Даян Сетърфийлд
Тринайсетата приказка (8)

Доктор Модели и госпожа Модели

В последния ден преди да замина, мис Уинтър ми разказа приказката за доктор и госпожа Модели.

Да оставяш отворени портите и да се разхождаш из къщите на хората е едно нещо, но да вземеш бебето с количката му — съвсем друго. Фактът, че когато бе намерено, бебето бе живо и здраво и, слава Богу, нищо лошо не му се бе случило, не бе важен. Нещата бяха излезли извън контрол; бяха необходими действия.

Селяните, явно, са чувствали, че не могат да се обърнат директно към Чарли по въпроса. Знаели са, че в къщата нещата са странни, но са се страхували да дойдат там. Трудно е да се каже дали Чарли, или Изабел, или призракът, неизвестният дух, ги е карал да стоят на разстояние.

Вместо това те отишли при доктор Модели. Това не бе докторът, чието закъснение може би станало причина за смъртта на майката на Изабел по време на раждането й. Този доктор обслужваше селото от не повече от осем-девет години.

Доктор Модели не бе млад, но все пак създаваше такова впечатление, въпреки че бе по средата на четирийсетте. Той не бе висок, нито много мускулест, но излъчваше виталност, нещо силно и енергично струеше от него. Краката му бяха прекалено дълги за тялото и той ги използваше, за да върви със страхотно темпо, при това без видими усилия. Е, може би вървеше малко по-бързо от другите и понякога откриваше, че си говори сам, а човекът, който вървеше с него, припкаше забързано на няколко крачки отзад, дишайки тежко в усилието си да не изостава. Тази физическа енергия съответстваше на огромната душевна енергия и живост на ума, които притежаваше. Очите му бяха тъмнокафяви и много ясни, като очите на птица, наблюдателни, съсредоточени, внимателни, със силни и елегантно извити над тях вежди.

Модели имаше таланта да пръска енергията си наоколо, което не е никак лошо за един доктор. Беше достатъчно пациентът да чуе стъпките му на пътя, почукването на вратата и вече се чувстваше по-добре. И не на последно място, хората го харесваха. Действал им тонизиращо, това твърдяха всички. За доктор Модели имаше значение дали пациентите му ще живеят или ще умрат, а когато оживееха, което ставаше почти винаги, за него беше важно дали живеят добре.

Болестите бяха един вид загадка за доктор Модели, нещо като пъзел, и той не спираше, докато не я разреши. Пациентите му бяха свикнали да се появява в къщата им на сутринта, след като бе прекарал цяла нощ, размишлявайки върху симптомите, за да им зададе още един въпрос. А след като определеше диагнозата, трябваше да реши какво да бъде лечението. Той ползваше книги, разбира се, и бе напълно запознат с всички известни терапии, но многократно се връщаше към нещо толкова просто като възпаленото гърло и го разглеждаше под различен ъгъл, като постоянно търсеше начин не само да се справи с възпалението, но и да разбере феномена на възпаленото гърло в напълно нова светлина.

Енергичен, интелигентен и приятелски настроен, той бе изключително добър лекар. Макар, че като всички хора и той си имаше своята мъртва точка — нещо, към което бе предубеден.

Делегацията от селски мъже включвала бащата на бебето, неговия дядо и кръчмаря — един уморен на вид мъж, който обичаше да бъде на всяка манджа мерудия. Доктор Модели приел триото и изслушал внимателно как двама от мъжете едновременно му разказали историята. Те започнали с оставените отворени врати, минали набързо през неприятните случаи на липсващи тигани и лъжици и след няколко минути стигнали до кулминацията на своя разказ: отвличането на бебето в детската количка.

— Те растат диви — казал най-накрая младият Фред Джеймисън.

— Без всякакъв контрол — добавил по-старият Фред Джеймисън.

— А какво ще кажете вие? — попитал доктор Модели третия мъж.

До този момент Уилфред Бонър стоял мълчаливо.

Господин Бонър свалил шапката си и си поел дълбоко въздух, при което гърдите му засвирили.

— Ми не знам. Аз не съм медицинско лице, но ми се струва, че момичетата не са у ред. Дъската им хлопа.

Той придружил думите си с многозначителен поглед, после за по-ясно почукал по голата си глава веднъж, дваж, три пъти.

Тримата мъже гледали тържествено и сериозно в краката си.

— Оставете на мен — рекъл докторът. — Ще говоря със семейството.

И мъжете си отишли, спокойни, че са направили онова, което трябвало да направят. Сега бил ред на доктора.

Макар че обещал да говори със семейството, онова, което докторът направил, всъщност било да говори с жена си.

— Съмнявам се, че са искали да направят нещо лошо — рекла жена му, когато той й разказал за случилото се с бебето. — Познаваш тези момичета. Много по-интересно е да се играе с истинско бебе, отколкото с кукла. Те не биха го наранили. Все пак трябва да им се каже да не правят повече така. Бедната Мари — и тя вдигнала очи от ръкоделието си и се вгледала в лицето на съпруга си.

Госпожа Модели бе изключително привлекателна жена. Тя имаше големи кафяви очи с дълги и извити мигли. Носеше тъмната си коса без нито един бял косъм прибрана назад с такава простота, с каквато само една истинска красавица би се отнесла към външния си вид. Когато се движеше, формите й подсказваха закръглена, женствена грациозност.

Докторът знаеше, че жена му е красива, но след толкова години съвместен живот това вече не му правеше впечатление.

— В селото мислят, че момичетата са умствено изостанали.

— Със сигурност не е така!

— Така поне мисли Уилфред Бонър.

Госпожа Модели поклатила учудено глава.

— Той се страхува от тях, защото са близначки. Бедният Уилфрид. Това просто е старомодно невежество. Слава Богу, че младото поколение е много по-умно и начетено.

Докторът знаеше, че статистически няма вероятност при близнаците да съществува ненормалност и умствена изостаналост, но въпреки това не я изключваше, докато не ги види. За него не бе изненада, че жена му приема приказките из селото за злонамерени клюки.

— Сигурен съм, че си права — промърморил неясно той, което означавало, че е сигурен, че тя греши.

— Какво смяташ да правиш? — попитала го тя.

— Ще отида да се видя със семейството. Чарли Ейнджълфийлд си пада малко отшелник, но ще му се наложи да се срещне с мен.

Госпожа Модели кимнала, което пък било нейният начин да покаже несъгласие с мъжа си, макар че той не знаел това.

— А майката? Какво знаеш за нея?

— Твърде малко.

И докторът се замислил, а госпожа Модели продължила ръкоделието си. След четвърт час той й казал.

— Може би ти трябва да отидеш, Теодора? Майката може би ще иска да види по-скоро жена, отколкото мъж. Какво ще кажеш?

 

 

И така, три дни по-късно госпожа Модели пристигна в къщата и почука на предната врата. Изненадана, че никой не й отваря, тя се намръщи — в края на краищата беше пратила съобщение, че ще ги посети, защо никой не я очаква, и заобиколи отзад. Кухнята беше пуста — само три ябълки на масата, кафяви, сбръчкани, започващи да загниват, почерняла от мръсотия кърпа за съдове близо до мивката, пълна догоре с мръсни чинии, и прозорец, през който не би могло да се види почти нищо. Тя сви устни, усетила тежкия въздух, изправи рамене, хвана здраво дръжката на чантата си от коруба на костенурка, и се отправи на кръстоносен поход. Минаваше от стая в стая, за да търси Изабел, но по пътя си срещна само мръсотия, бедност и запуснатост, които се таяха навсякъде.

Мисус се изморяваше лесно и не можеше да се качва по стълбите както преди, очите й недовиждаха и тя често се заблуждаваше, че е почистила, или мислеше да почисти, а после забравяше. Освен това знаеше, че на никого не му пука, така че основното й усилие бе да нахрани децата. Къщата беше мръсна и прашна, а когато картинката веднъж се влоши, тя си остава такава с десетилетия. И когато един ден Чарли не можа да намери кошчето за хартия в кабинета си, той просто хвърли хартията на пода на мястото, където то обикновено стоеше. Скоро му дойде наум, че е много по-лесно да го изхвърля веднъж в годината, вместо всяка седмица.

Госпожа Модели никак не хареса онова, което видя. Тя се навъси при вида на наполовина спуснатите завеси и въздъхна, като видя потъмнялото сребро, тенджерите на стълбите и нотните листи, които бяха разхвърляни навсякъде по пода в коридора. В гостната тя се наведе машинално, за да вдигне една карта за игра, която лежеше на пода, но когато се огледа наоколо, за да потърси остатъка от тестето, изпадна в отчаяние — толкова голям беше безпорядъкът. Поглеждайки безпомощно картата, тя видя прахта, която я покриваше, и като придирчива чистофайница я обзе желание да я остави някъде. Нетърпеливо се огледа да открие подходящо място, искаше й се веднага да прекъсне контакта между чисто бялата си ръкавица и мръсната, прашна, лепкава карта за игра. Накрая сви рамене и я остави върху дръжката на кожения фотьойл, после излезе от стаята с облекчение.

Библиотеката изглеждаше малко по-добре. Тя също беше прашна и килимът бе изтъркан и протрит, но книгите си бяха по местата, което все пак беше нещо. И точно когато бе готова да повярва, че в това мръсно, разхвърляно, хаотично семейство е останало, макар и нищожно чувство за ред, тя мина покрай някакво импровизирано легло. Забутано в един тъмен ъгъл, между две лавици, на него имаше само едно пълно с бълхи одеяло и мръсна възглавница. На пръв поглед госпожа Модели го взе за леглото на котката. После, като го огледа по-добре, забеляза ъгълчето на някаква книга да се подава под възглавницата. Издърпа я оттам. Беше „Джейн Еър“.

От библиотеката госпожа Модели прекоси музикалната стая, където цареше същият безпорядък, който бе видяла навсякъде, откъдето бе минала. Тук мебелите бяха подредени по странен начин, сякаш да улеснят някаква игра на криеница. Един стол лежанка бе обърнат с лице съм стената, друг стол бе наполовина скрит от шкаф, който бе издърпан от мястото си под прозореца — имаше широка следа върху килима зад него, където прахта не бе толкова дебела и зеленият цвят се виждаше доста по-отчетливо. Върху пианото стоеше ваза с почернели, изсъхнали стъбла, а около нея в идеален кръг лежаха изсъхнали листенца. Госпожа Модели посегна към едно от тях и го взе, но то се натроши и остави гадно жълто-сиво петно между пръстите й.

Обезсърчена, тя се отпусна на стола пред пианото.

Жената на доктора не беше лоша жена, тя наистина вярваше, че Бог вижда всичко, което прави, и чува всичко, което казва. Беше добронамерена и се опитваше да изкорени гордостта, към която бе склонна.

Какво ли е минало през ума й, седнала там на стола пред пианото, гледайки втренчено в пространството? Това са хора, които не могат да поддържат дори цветята във вазата си! Нищо чудно, че децата им нямат добро поведение! Същността на проблема, изглежда, неочаквано й се разкри чрез умрелите цветя, и тя разсеяно, с отсъстващо изражение свали ръкавиците си и докосна пръсти до черните и сивите клавиши.

Звукът, който отекна в стаята, бе най-дрезгавият звук, който човек може да си представи. Това отчасти се дължеше на пианото, което бе запуснато, разстроено и неакордирано от много години. Обаче имаше и друга причина — немелодичният звук на инструмента беше придружен от нещо като виещо съскане, едно раздразнено, диво скърцане, като котка, чиято опашка е била настъпена.

Госпожа Модели бе изтръгната от мислите си и се разтрепери цялата. Когато чу воя, тя загледа пианото с невярващи очи и се изправи, сложила ръце на бузите си. В своето объркване само един кратък миг успя да види, че не е сама.

Защото там, от стола лежанка се изправи една слаба фигура в бяло…

Бедната госпожа Модели.

Тя нямаше време да прецени, че бялата фигура размахва цигулка и че инструментът бе запратен много бързо и с голяма сила към главата й. Преди да успее да реагира, цигулката влезе в контакт със скалпа й, тъмнината се спусна над нея и тя падна в безсъзнание на пода.

С ръце, разперени някак си по старчески, и с бялата носна кърпичка, все още затъкната в каишката на часовника й, тя изглеждаше така, сякаш в нея не бе останала и капчица живот. Малките облачета прах, които се вдигнаха от килима, когато падна върху него, се уталожиха отново.

Тя лежа там около половин час, докато Мисус на връщане от фермата, където бе ходила да събере яйца, не погледна случайно през вратата и не видя някаква тъмна купчина.

От фигурата в бяло нямаше никаква следа.

 

 

Докато възстановявах в паметта си историята и я записвах, гласът на мис Уинтър сякаш изпълваше стаята, както изпълваше и библиотеката. Тя имаше такъв маниер на говорене, който оставаше в паметта, и бе надежден като записващо устройство. Но когато произнесе думите „От фигурата в бяло нямало никаква следа“, тя направи пауза и сега аз също направих пауза. Моливът ми се поколеба малко над хартията, докато размишлявах какво се бе случило по-нататък.

До такава степен бях погълната от действието, че ми трябваше един миг, за да пренастроя и фокусирам погледа си от фигурата на жената на доктора към самата разказвачка. Когато го направих, бях поразена. Обикновената бледност на мис Уинтър бе заменена от грозен жълто-сив оттенък, а изправената й стойка, която винаги бе стегната, в този момент сякаш се бе приготвила за някакво невидимо нападение. Устата й трепереше и аз предположех, че е на прага да загуби битката да държи устните си стиснати в тънка линия и всеки миг потисканата гримаса ще изкриви лицето й.

Станах уплашено от стола си, но нямах представа какво трябва да направя.

— Мис Уинтър — възкликнах безпомощно. — Какво ви е?

— Моят вълк — стори ми се, че чух, но усилието да говори само разтрепери устните й. Тя затвори очи, опитвайки се да уравновеси дишането си. Точно когато реших, че трябва да изтичам да намеря Джудит, мис Уинтър възвърна контрола над себе си. Повдигането и спадането на гръдния й кош намаля, треморът върху лицето й изчезна и макар че все още беше бледа като смъртта, тя отвори очи и ме погледна.

— По-добре съм… — прошепна едва чуто.

Аз бавно се върнах на стола си.

— Стори ми се, че казахте нещо за някакъв вълк.

— Да. Черният звяр, който гризе костите ми винаги когато му се удаде случай. През повечето време той се спотайва в ъглите и зад вратите, защото се страхува от тях — тя показа белите хапчета на масичката до нея. — Но действието им е кратко. Вече е почти дванадесет и те са изморени. Той души във врата ми. До дванадесет и половина ще забие зъбите си и ще започне да ме яде. Това ще продължи до един, когато ще мога да взема друга таблетка и той ще бъде принуден да се върне в ъгъла. Ние винаги се дебнем, той и аз. Обаче всеки ден той подранява с пет минути, а аз не мога да взема таблетките си по-рано. Те остават същите на брой.

— Но сигурно докторът…

— Разбира се. Веднъж седмично, или веднъж на десет дни, той коригира дозата. Само че никога не е достатъчна. Докторът не иска да бъде човекът, който ще ме убие, нали разбирате. И така, когато дойде времето, вълкът ще бъде този, който ще ме довърши.

Тя ме погледна замислено.

— Таблетките са тук. И чашата с вода. Ако исках, бих могла да сложа край. Когато сама избера. Така че не ме съжалявайте. Избрала съм този път, защото имам работа да върша.

Кимнах.

— Добре.

— Така. Тогава да се захващаме и да я свършим. Докъде бяхме стигнали?

— До жената на доктора. В музикалната зала. С цигулката.

И ние продължихме работата си.

 

 

Чарли не беше свикнал да решава проблемите.

А той имаше проблеми. Много проблеми. Дупки в покрива, счупени рамки на прозорците, гълъби, разрушаващи таванските помещения, но Чарли пренебрегваше всичко. Може би просто не ги забелязваше. Когато наводненията станаха прекалено много и последствията от тях прекалено лоши, той просто затваряше стаята и започваше да използва друга. Къщата бе достатъчно голяма в края на краищата. Дали в своя бавно подвижен мозък Чарли осъзнаваше, че другите хора поддържат къщите си? Но, от друга страна, разрухата, унищожението бяха неговата естествена среда. Той се чувстваше у дома си сред тях.

Все пак жената на доктора, която лежеше като мъртва в музикалната стая, беше проблем, който не можеше да се подмине. Ако бе някой от нас, както и да е… Но външен човек! Това беше друг въпрос. Нещо трябваше да се направи, въпреки че Чарли нямаше представа какво да бъде то и затова гледаше вцепенено жената, докато тя потръпна с ръце и простена. Чарли може да беше глупав, но знаеше какво означава това. Задаваше се бедствие.

Мисус бе изпратила Джон-да-диг да повика доктора и той пристигна. За кратко изглеждаше, че предчувствието за надвисналата беда е преувеличено, защото се оказа, че жената на доктора не бе ударена лошо, нямаше дори сътресение. Тя отказа чашката бренди, прие чая и след малко вече се чувстваше добре.

— Беше жена — каза тя. — Една жена в бяло.

— Глупости — намеси се Мисус, изведнъж напълно сигурна и категорична. — В къщата няма никаква жена в бяло.

Сълзите в кафявите очи на госпожа Модели заблестяха, но тя бе непреклонна.

— Казвам ви, една жена, някаква неясна фигура, беше на лежанката. Тя чу пианото, стана и…

— Ти добре ли я видя? — попита доктор Модели.

— Не, само за един миг.

— Ето на! Виждате ли! Не може да бъде! — прекъсна я Мисус. — Тук няма никаква жена в бяло. Сигурно сте видяла дух.

Тогава за пръв път се чу гласът на Джон-да-диг.

— Хората казват, че в къщата има дух.

За миг цялата група погледна към счупената цигулка, захвърлена на пода, и всички си помислиха за подутината, която се бе оформила върху слепоочието на госпожа Модели. В този момент на вратата се появи Изабел. Слаба и стройна като върба, тя носеше бледожълта рокля; косата й бе разчорлена, а очите й, макар и красиви, бяха луди.

— Може ли това да е човекът, когото си видяла? — попита докторът.

Госпожа Модели се вгледа в Изабел. Колко нюанса делят бялото от светложълтото? Къде точно е границата между тънка и слаба? Доколко един удар в главата може да въздейства върху паметта на човека? Тя махна с ръка, сетне загледа зелените като изумруди очи и откри пълно съвпадение със спомена си. Поне така реши.

— Да. Това е човекът.

Мисус и Джон-да-диг тайно размениха един поглед.

Докторът в това време насочи вниманието си към Изабел. Той я огледа отблизо, внимателно и любезно, с тревога, скрита в очите му, докато й задаваше въпрос след въпрос. Когато тя отказваше да отговаря, той не се смущаваше, но когато отговаряше — дяволито, глуповато, нетърпеливо, — той слушаше внимателно и кимаше с глава, докато си водеше записки в бележника. Когато взе китката й, за да измери пулса, той смаян забеляза белезите и раните от вътрешната страна на ръката й.

— Тя сама ли си причинява това?

Мисус промърмори неохотно, но честно „Да“, а докторът сви устните си с безпокойство.

— Може ли говоря с вас, сър? — обърна се той към Чарли, който гледаше отнесено, но докторът го хвана здраво за лакътя и го поведе навън от стаята. — Да речем, в библиотеката?

Мисус и жената на доктора изчакаха в музикалната стая, като се преструваха, че не обръщат внимание на звуците, които идеха от библиотеката. Първо се чуваше един-единствен глас, спокоен и уравновесен. Когато той замлъкна, се чу викът „Не!“, „Не!“, а после пак ниският, монотонен и спокоен глас на доктора. После известно време не се чуваше нищо, а след това чухме протестите на Чарли, преди вратата да се отвори и докторът да излезе, сериозен и потресен. Зад него се понесе вой на отчаяние и безпомощност, но докторът само премига и дръпна вратата зад себе си.

— Ще уредя формалностите с приюта — каза на Мисус той. — Оставете транспорта на мен. В два часа удобно ли ще бъде?

Разстроена, тя кимна с глава.

В два часа в къщата пристигнаха трима мъже и поведоха Изабел към двуколката, която чакаше на алеята. Тя се настани покорно на седалката и не обърна внимание, че конете запрепускаха бързо.

Близначките безгрижно рисуваха кръгове с краката си в чакъла на алеята. Чарли стоеше на стълбите и гледаше след отдалечаващата се двуколка, докато тя се смали. Той имаше вид на дете, чиято любима играчка е била изтръгната от ръцете му и то не може да повярва — все още не! — че това наистина се е случило. Мисус и Джон-да-диг го наблюдаваха с безпокойство, очаквайки да настъпи моментът на осъзнаването.

Кабриолетът стигна до портата при къщичката на портиера и изчезна през нея. Чарли продължи да гледа втренчено отворените врати три, четири, пет секунди. После устата му се отвори. Тя приличаше на див отвор, конвулсивен и тръпнещ — дяволско гърло, което разкри гърчещия се език, сочната червенина на глътката му, следите от слюнка, набраздили тъмната кухина.

Ние наблюдавахме омагьосани, очаквайки ужасния звук, който щеше да се появи от зейналата уста, но звукът не бе готов да излезе. Няколко дълги секунди той се събираше, акумулираше се вътре в него, докато изпълни цялото му тяло. Най-накрая Чарли се свлече на колене на стълбите и викът излезе от него. Това не бе слонският рев, който очаквахме, а едно носово, заглушено пръхтене.

За миг момичетата вдигнаха очи от кръгчетата, който рисуваха, сетне се върнаха безучастно към играта си. Джон-да-диг стисна устни, обърна се и се запъти към градината и работата си. Мисус отиде при Чарли, сложи ръка на рамото му и се опита да го накара да се прибере в къщата. Но той беше глух за думите й и само смъркаше и писукаше като обиден ученик.

И това беше всичко.

 

 

Това беше всичко? Думите странно смекчаваха изчезването на майката на мис Уинтър. Беше съвсем ясно, че тя не мислеше за родителските качества на Изабел: думата „майка“, изглежда, липсваше от речника й. И това бе напълно разбираемо: от всичко, което чух, става ясно, че на Изабел са й липсвали всякакви майчински чувства. Но коя бях аз, че да съдя за отношенията на другите хора с техните майки?

Затворих книгата, пъхнах молива в спиралата на бележника си и станах.

— Ще бъда тук след три дни — напомних. — Ще се върна в четвъртък.

И я оставих сама с нейния вълк.