Джули Гарууд
Венчило с варварина (13)

Глава дванадесета

Тя за малко не се преби, на няколко пъти, и то още първия следобед, докато се опитваше да язди без седло.

Дейвис се закле на Куинлан, че никога не биха позволили господарката им, дори да погледне жребеца на господаря, ако знаеха, какво е намислила. Тя не разбираше защо съпругът й е оставил коня у дома и Дейвис бе щастлив да й обясни, че жребеца се нуждае от почивка и добра храна, защото е яздил доста мили. Тя предположи, че жребеца има нужда и някой да му поугажда, и Дейвис не й възрази.

Когато го попита, дали може да го изведе навън на разходка, той я накара да обещае, че само ще разходи черния кон до върха на хълма и обратно, само толкова, колкото да го разтъпче и да му обърне малко внимание. Жребецът очевидно я харесваше. Беше го довела в конюшнята още първия ден на пристигането си, и това доказваше, че коня я одобрява, а и тя го водеше с такава вещина, че направи голямо впечатление на всички.

Щом бе видял как коня послушно върви до нея нагоре по хълма, Дейвис се бе убедил, че е взел правилното решение. Със сигурност щеше да заподозре нещо, ако лейди Брена бе поискала седло, но тя не го направи.

— Не съм казал, че господарката е искала да ме излъже, Куинлан. Въобще не съм казал такова нещо, дори не съм си го помислял. Смятам, че си е променила решението, като е стигнала до билото. Сигурно тогава я е осенила тази идея и тя не се е сдържала да пробва. Но не се притеснявай. Няма да се оставя да ме подмами отново, а и не мисля, че ще опита да ме излъже. Просто казвам, че отново може да й хрумне да го направи. Това е всичко.

Куинлан прие обяснението на Дейвис. Също като главния коняр и той смяташе, че господарката му няма да поеме отново подобен риск, защото, според него, най-после се е осъзнала след страха, който бе преживяла докато летеше във въздуха като орел, внезапно лишен от крилете си.

За това на следващия ден, докато Куинлан проверяваше как напредват воините изграждащи защитната стена, Брена отново изведе жребеца на къса приятна разходка. Тя вървеше с толкова уверена походка, че за миг Дейвис се разтревожи.

Но тогава не осъзнаваше, че господарката му е глуха. Или поне това бе извинението, което прошепна на Куинлан, молейки го за прошка, защото знаеше, че не бива да критикува любимата съпруга на леърда си.

— Тя ме изигра, наистина — каза Дейвис на началника си. — Не съм казал, че ме погледна в очите и ме излъга. Не, въобще не казвам такова нещо. Смятам така, защото този път й обясних много добре, бях изрично ясен и когато поисках от нея да ми обещае, че няма отново да се качи върху звяра, тя ми се усмихна широко в отговор, което според мен означаваше, че тя е съгласна с мен, защото, доколкото знам, една жена се усмихва на дадена заповед само ако има намерение да я спази. Но вече няма никаква нужда да се тревожиш, Куинлан. Вече знам на какво е способна. Няма да успее да ме заблуди отново.

Но тя направи точно това, следващия следобед. Дейвис напълно се отчая, щом новината, че господарката му отново язди жребеца, стигна до него.

Не му се наложи да се крие, обаче, защото Куинлан най-после осъзна, че той трябва да се заеме с тази задача, преди господарката им да се убие. Дейвис просто не можеше да се справи с нея.

Решен да предотврати някоя трагедия, воинът имаше намерение да забрани на лейди Брена да поема подобен риск, отново, но докато вървеше по пътеката между боровете към върха на хълма, той чу смях и у него се надигна лошо предчувствие. Само след секунда я видя да стои изправена на гърба на коня. Щастливото изражение на лицето й го накара да се усмихне, и той остана там дълго време съзерцавайки я, макар да знаеше, че трябва да я накара веднага да прекрати опасните си действия.

Успя да се задържи така няколко минути, преди коня да я хвърли на земята.

Куинлан я зачака да се изправи. Но тя не помръдна. Той се затича надолу по склона, и по-късно, се закле пред Конър, че в онзи момент сърцето му бе спряло, и тъкмо преди да стигне до нея, жребецът се върна.

Беше сигурен, че звяра ще я стъпче. Вместо това, грамадният черен кон я побутна, и с невероятна бързина Брена се завъртя, сграбчи юздите му и избухна в смях.

Куинлан грабна юздата от ръцете й, шляпна жребеца да се отдалечи от нея и се наведе, за да й помогне да стане.

— Когато не помръднахте, помислих, че сте мъртва.

— Това е само игра, която играем двамата. Ако стоя напълно неподвижно, Уили идва при мен, и мога да хвана юздите му. В противен случай ме кара да го гоня.

Куинлан бе прекалено разсеян, за да внимава какво му говори. Постоянно си повтаряше да не й повишава глас. За Бога, тя бе негова господарка, а не малката му сестричка.

— Да не сте полудяла?

— Не, не мисля.

— Ако сте решила да се самоубивате, направете го, когато Криспин отговаря за безопасността ви, не аз.

След като й даде нареждането си, той я изправи на крака, и отстъпи назад, докато тя почистваше пръстта от плейда си. Искаше да получи пълното й внимание, за да няма недоразумения.

— Няма повече да поемате такъв риск. Искам думата ви, че няма да яздите без седло, и уверявам ви само една усмивка, няма да свърши работа при мен.

— Не, ти си много по-умен от мен, Куинлан. Никога не бих посмяла да те изиграя.

Някъде в съзнанието му, едно гласче му напомни, че тя все още не е дала обещанието си.

— Може ли да спреш да ми крещиш? Заболя ме главата.

Куинлан призова търпението си.

— Смирено моля за извинение, милейди. Не знам какво ми стана.

— Изплаших те — напомни му тя. — Сега кажи ми, къде сбърках. Защо не мога да се задържа по-дълго на гърба му.

— Стоите прекалено назад на гърба на коня — отговори й той. — Сега за обещанието…

Тя го прекъсна.

— Вчера съветът ти щеше да ми е много полезен. Хватката ми е добра, а вече коригирах този проблем. Горкият Уили. Одеве стоеше и клатеше глава към мен. Сигурно си помисли, че съм глуха.

Куинлан реши, че конят има повече мозък, от господарката му. Той бе все още прекалено разстроен, за да осъзнае колкото е бил строг.

— Учудвам се, че не ви е стъпкал до смърт — промърмори той. — Уили… нима го нарекохте Уили?

— Да, но първо се убедих, че Конър не го е кръстил. Дейвис ме увери, че не е.

— Не, Конър не го е кръс… — гласът му прекъсна.

— Тогава съм сигурна, че няма да има нищо против, ако го наричам Уили.

Клепачите на Куинлан потрепнаха.

— Защо Уили? — попита той.

— Съкратено от Уилям — обясни тя. Взе юздите от Куинлан и се обърна тръгвайки към конюшните. Той забеляза, че е забравила една от обувките си, вдигна я, и й я подаде. Тя му благодари, докато се държеше за ръката му, за да я обуе.

— Кръстих Уили с името на брат ми. Ако не го споменавам пред Конър, сигурна съм, че няма да се ядоса. Съпругът ми не обича да говоря за семейството си.

— Защо си мислите, че не обича?

— Той се мръщи и сменя темата на разговора. Не знам защо се държи така. Не е възможно да не ги харесва, защото не ги познава. Може би, просто не го интересува. Темата за семейството ми, явно го отегчава — добави тя и кимна.

— Съмнявам се, милейди.

Тя сви рамене.

— Може би — съгласи се тя, защото си помисли, че може да е прав. Просто се държеше глупаво.

— Ще ти бъда благодарна, ако не споменаваш пред Конър името, което съм дала на коня. Понякога съпруга ми реагира по странен начин и въпреки че съм почти сигурна, че няма да забележи, все пак съществува малка вероятност да греша.

— Милейди, да не би да ме молите да не му казвам?

— Да.

— Няма да му казвам, но ако ме попита, ще му обясня всичко. Сега възнамерявате ли да ми обещаете, че повече няма да яздите без седло?

— Какво ще сториш, ако ти дам обещанието си, а после го наруша? Разбира се, никога не бих направила подобно нещо, но ми е любопитно да разбера какви ще са последиците?

— Ще ми се наложи да ви заключа в покоите ви, до завръщането на Конър.

— Би направил подобно нещо?

— Със сигурност няма да ми е приятно, но за да ви запазя жива и здрава ще преодолея чувствата си.

— Пропъждал ли си някого преди?

— Никога не бих ви пропъдил — увери я той.

— Но имаш правомощията да изгониш някой от крепостта, когато Конър го няма, нали?

— Да, но само, ако мога да дам сериозни причини за стореното, когато леърда ми се завърне.

— А аз имам ли тази власт? Не ме гледай толкова учудено. Нямам намерение да те прогонвам, дори и да посмееш да ме заключиш в стаята ми, което между другото, надявам се никога да не направиш. Чудех се, дали мога да прогоня някой друг.

— Ако имате проблеми с някой, редно е да ми кажете, или да изчакате съпруга ви да се прибере у дома.

От думите му заключи, че няма тази власт. Но сега поне знаеше срещу какво е изправена и със сигурност нямаше да заплашва Райън с прогонване, защото той щеше да е наясно, че блъфира. Тя въздъхна и се загледа в краката си, докато вървяха.

Разочарованието й бе смекчено от факта, че ще се наложи да прибягва до драстични мерки само ако Райън се приближи до нея. За щастие имаше план, как да го държи на страна.

Куинлан не можеше да разбере, защо господарката му изглежда толкова разочарована.

— Искате ли да притежавате такава власт, милейди?

Тя не му отговори, всъщност доста дълго време не обели и дума.

— Ако имате проблем и не можете да го решите сама, тогава кажете ми какъв е и аз ще бъда щастлив да го разреша.

Тя поклати глава.

— Проблемът е личен и в него е замесен член на семейството.

Куинлан си отдъхна и му се прииска да се усмихне, но не го направи, за да не нарани чувствата й, и да я накара да помисли, че проблемите й за него са незначителни.

— Имате трудности с Еухемия, нали? — той не й даде време да отговори, а продължи с предположенията си, които според него със сигурност щяха да й спестят тревогите. — На ваше място бих отишъл да говоря с Райън за майка му. Сигурен съм, че той ще се погрижи за нея.

Тя поклати глава, този път много по-силно.

— Смятам, че ще успея да се справя с проблема и когато Конър се върне, ще го обсъдя с него.

— Както желаете, милейди.

Тя промени темата.

— Знаеш ли, откакто пристигнах се опитвам да разбере как се правят нещата тук. Явно има някакъв точно определен начин, който всички, освен мен знаят. Непрестанно се боя да не обидя някой заради малкото, което знам за Шотландия и ще съм доволна, ако ми дадеш някои насоки.

— Ще се радвам да ви помогна с всичко, от което имате нужда.

— Ще се съгласиш ли ти и двама от твоите воини да се присъедините към мен за вечеря? Може тогава да продължим разговора си и да науча повече за клана. Вече съм една от вас и искам да се впиша.

— За мен ще е чест да вечерям с вас и съм сигурен, че и двамата воини, които избера ще са поласкани от оказаната им чест.

А аз ще съм спокойна, каза си тя на ум.

— Все пак не искам да показвам благосклонност към някой определен воин, затова всяка вечер, докато Конър се прибере, ако би искал да споделяш вечерята ми, ще те помоля да избираш по двама различни, за да мога да се запозная с всичките воини на съпруга ми.

— Разбира се — отговори той.

— Кога Конър ще се върне у дома?

— Не мога да кажа със сигурност.

— Изглежда ми така, сякаш го няма цяла вечност. Имам нужда да поговоря с него.

Щом долови отчаянието в гласа й, Куинлан реши, че мащехата на Конър явно превръща живота й в ад. Представи си как двете жени се борят за надмощие и някак бе изненадан, че лейди Брена се е предала толкова лесно. Може би самотата от липсата на съпруга й, я правеше толкова разтревожена. Може би дори се чувстваше така сякаш я е изоставил. Все пак Конър я бе откъснал от живота, с който бе свикнала и я бе поставил в центъра на своя.

Само времето можеше да помогне на господарката му да открие своя път в живота. Или поне Куинлан се надяваше, че ще стане така. Все пак, по-късно тази вечер, започна да мисли, че проблема може би е много по-голям, отколкото бе предполагал. Нета го хвана точно преди да влезе в помещението на офицерите и му каза, че Лейди Брена се държи доста особено.

— Не ме чу, когато почуках на вратата й и щом влязох, тя изпищя и подскочи от страх. В интерес на истината посегна към кинжала си. Изглеждаше ужасена, Куинлан.

Приятелката на готвачката Брока, случайно чу разговора им и побърза да се присъедини.

— Ада ми каза, че се притеснява, да не би господарката да е болна. Не яде почти нищо. А е все още прекалено рано да носи дете — добави тя.

Куинлан си помисли, че двете жени може би преувеличават, затова реши да провери сам. Когато забеляза как Брена избутва настрани храната си, след като е взела само хапка, той осъзна, че двете прислужници имат право да се тревожат. Затова реши, на следващата сутрин да заведе господарката си при лейди Кинкейд, убеден, че съпругата на Алек ще съумее да разбере какво не е наред и ако господарката му наистина е болна, Лейди Кинкейд, щеше да съумее да я излекува.

Брена нямаше представа за решението, което Куинлан бе взел вместо нея. За пръв път от няколко дни бе напълно спокойна. Двамата воини, които бе избрал да получат честта да вечерят с нея бяха възрастни мъже, които се редуваха да разказват истории за отминали дни. Лейди Еухемия беше благословено мълчалива. Въпреки това, явно се наслаждаваше на разговора им. Тя изглеждаше така, сякаш попива всяка дума и всъщност от време на време се кискаше или кимаше, когато някои от гостите разкажеше забавен инцидент, на който тя очевидно е била свидетел.

Райън се държеше като разглезено дете, на което не му обръщат достатъчно внимание. Той се мусеше на всяко ястие и през цялото време погледа му бе забит в масата. Ядеше бързо и щом свърши, погледна лошо към Брена, тръшна чашата си на масата и излезе забързано от залата.

Никой от воините изглежда не се притесни от обидното държание на Райън. Куинлан забеляза колко разтревожена е господарката му и реши да прекрати вечерята. Може би се нуждаеше само от добър сън, за да се възстанови.

Един от воините предложи ръка на господарката си и я отведе нагоре по стълбите. Мъжът остана в коридора, докато не се прибра в стаята си. Тя се обърна, за да му благодари и видя Райън да се спотайва в сенките зад воина, но преди да му заповяда да й каже, какво търси там, той се обърна и побърза да влезе в стаята си.

Нета я чакаше вътре и я поздрави още от вратата, за да не я изплаши отново. Преди Брена да я попита защо я чака, слугинята обясни, че Еухемия й е наредила всяка вечер да запалва свещите в стаята й и да й помага, да се подготви за лягане и ако Нета ще върши това за мащехата на господаря си, то със сигурност щеше да го върши и за съпругата му.

— Съпругът ти, не те ли чака да се прибереш у дома?

— За мен е чест, че съм избрана да работя в покоите на господарите. Моят Деверик се разхожда и се пъчи наоколо като крал, и казва на всеки, който е готов да го изслуша, колко е важен, задето на жена му е даден такъв важен пост в домакинството на леърда.

Брена се почувства благословена, че има подобна жена за своя подчинена.

— Имаш добро сърце, Нета.

— Ласкаете ме с този комплимент, милейди. Искате ли да ви помогна да се приготвите за лягане?

— Не, вече съм в безопасност… Исках да кажа, че мога да се справя и сама. Но искам да те попитам нещо, преди да си тръгнеш. Чудех се, кой може да ми направи дървен медальон.

— Алън е много способен, и смятам, че ще е поласкан да направи точно това, което искате. Утре с радост ще ви заведа при него, ако желаете.

Брена отново й благодари и щом Нета напусна стаята, веднага залости вратата. Поработи върху бродерията си още час, преди да си легне. Тъкмо бе изгасила свещите и се бе завила с юргана, когато някой почука на вратата.

Тя не отговори.