Джули Гарууд
Венчило с варварина (14)

Глава тринадесета

Конър най-после се върна. Имаше чувството, че не се е прибирал ужасно дълго време, но това чувство не се появи, когато преминаваше по спуснатия мост. Напрежението във врата и гърба му намаля едва когато си призна, защо му е толкова приятно отново да е у дома.

Искаше да види отново Брена. Излишно бе да се споменава, че не бе особено щастлив от липсата си на дисциплина. Призна пред себе си, че само мисълта за нея, засилва възбудата му. Какво, за Бога, му ставаше? Дори само за миг да затвореше очи, за да си почине, образа на жена му веднага изникваше в съзнанието му. И оставаше там.

Въпреки че не бе кой знае каква утеха, Алек се намираше в същото положение, но за разлика от Конър, той не само мислеше за жена си, а постоянно говореше за нея.

Той бе забелязал безпокойството на Конър последната вечер, която прекараха заедно. Беше наблюдавал как брат му обикаля из лагера цял час, преди да се отдалечи от останалите в близката горичка. След минута, Алек го последва. Двамата братя бяха седнали, с гърбове опрени в кората на едно дърво, за да може евентуално да поспят, с ръце върху мечовете си.

На Алек му бе трудно да започне разговор по темата, която го интересуваше.

— Гледам те и сякаш виждам себе си, в началото на брака си с Джейми.

— И какво виждаш? Предполагам, че ще ми кажеш, без значение дали се интересувам или не, нали?

— Разбира се — отговори той. — Учи се от моите грешки и си спести усложненията.

— Звучиш като баща ми. Това бяха последните му думи към мен.

— За майка ти ли говореше?

— Да — отговори Конър. — Наричаше я „моята сладка Изабел“.

Алек кимна.

— Досега се бори добре, но вече ти е време да спреш да се съпротивляваш. Болезнено е да те гледа човек.

— Алек? За какво за бога говориш?

Брат му се разсмя.

— Много добре знаеш за какво говоря. Опитваш се да не обичаш жена си, нали? Разбира се, аз знам защо. Страх те е.

— Господ да ти е на помощ, превръщаш се в старица, която си вре носа навсякъде.

Алек се направи, че не е чул обидата.

— Не смятам, че предсмъртните думи на баща ти за Изабел са те направили по-предпазлив от всеки друг мъж. Помниш ли какво ми сподели, че ти е казал той?

— Помня всяка дума. Той, също като теб, ми каза да си взема поука от грешките му. Той обичаше своята сладка Изабел и се бе почувствал, така, сякаш го е предала, като е умряла. Кълнеше се, че никога няма да й прости. Всичко това са глупости, Алек. Баща ми бе суров мъж, който не можеше да говори за подобни емоции, без да звучи ядосано. Още откакто бях момче, той се опитваше да ме наставлява, и аз разбрах каквото искаше да знам. Но не разбирам нуждата да водим този абсурден разговор.

Дълго време, Алек не каза и дума. Знаеше, че Конър мисли върху думите му и бе сигурен, че се опитва да се убеди, че не е заобичал жена си. О, това заблуждение на мъжа, който се срамува от представата да обича, защото смята, че тази емоция, ще го направи по-слаб.

— Понякога се чудя, ако не бях на косъм да загубя Джейми, дали някога щях да си призная, че я обичам? Надявам се, че щях, защото сега съм по-възрастен и малко по-мъдър. Тогава не знаех нищо по-добро, Конър, но сега ти знаеш, защото ти го обясних. Направи каквото те съветвам и престани да се съпротивляваш. Ако не друго, поне ще спреш да се измъчваш.

— До сега съм се страхувал само от един мъж, Алек, и Господ да ми е на помощ, ако някой ден осъзная, че се страхувам от жена. Обиждаш ме, като предполагаш, че жена ми може да има подобна власт над мен.

— Кой е мъжът, от който се страхуваш? — полюбопитства той.

— Ти. Страхувах се, че няма да помогнеш на мен и на приятелите ми.

— Баща ти знаеше, че няма да ти обърна гръб. Но ти не бе толкова сигурен, нали? Дори тогава бе доста циничен. А жена ти не се страхува от мен. Изненада ме с това, че застана пред теб. Ако не знаех как стоят нещата, щях да помисля, че те защитава от мен.

— Опитваше да се да ме защитава. Тя не се страхува от почти нищо. Ще съм изненадан, ако доживее цяла година.

— Тя е силна, Конър и е също толкова интелигентна, колкото жена ми. Понякога си мисля, че двете заедно, могат да бъдат доста по-умни от нас двамата. По начина, по който ме гледаш, мога да заключа, че според теб греша. Отговори ми на един въпрос. Къде си мислиш, че спят тази нощ жените ни?

— В нашите легла.

— А къде спим ние?

Конър се разсмя.

— В голямата студена гора. Почини си, Алек и спри да ме занимаваш с глупави разговори.

Но брат му бе в настроение да дава съвети.

— Само още едно нещо — прошепна Алек като затвори очи и се прозя шумно. — Ако някога кажеш на някой за този разговор, ще те убия.

Криспин откъсна Конър от мислите му, и го върна в настоящето.

— Всичко наред ли е? — попита той, щом забеляза, че Конър се мръщи.

— Просто съм уморен, също като теб — отговори той.

— А и си покрит с прах и кръв, също като мен. Само Господ знае, как миришем. Веднага щом сляза от коня, отивам на езерото. Предполагам, че и ти ще направиш същото?

— Има ли някоя определена жена, която искаш да впечатлиш?

— Няколко ми идват на ум, но се притеснявам, как ще реагира жена ти, ако те види в този вид, леърд. Сигурно ще побегне в обратната посока.

Тогава Куинлан привлече вниманието на Конър, защото обичайно чакаше леърда си, пред крепостта, но сега бе нарушил обичая си и го чакаше на предното стълбище. Изражението на лицето на Куинлан бе такова, каквото Конър никога не бе виждал и ако не мислеше, че е невъзможно, Конър щеше да си помисли, че приятеля му изглежда облекчен, че го вижда.

Криспин стигна до същото заключение.

— Каквито и проблеми да е имал, били са много мъчителни.

Куинлан изчака да слязат от конете, преди да отиде при тях.

— Всичко е наред, Конър.

— Така и очаквах да бъде.

— По израза на лицето ти, помислих, че сигурно има нещо много обезпокоително — отбеляза Криспин. — Изглеждаше облекчен, че ни виждаш.

— Облекчен? Ако не бях мъж, кълна се щях да преливам от щастие.

— Тогава какъв е проблемът? — попита Криспин.

— Току-що съобщих на леърда ни, че няма никакви проблеми. Въпреки това, имаше няколко незначителни инцидента — добави Куинлан преди отново да погледне към леърда си. — Конър, кълна се в Господ, никога няма да се оженя.

— Тогава да приемам ли, че жена ми е причинила незначителните инциденти?

— Жена ти никога не би могла да причини инцидент — каза Куинлан и успя да не се разсмее, което според него си бе голямо постижение.

Дейвис и един млад воин дойдоха, за да отведат конете. Главният коняр изчака помощника му да приветства господаря си, и се отдалечи малко назад, когато дойде неговия ред.

— Радвам се, че отново сте си у дома, леърд. Черният ви жребец е в бокса си, ако се чудите къде е.

— Предполагах, че ще е там — отговори той, учуден защо мъжа ще иска да му каже, къде се намира коня.

— Да, там си е, където го оставихте преди повече от седмица — каза коняря.

— Да не е създавал някакви неприятности, докато ме нямаше?

— Не, не е създавал неприятности, леърд и със сигурност не ме е гледал право в очите и не ме е лъгал.

Преди Конър да поиска обяснение, Куинлан грабна Дейвис за плейда и го разтърси.

— Господарката ти не те е излъгала. Тя ти се е усмихнала. Има разлика.

Главният коняр трябваше да кимне в съгласие, преди Куинлан да го пусне, след което се поклони на леърда и забърза към конюшните.

— За какво беше всичко това? — попита Криспин. — Защо Дейвис беше толкова смутен.

— Всичките са смутени — отговори Куинлан. — Аз обаче съм много по-добър от тях и нямах проблем да разбера веднага какви игрички играе.

Криспин едва се сдържаше да не се разсмее.

— Да не би да говориш за съпругата на леърда ни?

— Да, точно за нея. Въпреки всичко тя е жива и здрава.

— По дяволите, за твое добро се надявам да е така — възкликна Конър.

Криспин изгуби битката със себе си и се разсмя.

На Куинлан хич не му допадна поведението на приятеля му.

— Смей се колкото си щеш. Само гледай да запомниш, че милейди не се уби, докато аз отговарях за нея.

Предполагайки, че приятеля му преувеличава за проблемите, които е причинила Брена, той само поклати глава към Куинлан давайки му да разбере, че точно сега не е в настроение да слуша какво се е случило и тръгна към крепостта. Искаше само да види за момент Брена, за да е сигурен, че е добре, преди да отиде на езерото.

— Не се интересувам от незначителните проблеми, които сигурно ти е причинила жена ми — отбеляза той. — Имаш ли нещо по-важно да ми казваш?

— Не — отговори Куинлан. — Както казах и преди това, справих се с неудобствата.

— Чудя се, какво ли може да е накарало приятеля ни да вие като разгонена женска — рече Криспин. — Можеш да ми кажеш всичко, Куинлан, ако това ще ти помогне да се почувстваш по-добре.

Куинлан се засмя.

— Милейди ме помоли да не казвам на съпруга й и ако няма да казвам на него, със сигурност няма да кажа и на теб.

— Какво точно не желае съпругата ми да науча?

— Изненадата й. Има няколко, които те чакат и тя не иска да ги разваля, като ти кажа. Това бяха инструкциите й, между другото, но ако настояваш…

— Не, ще оставя тя да ми каже. Няма да харесам изненадите, нали?

— Вероятно — бе всичко, което каза Куинлан.

— Тя къде е?

— Тя мери.

— Мери ли?

— Отец Синклер пристигна днес. Тя настоя за присъствието му, за да каже колко точно трябва да е голям параклиса.

Цяла минута Конър не обели и дума.

— И къде точно мери, жена ми?

Куинлан се усмихна, докато му отговаряше.

— Във вътрешния двор.

— Шегуваш се.

— Не, не се шегувам. Иска да сложи параклиса точно срещу крепостта.

Конър и Криспин изглеждаха така, сякаш не можеха да повярват. Куинлан намери реакцията им, за много забавна. Двамата му приятели най-накрая започнаха да разбират пред какво е бил изправен през последните дни.

— Спрял си я, нали? — попита Конър.

— Разбира се. Веднага щом разбрах какво прави, й казах, че трябва да те изчака, за да й дадеш позволението си. Трябва да спомена още нещо. Заплаших я, че ще я заключа в стаята ви.

— Заради параклиса — каза Конър и кимна.

— Всъщност не, нещо друго ме накара да взема такива мерки.

— Господарката как реагира на заплахата ти? — попита Криспин.

— Знаеше, че блъфирам. И между другото, леърда ни толкова й липсваше, че тя се разстройваше от най-незначителното нещо. Най-малкият шум я стряска. Също така не се храни много добре. Бях толкова притеснен, че я заведох при лейди Кинкейд. Но тя ме увери, че лейди Брена е напълно здрава. Явно е била права, защото щом отец Синклер пристигна, тя отиде да му се изповяда и сега ми изглежда много по-добре. Казах й, че съм получил новината, че ще се приберете преди залез-слънце и тя беше безкрайно щастлива щом разбра.

— Джейми махна ли шевовете от челото й?

— Не, жена ти сама се погрижи.

Конър кимна, преди да смени темата.

— Забелязах, че си изпратил Юън отново на стената. Той беше щастлив да се редува с някой друг, за да усъвършенства бойните си умения — напомни той на Куинлан.

— Имах причина.

— И каква е тя?

— Доверих му се, че няма да бъде излъган от жена ти. Тя искаше да отиде на езерото.

— Но ти не й позволи.

— Не, не й позволих.

— И тя все пак се опита да отиде? — попита Криспин. — За това ли си я заплашил, че ще я заключиш.

Куинлан въздъхна.

— Не, не беше заради това.

— Тогава какво… — Конър изгуби гласа си, в мига, в който стигна до края на пътеката и видя вътрешния двор.

Имаше големи дупки навсякъде. Беше толкова потресен от унищожението, което виждаше, че беше на косъм да избухне. За нещастие, жената отговорна за това, тъкмо пресичаше двора. Съпругата му. Колкото по-дълго стоеше и я гледаше, толкова по-силно в гърлото му се зараждаше желание да изкрещи. За щастие успя да се въздържи, като стисна зъби и погледна към небето.

Тя не бе разбрала, че съпруга й е там, защото бе на доста голямо разстояние с гръб към него. Двама воина се бяха облегнали на стената и я наблюдаваха как крачи наоколо. Спряха да й обръщат внимание в мига, в който видяха леърда си.

И те изглеждаха облекчени, че го виждат. Конър напълно осъзнаваше защо.

Мускулите на челюстта му, започваха да го болят. Господ да му е на помощ, колкото по-дълго гледаше дупките, толкова повече побесняваше. Брена не се помръдна няколко секунди, а после се обърна. В ръката си държеше кинжал.

Тя не изпищя, но от израза на лицето й, той много добре разбираше какво си мисли. Беше потресен от страха, който видя в очите й. Но след миг, тя го разпозна, изплака от радост, пусна кинжала на земята и се затича към него.

— Казах ти, че се държи особено — напомни му Куинлан.

Конър кимна, но запази мълчание, докато гледаше как жена му заобикаля препятствията. Той предположи, че щом стигне до него Брена ще спре, затова бе невероятно изненадан, когато тя се хвърли в ръцете му и го целуна по врата.

Поведението й беше неуместно, тъй като имаше хора, които ги гледаха, но Конър не успя да се насили да помисли за това. Той обви ръцете си около нея и я притисна силно към тялото си, чувствайки се като мъж, чието най-съкровено желание най-после се е сбъднало.

— Толкова се радвам, че най-после се върна у дома — прошепна тя до ухото му.

Той я притисна в прегръдката си, и я пусна да стъпи на земята. Тя продължи да го прегръща още няколко секунди преди да успее да го пусне и да отстъпи крачка назад.

— Имам да ти казвам толкова много неща.

— Да, сигурен съм, че имаш — съгласи се той. — Ще ми обясниш всичко довечера. Сега отиди да си измиеш лицето. Цялата те покрих с мръсотия.

Куинлан и Криспин наблюдаваха леърда си с любопитство. Гласът на Конър звучеше странно спокоен. Той криеше гнева си от Брена и Куинлан, реши, че това е много мило от негова страна. Но Криспин знаеше по-добре. Неговият леърд просто пазеше гнева си, за по-късно, когато щеше да тренира с воините си.

— Къде отиваш сега? — попита тя.

— На езерото.

— Мога ли да дойда с теб?

— Не, не можеш.

— Но аз…

— И останалите ще са там, Брена.

— Моля те, би ли дошъл само за малко вътре с мен. Имам изненада за теб в голямата зала.

— Не може ли да почака?

— Предполагам, че може.

Той я чакаше да се оттегли. Тя го чакаше да размисли.

— Чудя се, колко време ще си зает.

Той се чудеше колко дълго ще успее да сдържи гнева си и да не избухне пред нея.

— До довечера.

— Конър, радваш ли се да ме видиш?

— Да.

Намръщеното му изражение, говореше точно обратното. Тя му се поклони, преди да тръгне обратно към срещуположния край на двора.

— Ако вече се е стъмнило, когато се прибираш, внимавай. Целият двор е осеян с дупки.

— Забелязах — извика той след нея.

И тримата мълчаха, докато Лейди Брена зави зад ъгъла водещ към кухнята.

— Тя се сети да си вземе кинжала — отбеляза Криспин.

— Никога не забравя ножа си и постоянно проверява, за да е сигурна, че е в нея. Но въпреки това, продължава да забравя всичко останало. Трябва да те похваля, Конър — добави той. — Въздържа се да не й се разкрещиш.

— Това не е забавно, Куинлан. Дворът ми е осеян с повече от двадесет дълбоки дупки. Нареди да ги запълнят до една.

След като даде заповедта, той и Криспин се върнаха към конюшните, за да вземат отпочинали коне. Конър се надяваше да се отърве от гнева си, преди да се види отново с жена си. Не искаше да я разстройва, което според него бе неизбежно, защото нямаше да позволи на тази побъркана жена да издигне параклис срещу крепостта му.

— Тя просто иска да ме зарадва. Трябва да си повтарям това всеки път, щом чуя някой да изговаря думата „параклис“ в мое присъствие.

— Леърд? — извика го Куинлан. — Ще отделите ли няколко минути да поговорите с отец Синклер, преди той да се върне при клана на Кинкейд?

Конър помоли свещеника да го последва. Заговори преди Синклер да успее да каже и дума.

— Знаеш ли от какво се страхува съпругата ми?

— Не мога да ви кажа.

— Казаха ми, че се е държала доста особено и след като е говорила с теб, отново е щастлива. Изповяда ли ти се?

Свещеникът отново отказа да отговори.

— Не мога да ви кажа, леърд.

— Изповяда ли се?

— Да.

— По време на изповедта си, каза ли ти какво я притеснява.

— Ако го е направила не мога да ви кажа, защото това ще означава да наруша светото тайнство на изповедта, което съм се заклел да не правя.

Конър кимна с разбиране, и не се опита да притиска повече отчето.

— За какво искаш да говориш с мен?

— Исках да ви помоля да ми позволите да остана тук. Няма да ви притеснявам — обеща той. — А и няма да съм постоянно тук, мой дълг е да служа и на други места.

— Трябва да отправите молбата си, към жена ми, отче. Тя бе тази, която настояваше да дойдете.

— Вече й благодарих за това. И винаги ще съм на нейните услуги. Тя ми предложи да спя в една от стаите в крепостта, и оценявам дълбоко щедростта й, но смятам, че трябва да имам някъде свое собствено местенце, където да мога да приемам вашите воини, ако някой пожелае да поговори с мен насаме. Това ще бъде ли удобно за вас?

— Да, разбира се — съгласи се Конър. — Ще дам разпореждания да се почисти и подготви за вас една от празните колиби. Кога ще се присъедините към нас?

— Веднага щом леърд Кинкейд ми даде позволението си да напусна земите му. Има и още нещо. Ще се върна за няколко дни в Англия, защото трябва да се срещна със своя игумен. Ще се забавя там, най-много седмица.

— Ще изпратя воини да те ескортират — каза Конър.

— Няма да е нужно, леърд. Докато нося черното расо, никой не би посмял да ме нарани, дори и тези, чиито души, вече са обещани на сатаната.

— Дивите животни няма да покажат подобна загриженост.

— Ще се движа по главния път — настоя свещеника.

— Какво желаеш.

— Има ли някаква вест, която желаеш да занеса в Англия?

Конър поклати глава и изчака отец Синклер да си тръгне, преди да продължи. Разбира се, мислите му бяха насочени към жена му. Тя се бе държала много мило със свещеника и със сигурност бе загрижена за гордостта и чувствата му. Някой ден, в близкото бъдеще, Конър се надяваше, че жена му ще се научи да показва същата загриженост и към него.

Можеше да започне, като оставеше проклетия му двор, на мира.

Господи, у дома си беше най-хубаво.