна, нали? Не би посмяла да покажеш неодобрение от действията на съпруга ти, пред хората му. Прав ли съм?

Тя го изненада, като се съгласи с него.

— Да, просто бях любопитна, и не, никога не бих те критикувала пред хората ти. Ще имаш ли търпението да ми отговориш на още един въпрос, съпруже?

— Какъв е той?

— Кога смяташ и мен да изоставиш някъде по пътя?

Настроението на Конър се помрачи само с едно трепване не сърцето. Той заплашително направи стъпка към нея и й нареди да се приближи. Куинлан се отдръпна назад, погледна към небето и се помоли за божествена намеса. Господарката му досега не бе виждала Конър, да си изпуска нервите и въпреки че Куинлан бе наясно, че неговият леърд никога не би я наранил физически, или която и да е друга жена, той можеше да нанесе непоправими щети на сърцето й.

Но все пак едва ли щеше да е жесток и поради тази причина, Куинлан не се опита да се намеси. Маслото бе налято в огъня, и тя сама го изсипа там, съзнателно провокирайки съпруга си, задавайки му толкова брутален въпрос. Сега тя трябваше да изстрада последствията от действията си, и като отстъпи встрани от двамата, Куинлан се надяваше, че тя ще осъзнае, че не може да й се притече на помощ, точно в тази ситуация.

Конър нямаше никакво намерение да си изпуска нервите, защото знаеше, че булката му греши. Сенките под очите й свидетелстваха колко е уморена. Той бе напълно отговорен за състоянието й, разбира се, и вярваше, че единственото, което може да направи сега е да я принуди да си легне. Но да я накара да заспи, щеше да е доста по-трудно. Първо трябваше да я освободи от напрежението и предположи, че един спор, ще свърши тази работа. Добрата караница винаги го успокояваше и след като си призна, че няма идея как една нежна жена, като Брена, ще реагира на това, не вярваше, че ще стане нещо лошо, ако я остави да му покрещи. Веднъж щом си починеше, щеше отново да стане разумна, или поне той се надяваше така, и щеше да го моли за прошка.

— Неразумна си, Брена.

— Смятам, че съм много разумна.

— Нима? Тогава ми обясни причините си да ми зададеш подобен въпрос. Да не би прекрасните ти родители някога да са те изоставяли? — естествено, очаквайки тя да отрече.

Вместо това, тя му каза истината.

— В интерес на истината, да — веднага щом думите излязоха от устата й, тя съжали за това. Сега Конър щеше да си създаде още по-лошо мнение за скъпите й родители.

— Не са ме оставили, нарочно. Просто ме забравиха. Естествено ти разбираш разликата.

— Нима очакваш от мен да повярвам, че са те забравили? Никои родители, не биха забравили детето си, даже и Английските родители.

— Изглежда, жена ти казва точно това, което има предвид — намеси се Куинлан. — У дома ли ви забравиха, милейди?

Тя поклати глава.

— Говоря, без да мисля.

— Значи си преувеличила? — попита внимателно Конър, защото не искаше да я кара да му признае, че го е излъгала.

— Придавате на всичко това повече значение, отколкото е нужно. Сега ми се иска да не го бях споменавала, защото ще започнете да мислите, че майка ми и баща ми са лоши. Просто не разбирате. Случи се само няколко пъти, но те все пак са грижовни родители. Имат осем деца, и при толкова много, не е чудно да забравят някое от тях от време на време. А и всичко си беше по моя вина. Трябваше да стоя с останалите.

— Остави ли са те два пъти?

Малкото информация, спомената от нея го убеди, че не го е излъгала.

— Изглеждаш ядосан, но не мога да си представя защо. Не ти си бил забравен. Аз бях и те уверявам, че това въобще не ме притеснява.

— Разбира се, че те притеснява — продължи той. — Някога забравяли ли са някой от останалите?

— Не, но аз винаги се разхождах…

Той не пожела да изслуша оправданията й.

— Къде те оставиха, тези твои грижовни родители?

Твърдоглавия мъж никога нямаше да разбере, а тя беше прекалено уморена, за да продължава с опитите да го убеди. Боже, беше толкова изтощена, че ако не намереше скоро малко тишина и спокойствие, щеше да започне да пищи като някоя луда жена.

Изглежда Конър не възнамеряваше, скоро да си тръгне и вместо това тя реши да го направи. Но той бе на друго мнение. Нямаше намерение да я пусне, докато не задоволеше любопитството си.

— Чакам отговор.

— Вече няма да говоря за това.

Погледът, който й хвърли, я накара бързо да промени решението си.

— Наистина Конър, ти си като бълха преследваща куче. Родителите ми ме забравиха по средата на един селски път. Сега доволен ли си? Или има още нещо срамно, за което искаш да ме попиташ?

Не изчака, за да разбере. Не поиска позволение да се оттегли, но не можа да се сдържи да не сведе глава пред него, преди да си тръгне. За това винеше неотстъпчивостта на майка си да направи всичко възможно дъщерите й да станат истински дами.

Оуен повика господарката си, веднага щом тя мина покрай него.

— Милейди, ако търсите къде е езерото, то се намира в обратната посока.

Тя отговори на воина, но толкова тихо, че думите й не успяха да стигнат до другата страна на поляната.

— Сега пък какво? — намръщи се Конър, щом видя потресения поглед на Оуен.

Воинът погледна към него, преди да тръгне след господарката си.

Куинлан не си позволи да се усмихне, въпреки, че се забавляваше, когато чу гласа на Конър.

— Оуен изглежда изненадан. Жена ти трябва да му е казала нещо, което го е стреснало.

— Естествено, че му е казала нещо — отвърна Конър. — Честно казано, Куинлан, тя е една голяма беля.

По мнение на Куинлан, тя бе просто перфектна. Конър не осъзнаваше колко е благословен, но от начин, по който той гледаше жена си, Куинлан можеше да каже, че вече е запленен от нея. Очевидно не харесваше начина, по който тя му въздействаше, ако можеше да се съди по лошото му настроение. А, доколкото бе забелязал, и господарката му срещаше трудности да разбере защо реагира така към съпруга си.

— Ще причини доста тревоги в дома ти.

— Няма да позволя да се случи такова нещо.

— Не съм сигурен, че ще успееш да го предотвратиш — каза Куинлан. — На мъжете ще им е трудно да се концентрират върху задълженията си. Ще искат да прекарват дните си в съзерцаване на жена ти, и техните жени няма да са очаровани. Имаш ли представа, колко красива е тя, или не си имал време да забележиш?

— Не съм сляп, разбира се, че забелязах. Държанието й е още нещо, с което ще трябва да се справя.

— Не виждам как ще успееш.

— Ти си повърхностен, затова не можеш да разбереш.

Вместо да се обиди, Куинлан се усмихна в отговор.

— Леърд? — каза Оуен. — Мога ли да ви отнема минутка от времето? Важно е.

Той изчака одобрението на Конър, преди да се приближи.

— Милейди, ми каза, че няма да ходи до езерото. Тя тръгна да вземе сандъкът си. Дори каза, че можела да иде и до Англия. Мисля, че това бяха точните й думи, и ми се усмихна. Опитах се да я разубедя, но тя дори не изслуша аргументите ми. Мислите ли, че наистина ще опита да го направи?

Конър не отговори на воина. А и се съмняваше, че Оуен ще успее да чуе и дума, защото Куинлан се смееше прекалено гръмогласно. Помисли да събори приятеля си на земята, само за да го стресне, но после реши, че не може да го вини за случилото се. Конър също щеше да сметне поведението на Брена за много смешно, ако не бе женен точно за тази невъзможна жена. Но тя бе негова съпруга, и това правеше положението много по-различно.

Защо не можеше да бъде по-разбрана? Импулсивността й, щеше да доведе до унищожението му. Изненадваше го всеки път щом й обърнеше гръб и това въобще не му харесваше. Не можеше ли да бъде малко по-предсказуема? О, трябваше да се досети, че тя ще му причинява само неприятности още от мига, в който я зърна. По дяволите, жена му беше напълно уникална. Конър не беше глупак, и осъзнаваше късмета си. Но все пак му се искаше тя да се опомни по-бързо и да му създава по-малко грижи. Тогава щеше да бъде по-спокоен и да започне да мисли за по-важните неща.

Струваше му се, че никога няма да разбере как работи ума й. А и как би могъл, след като тя постоянно менеше настроенията си? В един момент бе мила и нежна, а в следващия — упорита и непокорна. Все едно да очаква, че може да се разбере с вихрушка. Много мъже със сигурност нямаше да са толкова търпеливи, колко бе той, но вече край с това. Можеше да поеме само определен брой провокации на ден, а неговият лимит се бе изчерпал.

— Чудя се дали, лейди Брена знае, че върви в грешната посока — каза Куинлан. — Ще почука на вратата на Кинкейд, ако продължи да върви така и през нощта.

— Милейди знае, че върви на север — отговори Оуен. — Тя ми каза, че умишлено ще заобиколи отдалеч, за да не притеснява мъжете, които патрулират в храстите.

Куинлан се обърна към Конър.

— Не трябва ли да тръгнеш след жена си?

— Воините на брат ми няма да й позволят да стигне далеч.

— Смятам, че тя очаква да тръгнеш след нея.

— Проклет да съм, ако го направя — измърмори той.

Но само след минута остави двамата мъже зад себе си и тръгна след съпругата си. Наложи се да отиде доста по-далеч отколкото бе очаквал. Намери я да стои под едно дърво далеч от сечището. Изглеждаше съкрушена. Не му се понрави да я види в този вид, особено, когато осъзна, че той е виновен за това. Но все пак бе благодарен, че не я намери разплакана. Тя вдигна ръка в мълчалива заповед да спре и да не се приближава, но той, разбира се, не й обърна никакво внимание и щом стигна до нея я взе в обятията си.

Очакваше, че ще се бори с него, но тя го изненада като обгърна с ръце врата му, и склони глава на рамото му. Отново бе станала нежна и отзивчива.

— Брат ми винаги ми е казвал, че никоя жена, която е с всички я си, не би се омъжила за мен, и ако наистина смяташ да отидеш да си търсиш пътническия сандък, ще трябва да кажа, че…

— Не съм с всичкия си? — отговори тя. — Ако аз съм побъркана, то това е само по твоя вина. Заради теб не съм на себе си Конър.

Той се усмихна вътрешно. Жена му говореше с много възмутен тон.

— Смяташе ли да продължиш да вървиш?

— Не. Просто исках за няколко минути да остана сама. Но ти го знаеше, нали?

Не, не го знаеше, но реши да се престори, че го е знаел.

— Да — каза той.

— А и знаех, че никога не съм сама. Ти също го знаеше, нали?

— Знаех го.

— Кои са воините, които вървяха след мен?

— Те са от стражата на брат ми. В земята на Алек сме, ако си спомняш.

Тя въобще не помнеше такова нещо. По онова време крещеше и бе насочила вниманието си, към много по-важни неща.

— Май съм си изгубила обувката. Не мога да си представя как е станало.

Но той много добре си го представяше. Тя имаше лошият навик да си зарязва нещата навсякъде.

— Ще я намеря — обеща той. — Брена, за какво всъщност ставаше въпрос одеве? Ще ми кажеш ли?

— Да не би да ме питаш, дали съм имала друга причина, поради която да съм разстроена?

Той току-що я бе попитал точно това, нали така?

— Да — каза той.

Тя започна да масажира лекичко врата му, докато се чудеше как да го накара да я разбере. Конър се съмняваше, че тя осъзнава какво прави, но на него милувките й много му допадаха.

— Сега разбирам какво ме притесняваше. Тогава не го разбрах.

Той завъртя отегчено очи. Да получи смислен отговор от нея, ставаше все по-трудно.

— И? — настоя той.

— Сандъкът, седлото и кобилата, всички те бяха подаръци от някой член на семейството ми. Опитваш се да ми ги отнемеш, да ме отдалечиш от тях. Но аз още не съм готова за това.

— И какво точно се опитвам да ти отнема?

— Семейството ми.

— Брена…

Тя не му позволи да продължи.

— Опитваш се да ми ги отнемеш, нали? И ако ти позволя да победиш, какво ще ми остане?

— Аз.

Забеляза, че думите му я изненадаха. Тя все още се опитваше да се съпротивлява срещу истината. Тя не искаше него, искаше семейството си.

— Ти имаш мен — гласът му сега бе твърд и настоятелен.

Тогава тя вдигна поглед към него и детинското убеждение, че трябва да държи на старото и познатото, сякаш изгуби важността си. Погледът му, сякаш я хипнотизираше. В очите му се четеше безгранична нежност и малко уязвимост.

— Наистина ли те имам, Конър?

— Да, любима, твой съм.

Тогава тя му се усмихна и съмненията й изчезнаха. Той очевидно говореше от сърце, или поне на нея така й се стори и в отговор нейното сърце се преизпълни с топлина и нежност. Беше виждала тази част от него само веднъж, през брачната им нощ, когато я бе взел в ръцете си и бе правил любов с нея. Тогава тиранинът беше изчезнал, и тя бе прегърнала, мъжа. Сега, той отново й поднасяше този прекрасен дар. Как можеше да му устои?

Тя кимна, показвайки съгласието си и се успокои, защото най-после осъзна, че това, което правеше, беше свещено и правилно, благословено от църквата и самият Бог в мига, в който отец Синклер ги бе обявил за съпруг и съпруга. И, въпреки че оттогава си повтаряше, че ще направи всичко по силите си, нещата да потръгнат, сега признаваше пред себе си, че всъщност не бе могла да приеме този брак.

Вече бе време да спре да се страхува за бъдещето си, и да се откаже от надеждите всичко да бъде постарому, и в секундата, в която взе това решение, се случи най-неочакваното нещо. Тя доброволно му се отдаде.

— И ти ме имаш, Конър МакАлистър, защото реших, че трябва да съм твоя.

Тя запечата обещанието си с целувка, въпреки изричната му заповед, че никога не бива да го целува, преди да е получила позволението му, и когато целувката свърши, тя склони глава на гърдите му, сгуши лице под брадичката му и затвори очи.

Никога вече нямаше да се изненадва от нещо, което можеше да му каже, помисли си Конър. Тя била решила? Да, това бяха точните й думи.

— Ти и аз, започваме на чисто — прошепна тя.

Хайде пак старата песен, помисли си той. Все още не разбираше за какво му говори тя, но ако поискаше съгласието му, той щеше да й го даде, само за да я направи щастлива. В действителност не биваше да се интересува дали тя е щастлива или не, но го беше грижа. Утешаваше се с мисълта, че щом веднъж свикнеше с новия си живот, щеше да спре с нелепите си идеи.

Конър се облегна на дървото и погледна надолу към съпругата си. Тя изглеждаше спокойна, което означаваше, че и той най-после щеше да получи малко спокойствие и тишина и да помисли какво, по дяволите, щеше да каже утре на брат си. Нали все пак това беше най-важният му проблем?

— Конър?

— Да? — попита той.

— Ще се грижа много добре за теб.

Това обещание го изуми и той си помисли, че вероятно трябва да е обиден, защото беше негов дълг да се грижи за нея, а не обратното, но тя бе толкова пряма, че той бе сигурен, че иска да го зарадва с това изявление.

Тя заспа, преди Конър да успее да я поправи. Сгуши се в него и меките й устни докоснаха основата на шията му. Освен това стегна прегръдката си около него, и той осъзна, че харесва начина, по който тя се опитва да се приближи до него, колкото е възможно по-близо. Хареса му и начинът, по който въздишаше в съня си. Когато защитната й стена не бе издигната около нея и не спореше с него през минута, тя ставаше сладка и любвеобилна. Започваше да му се доверява, той бе сигурен в това, иначе не би си позволила да заспи в ръцете му, при това с усмивка. Той осъзна, че това нейно качество му харесваше най-много.

Конър не знаеше колко дълго се бе забавил в гората, прегръщайки спящата си съпруга. Звукът на гръмотевица, отекващ някъде наблизо, го подтикна да действа по-практично и, като вдигна изгубената й обувка, той тръгна обратно към лагера.

Беше в много по-добро настроение, когато стигна там. Мъжете му бяха издигнали палатка, достатъчно голяма да побере трима големи мъже, и я бяха покрили с животински кожи, получени от техни съюзници в деня, в който тръгнаха да отведат Брена. Палатката беше умишлено поставена в края на сечището, и входа й се намираше от страната на гората, за да може съпругата му да има малко усамотение, щом се събуди на сутринта.

В единия край на палатката се виждаха нещата на Брена, които бе забравила при потока. Конър остави при тях и обувките и чорапите й.

Тя спеше толкова дълбоко, че дори не се помръдна, докато той я събличаше. Прекалено късно осъзна, че трябваше да я остави сама. В мига, в който отвърза панделката, придържаща горната част на нощницата й, платът се смъкна чак до кръста й, разголвайки прелестната горна част на тялото й пред жадния му поглед. Беше просто невъзможно да не реагира бурно при тази гледка. От момента, в който се събуди тази сутрин, я желаеше отново с невероятна сила и сега желанието го изгаряше. За известно време успя да се пребори с нуждите си, но късно през нощта, докато бурята вилнееше около тях, тя изстена в съня си, завъртя се и се настани върху него. Тогава той осъзна, че битката едва сега започва. Та тя дори в съня си, не можеше да бъде по-предпазлива.

Ръката му се плъзна нагоре по бедрата й и докато ги разтваряше с мисълта да навлезе в нея тук и сега, осъзна какво прави и се насили да спре.

Рязко я събуди, докато се опитваше да я махне от себе си, преди да я е наранил. Тя седна до него, очевидно дезориентирана от дъжда, който трополеше по кожите и прошепна името му.

— Всичко е наред, Брена. Заспивай.

Звучеше ядосано. Той съжаляваше за това, но, по дяволите, току-що бе осъзнал, че има дисциплина, колкото едно прасе. Тя, разбира се, не му помагаше да си възвърне контрола. Единият край на долната й риза се смъкна чак до лакътя й, и господ да му е на помощ, но му отне цялата сила, която притежаваше, да не разкъса дрехата и да я свали от нея. Всеки път щом на небето проблеснеше светкавица, светлината преминаваше през тънката дреха и прекрасното й тяло се открояваше пред него в цялата си прелест.

Тя заспа както си стоеше седнала. Ако не беше толкова наблюдателен, никога не би могъл да повярва, че някой може да заспи толкова бързо.

— Легни долу — нареди Конър нежно.

Трябваше да бъде по-конкретен, осъзна той, секунда след като тя се стовари отново върху него, удряйки се толкова силно в гърдите му, че той си помисли, че е изпаднала в безсъзнание.

— Махни се от мен.

Грубият му глас я събуди.

— Не — прошепна тя.

— Не?

— Не, благодаря — поправи се тя. — Студено ми е. Не трябва ли да направиш нещо по този въпрос.

Господ да му е на помощ, но тя му нареждаше какво да прави, дори когато бе полузаспала.

— Какво искаш да направя?

— Прегърни ме.

Той усети, че съпругата му трепери, и веднага изпълни нарежданията й.

— Събудих ли те, Конър?

— Не.

— На теб студено ли ти е?

— Не.

Тя започна да милва гърдите му, надявайки се, че нежното й докосване, ще го поуспокои. Вероятно тогава щеше да й каже, защо всъщност е толкова сърдит.

— Какво правиш?

— Успокоявам те.

Сигурно се шегуваше с него. Успокоявала го? Тя бавно го подлудяваше, и той беше напълно сигурен, че го прави нарочно.

— Спри да ме предизвикваш.

— Какво ти става? Държиш се като някакъв ядосан мечок.

Той не обърна внимание на нелепото й сравнение, вместо това опита да й обясни, какво му причиняваше.

— Искам отново да те любя. Сега разбираш ли защо, по дяволите, трябва да се махнеш от мен.

— Мога ли да си кажа мнението по този въпрос?

— Да.

— Искаш да кажеш, че ако кажа „не“, ти ще уважиш, желанието ми?

Не й ли бе казал, че ще го направи?

— Ако ми кажеш „не“, няма да те докосна.

Тя започна да рисува кръгчета по гърдите му, с пръсти. Той веднага сложи ръката си върху нейната, за да накара да спре.

— За теб ще е най-добре, да се научиш да бъдеш предпазлива, Брена.

Тя не обърна внимание на нареждането му.

— В Англия жените не могат да отказват на мъжете си. Майка ми ми каза така.

— Някои мъже мислят като мен.

Тя бе изумена. Почувства, че току-що е получила скъп дар да разполага с тялото си и веднага и се прииска повече.

— Тогава по отношение на другите неща, мога ли…

— Не.

— Защо не?

— Не можеш да откажеш на заповед, дадена ти от твоя леърд.

Досега вече няколко пъти, тя бе направила точно това, и не бе изтърпяла нещо кой знае колко лошо, заради това, че е отказала да изпълни заповедта на своя леърд, но бе достатъчно умна да не спомене този факт.

— Не съм се омъжила за леърд. Омъжих се за мъж.

— То е едно и също.

Не, въобще не беше едно и също, помисли си тя. О, тя знаеше какво се очаква от нея, когато са в обкръжението на други хора, но когато бяха сами, той беше само неин съпруг.

Въпреки това реши, че не е много добра идея да го поправя точно сега, докато е в толкова противоречиво настроение. Щеше да изчака да се поуспокои малко.

— Ако ти кажа „да“, ако искам да ме докоснеш отново, ще свърши ли по същия начин? Ще ми обърнеш ли гръб пак, без да ми кажеш и думичка?

— Разбира се — отговори той.

— Няма значение тогава.

Той остана стъписан от отказа й и не можа да разбере защо отговорът му я ядоса.

Тя се отдръпна от него, затвори очи и отправи молитва, Господ да я дари с търпение.

Конър се претърколи върху нея, внимателно балансирайки тежестта си, като се опираше на ръцете си, и я погледна в очите.

— Казах ти, че не бях разочарован.

— Но, въпреки това, беше и ядосан, нали?

Да, той наистина беше ядосан, но не на жена си. Яростта му бе насочена към самия него и разбра, че целенасочено я бе използвал като щит, за да се предпази от собствената си уязвимост. Брена бе успяла да докосне сърцето му и, Господ му бе свидетел, още не разбираше как бе позволил това да се случи. По дяволите, та тогава той дори не я харесваше.

Конър веднага се хвана в лъжа и изръмжа безсилно. Реши, че не може да промени миналото, но ако в бъдеще успяваше да държи емоциите под контрол щеше да бъде доволен.

— Смяташ ли да ми отговориш? — попита тя.

Той легна върху нея, нежно загриза меката част на ухото й и се почувства дяволски доволен, когато усети, че тя потреперва в отговор.

— Какъв беше въпроса?

Тя не можа да повярва, че Конър се отнася толкова лековерно с притесненията й. Повтори въпроса си и го сръга с лакът, за да привлече вниманието му.

— Не бях ядосан на теб.

За него беше очевидно, че не му повярва. Предположи, че жена му има нужда от повече похвали за участието си миналата вечер. Обаче не беше сигурен какво точно да й каже, за да я зарадва. Той бе удовлетворен. И добре обслужен, призна пред себе си. Естествено, тя сигурно знаеше, че не би я оставил, докато и двамата не изпитат върховното удоволствие. Не беше свикнал да дава обяснения на никой и именно заради това не беше много добър в това, осъзна той. Сега обаче трябваше да каже нещо, затова реши да обясни действията си само с една дума, която със сигурност, щеше да я убеди, че е бил задоволен.

— Свърших.

— Извинявай, какво каза?

— Когато бяхме заедно, свърших.

Тъй като се намираха много близо един до друг, той бе внимателен и говореше тихо. Жена му не прояви същото внимание. Тя изкрещя неодобрението си в ухото му.

— Ти си най-твърдоглавия, безчувствен, варварски…

Той сложи ръка на устата й, преди да е успяла да му каже мнението си. Със сигурност Брена щеше да измисли още стотици обиди, с които да го засипе и ако продължаваше да мълчи, тя много бързо щеше да се сети за тях, но той прекъсна концентрацията й, като й зададе най-ужасният въпрос и тя трябваше да измисли толкова добър отговор, че да унищожи гордостта му поне за цял месец.

— Искаш ли отново да се любим? — той махна ръката си от устата й.

— Когато Адът замръзне — тя всъщност не изкрещя, но гласът й бе достатъчно силен, за да го чуят хората на Конър.

— Никога повече няма да ми крещиш. Ясен ли съм?

— Да — отговори тя.

— Слухът ми никога няма да бъде същият.

— Съжалявам. Това, което каза, ме изненада и аз… Свършил си, Конър? Така ли си мислеше, че ще ме успокоиш?

— Беше комплимент. Очевидно бях задоволен от теб, иначе никога нямаше да свърша. Аз съм мъж, който се изразява с малко думи, Брена.

— Да, забелязах.

Той посвети вниманието си на опияняващото удоволствие да я целува.

— По принцип не съм толкова несигурна в себе си — прошепна тя. — Но ми беше за пръв път.

— Забелязах.

Той нежно зацелува шията й.

— Защо правиш това?

— Харесва ми вкусът ти.

Тя се размърда, за да му предостави по-добър достъп до рамото й.

— Какъв е вкусът ми?

— Като мед.

В тъмнината на палатката той чу въздишката й. Щеше да му бъде много по-лесно да я вземе сега, когато тя бе замаяна, но никога не би сторил нещо толкова непочтено. Брена трябваше да му даде позволението си, и ако не го направеше скоро, щеше да му се наложи да я остави сама, докато възвърне дисциплината си.

— Знаеш ли какво си мисля? — попита тихо тя.

— Не, но ти смяташ да ми кажеш, нали?

— Не искам ти да… не, забрави. Искам да кажа, че аз… — тя не можа да продължи, защото Конър, който току ще бе достигнал долчинката сгушена между гърдите й, я разсейваше напълно.

— Навсякъде си толкова мека. Караш ме да изгарям от желание по теб.

Думите му бяха пропити с нежност. За мъж, който говори с малко думи, той се справяше неочаквано добре, като й казваше това, което тя най-много желаеше да чуе.

— Има ли нещо друго, което харесваш в мен?

— Да, има — прошепна той. — Говориш много.

— Започва да ми се вие свят от тези прекрасни думи, съпруже. Моля те, люби ме.

— Ще те нараня.

Но изглежда не се интересуваше толкова много от дискомфорта й, защото вече смъкваше долната й риза около бедрата й. Спря, за да целуне и двете й колена, преди да се отърве от нощницата и да я захвърли в края на палатката.

Ръцете му бяха навсякъде. Бавно милваше, бедрата, ханша и гърдите й. Нежните му ласки я влудяваха и я караха да моли за още. Тя искаше да го милва по същия начин, както той милваше нея, и щеше да му нареди да я пусне, когато всички мисли сякаш излетяха от главата й, щом той се наведе и зацелува гърдите й. Езикът му бавно облиза едното й зърно, и тя помисли, че сигурно ще умре от невероятно изтънченото мъчение, на което я подлагаше, но тогава той го засмука. Тя затвори очи и простена от удоволствие.

Коремът й също бе много чувствителен, но скоро той се премести още по-надолу. Брена не можеше да си представи, какво смята да прави, докато той не се оказа между краката й. Тя стисна силно бедра, за да му попречи да стигне по-далеч. Конър ги раздалечи и продължи да прави точно това, което бе намислил, а Брена попадна в плен на екзотичните нови усещания, които пораждаха у нея устата и езика му.

Той я любеше по начин, по който никога дори не си бе представяла, че е възможно. Брена не можеше да накара тялото си да спре да движи срещу него. Тя вдигна колене и извика, щом почувства приближаващата се кулминация.

Конър вече не можеше да издържа да не проникне в нея. Коленичи между бедрата й, повдигна леко ханша й, и с един мощен тласък се потопи в нея. Опита се да не забравя, да бъде нежен, но, по дяволите, контролът отново го бе напуснал, и му бе невъзможно да се сдържа повече. Искаше му се екстазът да продължи цяла нощ. Но тя не му позволи да забави темпото. Дръпна го към себе си, и го целуна страстно. Кулминацията й, предизвика неговата, а щом изля семето си в нея не му останаха никакви сили и той се отпусна тежко, върху нея.

Тя беше в абсолютно същото състояние. Дишаше тежко, сърцето й биеше с безумен ритъм и цялото й тяло трепереше. Отне й няколко дълги минути да спре да диша учестено и да започне отново да мисли. Прииска й се да не си бе правила труда. Да мисли, означаваше да се тревожи, а, мили Боже, как изобщо щеше да го погледне отново след нещата, които го бе умолявала да продължава да й прави?

Беше се държала, като разгонено животно. Отново почувства отчаяна нужда да я окуражи, преди неудобството й да се превърне в срам. Но нямаше да го моли, нито дори да настоява да я убеди, че това, което бяха правили е съвсем в реда на нещата. Знаеше, че той ще го направи, без да е вярно, само и само да я успокои. Щеше да го изненада, когато най-малко очакваше, за да чуе истината.

— Конър? — Господ да й е на помощ, дори гласът й трепереше. — Мъртъв ли си?

Той се усмихна с лице, сгушено във врата й.

— Не.

— Нарани ли ме?

Не беше за вярване, че му зададе толкова глупав въпрос. Просто искаше да му каже, че не я е наранил, а то излезе нещо съвсем различно.

За него бе очевидно, че тя все още не се е възстановила от любенето им. И, разбира се, беше дяволски доволен от себе си, защото именно той бе отговорен за състоянието й.

От топлината му й се доспиваше. Но тя не искаше да заспива, преди да се е отървала от срама си, обаче трябваше да затвори очи, за да може да се концентрира.

— Знаеш ли какво стана току-що? — попита той.

Тя се усмихна в очакване. Сигурно сега щеше да й даде уверенията, от които се нуждаеше. Тя бе сигурна в това.

— Адът току-що замръзна.