Даян Сетърфийлд
Тринайсетата приказка (44)

Призрака в приказката

Замислено вдигнах очи от последната страница на дневника на Хестър. Докато четях, много неща приковаха вниманието ми и сега, когато го свърших, имах достатъчно време да ги обмисля по-внимателно и задълбочено.

Я виж ти, така значи — помислих си първоначално.

Виж ти. Така значи.

И отново: Я виж ти! Така значи!

Как да обясня моята „Еврика“? Тя започна като едно блуждаещо „ами ако“, едно лудо предположение, една неправдоподобна идея. Това беше — добре де, не съвсем невъзможно, но абсурд! Но всичко подред…

Преди да започна да подреждам разумните контрааргументи, спрях като закована. Защото мозъкът ми, препускащ сам пред себе си, в един миг на предчувствие вече се бе подчинил на тази преработена версия на събитията. В един миг, в един момент на шеметно, калейдоскопично заслепение, историята, която мис Уинтър ми разказваше, се развали и пренареди сама със същите събития, със съвсем същите детайли — и все пак напълно и коренно различна. Както онези трикове, които ще разкрият пред очите ви млада жена, ако обърнете страницата по един начин, и стара баба, ако я обърнете по друг. Също както лист със случайни точки, в които са скрити чайници, лица на клоуни или катедралата в Руан, ако, разбира се, сте се научили да гледате. Истината е била през цялото време тук — само че аз едва сега я видях.

Последва един дълъг час на размишление. Разгледах всичко, което знаех поотделно, елемент по елемент, оглеждайки ги от всички възможни ъгли. Всичко, което ми бе разказано, и всичко, което сама бях открила. Да, мислех си. И отново да. Това, и това, и онова също. Новото ми познание вдъхна живот на историята. Тя започна да диша. Неправилните ръбове се изгладиха. Дупките се запълниха сами. Липсващите парчета се самоизградиха и създадоха. Загадките се изясниха и мистериите вече не бяха мистерии.

Най-накрая, след всички разказани приказки и разплитане на нишката, след задимени завеси, вълшебни огледала и двойни измами, аз знаех.

Знаех какво бе видяла Хестър в деня, когато си бе помислила, че вижда дух.

Знаех самоличността на момчето в градината.

Знаех кой е атакувал госпожа Модели с цигулката.

Знаех кой е убил Джон-да-диг.

Знаех кого търсеше Емелин в земята.

Парченцата попаднаха на местата си. Емелин, която говори на себе си зад затворената врата, докато сестра й е била в къщата на доктора. „Джейн Еър“ — книгата, която изчезва и се появява в историята като сребърна нишка в гоблен. Разбрах мистерията около изчезването на бележките на Хестър за отбелязване на страниците, появата на „Завъртането на винта“^[1] и открадването на дневника. Проумях защо Джон-да-диг бе решил да учи момичето, което някога бе разрушило неговата градина, как да се грижи за нея.

Установих кое е момичето в мъглата, разбрах как и защо е излязло от нея. Разбрах как дете като Аделин може да се разтопи и да остави на свое място мис Уинтър.

— Ще ви разкажа една история за близнаци — съобщи ми мис Уинтър в онази първа вечер в библиотеката, когато бях на крачка да си отида. Думи, които с неочакваното си ехо предизвикаха моята собствена история и ме привлякоха неудържимо към нейната.

Имало едно време две малки момиченца… Само че сега вече знаех.

Тя ме бе насочила в правилната посока още през онази първа вечер, само да бях знаела как да я слушам.

— Вярвате ли в духове, госпожице Лий? — беше ме попитала мис Уинтър. — Ще ви разкажа приказка за един дух.

А аз й бях отговорила:

— От време на време. Понякога.

И тя наистина ми бе разказала приказка за дух. Имало едно време две малки момиченца… Само че приказката не започваше така, а другояче: Имало едно време три малки момиченца.

Имало едно време една къща и тя била обитавана от дух.

Духът бил, както обикновено са всички духове, през повечето време невидим, макар и не съвсем. Имало затваряне на врати, които са били оставени отворени, и отваряне на затворените. Имало неуловимо движение в някое огледало, което те кара да погледнеш. Леко помръдване на завеса, когато нямало отворен прозорец. Малкият дух бил там, когато някоя книга мистериозно се движела от една стая в друга, а също и при тайнственото преместване на бележката от страница на страница. Неговата ръка била тази, която преместила дневника от едно място и го скрила на друго, и неговата ръка го върнала обратно. Ако завивайки по коридора, те споходи странното усещане, че току-що си пропуснал да видиш петата на една обувка да изчезва в далечния край, значи малкият дух е бил наблизо. И когато, учуден от чувството, че някой те наблюдава в тила, вдигнеш глава и откриеш, че стаята е празна, то можеш да бъдеш сигурен, че малкият дух се е скрил в празното пространство наоколо.

Неговото присъствие можело да бъде отгатнато по много начини от онези, които имали очи да ги видят. И все пак духът оставал невидим.

Той се движел леко. На пръсти, с боси крака, той не издавал никакъв звук: и все пак разпознавал стъпките на всеки обитател на къщата, знаел скърцането на всяка дъска и скрибуцането на всяка врата. Всеки тъмен ъгъл на къщата му бил познат, всяко кътче и всяка пукнатина. Духът познавал дупките зад шкафовете и между лавиците, знаел задните страни на диваните и скришните места под столовете. Къщата според него представлявала сто и едно скришни места и той знаел как да се движи между тях, без да бъде забелязан.

Изабел и Чарли никога не видели духа. Те живеели по техния си начин, без логика, отвъд границите на разума, и не били от хората, които биха се объркали или стреснали от необяснимото. Загубването, разбиването и преместването на разни предмети за тях било част от природата, от вселената. Една сянка, която падала върху килима, там, където не би трябвало да я има, не ги карала да спрат и да се огледат; подобни мистерии им изглеждали естествено продължение на сенките в техните глави и мозъци. Малкият дух бил просто движение в тяхното периферно зрение, непознат пъзел на дъното на мозъка им, постоянна сянка, прикрепена към живота им, без самите те да знаят. Духът като мишле събирал остатъците от тяхната храна, топлел се на въглените от техните огнища, след като те си лягали, изчезвал в нишите на разбитата къща в мига, в който някой се появял.

Духът бил тайната на къщата.

И като всички тайни той си имал пазители.

Икономката виждала малкия дух ясно като ден, въпреки все по-отслабващото си зрение. И слава Богу! Защото без нейна помощ никога нямало да има достатъчно остатъци от храна в килера, достатъчно трохи от филията за закуска, за да издържи малкият дух. Защото ще бъде голяма грешка, ако си помислите, че духът бил едно от онези безтелесни, въздушни създания. Не. Той имал стомах и когато коремчето му било празно, трябвало да се напълни.

Но духът заслужавал грижите, които пазителите му полагали за него. Защото колкото вземал, толкова и давал. Колкото ядял, толкова и се отплащал. Другият човек, който имал способността да вижда духове, както сигурно вече се досещате, бил градинарят. Той пък бил щастлив, че има допълнителен чифт ръце за помощ. Духът носел шапка с широка периферия и стар чифт негови панталони, срязани до глезените и захванати със скоби, и неговото бродене из градината било ползотворно. Картофите растели огромни и сладки под грижите на духа; над земята плодните дръвчета цъфтели и давали плодове, които неговите ръце събирали от ниските клони. Докосване на духа било вълшебно не само за плодовете и зеленчуците; розите разцъфтявали така, както никога преди не били цъфтели. С течение на времето духът научил тайното желание на чимшира и тисовото дърво, които искали да станат геометрични фигури. По негова заповед листата и клонките растели под ъгъл, във вид на криви или прави линии.

В градината и в кухнята малкият дух нямало нужда да се крие. Икономката и градинарят били неговите защитници, неговите телохранители и пазители. Те го учели и му показвали къщата и как да оцелее в нея. Те го хранели. Те го пазели. Когато в къщата дошъл един непознат човек с по-остро и наблюдателно око от останалите, с желание да изгони сенките и да заключи вратите, те се притеснявали за него. И най-вече, те го обичали.

Но откъде се бил взел малкият дух? Откъде бил дошъл? Каква била неговата история? Защото духовете не се появяват случайно. Те идват само там, където знаят, че са си у дома. А в тази къща малкият дух си бил у дома. В това семейство. Въпреки че си нямал име, въпреки че бил никой, икономката и градинарят знаели кой е той. Неговата история била написана в червената коса и зелените смарагдови очи.

Защото това е най-интересното нещо в цялата приказка. Духът притежавал най-необичайната прилика с близначките, които вече живеели в къщата. Как иначе би могъл да живее тук, без да бъде открит толкова дълго време? Три момиченца с медночервени коси, които падат на гърба им в преплетени къдрици. Три момиченца с удивително зелени очи. Странна е, не мислите ли, тази прилика, която близначките имали с духа и той с тях?

— Когато съм се родила — беше ми казала мис Уинтър, — не съм била нищо повече от второстепенна сюжетна линия — така тя започна разказа, в който Изабел отишла на пикник, срещнала Роланд и накрая избягала, за да се омъжи за него, пренебрегвайки тъмната и не особено братска страст, която изпитвал към нея брат й. Изоставен от сестра си, Чарли изпаднал в ярост и изпускал гнева, страстта и ревността, като си го изкарвал на другите момичета. Дъщерите на графове или бакали, на банкери или коминочистачи, за него нямало никакво значение кои са те. Със или без тяхното съгласие той се нахвърлял върху тях в отчаянието си и желанието си да забрави.

Изабел родила двете близначета в лондонска болница. Две момиченца, които нямали нищо общо със съпруга на майка си. Червени коси — също като на чичо си. Зелени очи — също като на чичо си.

Точно тук се появява второстепенната сюжетна линия: по същото време, в някаква плевня или в тъмната спалня на селска колиба, родила и друга жена. Тя не била дъщеря на граф, така мисля. Нито на банкер. Доброто има начини да се справи с лошото. Тя трябва да е била някоя неизвестна, обикновена, безсилна. Нейното дете също било момиченце. С червена коса. Със зелени очи.

Дете на гнева. Дете на насилието. Детето на Чарли.

Имало едно време една къща на име Ейнджълфийлд.

Имало едно време две близначки.

Имало едно време една братовчедка, която дошла в Ейнджълфийлд. Всъщност не била братовчедка, а най-вероятно половин сестра.

Седейки във влака с дневника на Хестър в скута ми, мощната вълна от симпатия, която бях започнала да изпитвам към мис Уинтър, намаля, когато се сетих за едно друго незаконно дете. Аурелиус. Защо го бяха разделили от майка му? Защо беше изоставен? Защо го бяха оставили да се блъска сам в света, без да познава собствената си история и семейство?

Мислех също за бялата палатка и за останките под нея, за които вече знаех, че не са на Хестър.

Всичко се свеждаше до нощта на пожара. Палеж, убийство, изоставяне на бебе.

Когато влакът пристигна в Харогейт и слязох на перона, бях изненадана да открия, че има сняг до глезените. Защото, въпреки че през последните два часа бях гледала през прозореца на влака, не бях видяла нищо навън.

Мислех, че съм разбрала всичко, когато ме осени моментът на просветлението.

Когато осъзнах, че в Ейнджълфийлд е имало не две, а три момичета, прибързано реших, че държа ключа към цялата история в ръката си. Но в края на размишленията си разбрах, че докато не разбера какво се е случило в нощта на пожара, всъщност не знам нищо.