Катрин Каултър
Особен урок (16)

Глава шестнадесета

Доктор Дейвид Торнтън гледаше от прозореца на кабинета си на шестия етаж. Зърна Елиът да разговаря с Маргарет Смит. Сигурно си говореха за времето. Елиът едва ли би я ухажвал. Торнтън се върна на бюрото си. След десетина минути Маги почука на вратата и влезе в кабинета му.

— Как си, Маги?

— Добре. За разлика от някои мои приятели.

— Видях те да говориш с Елиът.

— Да. Беше ходил да плува. Чудя се кога ще се оправи…

— От шест месеца е все така. Отначало много се ядосах, че Джордж го заряза. Млада, хубава, преуспяваща, но изглежда той пречеше на славата й. Обаче един неин приятел ми спомена, че не тя, а Елиът я е изоставил — Дейвид въздъхна. — Просто не ми се вярваше.

— Не само на теб. Приятелят й се казва Ранди Хансен и всички научиха от него, че Елиът е изоставил Джордж.

— Мислех си да го питам истина ли е, но не мога да събера кураж.

— Елиът е откачил.

— Ако не е бил откачил преди шест месеца, то сега — сигурно. Отслабнал, сприхав, отказва да ни дойде на гости…

— Май не можем да му помогнем. Преди известно време го заговорих, обаче той реагира като айсберг.

— С мен общува от немай-къде. Всъщност напоследък не съм виждал реклами с Джордж. Защо ли?

Това беше риторичен въпрос и Маги само сви рамене.

— И докога ли Елиът ще я кара така?

— Знам ли. Трябва да направим нещо за него.

В този момент влезе секретарката на Дейвид — Мери.

— Жена ви е тук. По спешен въпрос.

Дейвид тутакси стана. Дорис никога не идваше в болницата — освен ако случаят не беше наложителен.

— Дейвид!

— Какво има?

— Спокойно — децата са добре. Скоро и Елиът ще бъде добре. Маги, как си? Елате да видите нещо!

Тя разгърна модното списание в ръцете си. Маги ахна:

— Боже мой!

Дейвид се почеса по главата.

— Гледай ти, това е нещо много интересно за Елиът!

След десетина минути Дейвид влезе в кабинета на Елиът и попита секретарката:

— Шефът ти зает ли е?

— Пише лекция. Днес направо унищожи двама специализанти и ми се накара, когато се върна от плуване. Не знам дали да рискувате…

— О, непременно ще рискувам! Само след няколко минути ще видиш как ще се промени… Басирам се на сто долара.

— Не ми се вярва…

— Стой и ще видиш!

Дейвид почука на вратата.

Лайза чу сдържания глас на Елиът:

— Какво има, Дейвид?

Отидоха ви стоте долара, помисли си Лайза.

— Здравей, Елиът. Какъв хубав ден! Необикновено за юли. Няма никаква мъгла.

Елиът припряно попита:

— Какво има, кажи? Много съм зает.

— След малко ще си още по-зает.

— Нямам време за шеги.

— Донесох ти едно списание. Да го разгледаш…

Дейвид отвори списанието на средната двойна страница.

— О, Боже! — възкликна Елиът.

— Ами да — усмихна се Дейвид. — Не знам какво да си мисля.

От страниците ги гледаше усмихнатата Джордж. Красива… и доста бременна. На всяка снимка беше с различен тоалет. Ръцете на Елиът се разтрепериха.

— Откъде имаш това списание?

— Дорис ми го донесе.

— В кой месец е?

— Според мен — в шестия.

Елиът го погледна смутено.

— Не знаех. Не ми е казала…

И промяната настъпи. Очите му заблестяха, той стана и нервно прекоси стаята.

— Дейвид, заслужаваш да те почерпя. А сега извинявай, но…

Елиът грабна сакото си и се втурна към вратата.

— Желая ти успех! — извика след него Дейвид.

— Какво стана? — нетърпеливо попита Лайза. — Каза ми, че ще бъде в отпуска до края на седмицата.

Дейвид се усмихна, връчи й списанието и излезе, подсвирквайки.

 

 

Елиът звънна на вратата.

— Кой е? — попита Джордж.

Ами ако не го пуснеше да влезе? Той стисна зъби и процеди:

— Аз съм. Елиът. Отвори, Джордж!

Тя отвори и му направи път да влезе.

Елиът я изгледа и се усмихна.

— Здравей! Променила си се…

Джордж беше в розов пеньоар, който очертаваше корема й. Косата й беше провиснала и вързана на опашка. Беше без грим, лицето й беше бледо, очите — подпухнали. Така искаше да я прегърне, ала не смееше.

— Елиът Малори, както виждаш, дишам и живея. Заповядай, докторе. Да не си тръгнал да правиш посещения по къщите?

Тя тръгна към хола. Залитна за миг и той понечи да я хване, но Джордж отново се изправи.

— Не. Исках да те видя и дойдох.

— Много мило — промълви тя и седна. После стана и добави: — Колко съм невъзпитана! Ще пийнеш ли нещо?

— Много е рано.

Джордж го погледна присмехулно и се запъти към кухнята. Елиът я последва. Кухнята блестеше от чистота, ала от шкафовете под мивката се подаваха празни бутилки от вино. Какво беше учудването му, когато тя извади бутилка бяло вино от хладилника.

— Сигурен ли си, че няма да ми правиш компания?

Той поклати глава отрицателно.

Джордж си напълни една водна чаша и изпи на веднъж почти половината.

С бутилката в едната ръка и с чашата в другата отиде в хола. Отпусна се на фотьойла и за още по-голямо негово учудване запали цигара.

Елиът забеляза препълнения пепелник на масичката до нея.

— Заповядай, докторе, седни — кимна тя към дивана. — Ще бъдеш ли така любезен да ми обясниш защо си дошъл? Делничен ден е и такава важна личност като теб трябва да е на работа.

— Джордж, защо не ми каза?

— В списанието ли видя?

Той кимна.

Тя отпи дълга глътка и му се усмихна.

— Защо трябва да те уведомявам за състоянието си?

— То е повече от ясно.

— О, мислиш, че детето е твое ли? Понятна грешка. Не се безпокой, докторе. Детето не е твое.

— Престани! Знаеш, че трябваше веднага да ми се обадиш.

— Защо? Да не би да изпитваш някаква вина? И да искам, не бих могла да разбера чие е детето.

— Какво говориш? Ти си в шестия месец. Значи си забременяла през февруари.

— Грешиш. Бременна съм на пет месеца и половина. Бебето е голямо. И както вече споменах, ти не си бащата… — Джордж отново отпи от виното.

— Кога спря да работиш?

— Да видим… Днес е сряда. Значи в петък. Петък беше последният ми ден.

Слава богу, значи това пиене и пушене не е траяло повече от седмица, помисли си Елиът. Или поне се надяваше да е така.

— Джордж, не ме лъжи. Имаш право да ми се сърдиш, ала…

— Да ти се сърдя ли? — прекъсна го тя. — Защо да ти се сърдя? Пак това твое самочувствие! Ти беше прав. Докато снимахме в нивите на Небраска, срещнах подходящия за мен мъж. Режисьорът на снимките. Трийсетинагодишен. От моето поколение! Сближихме се и той се оказа добър любовник като теб. Може би той е бащата. Но после пък спах с Дамиън в Ню Йорк. Той не е едър и не знам дали това голямо бебе може да е негово… Ще трябва да изчакам да се роди, та да видя на кого ще прилича. Дано не прилича на Норман Грийнбърг! Не че прекарах лошо и с него в Лос Анджелис.

Елиът не повярва и на дума от приказките й. Джордж носеше неговото дете, неговото дете, а той не знаеше допреди час!

— Кой е лекарят ти?

Тя запали отново цигара и издуха дима.

— Това теб не те засяга. Не знам защо смяташ, че без твоята помощ съм загубена. Сигурно жените от твоето поколение не могат да се справят без силен мъж до себе си. Така ли е?

Джордж загаси цигарата и с треперещи ръце посегна към следващата.

— Никога не съм мислил, че не можеш без моята помощ. Забременяла си последния път, когато бяхме заедно.

— Ти продължаваш да не ми вярваш! Всъщност нищо ново. Забравям, че решиш ли нещо, нищо не може да промени мнението ти. Особено някакво си младо момиче. Извинявай, докторе, за списанието. Сигурно за миг ти е спрял дъхът. Но ето че сега можеш да си спокоен. Е, визитата свърши! — толкова искаше да я прегърне! Обаче само кимна и стана. — Беше благородно, че дойде — продължи Джордж. — Няма нужда да ти казвам, че се надявам повече да не се видим. О, забравих да ти благодаря за чудесния подарък за сватбата на Мариана и Тод. Мен ако питаш, една голяма жаба щеше да е по-подходяща, но какво ли разбирам аз!

— Довиждане, Джордж… — Елиът излезе, без да се обръща и без да затръшва вратата.

Тя се усмихна. Беше си отишъл. Завинаги… Надигна бутилката. Пет пари не даваше. Да върви по дяволите!

 

 

Два часа по-късно на вратата се почука. Джордж бавно се надигна и попита:

— Кой е?

Дрезгав глас отговори:

— Телеграма за госпожица Хатауей.

Телеграма! Сигурно някой се беше разболял. Стомахът й се сви на топка. Веднага отвори вратата. На прага стоеше Елиът. Тя опита да затръшне вратата, но той внимателно я отмести и влезе.

— Изчезвай веднага оттук. Измамник! Мошеник!

— Джордж, престани. Хайде, ела да ти съберем багажа.

Тя премигна.

— Какъв багаж?

— Твоят багаж. Ама ти май си се напила…

— Не ме докосвай, Елиът Малори. Детето не е твое. Изчезвай!

— Добре, добре. Докато си приготвяш багажа, ще ми разкажеш повече за любовниците си.

В гърдите й се надигна гняв. Шест месеца, прекарани в самота и мъка. Джордж се нахвърли с юмруци върху него.

Той я прегърна и прошепна:

— Прости ми, мила…

Тя не помръдваше.

— Джордж?

— Ще повърна — едва изрече тя и хукна към банята.

Повърна всичкото вино, докато Елиът държеше главата й. После я вдигна на ръце и я занесе в спалнята.

— Лежи и не мърдай. Ей сега се връщам! — той намокри бялата хавлиена кърпа и я прилепи до челото й. — А сега глътни хапчетата! — повдигна я на възглавницата и й даде няколко хапчета и чаша вода. — Изплакни си устата, ще ти олекне.

— Ох, лошо ми е — промълви Джордж.

— Ще ти мине. Отиваме в Кармел.

— Никъде не отивам с теб. Никъде!

— Нямаш избор. Хайде, мълчи сега.

— Какви бяха тези хапчета? — сънливо попита тя.

— Ще ти успокоят стомаха… А и теб… И всичко ще бъде наред.

— Нищо вече не може да бъде наред. Твоите обещания не струват пукната пара.

Чуваше го, че обикаля из стаята. Ако не й беше толкова лошо, щеше да стане и да го изхвърли. Ала нямаше сили.

Той сложи в куфара няколко чифта от най-екстравагантните й три четвърти чорапи. Бельото й го изненада. Нямаше никакви копринени бикини, само дебело бяло памучно бельо. Сутиените й бяха огромни, пак бели и памучни. Тя се беше унесла в дрямка. Толкова по-добре, помисли си Елиът. Не искаше да я мъкне към колата, докато рита и крещи. Занесе куфарите и се върна. Вдигна я на ръце и усети бебето да се движи. Притисна я силно. Внимателно я настани в колата. Зави я с одеяло и така Джордж спа през целия път до Кармел. По здрач паркира колата пред „Британи Ин“ — бе запазил по телефона същата стая, в която бяха преди осем месеца. Остави я да спи, обади се на рецепцията, върна се и внимателно я занесе в стаята.

Тя се събуди в мига, в който я остави на леглото. Замижа и попита:

— Къде съм?

— В „Британи Ин“. Донесох ти портокалов сок. От него ще ти мине стомахът.

Професионалният му тон я накара да се намръщи, но Джордж с удоволствие изпи две чаши една след друга. Той разопаковаше багажа, а тя го гледаше равнодушно — беше толкова уморена, нямаше никакви сили.

— Защо не се окъпеш? — попита Елиът. — Взех шампоана и сешоара ти. Окъпи се и ще вечеряме в стаята. Но — без вино.

— Гаден тип — промърмори Джордж.

Той само се усмихна.

— Добре, ще се окъпя — съгласи се тя, защото не беше мила косата си четири дни. Сърбеше я кожата на главата.

— Ей сега ще ти приготвя водата във ваната. Само минутка!

Джордж се облегна на мивката, докато ваната се пълнеше.

— Искаш ли аз да те окъпя?

Елиът се пресегна да откопчае пеньоара й, но тя го плесна по ръцете.

— Нямам нужда от помощта ти, доктор Малори! Не искам нищо от теб!

Той я погали по корема.

— Май вече си имаш нещо от мен… — Джордж го изгледа гневно. — Хайде, накисни се хубаво. След хапчетата, които ти дадох, банята ще те освежи.

Тя го замери с пастата за зъби, ала не го улучи, защото Елиът се наведе и излезе от банята.