Джули Гарууд
Венчило с варварина (6)

Глава пета

— Тук е добре — каза тя.

Изолираното местенце, което избра, бе миниатюрно парче равна земя между гъсто израсли борове. Едва имаше място да се завърти. На нея изглежда й харесваше, но той за последен път зачиташе мнението й и я оставяше да прави каквото пожелае. Застана зад нея, докато събуваше ботушите си, и през цялото време се опитваше да се контролира.

Тя постла одеялото на земята, и той бе сигурен, че ще се опита да проточи тази проста задача цял час, затова се изненада, когато тя набързо оправи постелята.

Когато свърши, събу пантофите си и се изправи. Приближи се, докато пръстите на краката им не се докоснаха, погледна го в очите и зачака, да я докосне.

Той не помръдна. Въздухът между тях натежа, препълнен с емоции. Тревогата й започна да нараства, и тя се втренчи в невероятно черните му очи, търсейки знак, за неодобрение. Боже, не можеше да понесе това мълчание.

— Мислех си, да остана облечена с дрехите си.

Той бавно поклати глава.

— Но сега, реших да ги сваля — прошепна тя.

Той продължаваше да чака. Тя си каза, че бе направила своя избор и сега трябваше да удържи на думата си. Ръцете й трепереха, докато отвързваше колана около кръста си, и тогава вълненият плейд, който бе омотал около нея се изсипа в купчинка на земята, около краката й.

Беше намислила да отиде в сянката, преди да свали роклята си, защото там дърветата препречваха пътя на лунните лъчи и щеше да остане скрита, но сега размисли и спря да се държи като страхливка.

Трябваше ли да му каже, че не носи нищо под нощницата си? Едва ли имаше смисъл, така или иначе, скоро сам щеше да го разбере. Сърцето й препускаше лудо, но тревогата й бе понамаляла. Не й се беше нахвърлил, както бе очаквала, и някакво гласче, насред блуждаещите й мисли, й нашепваше, че Конър никога не би я наранил, поне не умишлено. Не знаеше защо се чувства по този начин, но ръцете й вече не трепереха толкова силно. И разликата бе, че усещаше, че някак може да контролира това, което и се случва.

Тя го наблюдаваше внимателно докато накрая събра кураж и свали нощницата си. Задържа погледа си върху Конър още известно време търсейки знак, който да показва неудоволствие или отвращение от несъвършеното й тяло. Напълно осъзнаваше недостатъците си. Гърдите й бяха прекалено големи, тазът й твърде тесен, а краката й много по-дълги от останалата част на тялото й. Той бе само на крачка от нея и нямаше начин да не го забележи, а тя знаеше, че дори само да се намръщи неодобрително щеше да умре от срам.

Конър си даде време да се наслади на гледката. Погледът му се плъзна по сладките й устни, пълните гърди, тъничкият ханш, по русите къдрици криещи девствеността й, и по дългите й изваяни крака, и през цялото време се опитваше да си припомни как се диша. Милостиви Боже, не бе очаквал такава красота. Беше изумен, защото дори не бе подозирал, че може да съществува такава жена и, ако не беше практичен мъж, щеше да реши, че тя не е англичанка, а богиня, изпратена му от небето да го възнагради, задето бе отмъщавал в името на баща си.

С всеки изминал миг все по-отчаяно желаеше да я вземе в ръцете си и най-после да се потопи дълбоко вътре в нея. Но не се поддаде на зова на тялото си, все още не… Остана на мястото си и още веднъж й позволи да поеме водещата роля. Незнайно защо, не беше осъзнал досега, че тя е решила да ръководи нещата и да взема решенията тази нощ. Той стигна до това заключение докато стоеше колебливо, вместо да й нареди да си свали веднага дрехите, и то по възможно най-бързият начин. Беше поклатил глава, за да й даде да разбере, че не го интересува решението й дали да остане облечена, но преди да й обясни, какво точно иска от нея, тя си промени мнението.

И бе получил точно това, което искаше.

Руменината покриваща лицето й, показваше, колко се срамува. Опитваше се да гледа предизвикателно и да не се страхува, но въпреки това беше притеснена. Той го виждаше в очите й, в стойката, която бе заела, вдървена, като копие, и в ръцете й, свивайки се и отпускайки се около тялото й. О, да, тя бе съвършена.

Явно вече му вярваше, че няма да се държи агресивно, и щом не посегна към нея, започна да се отпуска.

Защо той не си сваляше дрехите? Тя се замисли над този въпрос цяла минута, преди да му предложи помощта си.

— Мислех си, че и ти ще съблечеш дрехите си, но след това реших, че може би искаш да ти помогна. Някои жени в Англия помагат на мъжете си да се съблекат.

Явно отново почваше да се притеснява. Ако, като му помогне да се съблече, щеше да се освободи от страховете си, той нямаше нищо против.

— Искаш ли да те съблека, Конър?

Смяташе да й отговори, но после реши, че това, което е свършило работа преди, ще му помогне и сега, затова само кимна в съгласие.

Разтреперана тя си пое дъх, несъмнено подготвяйки се за това, което си мислеше, че ще открие, преди най-после да събере достатъчно смелост и да посегне към колана му. Пръстите й, ефирни като крилца на пеперуда, се плъзнаха по него и в секундата, в която коланът му бе отвързан и плейдът започна да се смъква към земята, тя направи крачка назад.

Под плейда си, той не носеше абсолютно нищо. Тя забеляза това мигновено, и Господ да й е на помощ, бе достатъчно глупава да го огледа, преди да побърза да отмести поглед към брадичката му, за да изчака разтуптяното си сърце да се успокои. Само за миг надзърна под кръста му, преди да се насили да отмести поглед. Но и това бе достатъчно да й се прииска да хукне обратно към Англия.

— Конър, сигурен ли си, че ще се получи?

Смущението в гласа й го развесели. Боже, тя бе толкова невинна. И млада. Той нежно я придърпа в прегръдките си и я задържа здраво до себе си. Наведе глава към нея.

— Да — обеща той.

Беше леко изненадан, че въобще можеше да говори. Усещаше меките й гърди, притиснати към гърдите си. Това привлече цялото му внимание и той започна да вярва, че си е струвало да изтърпи всички неприятности, през които бе преминал.

Но сега не можеше да чака нито секунда повече. Нито тялото, нито умът му позволяваха да преживее още една минута, без да задоволи нуждата си.

Конър очакваше отново да бъде изненадан и така стана. В мига, в който я накара спре да го стиска през врата и да вдигне лице към него, тя му поднесе устните си за целувка. Тя не знаеше какво прави, разбира се. Устните й бяха затворени и стиснати силно срещу неговите, но с нежните си ласки, той започна да я успокоява. Тогава й каза какво иска от нея. Тя не започна да се бори с него, само го изгледа така, сякаш искаше да му каже, че сигурно е полудял, ако си мисли, че би направила такова нещо, но след като й повтори командата си, тя най-накрая се примири и отвори устата си.

И тогава той я целуна така, както мечтаеше да го направи от първия миг, в който я зърна. Езикът му се гмурна в сладката топлина на устата й и започна да се движи вътре изследвайки я. Беше много, много по-хубаво, отколкото си бе представял. Господи, обичаше да я целува по този начин.

На нея също й хареса. Тя обви ръце около врата му и му се отдаде изцяло. Плахо в началото, и след това все по-смело тя се присъедини към него докато и двамата не се потопиха, в придошлото като приливна вълна, удоволствие.

Накрая тя изскимтя тихо в устата му и неспокойно се раздвижи срещу него.

Темпераментът му можеше да се окаже пагубен. Искаше му се да я вземе веднага, точно в този момент, и му беше нужен целият контрол, който притежаваше, за да се въздържи. Щеше дяволски да я изплаши, ако точно сега проникнеше в нея, а и щеше я нарани много повече, отколкото бе нужно, защото още не бе готова за него. Но щеше да бъде, обеща си той, дори ако агонията от забавянето го убиеше.

Сега трябваше да действа по-бавно. Да внимава да не нарани чувствата й и да направи, така, че тя да не мисли за това, което щеше да последва. И тогава, когато тялото й бъде преизпълнено с нови чужди за нея усещания, тя щеше да бъде готова да го приеме в себе си, без да изпитва много голям дискомфорт. Опитваше се да я предразположи, за да може тя да привикне с докосванията, вкусът и миризмата му. Устата му опустошаваше нейната, отново и отново, докато отчаяното му желание да проникне в нея, не заглуши всички други мисли. Контролът се изплъзваше от пръстите му, след всяка целувка, която споделяха, след всеки стон, който се отронваше от устните й.

Бе обхванат от трескава възбуда. Не й даде време да протестира, държеше я напълно подвластна на целувките му, докато я вдигна на ръце и я отнесе до постелята им. Опита се да бъде нежен, или поне мислеше, че се опитва, дори се сети да балансира тежестта си, подпирайки се на ръцете си, за да не я смачка, когато се отпусна върху нея. Тялото му покри всеки сантиметър от нейното, и Господи, тя миришеше толкова добре и сякаш бе създадена специално за него. Той зарови лице в извивката на врата й, вдъхна прекрасният й аромат, и издаде стон от чист неподправен екстаз.

Тя бе залята от хиляди усещания, породени от случващото се. Очакваше, че всичко ще е свършило, и че сега щеше да изпитва ужасяваща болка. Не беше очаквала, че ще й хареса и ще се моли за всички тези прекрасни усещания, изпълващи тялото й. Сега тя копнееше за още, но как въобще бе възможно това. Не знаеше дали му е приятно, надяваше се да е така, и искаше да го попита какво иска от нея, за да може и той да трепери от удоволствие от грижите й, както тя трепереше от неговите.

Щом твърдото му тяло легна върху нейното, мисленето се оказа непосилно трудна задача. Той шептеше горещи, чувствени думи близо до ухото й, които неимоверно засилваха копнежа вътре в нея.

Ръцете му бяха навсякъде. Не биваше да му позволява да докосва гърдите й, и смяташе да му каже да спре, въпреки, че тялото й сякаш по собствена воля се извиваше към него, притискайки се към пръстите му и молейки за още и още.

Опита се да го спре, когато ръката му се промъкна между бедрата й, но разбра, че той няма намерение да спира. Вече бе прекалено късно за това. Той изпитваше неистова нужда да разбере дали е готова, и дано Господ бе с него ако не е така. И в мига, щом усети влагата, подканяща го да се потопи в нея, желанието на тялото му взе превес.

Опита се да проникне бързо. Намести се между бедрата й и навлезе в нея с един бърз и силен тласък. Тя изплака от болка, и звукът проехтя над малката полянка. Едва когато бе плътно обгърнат от меката й топлина, той се насили да спре и да й даде време, да преодолее болката. Не можеше да потиска дълго желанието си… или пък можеше? Беше прекалено разтърсен от нея, за да знае, какво точно прави в момента. Можеше само да чувства, и мили Боже, сякаш беше в рая — толкова невероятно беше усещането. И ново. За пръв път, откакто бе започнал да взема жени в леглото си, разбра, че изпитва страст.

Тя изпитваше болка. Започна да се бори с него, като му нареждаше да спре веднага, плачеше през цялото време, и тогава той извика и застина, а тя не бе сигурна дали й беше ядосан, или просто разочарован, като самата нея.

Конър най-после осъзна, че тя плаче. Той веднага спря и се опита да я успокои.

— Всичко ще бъде наред. Болката ще отмине.

— От къде знаеш, че ще отмине?

— Просто знам.

Той звучеше невероятно сигурен. Затова тя реши да му повярва, а и трябваше да признае, че вече болката не бе толкова силна. Но все още не й харесваше и се надяваше всичко да свърши час по-скоро. Смяташе да го помоли да побърза, но тогава той я целуна отново и тя изпита желание по-скоро да отвърне на целувката му, отколкото да говори с него.

Той продължи да я милва и да я целува, докато тя не се отпусна съвсем. Тогава той започна да се движи, съвсем бавно в началото, готов да спре веднага, ако тя го помолеше, дори и това да го убиеше. Тогава, вместо да продължи да се страхува от него, или да иска невъзможни неща, тя отново обви ръце около врата му.

Въпреки това, той искаше много повече от нея, защото бе почувствал страстта й, преди да й причини болка, и жадуваше да я почувства отново. Между жарките им целувки, той й шептеше чувствени похвали и обещания, повечето от които нямаха никакъв смисъл, но тя не им обърна особено внимание. Търпението му, най-накрая бе възнаградено, когато тя започна да се движи срещу него.

Конър се подпря на ръце и се повдигна, за да я погледне в очите. Те все още бяха пълни със сълзи, но в тях блестеше и новооткритата й страст. Боже, дано не грешеше. Не искаше да продължи да я наранява, затова би предпочел да свърши сега, и да й даде семето си, макар, да се съмняваше, че ще има достатъчно воля да се отдели от нея.

— Да спра ли? — попита той с глас преливащ от емоции.

Звучеше ядосано. Тя погледна към лицето му и видя това, което допреди секунда бе само мисъл, по челото му бях избили капчици пот. Да не би да беше сгрешила някъде? Дори не можеше да мисли за това, болката вътре в нея бе прекалено силна, но и изненадващо приятна. Тя се помръдна под него, вдигна леко колене, за да го поеме по-дълбоко в себе си, и осъзна, че чувството е много по-силно от обикновеното удоволствие. Не можа да се сдържи и отново помръдна.

Той простена високо.

— Да не би да те ядосах? — попита тихо тя.

Той поклати глава, преди да повтори въпроса си.

— Искаш ли да спра?

— Не — каза тя.

Той бавно се отдръпна назад, и се усмихна, защото тя инстинктивно стегна краката си около него, опитвайки да го задържи вътре в себе си, и тогава отново се потопи в нея, като през цялото време я гледаше в лицето, търсейки и най-малкият знак за болка.

Тя стисна силно очите си, издаде протяжен, подобен на мъркане стон и му нареди да повтори движението.

Той чакаше точно това окуражаване. Започна да се движи все по-бързо и по-бързо, и… О, как обичаше начина, по който тя посрещаше всеки негов тласък и еротичните звуци, които излизаха от прекрасните й устни.

Той все още вярваше, че е този, който контролира нещата. Знаеше точно какво ще стане с нея — тя щеше да му се отдаде. Напълно. С тялото, душата и сърцето си. Оргазмът й, щеше да я погълне и точно, когато тя изпиташе върховната наслада, той щеше да й даде семето си.

Щеше да бъде перфектен. И задоволен. Както винаги е бил.

Той продължи с настъплението си, докато тя не се загърчи от екстаз в ръцете му. Методично започна да увеличава скоростта.

Тя му показа, колко много й харесва това, което прави с нея, като започна да драска с нокти гърба му и да проплаква от удоволствие.

— О, Господи!

— Не, Господ, любима… Конър.

Тя не разбра какво й говори, защото горещите усещания, превзели тялото й, бяха толкова необикновено прекрасни, че й се искаше да му каже за тях, но гласът й се изгуби, преди да успее да произнесе и думичка.

Неистовото й желание увлече и него. Изведнъж тя стана агресивната. Никой никога досега не го бе докосвал и галил по този начин.

Тя го дръпна надолу за дълбока, дълга и влажна целувка, и той изведнъж стана подвластен на нейните желания. Предизвикваше го с нетърпеливото си, буйно отдаване да й даде всичко, и той бе безсилен да спре случващото се с него. Страстта й подклаждаше неговата и дори тази част от разума му, която винаги го дърпаше назад, се предаде пред нея.

Светът му се пръсна на хиляди блестящи парченца. Конър се забиваше в нея дълбоко и силно, сега движенията му не подлежаха на контрол, той бе завладян от нея, и с едно последно мощно движение той разпръсна семето си в нея, като изкрещя името й. В този миг я прие и се предаде пред нея. Сърцата им сякаш биеха като едно цяло, сякаш душите им се вплетоха в една, и тя се почувства завършена.

Тя се вкопчи в него, сякаш животът й зависеше от това, ужаси се какво ставаше с нея и тогава го чу да вика името й, прегърна го силно, спря да се бори със самата себе си и се предаде. Изпълваше я трепет след трепет и през цялото време Конър бе там, до нея, притискаше я силно към себе си, и й казваше, че всичко ще е наред, само като повтаряше тихо името й.

Кулминацията й, сякаш продължи вечно и все пак свърши прекалено рано, според нея. Тя зарида тихо на рамото му, защото това, което бе изпитала бе невероятно красиво, и я бе оставило изтощена, преизпълнена с чувства и много горда от самата себе си.

Отне й няколко минути да спре да трепери и да успее да си поеме дълбоко въздух. Конър, забеляза тя, все още дишаше тежко и трепетно поемаше дъх. Цялото преживяване бе много по-изтощително за него, отколкото за нея, реши тя, преди да осъзнае, че и тя все още се задъхва.

Той продължи да я държи, докато тя започна да се успокоява, и краката й се отпуснаха от двете му страни. Чак тогава се опита да се отдръпне и да легне до нея. Но тя не го пусна. Помисли си, дали да не махне ръцете й, за да може да стане, защото имаше нужда да остане известно време насаме, за да разбере, какво му се бе случило преди малко, но тогава усети сълзите й, и реши да изчака още минута-две.

Нарани я, да, естествено че я нарани. Все пак, тя бе девствена и беше естествено да й е трудно да го приеме. Зачуди се дали, след като тя се приспособи, бе продължил да я наранява? По дяволите, той си мислеше, че всичко е наред, трябваше да се контролира повече и ако тя не беше толкова гореща и тясна, сигурно щеше да може. Но какво очакваше тя? Беше му се отдала от сърце и душа.

Тя бе съвършена. Конър изведнъж осъзна какво прави и поклати глава, за да се отърве от мислите си. Какво му ставаше? Сега се опитваше да я обвини, че е отнела дисциплината му и се опитва да превземе сърцето му, и Господ да му е на помощ, той бе готов да й даде и двете.

Наистина му трябваше време, за да се възстанови. Но тя нямаше намерение да го пусне, затова реши, че ще му се наложи да изчака до следващия ден, за да помисли над всичко това. Може би, след време щеше да успее да си върне част от самоконтрола. И това й бе дал. Нищо чудно, че сега се чувстваше толкова уязвим и, ако това не беше отвратително, не знаеше какво може да е. Силата му се бе изчерпала и той бе прекалено уморен, за да мисли за нещо важно. Вдъхна прекрасния й аромат, примесен с неговия. Ако веднага не си наложеше да заспи, щеше да я нарани отново, и да продължи да я наранява.

Брена не искаше да заспива все още. Искаше й се той да й говори мило, за да е сигурна, че му е доставила удоволствие. Сега имаше нужда от увереността му и чак след като дишането му стана дълбоко, тя осъзна, че няма да го получи.

Тя се отдръпна от него, седна и го побутна. Той дори не си отвори очите.

Тя обаче не се предаде. Гордостта, която изпитваше преди малко, започна да изчезва, и, по дяволите всичко, тя искаше да задържи прекрасните си чувства за това, което бяха преживели, а не да съжалява. Не знаеше ли, че тя има нужда да бъде похвалена и приласкана, да й бъде вдъхната увереност?

Не, разбираше, че не знаеше. Безчувственият мечок, дори не знаеше, какво е приласкаване.

Тя реши да му даде един последен шанс да компенсира държанието си, затова го удари силно по рамото. Вече беше решила какво да му каже. В мига, в който отвореше очи, щеше да го попита дали и той е бил толкова доволен от нея, колкото и тя от него. Той разбира се, щеше да се съгласи и тя най-после щеше да бъде доволна.

Конър не отвори очи, но се помръдна. Той се претърколи далеч от нея. Тя видя как е наранила гърба му с ноктите си и й се прииска да умре. Червени дълги следи преминаваха от раменете му, през целия му гръб. Не го беше издрала до кръв с ноктите си, но белезите бяха доста дълбоки и зачервени, за да не се махнат доста време.

Как въобще бе възможно да е направила такова нещо? Държала се бе като животно, а не като добре възпитана лейди, както я бяха отгледали. Нищо чудно, че Конър я игнорираше. Явно бе разочарован от нея. И тя не можеше да го вини за това.

Не знаеше, как ще може отново да го погледне в очите. Щеше да й се наложи разбира се, освен ако не умреше от срам до сутринта.

Но преди това имаше нещо друго за вършене. Щеше да отиде на езерото и да измие миризмата му от себе си, а после щеше да се облече.

Почувства се по-добре, защото имаше какво да прави. Опита се да не шуми, въпреки, че бе сигурна, че дори да го изпотъпче целият той нямаше да разбере, а щеше да продължи да спи. В секундата, в която се помръдна изпита болка. Тя спря, за да погледне Конър, защото той бе отговорен за дискомфорта й, и посегна да вземе плейдът, който й бе дал. Веднага видя петната кръв върху вълнения плат. Не се паникьоса, дори не се изненада, майка й й бе казала, че ще име кръв и болка, но беше сгрешила за това, че всичко ще свърши само за миг. Брена трябваше да признае, че част от дискомфорта й бе по нейна вина. Майка й й бе казала, че трябва да стои напълно неподвижна, така, след като свършеха, нямало да бъде толкова ужасно, а нима Брена бе стояла неподвижна? Кога щеше да започне да слуша по-възрастните?

И въпреки всичко, не беше толкова зле, призна си тя, когато излезе от езерото. Продължи да чувства допира на ръцете му, въпреки, че бе изтъркала старателно всяко местенце, което бе докоснал, а това означаваше пълна баня, защото той я бе опипвал навсякъде, и след това се облече. Беше благодарна, че бе оставил дрехите й на брега, и особено се зарадва на бельото си. Като се прозя уморено, тя сгъна плейда му на квадрат, и с намерението да не се доближава до него до сутринта се омота в чист чаршаф, а после и със синьо одеяло.

— Жалка съм — промърмори тя отвратено.

Брена извади дървената огърлица от дясната си обувка, където я бе скрила, и я стисна нежно в ръката си, все едно бе най-ценното бижу от съкровищницата на краля. Кръглият дървен медальон, който й бе подарък от баща й, едва ли щеше да е изкушение за някой крадец, именно за това, баща й бе наредил да го направят от дърво. Това беше най-ценното й притежание и бе много по-важно за нея от каквото и да е било най-вече с това, което символизираше. Баща й бе поръчал дървен медальон за всяко едно от децата си, дори за синовете си, и на всеки в дървото бе гравирано по нещо различно. В медальона на Брена бе издълбано слънцето. Баща й, искаше тези медальони да им напомнят за него и когато подари медальона на Брена, той й каза това, което бе казал и на другите. Ако някога изпаднеше в беда, трябваше само да изпрати медальона на някой от братята или сестрите си, и той или тя веднага щеше да дойде, за да й помогне.

Обяснил бе, че каквото и да се случи те трябваше да останат преди всичко лоялни към семейството си и искаше да се грижат един за друг, когато той и майка им си отидат от този свят.

Брена си призна, но само пред себе си, че понякога е доста разсеяна, и често губи вещите си, за това държеше медальона в дясната си обувка. Не можеше да си позволи да изгуби най-ценният подарък от баща си.

И сега, докато държеше в ръце единствената връзка със семейството си, болката от липсата им отново се върна. Изведнъж й дойде прекалено много и бе обзета от мъка и самота. Колкото и да опитваше, не можеше да спре. Тя седна на земята предавайки се пред неизбежното след ужасния ден, който бе преживяла, заплака и започна да увива малкото си съкровище в парче кожа. Скъпоценното й спасително въже, връзката с роднините й, сега бе на сигурно място в кожената огърлица, която бе направила. Първо се убеди, че е добре завързана, преди да я постави около врата си, и да я скрие под дрехите си. Кожената огърлица се намести между гърдите й, точно върху сърцето й, там, където й бе мястото.

За нейна изненада, сълзите доказаха, че са лечебен балсам, и тя си помисли, че го е открила точно на време, всъщност щом приключи се почувства много по-добре. Освен това можа да погледне на ситуацията от друг ъгъл и без емоции. Дървеният медальон представляваше миналото й, но сега Конър бе нейното бъдеще.

Вероятно трябваше да се научи, да бъде лоялна към него, нали така? Любовта невинаги бе толкова важна, нали? Майка й със сигурност не мислеше, че е важна. Защото никога не бе обичала истински баща й през всичките тези години. А той може би бе омекнал, докато бе крачил през твърдите пътеки на живота, и сигурно двамата просто се бяха научили да вървят по тези пътеки заедно.

Конър вече бе доказал, че ще се отнася мило с нея. Начинът, по който я докосваше, толкова грижовно и нежно, беше достатъчно доказателство. Ръцете му, бяха като самия него — големи, мазолести, твърди, силни, и все пак, невероятно нежни, когато я милваха.

Спомените я накараха да въздъхне. Тя се прозя. Не искаше да продължава да избягва Конър. Сега имаше нужда от сън и от топлината му. Нежните уверения, от които се нуждаеше, трябваше да почакат, докато глупавият мъж осъзнаеше колко много предимства има тя. Разбира се, щеше да се наложи да се доказва пред него, но тя с радост приемаше предизвикателствата и, с Божията воля, щеше да бъде добра съпруга и майка.

Тя подскочи, щом чу Конър. Той едва издаде тих звук, но беше достатъчен, за да осъзнае от къде идва. Побърза да избърше лицето си, прикривайки всички следи от сълзите си, постара се да се пооправи до колкото бе възможно без четка за коса и огледало, и тръгна към него.

Той спря, щом стигна до края на дърветата. Не посмя да се приближи към нея, защото нуждата да я вземе в прегръдките си и да я люби отново, трябваше да бъде потисната, затова се закова на място. Само че не можа да си наложи да спре да мисли за нея. Щеше да й каже, че е било невероятно глупаво от нейна страна, да се отдалечава от него за толкова дълго време, и разбира се, след секунда вече щеше да я целува, за да не започне да спори с него. Обичаше вкусът и допирът й.

Боже, тя изглеждаше невероятно красива. Все още не можеше да спре да се изумява от този факт. И не само заради външността й, която го караше да се разтапя, като зашеметен младеж. Не, много повече от това. Брена бе изключително чувствена жена. Грацията, с която се движеше, топлата й приветлива усмивка, нежният й външен вид, всичко сякаш го привличаше, но това, което най-силно го пленяваше бе достойнство и силата на духа й. Това го накара да разбере, че тя напълно осъзнава силата, която ще притежава като негова съпруга. И ако някога покажеше слабост, дали тя щеше да използва властта, която имаше над него? Тази мисъл го накара да се намръщи.

Колкото по-дълго го наблюдаваше, толкова по-бързо започваше да бие сърцето й, и бе все по-запленена от очевидната красота пред нея. Конър стърчеше зад гъсто обраслите храсти. Изведнъж си спомни за великаните от древните времена, за които й бе разказвал баща й, и определено Конър бе великолепен, по някакъв древен начин, дори нещо повече. По него нямаше и грам излишна тлъстина. Вече разбираше защо излъчва толкова сила и мощ. Изпъкналите мускули по ръцете и краката му, бяха достатъчно свидетелство за това. Мускулите му потръпнаха, под лъщящата му кожа, щом протегна ръка към нея.

Тя веднага се приближи и постави ръката си в неговата.

— Мислех си, че спиш — прошепна тя.

— Не мога да почивам, докато ти не заспиш.

— Но защо, Конър?

Той хареса начина, по който Брена произнасяше името му, по някакъв толкова познат, интимен начин. Боже, наистина бе доста уморен, тази нощ. Сигурно бе изтощен, за да мисли за такива глупости точно сега.

— Защото съм отговорен за теб. Какво правеше? Нямаше те доста време.

Той много добре знаеше, какво е правила. Очите й все още бяха пълни със сълзи и й зададе този въпрос, само за да разбере дали ще си признае за тази своя слабост.

— Плачех като бебе. Защо, да не би да ти се струва смешно?

— Усмихвам се, защото ми каза истината.

— Винаги се опитвам да ти казвам истината. Лъжите водят до проблеми. Ти винаги ли се разхождаш без никакви дрехи върху себе си?

Тя изглежда се притесняваше от възможността.

— Само когато преследвам припрени съпруги — отговори й той.

Не искаше да прозвучи грубо. Но тя, така или иначе, явно не забеляза. Умът й бе съсредоточен другаде. Не му се наложи да гадае, какво е намислила.

— Защо се ожени за мен?

— Ще ти обясня утре.

Той се обърна с намерението да я завлече обратно в леглото, но тя го спря, като дръпна ръката му.

— Обеща да ми обясниш веднага след като бракът ни бъде благословен. Но вярваш, че истината няма да ми хареса, нали? За това ли отбягваш обясненията си?

— Върни се в леглото. Ще ти обясня там.

— Само ще заспиш, преди да… — тя спря да говори, защото той я вдигна на ръце. Кожата му бе толкова прекрасно топла, че й се прииска да се отърка в него. Но тя не се поддаде на изкушението, а само обви ръце около врата му и го погледна в очите.

— Защо плачеше?

— Мислих за семейството си.

— Сега аз съм твоето семейство.

По някаква странна причина, грубостта в гласа му я поласка, и тя си помисли, че сигурно е изтощена, за да реагира по този начин. Не искаше да му споделя тревогите си, но начина, по който я гледаше я накара да пожелае да му сподели всяка малка тревога, която имаше.

— Разочаровах те — прошепна тя.

— Не.

— Не?

— Не си ме разочаровала.

Тя поиска обяснение от него. Той не каза нито дума, което всъщност не трябваше да я изненадва — както вече бе забелязала, той не бе от хората, които обясняваха коментарите си. Същото се отнасяше и за похвалите, явно не ги използваше често. Но нея не я интересуваше, защото сега бе невероятно горда от себе си, и то само защото не го бе разочаровала.

О, да, наистина бе изтощена. Беше дълъг, труден ден, все пак, и само заради това се държеше толкова емоционално.

Той я отнесе до одеялата и я остави да стъпи на земята. Когато се опита да му обърне гръб, той я дръпна обратно, прегърна я и я зацелува дълго и пламенно.

Коленете й омекнаха и когато я пусна, тя просто се срина на земята.

Силата й се възвърна само след минута. След като Конър легна до нея на одеялото тя се опита да коленичи над него. Но той не й позволи. Дръпна я надолу до себе си, принуди я да облегне гърба си на гърдите му, и я обгърна здраво с ръце.

Нямаше намерение да я пусне. Знаеше, че не е забравила обещанието му, да й разкаже защо се е оженил за нея, и не знаеше как ще реагира, след като чуе някои от причините му. Не му се искаше да става и да я гони из гората. Жените, реши той, можеха да се притесняват от неща, които дори не ги засягаха. Прекалено лесно можеше да бъдат наранени чувствата им, или поне при жената на Алек, Джейми бе така. А Брена изглеждаше още по-емоционална. Не стига, че бе прекалено лесно, да се наранят чувствата й — тя настояваше Конър да й каже истината, от която щеше да я заболи. Фактът, че му беше казала, че вярва, че той е разочарован от нея, го доказваше.

Беше смаян от това, че тя има нужда от уверенията му. Дори не се бе опитала да скрие уязвимостта си.

Да, тя го изумяваше почти през цялото време, и му доставяше повече удоволствие, отколкото смяташе, че е възможно.

— Конър, ще ми кажеш ли…

— Искам синове.

— И дъщери — напомни му тя.

— И дъщери — съгласи се той. — Казах ти причината си, по-рано днес.

Тя опита да се обърне, за да може да го погледне, но той стегна прегръдката си, и тя не успя да помръдне.

Реши да се откаже. Лежеше с лице срещу едната му ръка, и се усмихваше, защото се чувстваше наистина защитена и стоплена до гърдите му. Тя прозя се шумно.

— Но защо се ожени точно за мен? Можеше да се ожениш за всяка жена от планините.

— Ти ме попита.

— Моля те, не използвай това извинение. И двамата знаем, че нямаше да приемеш сериозно думата на едно дете.

— Не, нямаше.

— Спомняш ли си въобще нещо от тогава? Със сигурност…

Той си спомняше всяка подробност от срещата си с баща й, разбира се.

— Цяла нощ ли смяташ да ме държиш буден? — попита намръщено той.

— Не, разбира се, че не. Но няма да се откажа. Сигурна съм, че причината да се ожениш за мен има нещо общо с баща ми. Нали така?

— Не — отговори той. — Моята вражда е с МакНеър. Той нападна семейството на Куинлан. Изгори дома им, унищожи реколтата им, и изкла добитъка им. Искаше да добави земята им, към своята. Научих за това, когато един от хората ми, дойде да ми докладва.

— И защото твоите хора са лоялни към теб, ти тръгна на война, за да ги защитиш?

— Да.

— Трябва да има и друга причина. Сигурно и други са идвали при теб, търсейки закрилата ти, и ако ти се женеше всеки път, до сега трябваше да имаш поне десет жени.

— Имам и друга причина, но не желая да говоря за нея точно сега.

— Някой ден ще ми я кажеш ли?

— Да.

— Добре тогава. Ще ми обясниш ли, какво общо има сватбата ни с твоята война?

— Просто е Брена. МакНеър те иска за себе си.

— И така ти ме отне от него. Защо просто не ме уби?

— Не убивам жени.

— Не исках да те обидя. Казваш, че не убиваш жени, но нямаш притеснения да ги използваш за целите си, нали?

— Когато е нужно.

— Защо просто не продължи войната си с него? Или имаш много големи загуби?

— Когато един планинец отмъщава, нито една загуба не е прекалено голяма. Аз просто излязох късметлия. Имал съм много рани, ни нито една от тях не ме уби. Брат ми ми нареди да прекратя войната. Алек се превърна в нещо като посредник в земите ни и трябваше да докаже, че може да наложи волята си. Бракът ми с теб, бе последният…

— Обида?

— Да, ако така ти харесва да го наречеш.

— Как тогава би обяснил обидата?

— Да унищожиш посевите му, и да убиеш най-добрите му коне. Това е обида. В най-трагичният случай, да убиеш воините му. Предполагам, че за теб, бракът е нещо по-ценно. Мислиш като жена.

— Аз никога не бих стигнала толкова далеч.

— Аз съм син на баща си. Но също така съм и практичен мъж.

Беше й казал истината и, Господ да й е на помощ, изглежда щеше да се разплаче отново. Опита се да бъде практична за всичко това и си каза, че можеше да бъде и по-зле. Сега вече можеше да си го представи. Не обичаше да я използват. Никоя жена не би харесала това. Но той едва ли разбираше как се чувстваше тя.

— Предполагам, че сега трябва да се науча да бъда практична — прошепна тя. Гласът й се прекърши и тя не каза нито дума повече, защото знаеше, че ако проговори, ще започне да плаче. Щеше да умре, преди да му даде да разбере, как е разбил мечтите и надеждите й. Нямаше да му позволи да я нарани отново и, ако да бъдеш практичен, означаваше, че трябва да заключи чувствата и сърцето си, тогава от днес щеше да бъде по-практична.

Не й отне много да осъзнае колко глупава е била. Не искаше да живее без любов, и това означаваше, че ще й се наложи да накара Конър да промени мнението си, но как въобще можеше да го постигне?

Задачата бе отчайващо невъзможна — като да направи така, че да завали през някой слънчев ден. Щом осъзна колко смешна ставаше, тя затвори очи и се посвети на вечерните си молитви с надеждата, че те ще обсебят мислите й.

Конър се опита да не мисли за болката, която току-що й бе причинил, но вината сякаш го разяждаше. Не го бе осъзнал, но след като й каза част от истината, разбра как може тя да бъде приета от толкова емоционална жена като Брена. Тя просто не можеше да го разбере, а той пък не можеше да й разкаже всичко.

Омразата му към МакНеър го изгаряше отвътре толкова много години и все още не бе успял да го накара да плати за смъртта на Доналд МакАлистър. Конър все още искаше да повярва, че МакНеър, заедно с баща му и техни роднини, са планирали атаката над дома му. Бе се заклел да намери доказателства, преди да избие тези, които подозираше, че са участвали в клането, дори и да му отнемеше години, за да разбере истината. Дотогава трябваше да се задоволи с незначителни атаки целящи само да ги държат под напрежение.

Алек, разбира се, усложняваше задачата му. Той бе предал на брат си предсмъртните думи на Доналд МакАлистър и Алек също се опитваше да намери доказателства за предателството на МакНеър. Сега той искаше нападенията срещу МакНеър да спрат. Конър знаеше, че трябва да се съгласи с брат си, но само за известно време, докато Алек не започнеше да мисли отново рационално. Отмъщението нямаше да бъде забравено и ненавистта на Конър нямаше да стихне. Щеше да става все по-силна. Все пак, той бе син на баща си.

— Кога реши да се ожениш за мен?

Въпросът й го върна в настоящето.

— Веднага щом разбрах, че МакНеър, ще се жени за една от дъщерите на Хейнсуърд.

Обидите му никога ли нямаше да спрат?

— Значи дори не си знаел, че аз ще бъда тази, която са изпратили за жена на МакНеър? Мили Боже, не си знаел, нали? Предложението ми е нямало нищо общо с твоето решение. Изиграли са те, Конър. Не аз трябваше да се омъжвам за МакНеър, а Рейчъл. Тя е по-красивата от двете ни — инстинктивно добави тя.

— Защо не дойде тя?

— Кралят разбра и се намеси. Поиска Рейчъл да се омъжи за един от приближените му барони.

— И така, баща ти я замени с теб.

— Да.

Беше изненадан да разбере, как се правят тези неща в Англия и ужасен от начина, по който един баща се отнасяше с такова пренебрежение към дъщерите си.

— Кога разбра, че ще трябва да се омъжиш за него, Брена?

— Това не е важно.

— Отговори ми.

— В деня, в който заминах. Татко ми обясни, какво се очаква от мен, и ме изпрати след няколко часа. Беше нечестно от твоя страна да ме накараш да мисля, че предложението ми е причината да дойдеш за мен.

— Не беше грешка. А удобно извинение.

— Как така?

— Брат ми — отговори той. — Той ще поиска да разбере причината поради, която се ожених за теб.

— И ти смяташ просто да му кажеш за предложението? Но…

Той я прекъсна.

— Брат ми ще попита теб, дали си ми предложила.

— И ако откажа да отговоря?

Той си помисли, че би било смешно. Никой, нито мъж, още по-малко жена някога бяха отказвали нещо на Кинкейд и после да доживеят достатъчно дълго, за да разкажат за това.

— Няма да откажеш — отговори той.

— Покажи ми малко съчувствие, Конър.

— Да не би баща ти да показа някакво съчувствие, след като замени едната си дъщеря с другата? Признай си, Брена. Неговото поведение е погрешно, не моето. Ние не се отнасяме с дъщерите си по такъв неуважителен начин.

— Татко си има своите причини. Сигурна съм, че са много важни.

— Кралят ви даде ли позволението си?

— Нямаше време да поискаме позволението му. Но съм сигурна, че би се съгласил.

— А аз съм също толкова сигурен, че нямаше. Не започвай отново да ми се дърпаш или да ме заспиваш с въпроси, съпруго. Аз съм твой съпруг и твой леърд, и ще е в твоя полза добре да го запомниш. Спасих те от страшно бъдеще с този демон.

Тя бе прекалено ядосана, за да мисли какво говори.

— Е, успя с плана си. Сега никой няма да ме поиска за жена. Най-малкото, което можеш да направиш е да ми позволиш да се върна в къщи.

— Роди ми син. Тогава ще ти позволя да си тръгнеш.

Съжали за думите си в мига, в който се изплъзнаха от устата му, но нямаше намерение да ги върне назад.

Както нямаше никакво намерение, да я пусне да си тръгне от него.