Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Aftershocks, (Пълни авторски права)
Превод от
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 44 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget (2011)
Разпознаване и корекция
White Rose (2012)
Допълнителна корекция и форматиране
smarfietka (2012)

Издание:

Катрин Каултър. Особен урок

Американска. Първо издание

ИК „Коломбина“ ООД, София

ISBN: 954-706-011-2

История

  1. — Добавяне

Глава четиринадесета

— Елиът, приготвила съм ти изненада…

Двамата тъкмо се бяха настанили в самолета.

— Не е същата, каквато беше на идване, нали?

— Не. Давам ти право на двайсет предположения, ала мисля, че никога няма да познаеш.

— Тъй и тъй пиенето в първа класа е безплатно, ще пийна, за да раздвижа мозъка си.

Самолетът беше вече над Сан Франциско, когато Елиът изрече и двайсетото си, отново невярно предположение.

— Предавам се. Е, за какво става дума?

— Утре сутринта ще станем в четири и половина.

— Ти си луда!

— Сериозно! Ще се обадя по телефона.

— На кого? На майка ми ли?

— Не, в Напа. Ако времето е подходящо, точно в шест ще се издигнем с балон в небесата.

Той я погледна радостно.

— Откъде знаеш, че винаги съм мечтал за това? Никога не съм ти казвал. Наистина страхотна изненада! — Елиът я целуна по челото. — Заслужава си ранното ставане.

— Времето често е променливо, особено през зимата, но ще стискаме палци.

— И още как!

 

 

От Сан Франциско до Напа имаше около час път и все още беше тъмно. Джордж се сгуши в рамото на Елиът и не спря да приказва през цялото време. Когато пристигнаха, вече се зазоряваше.

Имаше още шест пътници, всичките туристи. Капитанът Дейвид Мартинес беше с гъсти черни мустаци и приличаше на пират.

Пиха кафе, докато персоналът приготвяше огромния шарен балон. Когато запалиха пламъка, за да довършат надуването на балона, Елиът попита Мартинес:

— Пропан, нали?

— Да. Затова му казват балон с горещ въздух.

След малко се качиха в големия кош.

— Дръжте се! — извика Джордж на възрастната жена от Небраска в грейка и яке. — Дайте ми ръка!

Ветрецът беше слаб, а утринния въздух — свеж и хладен. Балонът се отлепи от земята и плавно полетя. Скоро се издигнаха над красивите лозя на Напа Вали. Мартинес от време на време засилваше пламъка и горещият въздух тутакси ги лъхваше.

Джордж бързо се сприятели с Мартинес. Той й разреши да разговаря с колегата му Зулу Чейзър — връзката им в базата. Той съобщаваше посоката и височината, на която се намираха. Мартинес дори даде ръкавиците си на Джордж и й позволи да засилва пламъка.

— Какво спокойствие, Елиът — въздъхна Джордж и прислони глава до рамото му. — Пълна тишина…

— Птиците още спят.

— Харесва ли ти изненадата?

— Много, мила, много!

— На меден месец ли сте? — попита възрастната дама Мили с разнежен поглед.

— Не още. Първо трябва да го убедя.

— Няма начин да не го убедите — усмихна се мъжът до тях.

Преди да кацне на паркинга пред едно голямо лозе, балонът се омота в короната на дърво.

— Често се случва — поясни Мартинес. — Веднъж се приземихме в басейн. Собственикът доста се ядоса.

— Собствениците на лозето сигурно също не биха се зарадвали особено, ако кацнем сред лозите — обади се Елиът.

— Какви ли не истории се случват при приземяване. Мога да ви разказвам дни наред — усмихна се Мартинес.

Всички пътници бяха поканени в близката кръчма на чаша шампанско и френски хлебчета със сирене.

— Ето и свидетелствата ни, че сме летели с балон — зарадвано възкликна Джордж. — Ще помолим Дру да ни снима с тях.

В балона пътуваше и фотограф на фирмата, който снимаше отлитането, кацането и туристите със свидетелства в ръка.

— Не съм бръснат — въздъхна Елиът, докато фотографът ги снимаше.

— Изглеждаш прекрасно. Ще си сложим снимката в рамка.

— Разбира се!

— Вкъщи ли ще си я закачиш, или в кабинета?

— Ще помисля…

 

 

Доктор Дейвид Торнтън почука на вратата и надникна в болничната стая на Джордж.

— Водя ти някого. Норман, пациентката ти Джорджина Хатауей те очаква.

Джордж се усмихна на слабия мъж с олисяваща кестенява коса и очила с рогова рамка.

— Здравейте, доктор Грийнбърг… — тя му подаде ръка.

Норман Грийнбърг преглътна и погледна Дейвид — той нарочно го беше излъгал, че пациентката е към петдесетгодишна.

— Изненада, нали? — усмихна му се Дейвид.

После го запозна с Елиът, който стоеше до пациентката.

— А това е доктор Малори.

Норман с усилие си наложи да говори със служебен тон.

— Госпожице Хатауей, няма причини за тревога. Видях снимките. Всичко ще трае не повече от половин час.

— Доктор Грийнбърг — усмихнато подзе Джордж. — Дейвид ми каза, че сте голям специалист по тези операции и не се притеснявам, че ще остана жива. Но все пак имам нужда от много кураж!

Норман изведнъж попита:

— На колко сте години?

— На двайсет и три.

Той се покашля.

— Бих искал да поговоря насаме с пациентката.

— Разбира се. Дръж се, Джордж! — засмя се Дейвид и двамата с Елиът излязоха от стаята.

 

 

Когато остана само с Елиът, Джордж изведнъж се умълча. Беше десет часа, неделя. В болницата цареше тишина.

— Ето ти нещо за сън, мила.

Тя се намръщи и погледна хапчето.

— Знаеш отношението ми към такива лекарства.

— Да, но в три часа ще ококориш очи, а трябва да спиш. Глътни го. Ще се унесеш след десет минути. А аз ще се прибера и ще си взема моето хапче.

— Операцията е в осем — напомни му Джордж и глътна хапчето.

— А на обяд ще хапнеш нещо лекичко с мен.

— Няма ли да ми е лошо?

— Не. Освен ако не си ме излъгала за съвършените си гени.

— Безобидна лъжа — леко се усмихна тя.

— Обещавам ти, че утре вечер ще играем шах! — той я прегърна. — Всичко ще бъде наред, мила. Утре рано съм при теб.

— Добре — промълви Джордж.

Елиът я изчака да се унесе и си тръгна.

Тя отвори очи. Усещаше въздействието на приспивателното, но се опитваше да се пребори с дрямката. Нормално е да изпитвам страх, помисли си, защо трябва да спя? Пъхна ръка под завивките и я сложи на корема си. Първият ми белег… Доктор Грийнбърг я беше успокоил, че белегът ще бъде малък и че няма да й пречи да носи бикини.

Тази нощ Елиът заспа чак призори.

 

 

На другата сутрин, когато сестрата я събуди, за да й даде успокоително лекарство, Джордж беше сънена и леко замаяна. Елиът стоеше до нея, докато я сложиха на леглото с колелца и я закараха в операционната. Маги миеше ръцете си.

— Виж се на какво приличаш — критично го изгледа тя.

— Много ти благодаря. Къде е хирургът?

— Говори с анестезиолога. Не се безпокой, Елиът. Той е много добър. Ще стоиш ли по време на операцията?

— Имах такива намерения, но се отказвам. Ще бъда в кабинета си. Обади ми се, щом свършите.

— Добре. Приятелят на Джордж, доктор Хансен, пожела да присъства. Не можах да му откажа.

Елиът само вдигна рамене и излезе от операционната. Наля си кафе и седна на бюрото. След малко влезе Лайза.

— Не се притеснявайте. Поддържам непрестанна връзка с операционната.

— Има ли някой в болницата, който да не знае, че Джордж е тук?

— Надали. Защото когато преди месец я доведохте в спешното отделение, до девет сутринта всички вече знаеха, че сте дошли посред нощ с красива жена на ръце, само по хавлия.

— Тя беше по хавлия. Аз бях прилично облечен.

— Грешно се изразих. Как бяха ските?

— Добре.

— Не ми обръщайте внимание. Гледайте на мен като на мебел.

— Лайза, извинявай, ала съм…

— Виждам, че сте ужасно притеснен. Трябва нещо да вършите. Знаете ли какво? Ще извикам доктор Джанис. Искаше да поговори с вас. Съгласен ли сте?

— Добре. Така може и да се поразсея.

Когато най-сетне Лайза подаде глава и му каза, че всичко е свършило благополучно, той скочи от стола и подаде ръка на доктор Джанис.

— Моля да ме извините, но утре ще продължим!

Втурна се към вратата. След минута седеше до Джордж и я чакаше да се съвземе от упойката. За голямо негово учудване тя заговори на френски. Поне акцентът беше френски, ала думите нямаха никакъв смисъл. Елиът едва се сдържаше да не се засмее с глас.

— Всеки реагира по различен начин. Един пациент цитираше Шекспир.

— Къде е Грийнбърг?

— Ей сега ще дойде. Направи чудесна операция. За малко да припадне, когато съблякоха Джордж на масата.

— И Хансен ли беше там?

— Ах, тази ревност! Хайде, Елиът, не разбираш ли, че само се шегувам…

В този миг Джордж запя нещо, което наподобяваше френския химн, и дори строгата сестра се запревива от смях.

След половин час Джордж дойде на себе си. Видя Елиът и съобщи усмихнато:

— Оперираха ме!

— Да. Вече си готова. Боли ли те?

— Изпитвам онова странно чувство, че болката все още е някъде там, но всъщност не я чувствам.

— Морфинът действа така.

— Елиът, някой пя ли преди малко на френски?

— Да — стисна ръката й той. — Една пациентка с мозъчна операция.

Тъкмо щеше да й каже истината и влезе доктор Грийнбърг. Той кимна на Елиът и се усмихна на Джордж.

— Благодаря, докторе. Как са шевовете ми?

— Направихме малък разрез и шевовете са много малко. За съжаление заминавам след няколко часа. Доктор Смит ще ги свали в понеделник. Госпожице Хатауей, вие посещавате ли Лос Анджелис? — попита някак смутено доктор Грийнбърг.

— Да. Често. На няколко месеца.

— Следващият път, когато сте в Лос Анджелис, ще ми бъде приятно да обядваме заедно.

— Чудесна идея. Благодаря ви още веднъж, че дойдохте за операцията ми.

— Няма защо, госпожице Хатауей. Беше ми приятно да се погрижа за вас.

Когато Грийнбърг излезе от стаята, Елиът процеди:

— На бас, че има съпруга и четири деца…

— Няма. Снощи ми каза, че е разведен от три години.

— Че той може да ти е баща!

— Наистина. Е, докторе, нали ми бяхте обещали лек обяд?