Джули Гарууд
Венчило с варварина (4)

Глава трета

Мъжът със сигурност бе луд. Смяташе да се ожени за нея и мнението й по въпроса явно не го интересуваше. Само господ знаеше, че опита всичко, освен физическа разправа, за да го разубеди. Бе спорила, увещавала и молила.

Всичко бе напразно. Следващото, което й хрумна, бе нещо, което нито една дама не би направила. С всички сили заби петата си в крака му, за да привлече вниманието му. Само че от това пострада единствено тя. Болката беше толкова силна и неочаквана, че й се наложи да се хване за ръката му, за да не падне по очи на земята. За щастие, й отне само минута или две да събере малкото останало й достойнство и да се изправи гордо, пускайки ръката му. Тогава започна отначало. И в крайна сметка много се гордееше със себе си. Не повиши глас нито веднъж, докато му изброяваше поне сто основателни причини, защо не може да се омъжи за него. Със същия успех би могла да разговаря с вятъра. Варваринът, дори не се помръдваше, за да й покаже, по някакъв начин, че я слуша. Дори не бе сигурна дали диша. Той просто стоеше и я гледаше със скръстени на гърдите ръце, и изражение на лицето от типа „Отегчаваш ме до смърт“, но щом започна да му обяснява, какви ужасни последици може да има от неговата лудост, той просто я хвана за ръката и я задърпа извън лагера, където бяха завързани конете.

Беше дяволски ядосан и тя се зачуди как щеше да се измъкне от тази каша. Започна да съставя план, като същевременно се молеше на Бог да я спаси. Мислите и молитвите й бяха прекъснати от Куинлан, който се провикна след леърда си.

— Какво да правим с тях? — Той посочи към английските воини.

Планинецът дори не се замисли, преди да отговори. Като продължаваше да върви целеустремено напред извикана на своя подчинен.

— Убийте ги.

— Не — ужасено изпищя тя.

Той бе невероятно учуден от реакцията й.

— Не ли?

— Не — повтори тя.

— Защо не?

Мили Боже, що за човек би задал подобен въпрос.

Въпреки това, сега бе получила цялото му внимание. Той се обърна към нея и търпеливо зачака отговора й.

Тя забеляза, че не пусна ръката й.

— Те са беззащитни — започна тя. — Отнели сте оръжието им.

— Не ние отнехме оръжието им. Те го хвърлиха в мига, в който влязохме в лагера ви. Кажи ми, защо трябва да ги оставя живи? — гласът му звучеше невероятно нежно предвид обстоятелствата, в които се намираха. — Какъв е техният главен дълг? Техният единствен дълг? Техният свещен дълг?

Брена реши, че мъжът пред нея започва да се ядосва. С всеки следващ въпрос гласът му ставаше все по-твърд. Също така бе започнал да стиска по-силно ръката й, и вече започваше да я боли.

— Главният им дълг е да защитават.

Той отпусна хватката си.

— И кого трябва да защитават? — попита той.

— На първо място кралят си, а после баронът, на който са обещали своята лоялност.

— И? — притисна я той.

Прекалено късно, Брена осъзна на къде биеше той. Бог да й е на помощ, но вече нямаше как да обърне посоката на разговора.

— Мен. Трябва да защитават мен.

— А те защитиха ли те?

— Какво са направили и какво не, не е твоя работа.

— Напротив, моя работа е — поправи я той. — Тези мъже нямат чест. Заслужават да умрат.

— Ти не си този, който трябва да вземе подобно решение.

— Разбира се, че съм — отвърна той. — Ти ще бъдеш моя съпруга.

— Само така си мислиш.

— Не просто си мисля, знам — отряза я той, а гласът му беше леден. — Не мога да позволя на такива страхливци да живеят.

— Има друга причина, заради която трябва да ги оставиш живи — побърза да каже тя. Моля те Господи, помогни ми да измисля поне една. Тя наведе глава и се загледа в земята, докато се опитваше да измисли причина, и то достатъчно добра, че да го убеди.

— Чакам.

Тя също чакаше. Но Господ явно не бе в настроение, да й помогне.

— Няма да разбереш — прошепна тя.

— Какво няма да разбера?

— Ако убиеш воините на баща ми, аз не бих могла да се омъжа за теб.

— Така ли?

Гласът му звучеше така, сякаш се мъчеше да потисне смеха си. Тя погледна нагоре, за да види дали се усмихва, и с облекчение установи, че греши. Той изглеждаше толкова мрачен и намръщен, както и преди малко.

— Да, така. Казах ти, че няма да ме разбереш. Ако не беше езичник…

— Не съм езичник.

Тя не му повярва. Все пак той целият бе омазан в боя. Само езичниците имаха такива странни ритуали.

Конър реши, че е изгубил прекалено много време в разискване на този въпрос. Погледна към Куинлан с намерението да му заповяда да пусне воините, и то не защото некадърните й и неубедителни възражения му бяха повлияли. Не, беше заради страха, който видя в очите й, той промени мнението му. Мястото на този страх бе в сърцата на враговете му, не в очите на жена му. Една жена не биваше да изпитва страх от съпруга си.

Тя обаче не му даде възможност да покаже великодушието си.

— Чакай — почти изплака тя. — Колко важно е за теб, да стана твоя съпруга?

Той вдигна рамене. Според нея това говореше доста. Да, важно бе.

— Нямаш намерение да ми кажеш причините, поради които искаш да се ожениш за мен, нали?

— Нямам намерение да ти обяснявам каквото и да е било.

— Тогава, може би, аз бих могла да ти обясня своите — каза тя. — И тогава, вярвам, че ще ме разбереш. Ако не си езичник, как възнамеряваш да се ожениш за мен? Смяташ само да съобщиш на роднините и приятелите си, че си взел булка? Или ще има церемония със свещеник, който да изслуша обетите ни, и да благослови съюза ни?

— Ще има свещеник.

Тя го изгледа накриво.

— Истински свещеник в църква?

Тогава той се усмихна. Просто не можа да се въздържи. Тя бе толкова мнителна.

— Ще има истински свещеник — обеща той.

И изведнъж тя победи. Бързо благодари на Господ за помощта, като му обеща по-късно да коленичи и да измоли прошката му за всичките си прегрешения и отново заговори.

— И как точно смяташ да ме накараш да повторя обета си пред божия човек?

— Ще го сториш.

— Мислиш ли?

Улучи много точно, слабото му място. Нямаше как да знае колко важно е за него, тя да се съгласи да се омъжи доброволно. Не го притесняваше поведението на свещеника или на Брена по време на церемонията. Алек Кинкейд бе този, който го притесняваше. В момента отношенията на Конър с брат му бяха доста нестабилни, и ако Брена му кажеше, че е била принудена и не е съгласна с този брак, щеше да настане ад. Нямаше да се съгласи, ако Алек реши да върне Брена на МакНеър. Ако все пак това се случеше, той щеше да застане срещу брат си.

Тя се зарадва да види как усмивката му се стопява.

— Сега вече ме разбираш, нали? — каза тя. — Искам от теб да пуснеш воините на баща ми да си вървят, без оръжия. Нека сами решат при МакНеър ли ще отидат или ще се върнат при баща ми.

Тази луда жена мислеше, че спасява живота на воините. Но Конър знаеше много добре какво ще последва. МакНеър, щеше да ги измъчва, за да им отмъсти, баща й обаче щеше да е два пъти по-суров. Конър не би се учудил ако ги убиеше за това, че го бяха опозорили.

— И ако се съглася с тази сделка? — попита той, опитвайки се да прикрие веселите нотки в гласа си. — Ще се съгласиш ли да се омъжиш за мен? Ще се съгласиш ли и ще приемеш ли?

— Има ли разлика между двете?

— Има разлика — отговори й той. — След време ще я разбереш.

— Очакваш от мен да ти дам думата си, без дори да знам какво обещавам?

— Очакваш от мен да пусна дванадесет страхливци, които тровят въздуха, който дишам?

Сега той й се мръщеше и тя нямаше как да не се притесни, че може да промени мнението си. Реши да не предизвиква съдбата. Все пак тя бе победила, нали?

Лошото бе, че въобще не се чувстваше като победител.

— Ще се съглася и ще приема.

— Имаш добро сърце.

Тя се трогна от комплимента.

— Благодаря ти.

— Не беше комплимент — сряза я той, — за в бъдеще гледай да се отървеш от тази слабост.

Тя направо онемя. Как можеше да се съгласи с подобно нещо.

Хората му бяха също толкова странни, колкото и самия той. Когато им нареди да пуснат воините да си ходят обезоръжени, те дори не опитаха да скрият разочарованието си. Цупеха се като малки деца. Докато гледаше към планинците, изведнъж леърдът им я задърпа нанякъде. Куинлан й се усмихна.

Мъжът, на който тъкмо бе обещала да го приеме не й проговори, докато не се отдалечиха от останалите.

— Брена?

— Да.

— Няма винаги да бъда толкова търпелив.

Знаеше, че е сериозен, но въпреки това й се искаше да се смее и да плаче едновременно. Бързо губеше контрол над емоциите си, но опита да се успокои. Трябваше да остане спокойна, за да измисли как да се измъкне от този кошмар.

Господи, в какво се беше забъркала?

По дяволите всичко, нищо от това не бе по нейна вина. Тя знаеше истината, макар да се съмняваше, че някой от семейството й би я разбрал, особено баща й. Когато я изпращаше на вратата, преди да тръгне за дома на МакНеър, тя каза на близките си, че ще направи нещо необмислено. Баща й със сигурност щеше да помисли, че е станало именно това.

— Ако баща ми ме обвини за този брак, ще трябва ти да му обясняваш какво се е случило. Не аз съм измислила всичко това и ти ще му го кажеш. Обещай ми.

Той не й отговори. Знаеше, че я е чул, защото в притеснението си, беше започнала да крещи.

— Обещай ми — заповяда тя.

Той я повдигна и я сложи да седне на коня, и въпреки че това бе много мило от негова страна, тя не му благодари.

Но хвана ръката му, точно когато я пускаше.

— Обещай ми — помоли се за пореден път.

— Съмнявам се, че някога отново ще видиш роднините си. Притесненията ти са глупави.

Той реши, че е бил много разумен.

А тя, че беше извънредно груб. Очите й се напълниха със сълзи при мисълта, че никога повече нямаше да види роднините си.

Избута ръката му настрани.

— Ще ги видя отново. Не можеш да очакваш от мен… Майка ти на те ли е учила да не обръщаш гръб на някой, който в момента разговаря с теб?

Конър не можеше да повярва на ушите си. Тя го критикуваше! Никой никога не му бе говорил с такова неуважение, а да го критикува жена, това дори не можеше да си го представи.

Бог му бе свидетел, нямаше никаква представа как трябва да постъпи. Ако беше мъж, Конър знаеше точно какво щеше да последва, но тя определено не беше мъж и положението, в което се бе озовал го объркваше. Брена определено не бе като жените, които познаваше. Повечето от тях го отбягваха, а тези, които имаха достатъчно смелост да се сближат с него, винаги стояха с наведени глави и прекалено смирени в неговото присъствие.

Но и реакциите му спрямо Брена, бяха по-различни. Тя го караше да се смее, дори когато му се мръщеше насреща. В интерес на истината, бе освежаваща промяна на фона на останалите жени в живота му и той дори не можеше да си я представи трепереща от страх пред себе си. И въпреки че именно странното й поведение му доставяше невероятно удоволствие, знаеше, че ще направи голяма грешка ако й позволи да мисли, че винаги щом му се опълчи, ще излиза невредима от схватките помежду им. Нямаше да е добре за отношенията им, ако започнеха така. Той щеше да бъде неин леърд, и тя трябваше да научи, какво точно означава това. Но щеше да я накаже друг път. Сега реши да бъде по-сговорчив, затова сложи ръка на бедрото й, стисна я нежно и я погледна право в очите.

— Все още не разбираш и поради тази причина ще бъда търпелив с теб.

— И какво точно не разбирам?

— Мястото ти в моето домакинство. Скоро ще разбереш каква огромна чест ти оказвам, като те вземам за своя съпруга.

Очите й потъмняха като буреносен облак. Боже, бе още по-красива, когато се ядосаше.

— Ще разбера, така ли? — попита тя.

— Да, ще разбереш.

Тя постави ръката си върху неговата и започна да го стиска с всичка сила.

— Предполагам, че бих могла да отстъпя тази огромна чест на някоя друга жена, която ще я оцени — предложи тя.

Той се направи, че не е чул хапливата й забележка и продължи.

— Докато не се научиш да оценяваш дара, който ти давам, очаквам от теб да не споделяш мнението си, освен ако някой не ти го поиска. Няма да толерирам неподчинение. Сега искам да ми обещаеш, че ще го сториш.

Тя не бе нито особено впечатлена, нито уплашена от грубите му заповеди. Но все пак една жена не можеше да понесе всичко, и тя всеки момент щеше да рухне. Прииска й се да се събуди най-после от този кошмар.

— И никога няма да мога да изказвам мнението си? — попита тя.

— Когато някой от хората ми е около нас, не, няма да можеш да изказваш мнението си — отговори той. — Когато сме само двамата, можеш да правиш каквото пожелаеш.

— Може ли да си отида у дома?

— Това е невъзможно.

Тя въздъхна. Ако се върнеше у дома, това означаваше да се изправи пред баща си, но докато някой не му обяснеше цялата тази ситуация, тя честно казано, нямаше особено желание да го види отново.

— Ще ти дам моето обещание, ако и ти ми обещаеш, че ще обясниш всичко на баща ми.

— Нямам намерени да ти обещавам каквото и да е било.

— Нито пък аз на теб.

Той не обърна внимание на думите й.

— Въпреки всичко, заради това, че очевидно ти си доста изплашена от баща си и за бъдещето си, реших да направя изключение. Ако някога видя баща ти, ще му обясня какво се случи.

Тя обаче реши и да поставя условия.

— Но няма да му казваш за предложенията, които някога съм ти отправяла. Въпреки че тогава бях дете, съмнявам се, че баща ми ще прояви разбиране.

— Няма да споменавам за предложенията ти.

Тя се усмихна лъчезарно.

— Благодаря ти.

Той погледна надолу към ръката й, която, докато му благодареше, великодушно потупваше неговата. Не можа да се сдържи да не я подразни.

— Не смяташ ли да ми се отплатиш по някакъв начин, задето оставих английските воини живи?

Тя си дръпна ръката от неговата.

— Нямам намерение да ти се отплащам за нищо.

— Ще го направиш.

Обичаше последната дума да е негова. Брена го видя да се усмихва, преди да й обърне гръб. Какво странно чувство за хумор имаше той. Дали всички хора, които живееха в Планините имаха толкова странно чувство за хумор? Брена се надяваше да не е така. В името на всичко свято, как въобще щеше да живее с такива хора?

Мили Боже, тя вече мислеше за бъдещето си с варварина. Какво й ставаше? Би трябвало да съставя план за бягство, а не да се чуди какво би било да живее с него.

Тя се озадачи. Беше по-спокойна и истински благодарна, когато й обеща да говори с баща й, но въпреки това нямаше причина да вярва, че той ще изпълни обещанието си. Реши, че има само една причина за странното й поведение.

— Размъти ми мозъка, както Беатрис… Мили Боже, Беатрис…

Беше забравила за камериерката си. Горката жена сигурно се криеше ужасена някъде в храстите наоколо.

Брена скочи, и хукна към воините на баща си. Сега те стояха прави и мълчаливо оставяха оръжията си. Никой не я погледна, когато ги повика и затова тя се приближи към тях. Куинлан я спря като й препречи пътя. Не я докосна, просто стоеше пред нея и не й позволяваше да направи нито една стъпка напред. Останалите също се приближиха и застанаха между нея и воините на баща й.

Ако не знаеше каква бе истината, би помислила, че те се опитват да я защитят от воините на баща й. Но тази идея бе прекалено абсурдна, за да се замисля над нея, затова тя реши, че те са просто груби.

— Бих искала да говоря с тях.

Куинлан поклати глава.

— Няма да се хареса на господаря ви.

Той не й беше господар, тя бе англичанка, за Бога, но знаеше, че няма да получи това, което иска ако спори с тях. Имаше нужда от сътрудничеството им, не от гнева им.

— Съмнявам се, че вашият леърд ще има нещо против — каза тя. — Ще отнеме само минутка. Обещавам.

Куинлан неохотно се подчини. Отмести се от пътя й, кръстоса ръце зад гърба си и каза.

— Може да говорите с тях от тук.

Тя не се забави нито миг.

— Харолд, моля ви, не забравяйте Беатрис. Тя се крие близо до потока. Ще съм ви задължена ако я върнете жива и здрава у дома.

Въпреки, че Харолд не погледна към нея, той кимна в съгласие.

— Ще кажете ли на родителите ми да не се притесняват?

Харолд измърмори нещо под мустак, но тя не успя да го разбере. Опита да се приближи, за да го чуе какво си шепти, но Куинлан протегна ръка пред нея, за да я спре.

Тя погледна сърдито към планинеца, красноречиво показвайки, какво мисли за протегната му ръка, и отново се обърна към Харолд.

— Какво каза? — попита тя. — Не мога да те чуя.

Воинът най-после я погледна.

— Баща ви ще тръгне на война заради тази жестокост, милейди. Това казах.

Тя се почувства така, сякаш сърцето й падна в петите.

— Не, не, той не бива да започва война заради мен. Накарайте го да разбере Харолд — спря да говори щом усети паниката в гласа си, пое дълбоко дъх и прошепна: — Няма да позволя някой да се бие заради мен. Кажи на баща ми, че съм искала този брак да се състои. Аз помолих планинеца да дойде за мен.

— Но вие не искахте ли да се омъжите за МакНеър? — Харолд изглеждаше доста объркан.

— Не, не, никога не съм искала да се омъжа за МакНеър. Исках… — мили Боже, бе толкова притеснена, че не можеше да си спомни името на планинеца. — Исках…

Погледна умолително към Куинлан.

— Как е името на леърдът ти? — прошепна тя.

— Конър МакАлистър.

— МакАлистър — повтори тя. — Исках да се омъжа за МакАлистър. Моля те, напомни на баща ми, че е виждал бъдещият ми съпруг преди много години.

— Трябва да тръгваме, милейди — каза Куинлан, защото забеляза, че Конър ги наблюдава от другия край на гората. Леърдът не изглеждаше много щастлив от това, което виждаше.

— Само още секунда — помоли тя и не даде време на Куинлан да й откаже. — Харолд, кажи на баща ми да не се притеснява за мен. Искам той да се радва на моето…

— Вашето какво, милейди?

Едва успя да изговори думата.

— Моето щастие.

Тя се затича назад към коня си и вече бе на седлото, когато Конър застана до нея. Беше възседнал огромен черен жребец, който изглеждаше също толкова страшен, колкото и господарят му.

Тя направи грешката да го погледне и изпусна юздите, щом видя гнева в очите му. Затова веднага сведе глава и се престори, че е много заета с това да се настани по-удобно, за да не може той да разбере, че умишлено се бави, уплашена от гнева му.

Той нямаше да позволи да го отбягват. Нима тя наистина си мислеше, че би повярвал на опитите й да го защити от гнева на баща й? Дори мисълта за това бе обидна и смешна.

Той мълча, докато Брена не се изравни с него, и тогава хвана брадичката й, повдигна лицето й към своето и я накара да го погледне.

— Защо?

Тя знаеше какво я пита, но дори не направи опит да се престори, че не знае.

— Войната означава смърт — отговори тя.

Той кимна.

— За някои мъже, да — съгласи се с нея.

— Дори и един мъж, ще бъде предостатъчен — обясни тя. — Не искам никой да се бие заради мен. Татко има голяма армия, но въпреки това би било трудно и ненужно да идва за мен. Ще настоява да води воините си и аз не мога да му помогна по никакъв начин, освен да се притеснявам, че ти ще…

— Аз ще… какво?

— Че ти ще го убиеш.

Той изглеждаше спокоен. Искаше й се да има силата да го бутне от коня му. Той беше горд и арогантен мъж, и тя използва и двете му качества, за да го накара да помисли, че го смята за, непобедим на бойното поле. Дори и да бе истина, това, че той имаше доста предимства — беше по-млад, по-едър и очевидно по-силен, — баща й щеше да компенсира тези предимства със стратегия и численост. Щеше да последва клане и най-вероятно Конър МакАлистър щеше да свърши на дъното на някоя яма, пълна с трупове.

Защо тогава излъга Харолд? Ако трябваше да бъде честна пред себе си, и тя не знаеше защо. Току-що бе подпечатала собствената си присъда пред баща си, защото, когато получеше съобщението й, той щеше да побеснее. Нямаше да помисли разумно, нито да си даде време да осъзнае, че тя не е имала възможност да подготви тази измама. И то не защото не би се сетила да го направи, а защото просто не би имала време.

Баща й щеше да я обвини, да й обърне гръб и да се отрече от нея. Но щеше да остане жив, за да я мрази. И никой нямаше да умре.

— Няма да създавам неудобства на баща ми. Както и да е, вече осъзнах, че моите желания нямат значение. Леърд МакНеър, е изпратил свита, която да ме посрещне, и съм сигурна, че хората му, ще ви избият. Очаквам да пристигнат всеки момент.

— Не, те няма да тръгнат след теб.

Изглеждаше толкова сигурен. Щеше да й отнеме прекалено много енергия, за да се ядоса, а тя вече бе прекалено изтощена от притеснения. Мъката по семейството й бе толкова силна, че дори нямаше сили да изтрие сълзите си.

За нещастие щеше да има много време да се самосъжалява. Те напуснаха горичката няколко минути по-късно и никой не й проговори, чак до късно вечерта. Беше притисната между двама воина с каменни лица, които дори не я поглеждаха. Джили, кротката й кобила, не харесваше присъствието им също толкова, колкото и тя самата.

Конър не се виждаше никъде. Той изчезна нанякъде преди повече от час и още не се бе върнал.

Един разговор, щеше да разведри обстановката, но изглежда никой нямаше желание да говори с нея. След като ги наблюдава известно време, осъзна, че те са заети да се грижат за безопасността на малката им групичка. Постоянно се оглеждаха за някаква опасност, която би могла да ги дебне от храстите покрай пътя.

Трябваше да си признае, че се чувстваше далеч по-сигурна, виждайки колко предпазливи са те. През живота си неведнъж бе наранявана, но от майка си бе научила, че ако отправи няколко молитви към небето за изгубените души, ще й стане по-леко. Не разбираше как болката й ще им помогне да намерят пътя, разбира се, но правилата са си правила и тя трябваше да се опита да ги спазва.

И в момента, наистина й беше неудобно. Знаеше, че като се покае за миналите грехове, малко ще й олекне. Но все пак не беше нужно и Джили да страда. Тя започна да се изморява и походката й се забавяше с всяка стъпка, която правеше, нагоре по стръмния хълм. Конете като нея не бяха нито отглеждани, нито обучавани за едно толкова дълго пътуване. Горкото животно се потеше обилно и се напрягаше до крайност да продължи да върви.

Брена не знаеше, с кого трябваше да поговори, за да спрат за почивка. Конър щеше да бъде първият й избор, разбира се, но той не бе тук и тя трябваше да помоли някой друг с надеждата да се съгласи.

Не смяташе, че е добра идея да се обажда точно сега. Сериозните им изражения и очевидното им напрежение й подсказаха, че преминават през вражеска територия.

Зачуди се, дали Конър има някакви приятели. След няколко минути размисъл, тя реши, че няма такива. И за това можеше да вини единствено себе си.

Леърдът се държеше агресивно, като ранена мечка.

Сравнението я накара да се усмихне. Тогава си спомни за горката Джили. Реши да говори с Куинлан за притесненията си и се протегна, за да докосне ръката му и да привлече вниманието му.

Той реагира така, сякаш го бе ударила. Щом си дръпна ръката, той се обърна и й се намръщи, задето го притеснява. Преди да му прошепне за опасенията си, той й заповяда да пази тишина, като сложи пръст на устата си. Тя му посочи към Джили.

Воинът не беше сляп. Със сигурност виждаше колко изморен и изтормозен е конят й.

Куинлан не сподели опасенията й. Той просто пришпори коня си напред. Тя го наблюдаваше мълчаливо, докато не се скри сред дърветата.

Въпреки това, тя не остана незащитена. В секундата, в която Куинлан напусна позицията си, друг воин веднага се премести и зае мястото му.

И така продължиха. Тя вече започваше да се изморява. Предположи, че Куинлан е отишъл да доведе Конър, но ако беше така, им отнемаше страшно много време да се върнат. Тя си затвори очите само за минута или две, и когато ги отвори отново, Конър бе зад нея. Бе я вдигнал върху коня си и я наместваше в скута си. Бе прекалено уморена, за да го отблъсне и последната й мисъл, преди да заспи, бе да се увери, че не се е облегнала или излегнала върху него.

 

 

Когато се събуди, се бе увила около него. В съня си се бе завъртяла с лице към него, бе обвила ръцете си около врата му, където пръстите й лежаха върху топлата му кожа, и по някакъв начин се бе изкатерила високо в скута му. Лицето й се беше сгушило в свивката на врата му. Топлината, която излъчваше тялото му я сгряваше много по-добре дори и от дузина дебели вълнени одеяла. Чувстваше се прекрасно.

Също така обаче беше и унизително. Устата й бе отворена и на сантиметри от кожата му, което направи положението й още по-притеснително. За щастие си спомни за Джили и успя да потисне неудобството си. Колко дълго можеше да продължи конят й, преди да се строполи на земята? Брена опита да се дръпне от Конър и да им каже да спрат, преди кобилата й да се е наранила, но той обви ръката си около кръста й, и не й позволи да се отмести и на сантиметър от него.

Тя го шляпна с ръка през гърдите, за да й обърне внимание. Неговият отговор бе едно стисване, което я остави бездиханна, очевидно мълчалива заповед да се държи прилично и без съмнение, ако имаше възможност да вдигне поглед към лицето му, щеше да види, че се е намръщил. Мъжът почти не правеше друго.

Но тя грешеше, Конър се усмихваше и страшно много се забавляваше от дързостта й. Знаеше, че я плаши, неведнъж бе виждал тревога в погледа й, но трябваше да признае, че в повечето случаи се чувстваше леко гузен, а сега тя го пошляпваше. Каква противоречива жена бе тя. Ако се страхуваше от него, защо се опитваше да го провокира? Някой път, когато нямаше да има толкова грижи на главата, трябваше да я попита защо се държи така.

Тъкмо бе решила да се разкрещи, като някоя полудяла жена, когато в последния миг стана нещо, което я спаси да не стане за смях. Конър бе решил да спрат за през нощта. Беше толкова благодарна, че забрави да го наругае задето бе оставил Джили най-отзад. Щеше да даде на кротката си кобила цяла седмица почивка, за да се възстанови.

Конър слезе пръв от коня, преди да се обърне, за да й помогне. Обаче не можа да го направи, защото тя се плъзна и слезе от другата страна на жребеца.

— Не използваш ли седло?

— Никой от нас не използва.

Тя го подмина и изтича към кобилата си. Краката я боляха ужасно при всяка стъпка, която правеше, и не можеше да си представи болката, която сигурно изпитваше Джили. Забеляза, че собственото й седло липсва, и реши, че някой от мъжете го е махнал, за да може на кобилата да й бъде по-леко.

Конър не й позволи да се погрижи за Джили. Той възложи тази задача на Оуен, воинът с белязаното лице и усмивка, която според Брена бе доста чаровна. Тя го затрупа с препоръки, как трябва да се погрижи за кобилата й, благодари му за помощта и го проследи с поглед на загрижен родител как отвежда Джили на една полянка, огряна от лунната светлина. Кобилата изглеждаше доста кротка и това бе знак, че наистина не се чувства добре. В миналото обикновено се нахвърляше на всеки, който се бе опитвал да се погрижи за нея, освен стопанката й.

Брена спря да се притеснява, че кобилата може да нарани Оуен, и тръгна да търси багажа си.

Долчинката, в която Конър реши да пренощуват бе напълно обградена от гъста гора. Земята и дърветата бяха обагрени в кафяви и зелени цветове, а тук-там лилави цветенца тъкмо се пробуждаха от зимния си сън. Балдахин от златистозелени клони образуваше арка над тях. Широк лъч от северното сияние се прокрадваше през клоните на дърветата и образуваше тясна пътечка, която Куинлан й обясни, че води до малко езерце в южния край на долчинката.

Оставиха Брена за малко, но след десет минути Конър реши, че е стояла достатъчно време сама и отиде да я доведе. Намери я коленичела, до чантата с вещите си, да рови вътре и да си мърмори под носа. Около нея имаше разхвърляни дрехи.

Всъщност тя не мислеше много за това, което вършеше. Умът й бе зает да съставя план, с помощта на който да се измъкне от положението, в което се намираше. За щастие, времето бе на нейна страна и веднъж щом се успокоеше, непременно щеше да измисли нещо.

Конър, застана зад нея и зачака тя да го забележи.

След няколко минути той загуби търпение, наведе се, взе кърпата й за лице и й я подаде.

— Това ли търсиш?

— Да, благодаря ти — отвърна тя разсеяно. — Сигурно съм я изпуснала само преди секунда, и не съм забелязала. По принцип съм много наблюдателна.

Той реши да не я поправя. Не й бе върнал синята панделка, която бе изпуснала преди няколко часа. Прииска му се да я задържи за известно време, за да му напомня, че наистина си е взел жена. Все пак не беше задължително да помни подобна незначителна подробност.

— Измий си лицето, Брена. Устата ти е покрита с боя.

Тя се изправи толкова бързо, че за малко не падна по гръб.

— Не съм си боядисвала лицето.

Дори само представата за това я ужасяваше. Само жени от тяхната ужасна родина, биха направили нещо толкова езическо.

— От моята боя е.

— Как твоята боя е… Сега си спомням. Точно когато ме измами, да те помоля да се ожениш за мен, ти каза, че си съгласен и тогава ме целуна без позволението ми.

— Да — съгласи се той, само за да я накара да побърза. Според него, лекото докосване на устните му до нейните, въобще не можеше да се нарече целувка, а просто символичен жест.

— Свещеникът ни чака, побързай и се измий.

Тя не повярва на ушите си. И отново се изправи рязко.

— Сега? Свещеникът ни чака, сега? Защо ни чака?

Конър бе напълно озадачен от поведението й. Брена се държеше сякаш всичко това й идва изневиделица.

— Тук е, за да направи каквото е нужно — обясни й той.

Тя настояваше да научи повече.

— Каквото е нужно?

— Не е възможно да си забравила толкова бързо — каза той раздразнено. — Сватбата ни.

— Сега? — почти изпищя тя. — Искаш да се оженим сега?

Тя прокара пръсти през косата си, а после започна да кърши ръце, и Господи, беше му се разкрещяла, знаеше, че е нередно, но не успя да се сдържи. Конър изглеждаше толкова ледено спокоен. Той беше луд, ако смяташе, че ще се омъжи за него веднага.

— А ти какво очакваше?

Тя бе твърде зашеметена, за да му отговори смислено.

— Какво съм очаквала ли? Очаквах да имаме време.

— Време за какво?

Искаше да му изкрещи, че й трябва време да измисли как да се измъкне от този ужасен кошмар, но не можеше да го направи.

— Време да ме… да ме заведеш в дома ти. Да, точно това очаквах. Имам нужда от време, за да подготвя хубава сватба.

— В такъв случай се оказва, че ти спестявам тези грижи. Можеш да ми благодариш по-късно.

— И време за теб, за да можеш да се осъзнаеш — изпусна се тя.

— Няма нужда. Знам какво правя.

Изведнъж й се зави свят и разбра, че за първи път в живота си щеше да припадне. Тя се обърна и отиде да седне на брега на езерото. Затвори очи и се опита да измисли някакъв план докато светът неконтролируемо се въртеше около нея. Да, имаше нужда от план. Какъвто и да е план! Беше я обхванала такава паника, че мозъкът й отказваше да й помогне. Щеше да поздрави свещеника, да, разбира се, че щеше да го поздрави и да разговаря с него, щеше да му обясни, че би била щастлива да сподели храната си с него и да му даде възможност добре да си почине. Би могъл да я омъжи за онзи мечок и на сутринта. Все пак щеше настоятелно да предложи, да умолява, ако трябва, да почака малко по-дълго — месец или два или десет, защото встъпването в свещен брак си беше сериозно начинание и ако дотогава Конър все още не бе осъзнал грешката си, щеше да започне да шие сватбената си рокля.

Конър бързо губеше търпение. Какво правеше пък сега? За Бога, вече му омръзна и съпротивата й започваше да му досажда. Той реши да вземе нещата, включително и Брена, в свои ръце. Взе кърпата й, потопи я във водата, и клекна пред нея. Преди тя да успее да му избяга, той хвана брадичката й и започна да почиства лицето й.

Не беше нежен. Лицето й се зачерви докато свърши, и той се зачуди, дали не е бил прекалено груб към нежната й кожа, или тя се бе изчервила.

— Да свършваме с това — нареди той.

Повдигна я да стъпи на краката си и я повлече след себе си.

— Най-накрая разбрах. Мъртва съм, нали? Умряла съм от страх, още първият път, когато те видях, и сега плащам за греховете си. Господи, не бях толкова лоша в действителност, нали?

Конър игнорира брътвежите й и положи максимални усилия да скрие усмивката си. Боже, тя бе доста емоционална. Поне не плачеше. Свещеникът щеше да помисли, че е била принудена на този брак, ако плачеше по време на церемонията. Разбира се, той я принуждаваше, но не желаеше отец Синклер да го знае. Също така беше вярно, че Конър определено не желаеше да се обвързва с жена, която плаче непрестанно. Такива жени го изнервяха, и ако можеше да избира, би предпочел да си вземе гневна жена, а не такава, която да плаче всеки божи ден.

Брена не беше в настроение да плаче. Искаше й се да убие някого, и Конър бе първият й избор. Чудеше се какъв ли грях бе сторила, та Господ я наказваше с този брак. Все пак това не беше нещо обикновено, а свещен съюз.

Нейната сватба. Нямаше да бъде такава, каквато си бе мечтала, когато беше по-малка. Бе очаквала да се омъжи в семейната църква, обградена от семейството и приятелите си. А какво получаваше? Група невъзпитани воини и свещеник, който не изглеждаше достатъчно възрастен, за да е завършил църковното си обучение.

Само гордостта я възпря да не направи сцена. Всички следяха с очи приближаването й, докато вървеше под ръка с Конър, и веднага щом стигна до свещеника, тя пусна ръката му и направи дворцов реверанс.

— Ще започваме ли? — попита свещеникът, след като хвърли загрижен поглед към Конър.

— Сега? — проплака тя.

Конър въздъхна продължително.

— Ще спреш ли да задаваш този въпрос?

— Има ли нещо нередно? — попита объркано свещеникът. Той зададе въпроса на Конър и се намръщи срещу него. — Трябва да ви кажа, господарю, че не одобрявам да пристъпите в тайнството на брака, покрит с цветовете на войната. Ще трябва да давам много обяснения на висшестоящите над мен, както и на Алек Кинкейд. Какво да му кажа?

— Кажете му, каквото смятате за нужно, отче. Моят брат, в крайна сметка, ще разбере всичко.

Свещеникът кимна.

— Много добре. Милейди, дойдохте ли тук по своя воля. Съгласна ли сте да се омъжите за леърд Конър МакАлистър?

Всички се бяха втренчили в нея, докато тя обмисляше отговора си. Тя бе дала дума и Господ да й е на помощ, но воините на баща й бяха живи и здрави, когато си тръгнаха, което значеше, че Конър бе изпълнил своята част от сделката. Сега бе неин ред.

Свещеникът изобщо не се притесняваше от объркването на булката. Беше виждал нервни булки, разбира се, но откакто бе станал свещеник бе бракосъчетал толкова много двойки, че вече нищо не можеше да го изненада.

— Свещеникът очаква отговорът ти, Брена — каза й Конър с глас, в който се долавяха заплашителни нотки.

— Да, той чака, господарке — рече Куинлан, с успокояващ глас, надявайки се да я накара да се отпусне.

Тя най-накрая отстъпи пред неизбежното.

— Да, отче, разбира се, но…

— Трябва да кажете точните думи, милейди. Църквата изисква от мен, да чуя как признавате, че се омъжвате за Конър МакАлистър по своя воля.

— Сега?

— Брена, кълна ти се, че ако чуя отново тази дума… — започна Конър.

Изнервена, Брена най-накрая си спомни за малкия жалък план, който бе измислила.

— Отче, ние не се запознахме както трябва. Дори не знам името ви. А би трябвало, не смятате ли? Мисля, че трябва да вечеряме заедно, и двамата може да се поопознаем, малко, и тогава ще можете да си вземете дълга почивка, а утре, ще отидем в църквата ви, а ако нямате църква ще продължим, докато не намерим такава, и вие ще ме инструктирате, за да бъда подготвена за това велико тайнство, и аз…

Тя изведнъж млъкна.

— Цветове на войната ли казахте, отче? Той цветове на войната ли каза? Конър МакАлистър носи цветовете на войната по време на моята сватба?

Тя нямаше намерение да крещи на свещеника, но трябваше да бъде честна поне пред Господ, търпението й се бе изчерпало. Просто не можеше да понесе повече. Не се интересуваше кой ще живее и кой ще умре, дори ако тя беше тази, която щеше да убива. Само едно нещо имаше значение в този момент. Цветовете на войната.

Тя насочи яростта си към Конър. Беше му толкова ядосана, че очите й се напълниха със сълзи.

— Няма да го направя.

Свещеникът остана с отворена уста. Никога не бе чувал някой да си позволява да говори на леърд МакАлистър с такъв тон, освен Алек Кинкейд, разбира се, но той можеше да му говори с какъвто тон си пожелаеше, а това, че именно жена показваше такава дързост, едновременно го изумяваше и забавляваше. Ако преживееше този ден, щеше да запомни всяка дума, за да я разказва на приятелите си.

Конър си помисли, дали да не пробуди страха й от Бога, за да я успокои, но сълзите й го разтърсиха. Не можеше да си представи защо цветовете на войната я разстроиха толкова много, но тя изглеждаше съкрушена, а той знаеше, че няма да може да свърши с церемонията и да я направи своя съпруга, докато не я накара да му съдейства.

Боже, какво неудобство.

— Брена, не ми повишавай глас — той умишлено се постара да звучи разумно. Заплашително, но все пак разумно.

— Няма да носиш, цветовете на войната, по време на сватбата ни.

Ако трябваше да бъде честен, тя звучеше толкова заплашително, колкото и той. Не можа да се сдържи да не й се възхити.

— Искам да приключим с това.

Тя пусна ръката му и скръсти своите пред себе си.

— Ще чакаме.

— Ако си мислиш, че…

— Никога повече няма да те помоля за нещо друго.

По дяволите, тя изглеждаше така, сякаш всеки миг щеше да заридае. Не осъзнаваше ли, че беше на път да стане негова жена? Това бе чест, а не смъртна присъда.

Въпреки това, булката му явно не го разбираше. Един от тях трябваше да бъде разумен, и той предположи, че честта ще се падне на него.

— Това наистина ли означава толкова много за теб?

Тя не можеше да повярва, че й задава толкова нелеп въпрос. Тайнството на брака, бе благословено събитие, всеки го знаеше, и като заставаше пред свещеника в цветовете на войната, той обиждаше Господ, свещеника и самата нея.

— Много е важно за мен.

— Добре тогава, но това е последният път, когато се съгласявам с твоите условия.

Конър спря, за да погледне към хората си и те всички кимнаха в съгласие с решението му. Тогава се обърна към опърничавата си булка.

— Ясен ли съм?

— Ясен си и аз го оценявам.

Изведнъж й се прииска да се усмихне, но се сдържа и изчака Конър да мине покрай нея. Докато минаваше, той изръмжа тихо. И тя се усмихна. Просто не успя да се въздържи. За пръв път от много време насам, тя не се страхуваше от бъдещето си, но изведнъж се опомни, и осъзна, че не мисли разумно. Конър се бе съгласил с нея, което означаваше, че не е пълен варварин. Това не бе достатъчна основа за брака им, но тя щеше да живее с този мъж до края на дните си, а и в момента беше твърде отчаяна. Щеше да вземе каквото може, дори и това да бе, една-единствена искрица надежда.

Тя продължи да се усмихва, докато не се сети за езичниците с боядисани в синьо лица, които яздеха с годеника й.

Изпълнена с възмущение, тя се обърна към тях.

— Смятате ли да присъствате на сватбата?

Нямаше нужда да казва нищо повече. Куинлан и останалите й се поклониха, преди да забързат да настигнат своя леърд.

Те не се съпротивляваха толкова ожесточено, колкото Конър. Няколко от тях, дори се обърнаха, за да й се усмихнат. Очевидно искаха да направят приспособяването й по-леко. Тя нямаше намерение да вярва на някой от тях, разбира се, затова реши да ги последва, само за да се увери, че няма да променят мнението си в последната минута. Повярва им обаче, когато видя как коленичиха на брега на езерцето и остана там, докато те разговаряха помежду си.

Тъй като бе загрижена за някои много по-важни неща, тя дори не се сети, че, за да отмият боята от себе си, мъжете трябваше да съблекат дрехите си, преди да влязат във водата. Бе заета да се радва на незначителната си малка победа и не мислеше за нищо друго.

Първо на земята паднаха коланите им. Тя се стресна и ужасено затвори очи. Но не бе достатъчно бърза и видя гърба на всеки от тях, преди да се потопят в езерото.

После те започнаха да се смеят. Тя нямаше нищо против, макар да бе сигурна, че знаят, че е била там през цялото време и сега сигурно се смееха на нея.

Свещеникът дойде зад нея.

— Не бяхме представени един на друг, милейди. Името ми е отец Кевин Синклер, син на Ангъс Синклер от Нийдърхилс.

— За мен в удоволствие да се запозная с вас, отче. Името ми е Брена. Баща ми е барон Хейнсуърд, макар че се съмнявам да сте чували за него. Идвам от Англия.

— Така и предположих.

— Дрехите и говорът ми ме издадоха, нали?

— Да, издадоха ви — съгласи се той с усмивка, която Брена сметна за учудващо чаровна.

Свещеникът излъчваше топлина и благост, и за пръв път от много време, тя започна да се отпуска.

— Трябва да ви поздравя, Брена. Владеете езика ни, много добре за начинаещ.

— Но отче, аз съм учила келтски дълги години.

Той започна да заеква от притеснение и опита да се извини.

— Моля да ми простите. Исках да ви похваля, не да ви обидя.

— Не съм обидена, просто изненадана — увери го тя.

Той й се усмихна.

— Знаете ли, че смесвате двата езика, когато сте ядосана?

— Не, не знаех. Кога успяхте да забележите, тази особеност.

— Когато цветовете на войната ви подразниха. Аз също бях раздразнен, но не чак толкова много. Начинът, по който се опълчихте на Конър ме впечатли… бих добавил, че и него също. Не вярвам някой досега да му е говорил така, с толкова страст и ярост. Беше нещо невиждано.

— Не трябваше да се държа така. Не беше много възпитано, а аз съм дама, все пак. В характера ми е винаги да давам най-доброто от себе си, и да се старая да преодолея недостатъците си. Ако имате време, ще се радвам да изслушате изповедта ми, преди да се омъжа.

— С радост ще ви отделя време, милейди.

— Тогава, къде е най-близката църква?

— Имаме няколко църкви, но те са доста далеч от тук, затова след като нямаме такава за целта, всичко, което ми изповядате, ще бъде запазено така, сякаш сте се изповядали в божия дом.

Свещеникът вече приготвяше солта за изповедта й. Той хвърли няколко щипки от нея през рамото си. Щом приключи с пречистването, той дръпна двата края на въжето, висящо около кръста му, придържащо, кафявата му роба, и се обърна, за да потърси подходящо място.

Най-накрая си хареса един пън, седна на него и посочи на Брена да коленичи зад него.

Тя наклони глава и затвори очи. Той започна ритуала по пречистването, като с широк размах на ръката си я прекръсти и й нареди да започва.

Тя бързо изреди прегрешенията си, и когато свърши, започна да му задава въпроси в опит да забави неизбежното.

— Грешно ли е да се страхувам от бъдещето си? Не познавам Конър много добре. Той ме плаши, отче. Или просто си въобразявам?

Свещеникът не можеше да не признае, че не се страхува от Конър. Не беше очарован от характера му, както и всички останали, които го познаваха. И въпреки, че трябваше да предложи успокоение на душата й, бе длъжен да й каже истината, дори това да я уплаши още повече.

— Аз също не го познавам много добре, но съм чувал доста за миналото му, за да разбера защо характерът му е толкова твърд. Баща му загина, когато Конър бе съвсем млад, и той бе отгледан от Алек Кинкейд, който завърши това, което баща му бе започнал. Двамата мъже избраха да бъдат братя.

— Сигурна съм, че ще харесам брат му — прошепна тя, молейки се на Господ да е права.

Свещеникът от своя страна беше сигурен, че тя ще се ужаси от него. Но Господ му беше свидетел, че нямаше да й направи добро, ако споделеше точно сега това с нея.

— Никога не съм се притеснявал, какво да кажа в негово присъствие, нито съм говорил зад гърба му. Възрастта научи Кинкейд да изслушва, преди да действа, поне така са ми казвали, и по тази причина той не ме плаши така, както…

— Както го прави Конър?

— Момиче, недей да гадаеш сега какво искам да кажа. Начинът, по който реагират мъжете, около Конър, ме кара да бъда… по-предпазлив, когато съм около него. Опитайте се да запомните, че Господ винаги ще бди над вас. Неговите планове обикновено са прекалено сложни, за да ги разбираме.

Дали думите му трябваше да я утешат? И ако да, тогава защо й се искаше да заплаче?

— Ще бъда съвсем сама, отче — прошепна тя.

— Не, момиче, никога няма да бъдеш сама. Господ ще бъде с теб, а аз ще бъда наблизо. Смятам да служа на леърд Кинкейд, защото неговият изповедник почина преди три месеца, и там има голяма нужда от моите услуги. Никога няма да съм прекалено зает за вас, милейди, и ако някога имате нужда от мен, само трябва да ме потърсите.

Обещанието му я успокои, и тя побърза да го увери, че с радост прима приятелството и съветите му.

Конър и мъжете му ги наблюдаваха отблизо. Куинлан реши пръв да наруши мълчанието, като се обърна към Конър, който се бе облегнал на едно дърво, бе скръстил ръце на гърдите си и гледаше намръщено.

— Изглежда, че нямат намерение да свършват скоро — отбеляза Куинлан. — Смятам, че трябва да отидем да похапнем. Беше дълъг ден.

— Ще чакаме, без значение колко време ще отнеме. Но, кълна се в Господ, търпението ми е на изчерпване. Никой не може да има толкова много грехове. За бога, та тя дори не е живяла достатъчно дълго.

— Вероятно му изповядва някои от твоите грехове — ухили му се Куинлан. — Ако това е истина, може да й отнеме цял месец. — Воинът беше толкова доволен от собствената си шега, че се засмя високо. Звукът предизвика вълна от неодобрение в отец Синклер.

— Господарю, възможно ли е вашата лейди да размисли? — попита Оуен. — Или пък може да има нужда от малко време.

Куинлан завъртя отегчено очи.

— Разбира се, че има нужда от време.

След няколко минути, Синклер приключи. Беше на път да даде опрощение на Брена, когато тя го прекъсна.

— Мога ли да ви задам един въпрос?

Тя стисна ръцете си, една в друга, докато очакваше отговорът му. Синклер забеляза действията й и побърза да я успокои.

— Имаш колкото си поискаш време. За никъде не бързам.

— Те наблюдават ли ни? Наблюдават ни, нали?

— Да, наблюдават ни.

— Държах очите си затворени, както ми казахте, но знам, че Конър ни наблюдава. Прави го нали?

— Защо? Та той едва ни обръща внимание — излъга свещеникът.

Тя въздъхна.

— Ще направя всичко по силите си. Смятам, да му бъда добра съпруга. Благодаря за напътствията ви, отче. Оценявам времето, което ми отделихте. Вече съм готова.

Отец Синклер пристегна отново въжето на кръста си и най-после стана.

Той се обърна, с намерението да помогне на Брена да се изправи, но се оказа, че е нямало нужда. Конър вече беше до булката си и я повдигаше от земята.

— Ще желаете ли да изповядам греховете ви, господарю?

— Не.

Намръщеното му изражение накара отец Синклер да се изчерви. Той бавно се отдалечи, за да поздрави останалите мъже.

Конър не се интересуваше, колко рязко звучи гласът му. Той посвети цялото си внимание на Брена, за да я накара да го погледне. Помисли си, че ако я сплаши малко, ще му обръща повече внимание. Само Господ знаеше, че щеше да се почувства много добре ако го стореше и въпреки че бе доста детинска постъпка, той щеше да го направи, ако в този момент Брена не го погледна изненадано.

— Конър, не беше любезен.

— Наистина ли трябва да слушам това?

— Не, но сметнах, че трябва да ти го кажа. Няма значение. Любезен или не, аз още смятам да се омъжа за теб. Когато дам дума, аз я спазвам. Сега искам и ти да ми обещаеш нещо.

— Не.

Очите й станаха огромни от учудване.

— Но все още не си чул молбата ми. Как може да ми отказваш?

— Свещеникът чака.

Тя си наложи да бъде спокойна, защото точно сега имаше много по-важни неща, за които да мисли.

— Веднъж щом свещеникът благослови бракът ни, ти ще ми обясниш защо толкова държиш да се ожениш точно за мен и за никоя друга.

Той не видя нищо лошо в това да задоволи желанието й, въпреки, че му стана интересно, защо се интересува от причините му.

— Добре — съгласи се той. — Винаги ли смяташ така да се инатиш и да налагаш волята си?

— Не смятам, че бих го правила. — Тя побърза да смени темата, преди Конър да намери нещо друго, за което да я критикува.

— Благодаря ти, че позволи на отец Синклер да ме изповяда. Той също оценява търпението ти.

Той изглеждаше изненадан от благодарността й.

— Свещениците са най-могъщите мъже в Планините, любима. Не бих се осмелил да го прекъсна, дори да имах желание.

Тя забеляза, че свещеникът ги чака и хвана Конър под ръка.

— Отче, бих искала да започваме. Готов ли си? Аз съм мъничко нервна — довери му тя шепнешком.

— Няма нужда да се притесняваш. Веднага престани и се отпусни.

— Няма ли? — попита тя, чудейки се, как въобще ще направи подобен подвиг.

— Да, ще спреш да се притесняваш, защото най-накрая ще разбереш, че ще бъде много по-добре ако си с мен. Никоя жена, която е поне малко с ума си, не би пожелала да е омъжена за свиня като МакНеър.

Говореше толкова уверено, че тя просто не можеше да се усъмни в думите му. Тя реши да му повярва, по простата причина, че наистина нямаше друг избор. Искаше й се да има част от увереността му, а също и да се научи да бъде на негова страна, за да почерпи част от силата му. Нямаше да настоява за нищо, защото това, щеше да я накара да изглежда слаба пред него, а тя въобще не беше слаба. Не, не, тя просто бе нервна. Това бе всичко.

Когато осъзна, че всички я гледат, тя се насили да се усмихне, и изправи раменете си.

— Надявам се, да не объркам обета си. Нямах достатъчно време да реша какво трябва да ти кажа. Чудех се…

— Не, няма да чакаме повече. Справяш се много добре.

— Но аз…

Щом разпозна тревогата в гласа й, той отново я успокои, преди тя дори да успее да каже още една дума.

— Всичко ще е готово и ще се свърши, преди да разбереш.

Знаеше, че според него, тя говори за церемонията, и не го поправи. Беше решила да каже нещо много повече от обикновен обет, но знаеше, че той ще я накара да повтори точните думи по един или друг начин. Сега се притесняваше за бъдещето си. Всичко беше толкова нереално. Конър беше напълно непознат. Но такъв беше и МакНеър, припомни си тя. Нямаше ли да бъде неспокойна и с него?

Тя погледна право напред и се поизправи. Измина цяла една минута, през която тя не каза и дума, но наум помисли за всички последици, които можеха да произтекат от действията й.

Накрая реши, че ще остави съдбата си в ръцете на Господ.

— Вече няма връщане назад, Конър МакАлистър.

Той кимна. От увереността лъхаща от гласа й, той разбра, че вече го е приела.

— Не, любима, няма връщане назад.

Тя тръгна до него, с изправена глава и преизпълнена със сила.

— По-добре всичко това да бъде лесно.

Щеше да бъде невероятно лесно. Конър истински го вярваше, щом видя, че е започнала да се вразумява. Все пак, той знаеше най-добре.