Катрин Каултър
Особен урок (2)

Глава втора

Джордж оправи тъмнозеления си бански марка „Спийдо“, после и шапката за плуване, изплези се в огледалото на съблекалнята и се запъти към басейна.

Наближаваше един часа. В басейна плуваха шест души. Джордж нагласи очилата за плуване и се гмурна в средния коридор. Като стигна до края на басейна, тя се огледа наоколо. Лекарите и служителите в болницата плуваха съсредоточено, всеки в своя коридор. Джордж погледна към мъжката съблекалня и отново заплува.

— Здравейте, доктор Малори — подвикна Тим, високото момче с атлетична фигура, което работеше като спасител.

Джордж беше в дълбокия край на басейна, когато го чу. Вдигна поглед. Не беше виждала по-хубав мъж в живота си. Спря очи на плоския му корем и преглътна, плъзгайки поглед по-надолу към изрязаните му тъмносини бански. Краката му бяха източени и мускулести. Той застана на ръба и вдигна ръце, за да нагласи очилата си за плуване. Джордж неусетно глътна вода, а Елиът се гмурна и заплува.

Джордж се отблъсна и докато замахваше с ръце, хвърляше от време на време поглед към него. Двамата плуваха в съседни коридори. Тя се беше записала преди месец в клуба „Милтън“ под името на Ранди и идваше на басейна няколко пъти седмично. Знаеше, че Елиът идва всеки ден в един, за да плува половин час, след което стоеше петнайсетина минути в сауната и отново се връщаше в болницата от другата страна на улицата.

Ще го изненада, реши момичето, така всичко ще бъде естествено. Насочи се към неговия коридор. Двамата се сблъскаха.

Джордж изплю водата и извика:

— Къде гледате!

Елиът премигна, видя, че тя беше в неговия коридор и сдържано заяви:

— Ако не можете да плувате по права линия, идете в крайния коридор!

— Тъй ли! Вие пък изобщо не трябва да плувате по това време. Елате в три часа! Тогава идват начинаещите.

Елиът свали очилата си и стисна зъби.

— Извинете — процеди той, обърна се и заплува, без да отрони нито дума повече.

— Пак клоните към моя коридор! — извика Джордж.

Елиът я чу, завъртя се и с бързи ядосани движения приближи нахалното момиче.

— Вижте какво… — започна той, но изведнъж млъкна, защото момичето свали очилата си. — Джорджина Хатауей!

— Имате доста смешен вид — усмихна се тя. — Затворете си устата! — Джордж изведнъж натисна раменете му и го потопи.

Знаеше, че не бива да го прави в дълбокия край, обаче не можа да се сдържи. Усети ръцете му на кръста си и в следващия миг се озова под водата. След секунда и двамата показаха глави, ала той не я пускаше.

— Здравейте! Какво правите тук? — непринудено попита Джорджина и обърса водата от очите си.

Елиът я погледна подозрително.

— Видели сте ме, нали? Но защо ме нападнахте така неочаквано? Вместо просто да ми кажете „здрасти“?

— Колко сте учтив! Добре, че все пак се впрегнахте, инак сигурно нямаше да се върнете, нали? И какво щяхте да ми кажете?

— Всъщност и аз не знам. Какво се казва на някой, който най-безочливо ти пречи да плуваш?

— Плувате доста бавно. При всяко положение ще ви бия.

— Госпожице Хатауей, не ми се иска да се състезавам с вас, защото сигурно ще ми счупите и тези очила.

— Няма, няма. Обаче сигурно вече знаете от опит, че с мен шега не бива.

Той се усмихна.

— Давайте тогава! Колко дължини?

Двамата стигнаха до плиткия край.

— Десет? — никога не беше плувала десет дължини. Ръцете й изтръпваха още на шестата.

— Ами добре — съгласи се Елиът. — Ще скачаме ли?

— Разбира се. Професионално състезание, нали така?

Тя излезе от басейна. А Елиът не можеше да откъсне очи от тялото й. Никоя жена не изглежда сексапилна в състезателен бански костюм — той сплесква бюста и подчертава всяка излишна тлъстинка. Ала Джордж изглеждаше прелестно. Гърдите й се очертаваха под опънатата тъкан, коремът й бе гладък, а кръстът тънък, сякаш изваян.

Излезе от басейна и застана до нея.

— Много сте привлекателна в този бански — избоботи гърлено той, но в този миг тя извика:

— Старт!

Джордж скочи в басейна, а Елиът я последва. Вместо да я изпревари, той нарочно плуваше редом с нея. Движенията й след всяка следваща дължина се забавяха.

— Не бях се състезавал с охлюв — подхвърли Елиът.

— И аз със змия. Продължавайте да плувате, за да приключим по-бързо.

— И дума да не става! Ако свърша десетте дължини, вие ще спрете да плувате. Искам да видя дали можете да стигнете поне до осмата.

Стори му се, че го нарече „глупак“, ала не беше съвсем сигурен. След седмата дължина той я хвана за лакътя.

— Исках да ви се подиграя, но не и да ви удавя.

— Все още съм жива… — тя дишаше с усилие. Погледът й се задържа на косматите му гърди.

— Откога плувате?

— От миналия месец.

— Защо?

— Винаги започвам нещо ново през август.

— Защо не ми се обадихте?

— Обадих се.

— Не, не сте. Обадили сте се на секретарката ми.

— Бях в Ню Йорк.

— За пръв път ви виждам тук.

— Обикновено плувам сутринта. Изненадах се, когато… ви видях…

Той вдигна вежди.

— Сериозно? Дали да ви вярвам?

— Дори не правите усилие да прикриете самоувереността си!

— Не мога, нали съм полугол! — закачливо се усмихна Елиът.

Тя се изчерви, загреба шепа вода и я хвърли в лицето му, преди да излезе от басейна.

— Благодаря за очилата — подметна той.

— Харесахте ли ги? Видяха ми се много шик.

— Много шик и много скъпи, много по-скъпи от счупените.

Джордж се усмихна.

— Ами Ранди ми каза, че сте голяма клечка. Не може да приличате на пънкар, нали?

— Госпожице, такава покупка е почти непосилна за една студентка.

— Аз не съм студентка. И ако обичаш, казвай ми Джордж.

— Що за странно име? Сигурно е виновен Сан Франциско…

— Не. Имам трима по-големи братя. За тях винаги съм била най-малкото братче.

— Затова спортуваш толкова много.

— Аз съм си родена спортистка.

— Като изключим плуването.

— Уви, прав си. И до Коледа няма да мога да те настигна.

— Ще видим. Та защо не ходиш на училище, а… Джордж?

Тя му се усмихна, ала не отговори веднага. Свали гумената шапка и разтърси мокрите си къдри.

— Напуснах след първия семестър. Отегчих се да уча за живота на жабите. Истинско губене на време — Елиът се загледа в тъмно медната й коса и лицето. Беше без грим, а чертите й бяха толкова изтънчени, че и на осемдесет щеше да е красавица. — Какво си мислиш — за това колко много години си учил ли?

— Не. И какво правиш, работиш ли?

Джордж сви рамене и се усмихна.

— Правя разни работи.

— Жалко, че не отидохме на мача. Много исках да го гледам.

Тя го изгледа през гъстите си мъгли.

— Шегуваш ли се?

Той сложи ръка на сърцето си и каза:

— Честна дума — не! Дори ми се развали настроението. Знаеш ли, доктор Хансен много се притесни, когато го попитах за телефона ти.

— Наистина. Цяла седмица ми е мърморил.

— Защо не си дала номера си?

— Предпочитам никой да не ме безпокои.

— Ясно. Та какво правеше в Ню Йорк? — Елиът отново забеляза усмивка на устните й. — Разни работи, така ли?

— Точно така. Съжалявам, че не можахме да отидем на мача. Исках да излезем заедно, но след пикника Ранди ми три сол на главата чак до Сан Франциско — той вдигна учудено вежди. — Доктор Малори, вие сте известен лекар, важна личност — продължи тя, имитирайки Ранди. — И изобщо не искате да излезете с мен, обаче се чудите как да ми го кажете!

— Не е точно така, Джордж.

— Кое не е точно така?

— Че съм се чудил как да ти го кажа. Можеш ли да вземеш билети за друг мач? — тя му се усмихна щастливо. — В теб няма ли нищо грозно? Нещо например като грозна бенка? — попита Елиът.

Джордж се разсмя.

— Същият въпрос си задавам и аз за теб. Но ако за мен това е нещо съвсем естествено, за теб е комплимент.

— Братята ли те научиха да казваш такива неща на непознати мъже?

Тя извърна поглед и Елиът забеляза смущението й.

— Ранди ме предупреди, че няма да разбереш шегите ми. Извинявай.

— Доктор Хансен греши. Имам два въпроса — за мача и за грозната бенка.

— Мачът е в четвъртък. А такава бенка нямам.

— Добре, в четвъртък. А за бенката много не ти вярвам. Никоя жена не трябва да изглежда като теб. Това чак е вредно.

— Е, тогава ще те взема в четвъртък. А бенка мога и да си нарисувам.

— Ще я намеря сам… — синьовиолетовите й очи го погледнаха учудено. Думите му като че ли я изненадаха. Надали — тя изглеждаше толкова самоуверена. Гледаше го така, сякаш съжаляваше, че е показала симпатията си. — Знаеш ли къде живея?

— Да. Ще те открия в указателя. Трябва да тръгвам. Чао.

— До четвъртък — извика той след нея и се гмурна отново, за да продължи да плува.

През следващите два дни Елиът се чудеше дали срещата им ще се състои. Той бе откликнал на флирта й. Или поне му се струваше, че тя флиртува с него. Ако не друго, държеше се съвсем свободно. Може би защото беше доста млада. Трябваше да внимава как се държи. И какво ли означаваше това „разни работи“?

 

 

Точно в седем на вратата му се позвъни. Той очакваше, че Джордж ще бъде точна. Втурна се по стълбите и отвори вратата.

— Здрасти — рече просто тя.

— Здрасти. Изглеждаш чудесно… — искаше му се да й каже, че едва й устоява, обаче успя да се овладее. Джордж носеше светлосиня копринена блуза и бежови широки панталони. Косата й беше небрежно сресана назад. Елиът усети, че я зяпа и побърза да я покани: — Ще влезеш ли да пийнем?

— Не. До стадиона има четирийсет минути път. Не искам да закъсняваме.

Той затвори вратата и двамата се отправиха към улицата. За негова изненада тя спря пред черното порше на ъгъла. Класически модел 911, на около десет години, но в прекрасно състояние. Усмихна се, когато отвори вратата и го покани.

— Страхотна кола!

— Да. Казва се Есмералда.

— Да не би гърбушкото от Нотр Дам да се спотайва на задната седалка?

— Казах му, че имам само два билета. Ще изляза с него следващия път.

— Кога си я купила?

— През февруари.

Странно, помисли си Елиът, момиче на нейната възраст, което прави „разни работи“, а има такава скъпа кола — поршето струваше поне двайсет хиляди. Той закопча колана си и Джордж подкара по стръмните улици. На един наклон спряха рязко и Елиът усети, че е доста напрегнат. Не беше лесно да се кара по улиците на Сан Франциско. Това изискваше и смелост, и умение. Тя бе добър шофьор, караше поршето бързо и с лекота.

— Няма да се блъснем, спокойно — отбеляза Джордж. — Жените са по-внимателни шофьори от мъжете.

— Не съм си и помислял за блъскане, защото откакто сме се качили се мъча да си спомня къде ми е завещанието.

Тя се засмя.

— Ще ти покажа какво мога на равен участък. Есмералда е наистина страхотна.

Скоро се озоваха на Бей Бридж.

— А ти каква кола имаш? — попита Джордж и бързо добави: — Нека позная! Континентал? Кадилак Севиля?

— Не позна. Сребрист ягуар, а автомонтьорът ми е приятел.

— Ягуарът е кола и половина.

— Не отстъпва на поршето по наклоните.

— Сигурна съм, че караш върховно… за мъж…

— Е, аз не съм имал три сестри.

Тя отново се засмя.

— Имаш чувство за хумор. Бях сигурна, че имаш! В Калифорния ли си роден?

— Колко ли всъщност са родените тук? Ще ми се да бях и аз, но не съм. Роден съм в Кънетикът.

— Имам приятелка в Стамфорд. Близо ли е до Стамфорд?

— Родното ми място е Ню Милфорд. На изток всичко е близо. А отговорът на следващия ти въпрос е — следвах в Йейл.

— Наистина ли? Мислех, че ще кажеш Харвард. Харвард е по-тузарско място, нали?

— Всеки завършил там ще се съгласи с теб. Сега ми разкажи за себе си.

— Аз съм от Флинт, Мичиган. И в Мичиганския университет започнах и не довърших да следвам.

— А след това какво си правила?

— Бях в Ню Йорк, а после дойдох тук. От две години живея в Сан Франциско.

— Доктор Хансен е следвал в Колумбийския университет. В Ню Йорк ли се запознахте?

— Да. Доктор Малори, вече пристигнахме. Дано бейзболът ви хареса.

— Едно е сигурно — обичам хотдог и фъстъци!

— Тогава ще си вземем и от двете. Доста калорична храна.

— Утре ще „изплувам“ калориите.

Джордж го изгледа, но веднага се съсредоточи в паркирането на колата.

— След като съм излязла с такава важна личност, ще се постарая всичко да бъде както трябва — усмихна се тя.

Двамата тръгнаха към входа на стадиона.

— Здрасти, Джордж!

— Здрасти, Дейв. Ето билетите.

— Къде е приятелят ти, Джордж?

— Доктор Хансен ли? О, този човек е много по-важен. От него зависи всичко!

Възрастният мъж се усмихна.

— Само така, моето момиче!

Елиът не се изненада, че местата им бяха сред най-хубавите. Не се изненада и когато момчето, което продаваше хотдог, я поздрави като стар добър приятел.

— Джордж, Тод е във форма, какво ще кажеш? — попита момчето.

— В чудесна форма е — отвърна тя и взе два хотдога.

Елиът извади портфейла си, за да плати, ала момчето не му позволи.

— О, не, господине, щом е за Джордж — не.

Тя засия в усмивка.

— Доктор Малори, ти си уважаван в болницата, аз пък тук — на стадиона.

— Виждам, виждам. Да не си съсобственичка на отбора?

— Не още. Но след някоя и друга година — сигурно.

Мачът започна и Елиът се облегна назад отегчен. Той не обичаше бейзбол. Питчърът погледна към тях и махна.

— Смажи ги, Тод! — извика Джордж, а той й показа знака на победата.

— Значи дотук са двама — Тод и Бен?

— Откъде знаеш за Бен?

— Чух ви да говорите с доктор Хансен.

Тя стана на крака и заръкопляска при първия удар.

Елиът захапа хотдога.

— Ти очевидно не си падаш по бейзбола. Инак щеше да знаеш, че питчърът е Тод Хатауей. Брат ми.

Елиът се засмя. Е, оставаше само Бен.

— А с борбата как си? — попита той.

— По-добра съм на джудо. Надали би ме победил.

— И къде пък се научи на джудо?

— Забравяш, че…

— Да, да, забравям, че имаш трима братя. Разбрах какъв е единият. А другите какви са? Футболисти или боксьори?

— Уви, не. Обаче въпреки това ги обичам. Най-големият, Дерек, е бизнесмен, а Джейсън е компютърен специалист. Тод е звездата в нашето семейство!

— А ти, Джордж?

— Аз ли? Аз все още съм светла мъглявина на хоризонта.

 

 

— Имаш прекрасен дом — забеляза Джордж и спря поршето пред вратата.

— Благодаря. Искаш ли да го разгледаш?

— Бих искала, но трябва да си легна рано. Утре ми предстои тежък ден.

— Къде живееш?

Очите й заблестяха в закачлива усмивка.

— На Бродуей, на километър и половина оттук. Не е викторианска къща като твоята, ала аз си я харесвам, защото е моя.

— Твоя собствена?!

— Да. Три спални. Напълно достатъчно за мен, нали?

— Джордж, на колко си години?

— На двайсет и три. Защо?

— Когато бях на двайсет и три, живеех в една дупка и имах стар шевролет!

— Да, но си следвал, градял си бъдещето си. А аз, виж, съм все още доста необразована. Е, приятно ли ти беше? Жалко, че Тод загуби…

— Да, беше ми приятно. Ще дойдеш ли утре на басейна?

— Да, надявам се да се освободя до обяд. Благодаря ти, че дойде с мен.

— За мен беше удоволствие, Джордж.

Елиът стисна протегнатата й ръка. Само след миг Есмералда изчезна зад ъгъла.

На другия ден тя не дойде на басейна. Елиът стоя цял час във водата и когато най-сетне реши да си тръгне се ядоса ужасно на себе си — та той нямаше телефонния й номер!