Катрин Каултър
Особен урок (4)

Глава четвърта

Той не й се обади седмица и половина.

Джордж пъхна ключа и чу, че телефонът звъни.

— Хайде, проклето ключе такова! — ядоса се тя, защото не можа да го превърти от първия път.

Вдигна слушалката на четвъртото позвъняване. Беше задъхана, защото се връщаше от сутрешния си крос.

— Ало?

— Здравей, Джордж… — най-после гласът, който очакваше вече седмица и половина. — От крос ли се връщаш?

— Само три километра — въздъхна тя и се отпусна в стола.

— Тичаш ли?

— Да.

— Защо не идваш на басейна? Нали щеше да станеш по-добра до Коледа?

— Вече плувам сутрин.

— Защо?

Искаше да е спокойна и да му покаже, че знае как да се държи с мъжете. Ала не успя и се сопна:

— Що за въпрос?! Какво си въобразяваш, че тичам подир теб ли? Хич и не си мисли… — Джордж млъкна, защото чу смеха му и след малко попита: — Какво има? Защо се смееш?

— Взех билети за симфоничен концерт утре вечер. Свободна ли си?

— Трябва да проверя — с леден глас отвърна тя. Шумно разлисти страниците на телефонния указател и промълви: — Да, свободна съм.

Елиът се усмихна доволно.

— Чудесно! Ще ме вземеш ли? Колата ми е на ремонт. Ще те чакам към седем.

— Добре. Какво да облека?

— Дълга рокля. Не закъснявай.

— Аз никога не закъснявам — заяви Джордж и той отново се засмя.

Когато затвори телефона, тя погледна снимката на котка на стената срещу нея и каза на глас:

— Хванах се на въдицата…

След това се обади на Ранди и му съобщи, че за съжаление срещата им в пицарията следващата вечер се отменя.

 

 

Елиът четкаше смокинга си, когато точно в седем на вратата се позвъни. Той слезе да отвори с блеснали от нетърпение очи — Джордж сигурно изглеждаше чудесно!

Отвори вратата и онемя. Тя беше с бледозелена рокля от мека шумяща коприна — раменете й бяха голи и роклята й се държеше на една тъничка лента, чиито краища потъваха в средата на деколтето. Косата й беше вдигната и само малки къдрички се виеха над ушите и по врата й. Колието и мъничките й обеци бяха от диаманти. Носеше черен шал, преметнат на ръка.

— Влез, заповядай. Изглеждаш чудесно!

— Благодаря.

Джордж го огледа и каза на свой ред:

— Ти също.

— Благодаря, госпожице. Заповядай в скромното ми жилище.

— Не е чак толкова скромно — забеляза тя и хвърли поглед към широките красиви стълби, които водеха към втория етаж.

— Сам съм ремонтирал къщата. Ела да видиш хола.

Прозорците бяха със стъклопис, стените и тавана — облицовани с дърво. Преди да влязат в хола, минаха през обширно преддверие, където вероятно някога са раздавали коледните подаръци на прислугата.

— Колко евтин и грозен е модерният свят — промълви Джордж, вдигнала поглед към високия осмоъгълен таван. От ъглите му надничаха къдрокоси усмихнати ангелчета.

— Това тук е само за гости. Аз живея предимно на втория етаж. Там има голяма спалня, а най-голямата стая съм нарекъл „пещерата“. Тапетите й са старите, оригиналните, запазих и библиотеката, а в камината можеш да опечеш цяло прасе. Ела в кухнята да пийнем нещо преди тръгване.

— Имаш ли минерална вода „Перие“? Не пия алкохол.

— Диета ли пазиш? Или поради религиозни съображения?

— Не е полезно за здравето. А аз държа на него.

— Браво на теб! Сигурно ще тичаш и когато станеш на деветдесет…

Кухнята, за разлика от всичко останало, беше обзаведена съвсем модерно. Домакинските уреди от метал и огнеупорно стъкло блестяха.

— Всякакви улеснения за жената, която се грижи за къщата… — Елиът отвори огромния пълен хладилник, взе бутилка „Перие“ и се огледа за отварачка. — Милдред непрекъснато размества — въздъхна той и започна да отваря чекмедже след чекмедже.

Най-сетне намери отварачката. Наля „Перие“ на Джордж, а на себе си — чаша вино.

— Наздраве, Джордж! Радвам се, че отново сме заедно.

— Знаеш ли какво, ти си един жесток човек — обяви тя.

— Кой, аз? — Елиът вдигна учудено вежди и я погледна насмешливо. — Не те разбирам.

Джордж усети, че потъва в зелените му очи, изпъстрени със златни точици.

— Извинявай, какво каза? — едва чуто попита тя. Гърлото й беше пресъхнало, а лицето й пламтеше.

— Защо мислиш, че съм жесток?

— Има неща, които не мога да си обясня.

— Така ли? И кои по-точно?

— Всъщност не е ли време да тръгваме?

Той кимна.

— Време е. Не искам да закъснеем за Малер. Надявам се, че няма да бъдем обсадени от твои почитатели.

— Едва ли. Още не са научили за теб.

 

 

Джордж заспа на втората част на симфонията, склонила глава на рамото на Елиът. Меката й коса гъделичкаше врата му, гърдите й докосваха лакътя му. На него не му се спеше, но и не чуваше музиката. Той взе ръката й в скута си. Загадъчна жена…

Чуха се ръкопляскания и Джордж се събуди.

— О, свърши ли?

Елиът стисна ръката й.

— Сънува ли нещо хубаво?

— Не хърках, нали?

— Е, не силно…

Той я наметна с шала, като за миг задържа ръка на голото й рамо. Тя потръпна и се облегна на гърдите му.

— Джордж, само не тук — прошепна Елиът.

Във фоайето видяха доктор Торнтън и жена му Дорис. Елиът ги запозна.

— Ама ние бяхме заедно на пикника! — възклик на Дорис. — Госпожицата спечели мача!

— И счупи очилата и самочувствието ми — добави Елиът.

— На симфоничен концерт мога и да заспя, ала на волейболен мач — никога! — заяви Джордж с най-ослепителната си усмивка.

— Лицето ви ми е толкова познато! Не искам да ви притеснявам, но… — взря се Дорис в Джордж.

— Ами тогава не я притеснявай — засмя се Дейвид. — Отиваме на вечеря в „Айви“. Елате с нас.

Елиът погледна Джордж.

— Рано ли ще ставаш утре?

— Да. В шест. Заминавам за Лос Анджелис. Делничните дни съм доста заета.

Дорис изведнъж засия.

— Знам коя сте! Вие сте модел!

— Да, така е — сдържано отвърна Джордж. — И понякога, както тази вечер, искрено съжалявам за това.

Решиха да вечерят заедно следващата седмица, а когато се разделиха, Дорис сподели с мъжа си:

— Страхотна е, нали?

— Не знам — усмихна се Дейвид. — Какво толкова — красиво лице и съвършена фигура!

— Ама че си и ти — усмихна се в отговор съпругата му.

 

 

Джордж спря Есмералда пред дома на Елиът.

— Искаш ли да те изпратя? — попита тя.

— Искам.

— Симпатична двойка са, нали? — отбеляза Джордж.

— Да. Утре ли се прибираш?

— За съжаление ще се върна чак в петък следобед.

Той я погледна. Беше напълно сериозен. Изгаряше от желание да я люби, докато и двамата останат без дъх.

— Искам да те видя в петък вечерта. Какво ще кажеш?

— Ами… добре.

Елиът докосна лицето й.

— Джордж, ела… — промълви той и я придърпа в прегръдките си.

Тя се чувстваше и възбудена, и смутена. Притисна я и топлият му дъх се плъзна по устните й.

— Целуни ме, моля те — прошепна Джордж и стъпи на пръсти.

Елиът погледна притворените й очи и докосна стиснатите й устни. Те бяха меки и нежно се разтвориха. Езикът му се плъзна между зъбите й. Желаеше я с цялото си същество — така, както не бе желал никоя друга жена. Тя потръпваше и само след миг обви врата му с ръце и отвърна на целувката му със същата жар.

Ръцете му се плъзнаха към бедрата й. Лекичко я повдигна и я притисна още по-силно към себе си. Искаше да прекара с нея цялата нощ, а не само няколко часа.

Джордж се олюля и той прошепна до слепоочието й:

— До петък вечер.

— Чувствам се толкова… странно — тихо рече тя.

— Знам. Аз също. Ще те изпратя до Есмералда — отвърна Елиът и погали врата й.

Когато стигнаха до колата, той отвори вратата, но Джордж го погледна с копнеж и промълви:

— Моля те…

И Елиът отново я целуна жадно и ненаситно.

— Значи — петък — повтори той и с усилие я откъсна от себе си.

Изпрати с поглед колата. И Елиът тръпнеше като нея. Беше му приятно, че и тя се чувства като него.

 

 

Джордж стоеше насред спалнята си, клатеше глава и повтаряше:

— По дяволите! По дяволите!

После извади една черна рокля с дълги ръкави от гардероба. Черно подхождаше на настроението й. Защото то бе мрачно. Сложи си златна верижка на врата и закопча златистия си колан.

— Родена си под лоша звезда — заяви тя на образа си в огледалото. Среса назад коси и втъкна в тях две златни гребенчета. Колебаеше се дали да не звънне на Елиът и да му обясни, че е все още в Лос Анджелис, ала се отказа. Толкова силно желаеше да го види въпреки… въпреки всичко.

Той пристигна навреме. Изглеждаше чудесно в тъмния си костюм.

— Сега е твой ред да разгледаш къщата ми. Е, не е толкова изискана като твоята.

— На мен ми харесва — рече Елиът, без да откъсва очи от Джордж.

Холът й беше дълъг и доста тесен, дамаската на мебелите — на цветя, а по стените висяха съвременни картини и графики. Срещу камината имаше мек и удобен диван. Кухнята бе отделена от малката трапезария с дълъг плот. Джордж му показа трите стаи, едната от които бе кабинет. Спалнята й бе обзаведена в боядисани в бяло тръстикови мебели, а леглото й беше огромно. Елиът умишлено не задържа погледа си върху него.

— Обичам дървените подове — подхвърли той. Учудваше се на припряността й. Наметна я с черната кадифена пелерина. — Гладна ли си?

— Да — усмихна се тя.

— Ще вечеряме в „Ондайн“. Нощта е ясна и гледката ще бъде прекрасна.

Джордж кимна и мълчаливо го последва към ягуара. Седалките бяха тапицирани с фин светлосив плюш. Колата беше също така изискана като него. Стилът му бе доста по-сдържан от нейния.

Приближаваха моста Голдън Гейт. Тя гледаше през прозореца. Елиът взе ръката й и усети как мускулите й се стягат. Но въпреки това не я пусна.

— Как беше в Лос Анджелис? — попита той.

Джордж въздъхна.

— Пълна лудост. Бен, Клайд и аз…

— Бен приятел ли ти е или мениджър?

— И двете. Знаем се от много години. От самото начало. Клайд е фотографът. Чувал ли си за козметичната фирма „Брейдън-Тайрол“?

— Разбира се. За тях ли ще снимаш?

— Не само това. Фирмата има клон на западното крайбрежие в Лос Анджелис. С Бен се срещнахме с вицепрезидента и обсъдихме рекламата. Нали знаеш за кампанията „Чарли“?

Елиът кимна.

— Подписах тригодишен договор. Решиха, че името ми е хубаво, и около месец ще рекламирам като Джорджина по телевизията, на плакати и в списания.

— Браво на теб, Джордж! — възкликна той. — Ти си знаменитост! Заслужава да се почерпим с най-хубавото шампанско.

— Благодаря ти. Лошото е, че ще се налага доста да пътувам. Но поне повечето от рекламните снимки ще са в Щатите.

Елиът й зададе още няколко въпроса. Гласът му беше мил и внимателен и на нея й беше приятно да му отговаря.

— Другата седмица ще бъда в Бостън — спомена той. — Има конференция.

— Цялата седмица ли? — попита тя сподавено.

Елиът се усмихна, доловил вълнението й.

— От неделя до четвъртък.

— Е, добре, защото аз ще трябва да замина за Далас.

Той спря пред „Ондайн“. Момчето на входа на ресторанта отвори вратата на колата и каза:

— Добър вечер, господин докторе.

— Често ли идваш тук? — попита Джордж.

— От време на време.

Масата ги чакаше — с изглед към Сан Франциско. Елиът поръча бутилка „Дом Периньон“ и я попита:

— Ще пийнеш ли една чаша? Нали ще празнуваме?

— Да.

Той се облегна и я загледа. Тя не вдигаше очи от чинията си.

— Надявах се, че тази вечер ще празнуваме по няколко повода — тихо рече Елиът с усмивка. Джордж сепнато вдигна глава и го погледна учудено. Той отвори ръката си с дланта нагоре. — Хайде, Джордж, дай ми ръката си… — тя отпусна пръсти в дланта му и Елиът продължи: — Приятно ми е да те докосвам… — погали пръстите й и сякаш отново я усети в прегръдката си, притиснала жадни устни в устните му. — Джордж, има ли нещо? — какво да му отговори, какво! Слава богу в този миг донесоха шампанското. — За твоя успех — чукна той чашата си в нейната.

Тя пийна няколко глътки и остави чашата на бялата покривка.

— Благодаря ти.

— Обичаш ли фазан? Много хубаво го приготвят.

Джордж кимна. В този момент й беше все едно какво ще яде. Елиът поръча, а тя отиде до тоалетната. Поседя пред огледалата десетина минути, после се върна на масата.

Той се загледа в бледото й лице — какво ли я измъчваше… Джордж не вдигаше очи.

— Джордж, държиш се някак странно. Кажи ми защо.

— Много съм… уморена.

Без да откъсва поглед от лицето й, Елиът тихо рече:

— Не е необходимо да ме лъжеш.

Тя наистина се чувстваше уморена, уморена и ядосана.

— Аз не лъжа… — срещна очите му и премигна. Почувства се глупаво, защото долови доволството в погледа му.

— И друго какво не правиш?

— Друго… друго — трябваше да остана в Лос Анджелис, ама…

Той се усмихна. Разбираше, че Джордж се смущава от него, а това му беше приятно. А също така означаваше, че тя едва ли е толкова опитна в любовта, както му се бе сторило отначало.

— Джордж, чуй ме — подхвана усмихнато Елиът, — това, че съм те поканил на вечеря, не означава, че трябва да приключим в леглото — тя го погледна слисано и се задави с парченцето хляб. — Ако ти ме беше поканила на вечеря, предполагам, че би ми казала същото, нали?

— Нищо не разбираш! — избухна Джордж. — Аз не мога!

— Не можеш да ме поканиш на вечеря ли?

— Стига си се шегувал, моля те!

— О, ето я и вечерята! — той погледна към сервитьора. — Всъщност как се запозна с доктор Хансен?

Тя се усмихна. Дали пък доктор Хансен не й беше любовник?

— За малко да ме ограбят в Сентрал Парк. Ранди ме спаси. Бяха двама. Но мен нали ме бива по джудо — засмя се Джордж, — а той изглежда доста як. Така че ония двамата бързо се отказаха и избягаха.

— Доктор Хансен студент ли беше?

— Да, четвърта година.

— Какво си правила сама в Сентрал Парк?

— Тичах.

— Дори и в Голдън Гейт Парк не бива да тичаш сама! Ясно ли е?

Тя бе изненадана, ала и поласкана от загрижеността му. Може би нямаше да й се разсърди, може би… Джордж хапна една скарида от салатата и тържествено заяви:

— Добре. Обещавам! Бил си в Колумбийския университет, нали? — попита тя след малко.

— Да. А специализирах в Презвитерианския.

— Разкажи ми. Ранди разправя такива ужасии, да ти се смрази кръвта.

Елиът се съгласи и докато вечеряха, й разказа за най-ужасната година от живота си.

На връщане се посмяха на историята за пияницата, който се бе съблякъл в спешното отделение, за да се облекчи в чешмичката фонтанче.

Приближиха дома й и тя отново се притесни. Той се правеше, че не забелязва. Спря на алеята пред вратата, изгаси мотора, но не слезе от колата.

— Джордж, имам чувството, че си доста притеснена. Нямам намерение да те пипна дори с пръст, успокой се.

— Не, не съм притеснена… за това. А за други неща.

— Добре тогава. Искаш ли да поседим малко в колата? — тя го погледна някак особено. — Вече съм стар, за да се любя в кола.

Джордж знаеше, че трябва веднага да слезе и да се прибере с достойнство, ала направи голямата грешка да го погледне.

— Очите ти са разсъбличащи — промълви тя и го погали по лицето.

— Ами тогава ще ги затворя.

— Не искам да си мислиш, че съм, че съм…

— Че ме прелъстяваш ли? И през ум не ми е минало. Какво ще кажеш — да си поговорим, а?

— Не…

Елиът протегна ръка и хвана една от къдриците, които падаха по раменете й — мек и топъл кичур.

— Боядисваш ли си косата?

— Не, разбира се, че не!

— Има начин да разбера дали казваш истината.

— Как? Ще проверяваш корените ли?

Той въздъхна и закачливо подръпна къдрицата…

— Джорджина Хатауей, много скоро ще те разгадая, да знаеш! — Джордж се наведе към него. Елиът нежно целуна крайчеца на устните й, скулите й и върха на носа. Плъзна ръка по врата й и прошепна: — Напрегната си…

— Не, не съм. Глупава съм… — отдръпна се и го погледна в очите, опряла гърди в неговите. — Целуни ме…

Той взе лицето й в ръце и притисна устните си в нейните, омаян от топлия й дъх. Тя откликна на целувката, но Елиът се въздържа и въпреки силното си желание да плъзне ръце по цялото й тяло, ограничи ласките си само върху косата й. Когато отлепи устни, Джордж дишаше учестено.

— Госпожице, да не би да се връщате от маратон?

Гласът му бе закачлив и тя се сгуши до рамото му. Той не можеше да я разбере. Протегна бавно ръка и я сложи на сърцето й. То биеше силно. За негова изненада Джордж тутакси се отдръпна.

— Трябва да се прибирам!

Елиът се усмихна.

— Както вече казах, много скоро ще те разгадая… — той отвори вратата на колата и усети силното биене на пулса си. — Вече не съм млад за такива емоции — промърмори едва чуто и се обърна. Тя беше приближила входа на дома си. Елиът я настигна и взе ръката й. — Лека нощ, Джордж. Прекарах много… интересно… Поздравявам те още веднъж.

— Благодаря — тихо отвърна тя.

Той я погледна сериозно.

— Искам пак да се видим. Какво ще кажеш за другия петък?

Лицето й се озари като коледно дърво.

— Да! Тогава ще съм се върнала от Далас.

— Добре — потупа я Елиът по бузата. — Ще ти се обадя и ще вечеряме с Дейвид и Дорис.

Той се качи в колата и на път за къщи си каза, че въпреки начина, по който се държеше с него, Джордж беше едно много мило и приятно момиче.