Даян Сетърфийлд
Тринайсетата приказка (46)

Бебето

В тясното легло тялото на мис Уинтър се забелязваше само благодарение на почти незабележимото повдигане и спадане на завивката. Тя предпазливо открадваше всеки дъх, сякаш очакваше всеки миг да попадне на засада. Светлината от лампата търсеше тялото й: тя бе сграбчила в хватката си скулите и бе осветила бялата дъга на веждите й, но очите й оставаха потопени в дълбока сянка.

На облегалката на моя стол лежеше златист копринен шал. Аз го сложих върху лампата, за да смекчи светлината да не пада така брутално върху лицето й.

Седях тихо и я наблюдавах, а когато тя проговори, едва дочух шепота й.

— Истината? Да видим…

Думите се откъснаха от устните й и заплуваха във въздуха; те висяха там трептящи, сетне намериха своя път и започнаха пътешествието си.

 

 

Не бях любезна с Амброус. Бих могла. В някой друг свят може би. Нямаше да бъде много трудно: той беше висок и силен, а косата му бе златиста на слънцето. Знаех, че ме харесва, и аз не бях безразлична към него. Но вкамених сърцето си. Бях свързана с Емелин.

— Не съм ли достатъчно добър за теб? — попита ме един ден той. Беше прям, направо хвана бика за рогата.

Направих се, че не съм го чула, но той настояваше.

— Ако не съм достатъчно добър за теб, кажи ми го в лицето.

— Не можеш да четеш — казах — и не можеш да пишеш!

Той се усмихна. Взе моя молив от дъската на кухненския прозорец и започна да пише букви върху едно парче хартия. Беше много бавен. Буквите бяха криви, но написаното се четеше съвсем ясно. Амброус. Написа името си и когато свърши, взе хартията и ми я подаде, за да видя.

Аз я грабнах от ръката му, смачках я на топка и я захвърлих на пода.

Той престана да идва в кухнята за своята почивка с чай. Пиех чая си сама, седнала на стола на Мисус; липсваше ми цигарата, докато се ослушвах за звука от стъпките му или за звъна на лопатата му. Когато идваше в къщата, за да донесе храна, той подаваше торбата без дума, с извърнати очи и замръзнало лице. Беше се отказал. По-късно, докато чистех кухнята, намерих парчето хартия с неговото име. Засрамих се от себе си, затова го взех и го сложих в торбата му, която висеше зад вратата на кухнята, така че да не се вижда.

Кога осъзнах, че Емелин е бременна ли? Няколко месеца след като момчето престана да идва в кухнята да пие чай. Разбрах, преди тя самата да разбере; тя трудно можеше да забележи промените в тялото си или да осъзнае последствията. Разпитах я за Амброус. Беше ми трудно да я накарам да проумее смисъла на въпросите ми, а тя не разбра защо съм ядосана.

— Той беше тъжен — това бе всичко, което ми каза. — Ти си прекалено лоша с него.

Емелин говореше много благо, изпълнена със съжаление към бедното момче, смекчавайки укора си към мен. Трябваше да я разтърся здравата.

— Ти разбираш ли, че сега ще имаш бебе?

По лицето й премина леко удивление и сетне то отново стана равнодушно. Изглежда, че нищо не можеше да наруши спокойствието й.

Уволних Амброус. Дадох му заплатата до края на седмицата и го освободих. Не го погледнах нито веднъж, докато говорих с него. Не му дадох никакви обяснения. Той не зададе никакви въпроси.

— Можеш да си тръгнеш веднага — казах, но той не го направи. Привърши лехата, която засяваше, когато го прекъснах, почисти инструментите си така, както Джон го бе учил, и ги прибра в градинската барака, където остави всичко почистено и подредено. Сетне почука на кухненската врата.

— А какво ще правиш с храната? Знаеш ли поне как да убиеш едно пиле?

Поклатих глава.

— Ела.

Той кимна с глава по посока на курника и аз го последвах.

— Не губи време — инструктира ме момчето. — Чисто и бързо, това му е цаката. Никакво замисляне.

Връхлетя върху една от птиците с меденозлатисти пера, която се мотаеше в краката ни, и я хвана здраво. Направи показно движение все едно чупи врата й.

— Разбра ли?

Кимнах.

— Направи го!

Той пусна птицата и тя запрехвърча по земята, където веднага бе заобиколена от съседките си; и аз не можех да я различа сред тях.

— Сега ли?

— А какво ще ядете довечера?

Слънцето блестеше по перата на кокошките, които кълвяха семена. Посегнах към една, но тя ловко избяга встрани. Втората се изплъзна от пръстите ми по същия начин. Сграбих здраво третата и този път я задържах, макар и несръчно. Тя крякаше и се опитваше да пляска с криле в паниката си да избяга, а аз се зачудих как момчето я държеше толкова лесно. Докато се борех да я задържа под мишницата си и същевременно да я хвана за врата с ръце, почувствах сериозните очи на момчето върху мен.

— Чисто и бързо — напомни ми то. Той се съмняваше в мен, можех да го усетя в гласа му.

Трябваше да убия птицата. Бях решена да я убия. Така че, като хванах врата й, го извих. Но ръцете не ми се подчиняваха. От гърлото на кокошката излезе приглушено уплашено кудкудякане и аз се поколебах за секунда. С последни усилия и размахване на крилата птицата започна да се изплъзва от ръката ми. Това се случи само защото бях парализирана от паниката, че все още я държа за шията. Като биеше с криле и дращеше диво с нокти във въздуха, тя почти щеше да се освободи.

Внезапно момчето я пое от ръката ми и с едно-единствено движение я довърши.

То ми подаде мъртвото тяло; насилих се да го взема. Беше топло, тежко, неподвижно.

Слънцето блестеше в косата му, докато ме гледаше. Погледът му бе по-лош от ноктите на кокошката и от биещите й криле. По-лош от отпуснатото тяло в ръцете ми.

Без да каже нито дума, той се обърна и си отиде.

 

 

Беше ли добро момчето за мен? Сърцето ми не бе мое, че да го дам; то принадлежеше на друг и винаги щеше да принадлежи.

Аз обичах Емелин.

Дълбоко в себе си вярвах, че тя също ме обича. Само че тя обичаше Аделин повече.

Много е мъчително да обичаш близнак. Когато Аделин беше там, сърцето на Емелин беше пълно. Тя нямаше нужда от мен и аз оставах встрани, изхвърлена, изоставена, излишна, просто наблюдател на близначките и тяхната еднаквост.

Само когато Аделин изчезнеше и тръгнеше да се скита сама, в сърцето на Емелин оставаше място и за някой друг. Тогава нейната мъка беше радост за мен. Малко по малко аз я примамвах от самотата й, предлагах й подаръци от сребърни нишки и блестящи дреболии, докато тя почти забравеше, че е била изоставена, и се отдадеше на приятелството и компанията, които аз й предлагах. Ние играехме карти край огъня, пеехме, говорехме. Бяхме толкова щастливи заедно!

Докато не се върнеше Аделин. Бясна от студ и глад, тя вилнееше из къщата и от мига, в който беше тук, нашият свят за двама свършваше и аз отново ставах излишната.

Това не беше честно. Макар че Аделин я биеше и скубеше косата й, Емелин я обичаше. Въпреки че я изоставяше, Емелин я обичаше. Каквото и да направеше Аделин, то не променяше нищо, защото любовта на Емелин беше безгранична и безусловна.

А аз? Моята коса беше меденочервена като косата на Аделин. Очите ми бяха зелени като нейните. В отсъствието на Аделин бих мога да заблудя всеки друг. Но никога не заблудих Емелин. Сърцето й познаваше истинската.

 

 

Емелин роди своето бебе през януари.

Никой не знаеше, че е бременна. Колкото повече наедряваше, толкова по-мързелива ставаше. За нея не бе изпитание да си стои в къщата. Тя бе истински доволна да е вътре, да се прозява в библиотеката, в кухнята или в спалнята си. Оттеглянето й мина незабелязано. И защо да не е така? Единственият посетител, който идваше в къщата, беше господин Ломакс, а той ни посещаваше в определени дни и часове. Беше много лесно да я скрия, когато почука на вратата.

Нашият контакт с другите хора бе повече от незначителен. Храната и зеленчуците си доставяхме сами — аз така и не можах да свикна с убиването на кокошки, но се научих да го правя. Колкото до останалите необходими провизии, отивах лично до фермата, за да взема сирене и мляко, а когато веднъж седмично от магазина пращаха едно момче на колело, за да донесе другите ми поръчки, аз го посрещах на алеята и занасях кошницата с провизии в къщата сама. Реших, че ще бъде разумна предпазна мярка от време на време някой да вижда и другата близначка. Веднъж, когато Аделин изглеждаше сравнително спокойна, й дадох една монета и я пратих да посрещне момчето с колелото.

— Днес беше другата — представях си как ще разказва, когато се върне в магазина. — Онази, лудата.

Чудех се какво ли щеше да си помисли докторът, ако описанието на момчето стигнеше до ушите му, но скоро стана невъзможно да използвам Аделин по този начин. Бременността на Емелин въздейства на близначката й много странно: за пръв път в, живота си Аделин проявяваше някакъв апетит. От съществото, което винаги е била — една торба кокали, тя се позакръгли, тялото й се наля и гърдите й се заоблиха. Понякога при полумрак и под определен ъгъл имаше моменти, когато дори аз не можех да ги различа. Така че от време на време в сряда сутрин трябваше да се маскирам като Аделин. Разрошвах косата си, покривах ръцете и ноктите си с мръсотия, поставях върху лицето си маска на раздразнение и отивах на пътеката да посрещна момчето с колелото. Гледайки как бързо се носех по чакълестата алея, за да го посрещна, той би трябвало да си мисли, че идва другата. Можех да видя как пръстите му стискат нервно дръжката на колелото. Оглеждайки ме изпод вежди, момчето ми подаваше кошницата, сетне прибираше бакшиша си и беше предоволен да си тръгне. Следващата седмица пак го посрещнах, но този път като мен самата и в усмивката му се забелязваше нотка на облекчение.

Криенето на бременността не бе трудно. Но през тези месеци аз се тревожех повече за самото раждане. Знаех каква опасност може да бъде то. Майката на Изабел не бе оживяла след второто си бебе и аз не можех да прогоня тази мисъл от главата си. Това, че Емелин щеше да страда, че животът й щеше да бъде изложен на опасност — за мен бе немислимо. От друга страна, докторът не беше наш приятел и аз не го исках в къщата. Той бе видял Изабел и я бе отвел оттук. Това не биваше да се случи с Емелин. Той бе разделил Емелин и Аделин. Това не можеше да се случи на Емелин и мен. Освен това как можеше да дойде, без да възникнат усложнения? И въпреки че бе убеден (макар че не разбираше как е станало това), че момичето в мъглата бе счупило черупката на нямата парцалена кукла Аделин (онази Аделин, която някога бе прекарала няколко месеца в неговия дом) и бе излязло от нея, ако неочаквано осъзнаеше, че в Ейнджълфийлд Хаус живеят не две, а три момичета, той щеше да разбере истината. За една-единствена визита — докато траеше самото раждане, бих могла да заключа Аделин в старото детско крило и да го излъжем. Но след като се разчуеше, че в къщата има бебе, посещенията нямаше да имат край. Нямаше да бъде възможно тайната да бъде опазена.

Много добре осъзнавах деликатността на моето положение. Знаех, че принадлежа на тази къща; знаех, че тук ми е мястото. Нямах друг дом, освен Ейнджълфийлд, нямах друг живот, освен този, въпреки че не си правех илюзии за това, колко нищожни щяха да бъдат твърденията ми в очите на другите. Какви приятели имах? Никакви. Не можех да очаквам докторът да говори в моя полза и макар че господин Ломакс беше любезен с мен сега, след като узнаеше, че през цялото време съм се преструвала на Аделин, отношението му без съмнение щеше да се промени. Привързаността на Емелин към мен и моята към нея нямаше да струват нищо.

Самата Емелин, невежа и невъзмутима, остави дните на своето затворничество да минат безпроблемно. За мен времето премина в агонията на нерешителността. Как да я опазя? Как да опазя самата себе си? Всеки ден отхвърлях решение след решение. През първите месеци бях сигурна, че решението ще дойде само, когато му дойде времето. Нима не бях решила всички други проблеми въпреки всичко? Тогава този също щеше да се уреди. Но моментът наближаваше и проблемът ставаше все по-належащ, а аз не бях стигнала по-близо до решението му. Лутах се. В един миг грабвах палтото си, за да отида до къщата на доктора и да му призная всичко, в следващия ме връхлиташе противната мисъл, че ако го направя, ще се разкрия, а разкриването щеше да доведе единствено и само до изгонването ми. Утре, казвах си, като оставях палтото на закачалката. Ще измисля нещо утре.

И тогава стана прекалено късно.

Една нощ се събудих от вик. Емелин!

Но не беше Емелин, която се сърдеше и дишаше тежко; ръмжеше като някое животно и се потеше; очите й бяха изпъкнали и тя бе оголила зъбите си, но не викаше. Тя преглъщаше болката и я превръщаше в сила вътре в себе си. Викът, който ме събуди, и всички следващи викове, които продължиха да се носят из цялата къща чак до сутринта, не бяха нейни, а на Аделин. И тя не млъкна, докато не се роди бебето на Емелин — момченце.

Денят беше седми януари.

Емелин заспа, усмихваше се в съня си.

Аз изкъпах бебето. То отвори очи, изненадано от допира на топлата вода.

Слънцето изгря.

Времето бе настъпило и си бе отишло, а аз не бях взела никакво решение. Но ние все още бяхме тук, от другата страна на бедствието, и слава Богу, бяхме живи.

Моят живот можеше да продължи.