Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Aftershocks, (Пълни авторски права)
Превод от
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 44 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget (2011)
Разпознаване и корекция
White Rose (2012)
Допълнителна корекция и форматиране
smarfietka (2012)

Издание:

Катрин Каултър. Особен урок

Американска. Първо издание

ИК „Коломбина“ ООД, София

ISBN: 954-706-011-2

История

  1. — Добавяне

Глава девета

Елиът винаги и с удоволствие прекарваше Коледа в Кънетикът с родителите си, сестра си, съпруга й и трите им деца. Той гледаше през прозореца към снежния двор с чувството, че тази година всичко бе по-различно. Джордж беше чак в Англия, правеха някаква реклама в средновековен замък в Уоруикшър. Липсваше му и този факт го плашеше. Елиът се усмихна, загледан в двамата си племенници, които се боричкаха край снежния човек.

Погледна скъпия часовник, който тя му бе подарила за Коледа. На вътрешната страна бяха гравирани думите: „На единствения мъж в Сан Франциско.“ Неговият подарък беше дузина плетени три четвърти чорапи — всеки чифт с различни смешни шарки. Спомни си последната им нощ, преди Джордж да замине, стройните й крака в пухкави розови три четвърти чорапи на черни звездички, обгърнали бедрата му. През тази нощ той се съгласи да прекара в началото на февруари една седмица със семейството й на ски в Аспен.

— Всяка година се събираме по едно и също време в Аспен. Пада голямо веселие — племенниците и племенничките ми са една малка лудница! Пет на брой — най-големият е само на седем години!

Елиът съзнаваше, че не бива да се среща със семейството й. Той беше на трийсет и осем, тя — на двайсет и три. И това не можеше да се промени. На нея й трябваше някой млад мъж, на нейните години, от нейното поколение. Вече беше доста известна. Предстоеше й хубав живот и Елиът нямаше право да й пречи, като се оженеше за нея. Нямаше да е честно… През тази седмица в Аспен трябваше да проведат сериозен разговор. Всеки месец Джордж отсъстваше около две седмици и когато се завръщаше, той сякаш отново заживяваше — толкова самотен бе без нея. Колкото и да беше егоистично, Елиът я искаше непрекъснато до себе си.

След посещението в болницата тя го покани на снимки в Монтърей. Той й вярваше, че работи много, и все пак си представяше, че само се разхожда насам-натам с елегантни дрехи, миришейки с усмивка различни парфюми. На снимките, на които го покани, цял следобед десетина професионалисти по рекламата тичаха по кея на Монтърей, Джордж седеше търпеливо, докато оправяха грима, косата и дрехите й, и постепенно умората й проличаваше все повече и повече, но тя не се оплакваше. Ослепителната усмивка не слизаше от лицето й. И Джордж като всички около нея беше професионалистка. На връщане тя заспа от умора в колата и се събуди чак в Сан Франциско.

Елиът отвори прозореца и извика:

— Хайде, Джеф, престани! Стафидите са за очи на снежния човек, не ги пъхай в очите на Марк!

В хола миришеше на бор от камината. Госпожа Малори пиеше кафе, а дъщеря й не спираше да бърбори.

— Той се е променил, мамо, сигурно си забелязала. Татко снощи дори го би на шах — това никога не е било. И ако питаш мен, причината е някоя жена. Брат ми е влюбен!

— Мила Линди — спокойно отвърна майка й, — Елиът се разведе преди седем години. Имаше достатъчно време да си намери жена. Но него като че ли това не го интересува.

— Тогава как си обясняваш разсеяността му? Уж внимава в разговора, играе с децата, както винаги, ала умът му е някъде другаде. Видя ли новия му часовник? Когато поисках да го разгледам, той ужасно се смути.

— И не ти го даде, нали? На мен също отказа да го даде.

— Говорим за вълка, ето го и него! — засмя се Линди, защото в същия миг Елиът влезе в хола.

— Мама има доста умислен вид. Линди, какво си й разказала пак?

— Говорехме за теб.

— Елиът, искаш ли кафе?

— Не, мамо, благодаря. Ще отида да спася Марк от шегичките на Джеф.

— Дай ми часовника си. Ще вземеш да го загубиш в този сняг!

— Линди, съжалявам, че не си на пет години, та да ти дам да разбереш!

След като довърши снежния човек заедно с племенниците си, той си каза, че всъщност Линди не беше злопаметна. Защото като бяха деца, неведнъж и дваж я беше ступвал, когато се бе опитвала да го дразни.

 

 

След Англия Джордж се отби да види родителите си в Мичиган. Елиът се чувстваше ужасно самотен. Чакаше я да се върне, но тогава трябваше да проведе важния разговор! Ще настоява да излиза с мъже на нейната възраст. И всичко вероятно щеше да свърши за месец или два… Мисълта, че друг може да я целува, му причиняваше остра болка, а когато най-сетне Джордж пристигна той бързо забрави за неизбежния разговор.

 

 

Елиът се сепна и се събуди. Сънуваше, че кара червено ламборгини в Италия, ала нещо го накара да се събуди. Джордж не беше в леглото. Часовникът показваше три часа. Той стана и отиде до банята. Нямаше я и там. Светна лампата. Хавлията му я нямаше.

— Джордж?

Никой не отговори.

Обзе го паника. Бързо слезе долу, като по пътя палеше лампите.

В трапезарията чу тихо охкане. Влезе в кухнята и запали лампата. Сърцето му се сви, защото в този миг я видя на пода — лежеше свита до хладилника и охкаше.

— Джордж!

Тя го погледна — лицето й бе бледо и сгърчено от болка. Краката й бяха свити до брадичката и опрени в хладилника.

— Какво има? — Елиът коленичи до нея. — Какво те боли? — бързо разгърна хавлията. Дали не беше апендицит? Сложи ръка на корема й. Тя седна, като едва си поемаше дъх. — Къде те боли? Покажи ми!

На Джордж й беше трудно да говори. Идеше й да закрещи от болка.

— Този път няма да ми мине. Преди ми минаваше, но сега…

— Покажи ми къде е болката? Тук ли? — ръката му опипваше корема й.

— Не, ето там. Винаги е на едно и също място.

— Покажи ми точно къде.

Пръстите й внимателно посочиха мястото. Той натисна и рязко отмести пръстите си. Вероятно я болеше яйчникът.

— Кога се появява тази болка?

— Винаги по едно и също време. През последните два месеца. Тогава ме боля няколко часа, ала сега болката е нетърпима.

Тя се присви от поредния пристъп.

Елиът я загърна с хавлията и нареди:

— Не мърдай! Обличам се и отиваме в болницата.

След пет минути се върна, вдигна я внимателно и я понесе към колата. За пръв път в живота си беше толкова уплашен.

— Бързо ще стигнем, мила — успокои я той. — Няколко минути и сме в болницата.

Улиците бяха пусти и след дванайсет минути те пристигнаха в болницата. Елиът паркира пред спешното отделение и я понесе на ръце. Джордж изохка и се сви от болка. Сестрата го погледна въпросително.

— Доктор Малори — представи се той. — Случаят е спешен.

Влязоха в един от гинекологичните кабинети и Елиът се обърна към сестрата:

— Обичайните кръвни изследвания, урина, включете система, обадете се да дойде специалист с ултразвук и ми дайте слушалка — после добави: — Донесете десет милиграма морфинов сулфат.

Той все още държеше Джордж на ръце. Знаеше, че не трябва да й дава лекарства, докато не се установи каква точно е причината за силната болка, но се измъчваше да я гледа как страда.

— Още няколко минути само. И няма да те боли.

Облече й нощница и й премери кръвното. Сестрата бързо се върна.

— Не мърдай, Джордж, ще те боцна съвсем лекичко.

Тя дори не усети иглата във вената.

— Занесете кръвта за изследване — обърна се Елиът към сестрата.

Вдигна нощницата и опипа корема й. Джордж изохка. Дозата морфин, която й даде, бе толкова голяма, че сигурно щеше да я приспи.

— Хайде, дишай дълбоко. Още съвсем малко и няма да усещаш болка — залюля я той в прегръдките си. След минута попита: — Намаля ли болката?

Тя кимна. Вече не беше така напрегната.

— Боли ли те още?

— Болката не е изчезнала, ала сякаш е някъде далеч. Спи ми се… — Джордж притвори очи и добави: — Извинявай, че те притесних. Извинявай.

— Не ставай смешна.

В следващия миг тя вече спеше. Елиът се загледа в разрошената й коса и в спокойното й красиво лице. Целуна я по устните и извика сестрата. Написа сам картона. След малко дойде и лекарят с ултразвука. Тогава се обади на Дейвид. Чак след като набра номера, се сети, че всъщност неин гинеколог беше Маги.

Дорис вдигна телефона на четвъртото позвъняване и каза със сънлив глас:

— Ало?

— Дорис, Елиът е. Извинявай, че се обаждам толкова рано, обаче трябва да говоря с Дейвид.

— Кажи, Елиът, какво е станало? — грабна слушалката Дейвид.

— Джордж има силни болки в долната дясна част на корема. Случва й се три месеца подред. Според мен не е апендицит. Вероятно става дума за ендометриоза. Не трябваше да го правя, но толкова я болеше, че й бих венозно морфин.

— След половин час ще бъда в болницата — отсече Дейвид и затвори телефона.

Когато влезе в кабинета, Елиът гледаше снимките от ултразвука и веднага му показа изследванията и снимките.

— Успокой се, Елиът. Дотук си направил всичко, което е трябвало да се направи. Ще я прегледам и ще видим.

— Толкова се уплаших — усмихна се Елиът.

— Нормално — кимна Дейвид. После си сложи ръкавици и започна внимателно да я преглежда.

— Е? — нетърпеливо попита Елиът, който държеше отпуснатата й ръка.

— Дай ми поне една минута — погледна го Дейвид.

В този миг Джордж промърмори нещо в унес.

— Шшт — прошепна Елиът, — всичко е наред. Спи, Джордж.

Тя беше полуунесена и с мъка държеше очите си отворени. Но искаше да му каже нещо много важно.

— Елиът, не беше така, повярвай ми…

— Знам, мила, знам.

— Не те избрах да бъдеш първият заради някакви там неважни неща…

Дейвид погледна учудено Елиът, ала той не му обърна внимание.

— Знам, знам — тихичко рече той, навел глава към нея. Чудеше се как да я накара да замълчи.

— Влюбих се в теб още на волейболното игрище, в мига, в който забих топката в корема ти. Хареса ми чувството ти за хумор… — виждаше го като през мъгла. Усети, че се навежда да я погали и надигна глава, за да го целуне.

— Добре, мила, добре. Хайде сега, опитай да поспиш — целуна я лекичко Елиът, Джордж се усмихна и заспа.

 

 

Джордж чуваше гласове. Далечни и неясни гласове. Премигна и отвори очи. Разбра къде е и зачака да почувства болката. Но болка нямаше. Видя Елиът и доктор Торнтън да говорят тихо до леглото.

— Здравейте — рече тя.

Елиът я погледна и бръчката на челото му тутакси изчезна.

— Здравей… — той се приближи и взе ръката й. — Как си?

— Не ме излъга. Вече не ме боли.

— Не трябва да те боли… — Дейвид също се приближи. — След слонската доза, която Елиът ти е дал. Сега ще извикам Маргарет. В суматохата Елиът забравил, че тя е твоят гинеколог.

— Какво ми е?

Дейвид долови тревогата в гласа й.

— Нищо сериозно. Ще ти обясня… — той взе лист хартия и химикалка и нарисува яйчниците. — На десния яйчник имаш киста. Затова си изпитвала силни болки три месеца подред. Кистата расте и причинява все по-нетърпими болки. Налага се да я махнем. Другият яйчник ще остане непокътнат.

— Дейвид познава един много добър хирург в Лос Анджелис — намеси се Елиът. — Ще го извикаме при първа възможност.

— Кистата не е злокачествена, нали?

— Не. Но може да се спука и тогава вече е опасно. Трябва да я махнем до края на месеца.

— Операцията не е много тежка — обади се Дейвид. — Но е деликатна. Затова искам Норман Грийнбърг да те оперира. Той е най-добрият по кистите.

— А защо не ме оперира Маги или ти, Дейвид?

— Защото Норман е номер едно за този вид операции.

Елиът се усмихна:

— Тялото ти е твърде ценно. Затова — никакви рискове! Ще се обадим на Дейвид след няколко часа — сега е много рано. Надявам се утре вечер да пристигне и да те оперира в понеделник.

— Нали каза, че трябва да ме оперират до края на месеца? Значи няма защо толкова да бързаме.

— Джордж, време за губене няма. Знаеш ли как ме уплаши? Колкото по-бързо те оперира, толкова по-добре.

— Да, ама като не мога… Забрави ли, че утре заминавам за Мексико Сити?

— Забрави за Мексико!

— Връщам се в петък и тогава заминаваме за една седмица в Аспен.

Елиът въздъхна възмутен.

— Само две седмици, Елиът! Ала и двете са много важни за мен. Дейвид, колко време ще ми трябва, за да се възстановя?

— На третата седмица след излизането от болницата ще можеш да играеш волейбол. Една седмица обаче ще трябва да лежиш.

— Дейвид, не може ли доктор Грийнбърг да дойде след две седмици?

Дейвид кимна.

— Като разбере каква пациентка сме му приготвили, сигурно веднага ще долети.

— Мога ли вече да се прибера?

Дейвид прокара ръка по наболата си брада и отвърна:

— Днес би трябвало да останеш в болницата, но щом ще бъдеш с Елиът — пускам те. Елиът, имаш вид на умрял! Шест сутринта е и е събота. Ще се обадя на Маги да й кажа за случая. И не се притеснявай, чу ли?

— Няма — усмихна се Джордж. — Ала моля те, успокой Елиът!