Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Aftershocks, (Пълни авторски права)
Превод от
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 44 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget (2011)
Разпознаване и корекция
White Rose (2012)
Допълнителна корекция и форматиране
smarfietka (2012)

Издание:

Катрин Каултър. Особен урок

Американска. Първо издание

ИК „Коломбина“ ООД, София

ISBN: 954-706-011-2

История

  1. — Добавяне

Глава трета

— Джордж, по-високо главата, точно така, брадичката нагоре, искам да видя дългата ти шия!

— Чувствам се като жираф — обърна се момичето към Клайд, но вирна високо глава.

— Мъжете трябва да изгарят от желание да помиришат парфюма на шията ти! Хайде сега, наклони глава, сякаш каниш мъжа на своето сърце…

Джордж си представи Елиът и склони подканващо глава.

— Чудесно! — щрак, щрак, щрак… Чуваха се само тихите звуци на фотоапарата.

Бен Бърнстейн седеше, скръстил ръце на възпълния си корем. Той беше неописуемо доволен от Джордж. Следващата седмица тя щеше да бъде в „Брейдън-Тайрол Хаус“ като тяхна топманекенка и представителка на козметика и парфюми. Оказа се, че дори не ги интересува алергията й към парфюми, а колкото до козметиката, добре че имаше гримове с естествени съставки, пък макар и с ужасно странни имена, които Бен не можеше да запомни.

Джордж отново наведе прелъстително глава. Лилавата й рокля подхождаше на виолетовия блясък на очите й. Умно момиче беше. За разлика от другите модели, тя бе наложила условията и си бе извоювала тригодишен договор.

— Свършихме ли, Клайд? Наближава обяд.

— Джордж, какви ги говориш? Вече е един и половина.

Идеше й да го удари от яд! Погледна с укор Бен. Нали им беше казала, че трябва да приключат до обяд! Красивата лебедова шия я болеше от умора. Остави шишенцето с парфюм и слезе от подиума, където снимаха.

— Благодаря ви, чао — извика през рамо.

Студиото на Клайд беше на Ломбард Стрийт. И на червен светофар да минаваше, пак нямаше да успее да стигне навреме! Закани се с юмрук на двамата мъже, които разговаряха оживено. Бен беше нисък, пълен и оплешивяващ, а Клайд — висок, слаб и риж. Казваше им Лаурел и Харди. Сега обаче й идеше да ги наругае.

Какво толкова, успокои се тя, докато обличаше пуловера и джинсите си, Елиът ще й се обади и ще му каже, че се е забавила… Но как ще й се обади! Та той нямаше телефона й!

— Върша само глупости — въздъхна Джордж. Сега щеше да излезе, че пак тя го преследва. Вдигна секретарката му. — Доктор Малори, моля? — подзе Джордж, като се опитваше гласът й да звучи служебно.

— Извинете, но в момента има среща и не мога да го безпокоя. Да му предам ли нещо?

Джордж прехапа долната си устна.

— А кога ще се освободи? — усети, че въпросът й прозвуча пискливо, сякаш бе тийнейджър, и се подразни.

Лайза се усмихна. Това беше същото момиче, което предишната седмица бе развълнувало инак така спокойния доктор Малори.

— Госпожице Хатауей, вие ли сте?

— Да.

— Предполагам, че доктор Малори ще си тръгне тази вечер към шест.

— Мога ли да дойда към шест в кабинета му?

— Да, мисля, че можете… — Лайза й обясни как да стигне до болницата, а когато затвори телефона, реши да я изчака.

 

 

Не бива да тичам подир него, повтаряше си Джордж, докато крачеше към асансьорите на болницата. Ще си помисли, че го харесвам и го преследвам. Слезе на третия етаж, където беше кабинетът му. Чувстваше се ужасно несигурна. Прочете табелката на дъбовата врата: „Рентгенология — Директор.“ Тъкмо се канеше да си тръгне, когато чу женски глас:

— Госпожице Хатауей?

Джордж се завъртя на пети — на прага на кабинета стоеше висока и симпатична жена на годините на майка й.

— Да?

— Това е кабинетът на доктор Малори. Той ще се освободи след няколко минути. Заповядайте.

— Ще изчакам тук. Сигурно е много зает.

— Ами, ами — усмихна се Лайза. Чудеше се как да отклони поглед от стройното момиче в черни панталони и тъмнозелена копринена блуза. Дори ушите й са хубави, установи тя. Сега си обясняваше защо доктор Малори беше по-изнервен напоследък. — Трябваше да свърши по-рано, но се забави, защото днес се върна доста по-късно от басейна. Влезте, седнете — покани я Лайза в стаята си.

В този миг вратата се отвори. Елиът излезе заедно с един доста смутен мъж в бяла престилка. Доктор Малори беше в елегантен тъмносив костюм с жилетка и бледосиня риза.

За голямо облекчение на доктор Дайсън Елиът изведнъж прекъсна разговора им и възкликна:

— Джордж?! Какво правиш тук?

Момичето скочи от стола.

— О, извинявай! Не трябваше да идвам. Тръгвам си веднага. Довиждане…

— Един момент! Седни.

Джордж седна.

— Ралф, за днес свършихме. Лайза, свободна си. Джордж, заповядай в кабинета ми.

Като нацистки генерал, оприличи го тя, ала влезе в кабинета — той беше ъглов и луксозно обзаведен, с разкошна гледка към моста Голдън Гейт и към залива. Мебелите бяха тъмни, едната стена беше цялата в лавици с книги, а другата беше в кремав цвят и с графики на кораби. Огромното махагоново бюро, вероятно скъпа антика, беше затрупано с вестници, списания и рентгенови снимки. В кабинета имаше и нисък кожен кафяв диван и два фотьойла. Джордж отиде до огромните прозорци.

Елиът затвори вратата и подхвърли иронично:

— Имаше да вършиш… „разни работи“, така ли?

Тя се обърна.

— Моля? Какво искаш да кажеш?

Нямаше намерение да се предава толкова бързо, но погледът й се плъзна бавно по тялото му и изведнъж го обзе страстен копнеж.

Искаше му се да я притисне под себе си на дивана и веднага да свали черните й панталони, ала само продума:

— Извинявай. Липсваше ми днес.

— Ами… забавих се. Опитах да карам бързо, ама нали ги знаеш ченгетата — винаги се престарават, когато видят порше.

— Типично за тях — усмихна се Елиът. — Гладна ли си? Искаш ли да вечеряме заедно?

Джордж се усмихна радостно.

— Ох, добре, че ме покани пръв!

— Какво ще кажеш за омлет в Клиф Хаус?

— Чудесно! — тя замълча. Дали пък не проявяваше обикновена любезност към поредната напориста жена… — Сигурен ли си, че нямаш друга работа?

— Не, не съм — посочи той затрупаното бюро. — Но с удоволствие ще избягам.

— Харесва ми кабинета ти — забеляза Джордж.

— Достатъчно ли е внушителен за такава „важна личност“ като мен? — усмивката й разкри чаровни трапчинки. Елиът погледна за миг дивана, обаче веднага добави: — Ще тръгваме ли?

— Да. Ще те следвам с моята кола.

Излязоха от кабинета и той я попита:

— Та какво те забави?

— Работата ми.

— Май нямаш фиксирано работно време.

— Не… — тя долови сарказма във въпроса му, но не го разбра. Вирна брадичка и го изгледа.

— А би ли дошла да… работиш за мен?

— Няма да можеш да ми плащаш достатъчно — отвърна Джордж, която не бе разбрала, че той се шегува.

Елиът спря, хвана я за ръцете и я придърпа към себе си.

— Защо, колко взимаш?

Тогава тя разбра, ала не се ядоса, а се засмя и отговори тихо:

— Взимах на час, но репутацията ми… порасна и сега взимам повече пари, защото работя с договор.

— Договор? Някой те притежава, така ли?

— О, не, никога! Да кажем, че някаква… организация ме притежава, но не и един човек, не!

Той пусна ръцете й. Ами да, как иначе едно такова красиво момиче като нея би могло да има порше, собствена къща и кой знае още какво!

— Какво има? — попита Джордж, като положи усилия да го изрече с прелъстителен тон.

— Нищо — рязко рече Елиът и натисна с все сила копчето на асансьора. — Сетих се, че имам заседание. Ще те изпратя до колата.

Значи той наистина я взе за проститутка?! Прекосиха фоайето в мълчание.

— Доктор Малори, почакайте. Бихте ли ме изслушали? — подхвана тя и взе едно списание от купчината на масичката до тях. Прелисти го, взе друго и му посочи лъскавата реклама на корицата. — Ето я и истината!

Рекламата представляваше Джордж в бял гащеризон, с вдигната коса, зад нея се виеше някаква писта, а тя държеше шишенце с парфюм.

Елиът се почувства кръгъл глупак и промълви:

— Модел ли си?

— Да. Вече пета година.

— Защо ме подведе така, та да си мисля, че си…

— Проститутка, нали? Ами… изведнъж разбрах какво евентуално си мислиш и реших да се пошегувам.

— Джордж, никак не е смешно.

— Не е, прав си. Може би следващия път, когато срещнеш младо момиче с порше, няма да си вадиш толкова бързо заключения.

— Никога не бих си помислил подобно нещо, ако не беше говорила с такива намеци. О, Джордж, колко глупаво се получи! Извинявай. Не ми се сърдиш, нали?

— Този път няма да ти се разсърдя.

— Бързо да изчезваме — изведнъж прошепна той. — Задава се доктор Стоун, който е ужасен досадник.

Трябваха им петнайсетина минути, за да излязат от огромния паркинг на болницата. Тя следваше сребристия ягуар. Спряха пред Клиф Хауз. Елиът вече не се усмихваше. Дали не е премислил и решил, че прекалих с шегите, чудеше се Джордж, като гледаше сериозната му физиономия. Но нали беше живяла с трима братя, свикнала беше да не обръща внимание на моментните настроения на мъжете.

Седнаха на маса с изглед към океана. Той рязко подзе:

— Виж, никак не обичам игрите. Защо веднага не ми каза, че си модел?

Тя отпи глътка „Перие“.

— Прав си. Не трябваше да постъпвам така. Сърдиш ли се?

Елиът не знаеше какво да й отговори.

— Защо тогава се държа така? Доста детинска постъпка.

— Не исках да си мислиш, че съм само едно красиво лице. Повечето мъже смятат, че ако една жена е красива, а пък отгоре на това и руса, то тя всякак е глупава. А ако е и модел — това с глупостта е повече от сигурно. Аз обаче не съм такава.

Джордж поръча любимия си омлет с бекон и авокадо. Той си поръча омлет асорти.

— Ето това не го очаквах — неочаквано въздъхна Джордж.

Елиът проследи погледа й. Към масата им се беше запътила едра жена с червена коса.

— Госпожица Хатауей? Госпожица Джорджина Хатауей?

— Да, аз съм — кимна Джордж и взе подадената й писалка.

— Напишете „На Агнес“, ако обичате!

Тя се подписа и жената закима.

— Много ви благодаря, госпожице Хатауей! Как ще се зарадва сестра ми само! Толкова се радвам, че ви видях!

— Често ли ти се случва? — попита Елиът, когато жената си тръгна.

— Не.

Той протегна ръка и леко докосна пръстите й.

— Кажи, че не ми се сърдиш, Джордж… — тя погледна дългите му пръсти, после устните му и не може да прикрие чувственото възхищение в очите си. — Моля те, не ме гледай така, защото ще те взема на ръце — приглушено продължи Елиът, а гласът му я накара да потръпне, — ще те изнеса от ресторанта и после…

Той отдръпна ръката си, защото сервитьорът донесе омлетите. Джордж безмълвно гледаше чинията. Дъхът й беше секнал от докосването и от думите му. А и от мислите му, които тя бе разгадала.

Дори гласът му е секси, мислеше си Джордж. Не беше срещала такъв мъж! Но все още беше твърде рано, трябваше да поизчака.

Елиът се изненада, защото тя изведнъж започна да говори за тюленчетата по крайбрежните скали, които се виждаха от прозореца. Гласът й беше сдържан — защо ли… За пръв път му се случваше така открито и с такова удоволствие да ухажва жена. Като модел сигурно бе имала доста приятели. Дали и той не бе само един от тях…

— Да, тюленчетата са много симпатични.

— Виждаш ли онова на точките? Елиът, ти на колко си години?

— През януари ще стана на трийсет и осем.

— Ранди смята, че си доста млад за шеф на рентгенологията.

— Ами много съм умен — усмихна се той и се облегна.

— Никога ли не си бил женен?

— Това си е моя работа.

— Извинявай…

— Шегувам се, Джордж. Бях женен. Тя беше медицинска сестра, оженихме се, когато бях четвърта година студент. Уви, бяхме женени само докато започнах специализация.

— Как се казваше?

— Илейн. От седем години е омъжена за уролог. Имат две деца и живеят в Омаха.

— Тя ли поиска развод?

Елиът се засмя, доловил учудения й тон.

— Защо, вижда ти се невероятно ли?

Джордж присви очи.

— Да нямаш някакви непоносими навици?

— Например — дали бия жените?

— Е, не. Но сигурно не си бил съвършен.

— Хъркам. Обаче това едва ли я е дразнело. Бях млад и много амбициозен. Ала човек се променя с годините, слава богу.

— О!

— Колко въпроса още имаш? Петнайсет? Двайсет?

— Не мисли, че съм любопитна. Искам само да знам повече за теб. Интересно ми е.

— Благодаря. Готова ли си?

Тя го изгледа рязко и многозначително. Може би мъжете, с които спеше, задължително минаваха тест? Едва ли, каза си Елиът, пък и той вече не беше онова буйно младо момче, затова спокойно можеше да поизчака.

Придружи я до колата.

— Да те изпратя ли?

— Не! Утре…

— Утре имаш разговор рано сутринта.

— Точно така — облекчено кимна тя, макар това изобщо да не беше истина.

— Джордж, преди да се разделим, би ли ми дала телефона и адреса си?

Тя извади визитната си картичка.

— Заповядай!

— Благодаря.

Ето че успя да изпревари доктор Ранди Хансен. Поне с една стъпка. Джордж му подаде ръка, но Елиът се наведе и леко целуна устните й.

— Лека нощ, Джордж…

Тя не можеше да откъсне поглед от него. Думите заседнаха на гърлото й. Как искаше той да се върне и отново да я целуне. Качи се в колата и пое към дома си.