Катрин Каултър
Особен урок (11)

Глава единадесета

Джордж влезе в кабинета му — имаше чудесен тен и беше облечена в елегантен бял костюм. Носеше огромни слънчеви очила със синкав отблясък и светлосиня шапка, нахлупена над челото.

— Инкогнито ли сте, госпожо? — стана Елиът от бюрото си.

Тя го прегърна и се засмя.

— Ами в самолета за Мексико се зачетох в една книга и там пишеше, че ако иска да задържи мъжа, жената трябва да е загадъчна.

Той не отвърна на закачката и сериозно попита:

— Добре ли беше?

— Нали обещах! Чувствах се чудесно.

Елиът забеляза, че Лайза стоеше на прага на кабинета му.

— Лайза, благодаря ти, че покани госпожица Хатауей.

— Ами нали знаете каква е. Като видя вратата ви затворена, реши, че сте потънали в разрешаване на проблемите на човечеството и понечи да си тръгне.

— Но не успях — усмихна се Джордж.

— Нямаше начин! Доктор Малори, да отложа ли срещата ви с доктор Хауъл?

— Ох, бях забравил…

— Елиът, аз ще се прибера, ще се преоблека в подходящ тоалет за ски и ще пийна вино с газирана вода. Ще избърша и ските ти, че сигурно са потънали в прах. Да не станеш за смях!

— Благодаря.

Когато тя излезе от кабинета, Лайза попита:

— Знае ли, че сте шампион от състезанията в Кънетикът?

— Не. Искам да я изненадам — засмя се Елиът.

За негово учудване тоалетът за ски представляваше тънка надиплена черна рокля. Той вдигна вежди и попита:

— Това да не е десета точка от книгата със съвети за загадъчната жена?

— Съвсем не. Удобно ми е с тази рокля и затова съм с нея.

— Благодаря ти за ските, Джордж.

Тя го последва в спалнята и седна, за да го изчака да се преоблече. Елиът се обърна с гръб, докато сваляше панталона си.

— Моля те, не ме гледай така. Както е тръгнало, ще изпуснем полета.

— Сега нямаме време — въздъхна Джордж.

Той обу кадифените си тъмнокафяви панталони и добави:

— И се приготви да спиш сама. Няма да се чувствам удобно да спя в една стая с теб под бащиния ти покрив.

— Виж за това не бях мислила!

— А аз мислих. Хайде да тръгваме, че ще изпуснем самолета.

На летището пристигнаха в последния момент. Най-сетне се настаниха на местата си, закопчаха коланите и тя въздъхна:

— Много дълъг ден…

— В Мексико наистина ли се чувстваше добре?

— Отлично. Сега обаче ме чака напълняване — не мога да устоя на специалитетите на майка ми. Ще ям два дни, на третия ще пазя диета.

Самолетът се вдигна и Джордж погледна през прозореца надолу, към Сан Франциско.

— Прекрасна гледка, никога няма да ми омръзне. По-рано си мечтаех да живея в Ню Йорк, но сега любимият ми град е Сан Франциско.

— За кариерата ти по-добре ли е, ако живееш в Ню Йорк?

— Може би. Особено в бъдеще. Ала ще мисля, когато свърши договорът ми с „Брейдън-Тайрол“.

Поръчаха си питиета — за Елиът уиски, а за нея газирана вода.

— Извинете — попита стюардесата, — вие сте Джорджина, нали? Рекламирате за „Брейдън-Тайрол“…

— Да — кимна Джордж със служебната усмивка.

— Бихте ли ми дали автограф? Няма да казвам на другите за вас, обещавам.

— Добре… Мариса… Какво хубаво име имате!

— Ако може една за Томи и една за Кендис…

Елиът се облегна назад и притвори очи.

— Много ми харесва рекламата в Сентрал Парк…

— Благодаря. Беше и много приятна за снимане.

Когато стюардесата се отдалечи, той попита:

— Напоследък често ли ти се случва?

— Не и когато съм с шапка и със слънчеви очила. Всъщност нямам нищо против. Хората са много мили.

Тя погали Елиът по бедрото и въздъхна.

— Обедът ще бъде сервиран след половин час. Дали не можем да правим нещо през това време?

Той я погледна учудено.

— Джордж, какво говориш? В самолет сме!

— Да, но в тоалетната има достатъчно място и за двамата… — тя плъзна ръка към слабините му. Обзе го силно желание да я притежава. — Цяла седмица не сме били заедно. Не искаш ли?

Елиът поклати глава.

— Значи затова си с рокля! Всичко си планирала, хитруша такава! — той кръстоса крака, а ръката й остана между тях. — Все едно да се любим на задната седалка в колата на баща ми.

— Ще видим дали е все едно!

— Джордж, как си го представяш?!

— Както всеки път досега — премрежено го погледна тя. — Ела след две минути и почукай на вратата.

Слава богу, че бяха в първа класа и наблизо нямаше никой, който да забележи, че щеше да я последва.

Погледна часовника си и точно след две минути почука на вратата. Двамата едва се побираха в малката кабинка.

— Джордж — засмя се Елиът, — това е лудост!

— О, не. Хайде, целуни ме…

Той я целуна. Ръцете му галеха тялото й през тънката рокля.

— Ами ако самолетът катастрофира?

— Чудесен начин да преминем в отвъдното — изкиска се тя.

Елиът плъзна ръце под роклята. Джордж беше гола!

— Джордж! — възкликна той и я повдигна на тесния плот. — Така едва ли ще ти бъде приятно…

— Ще ми бъде, ще видиш…

Тя го обгърна с бедра и Елиът изстена.

— О, цяла седмица, видя ми се безкрай…

Джордж потрепери и притисна крака в хълбоците му. Той прошепна „Джордж…“ и долепи устни в нейните в страстна целувка, приглушила виковете й.

— Толкова е хубаво — въздъхна тя.

Елиът имаше чувството, че ще се възпламени заедно със самолета.

Двамата се притискаха един в друг. Минута, две… Той се окопити пръв и попита:

— Какво правим сега?

— Проблемът е мой. Ти си лесен — един безотговорен лекомислен тип!

— Добре си, нали? — нежно попита Елиът.

— И дума да няма — засмя се Джордж. — Е, беше ли като да се любиш на задната седалка в колата на баща ти?

— Не мога веднага да отговоря.

Той излезе, а на пътеката срещу него се зададе една от стюардесите. Не беше сигурен дали не си въобразява, но му се стори, че тя се подсмихва.

Джордж дойде след минута, сякаш слязла от някоя реклама — с изключение на премрежените очи…

Тя седна и се сгуши в рамото му.

— Умирам от глад…

— Ама че си лакома!

След малко дойде стюардесата с вечерята — същата, която го срещна пред тоалетната.

— Сигурно сте огладнели — невъзмутимо подхвърли тя.

— Защо мислите поръчах телешко печено? — още по-невъзмутимо отвърна Елиът.

Стюардесата кимна.

— Прав сте. Летенето със самолет изтощава организма. Човек трябва добре да се подкрепя.

— Да. Във всяко едно отношение.

— Без изключение — усмихна се многозначително стюардесата и се оттегли.

— Какво искаше да каже? — попита Джордж.

— Намекна едно-друго. Защото знаеше какво сме правили.

— Доста явно го намекна.

— Но и аз не й останах длъжен, нали?

Джордж почти не яде.

— Всичко наред ли е? — погледна я изпитателно той.

— Разбира се! — помълча и добави: — Искам да те питам нещо… Елиът, би ли се оженил за мен?

Той се облегна и я погледна слисано.

Какво да й отговори? Очите й блестяха от възбуда. Тя хвана ръката му. Дъхът му секна. Не му беше идвало наум, че Джордж може да предприеме инициативата. Това беше още един пример за разликата в годините. Една жена на неговата възраст никога не би задала подобен въпрос. Не знаеше какво да отвърне. Отмести поглед от нея и едва се въздържа да не каже „не“ и да изброи причините за отказа си. Спомни си за операцията й. Трябваше да почака всичко да мине и тогава… Елиът повтори бавно:

— Да се оженя за теб ли?

— Не исках да те шокирам. Ала много искам да се омъжа за теб. Обичам те и искам да живеем заедно. Двамата си подхождаме. Никога не се караме. А сексът е повече от прекрасен.

— Джордж… — подзе той.

— Знам, че съм млада, но не и чак толкова млада. Освен това печеля достатъчно, тази година много повече от предишната. Няма да ти тежа. Имам два апартамента. Ще ти дам адреса на счетоводителя си и той ще ти приготви списък на приходите ми. Не печеля малко, повярвай ми.

— За бога! Парите ти изобщо не ме интересуват.

— Сигурна съм, че не те интересуват. Защото и твоите пари не ме интересуват. Ала все пак искам да знаеш, че съм финансово осигурена. Елиът, животът не е само секс, нали? Ти си чудесен готвач, непрекъснато ме разсмиваш и двамата се разбираме отлично! Ако искаш, ще следвам. Не желая да се срамуваш от мен.

— Джордж, никога не съм помислял такова нещо. Ако искаш да следваш, следвай, но заради себе си, не заради мен. Как може да си помислиш, че се срамувам от теб?

Тя се усмихна щастливо.

— Значи ме обичаш? Ще се ожениш ли за мен?

Той затвори очи за миг. После се обърна към нея и я погледна.

— Джордж, въпросът ти ме изненада, не съм мислил за женитба, нали разбираш? Бракът е голяма и решителна стъпка… — сам се възмути на тази лъжа. Звучеше като жена, която се измъква от предложение за брак. — Дай ми малко време, моля те. А и ти помисли… Ти си само на двайсет и три, а аз на трийсет и осем! Всичко е пред теб.

— Мислила съм! — тя се загледа в сключените в скута си ръце. — Не исках да те притеснявам.

— Знам… — Елиът преглътна с мъка. — Дай ми малко време.

— Ако искаш, мога да се грижа за финансовите ти инвестиции. Ако искаш, разбира се…

Шекспир е прав, помисли си той, колко често комичното се преплита с трагичното…

— Добре, ще помисля за това — усмихна се Елиът.