Даян Сетърфийлд
Тринайсетата приказка (14)

Гробовете

Бях закъсняла и за снимки и дума не можеше да става. Така че тръгнах да се разхождам из църковната градина и извадих бележника си за всеки случай. Ейнджълфийлд беше старо селище, но малко, и нямаше много гробове. Намерих Джон Дигенс — Преселил се е градините на Бога, и една жена, Марта Дюн — Вярна рабиня Божия, чиято дати на раждане и смърт съответстваха приблизително на онова, което очаквах за Мисус. Преписах имената, датите и надписите в бележника си. На един от гробовете имаше свежи цветя, пъстър букет от оранжеви хризантеми, и аз се приближих, за да видя кой беше човекът, за когото си спомняха с толкова обич и топлота. Беше Джоан Мери Лав — Незабравима.

Колкото и да търсех, не видях никъде името Ейнджълфийлд. Но това не ме изненада, фамилията от голямата къща едва ли щеше да има обикновени гробове в църковния двор. Техните гробници трябваше да са по-внушителни, украсени с изображения и с дългата история на рода, гравирана на мраморните плочи. И навярно бяха вътре в църквата.

Тя беше мрачна. Древни прозорците — тесни парчета от зеленикаво стъкло, издялани в дебелите каменни рамки на арките, пропускаха мъртвешка светлина, която едва осветяваше бледите каменни арки и колони, побелелите сводове между черните греди на тавана и гладко полираните дървени пейки. Когато зрението ми се приспособи към полумрака, се огледах за паметни плочи в малката капела. Всички Ейнджълфийлд, мъртви от векове, имаха своите епитафии тук, словоохотливи редове за възхвала, гравирани в скъпия мрамор. Някой ден щях да се върна, за да дешифрирам надгробните надписи на тези по-стари поколения; днес обаче трябваше да намеря само няколко имена.

Със смъртта на Джордж Ейнджълфийлд словоохотливостта на рода сякаш секваше. Чарли и Изабел — по презумпция се досетих, че те бяха решили така, изглежда, не бяха имали намерение да опишат живота и смъртта на баща си за поколенията с много думи.

„Освободен от земните неволи, сега той е при Спасителя“ — беше лаконичното послание върху камъка. Ролята, която Изабел бе изиграла на този свят, и нейното напускане бе събрана в най-обикновеното изречение: „Многообичната ни майка и сестра отиде на по-хубаво място.“ Записах всичко в бележника си и направих бърза сметка. Беше умряла по-млада от мен! Не така трагично млада като съпруга си, но все пак това не бе възраст за напускане на този свят.

Почти щях да пропусна Чарли. Тъкмо мислех вече да се предам и да се откажа, когато очите ми най-накрая забелязаха малък тъмен камък. Толкова малък и толкова черен, сякаш да остане незабележим или най-малкото незначителен. Нямаше златно покритие, което да придаде релеф на думите, и понеже не можах да ги разчета, аз вдигнах ръка и опипах надписа с пръстите си като Брайлово писмо, дума по дума.

„Чарли Ейнджълфийлд.

Той изчезна в нощната тъма. Никога повече няма да го видим.“

Нямаше дати.

Почувствах неочакван хлад. Кой беше избрал текста? — зачудих се аз. Дали беше Вида Уинтър? И какво се криеше зад думите? Дали не бе скръбта от загубата? Или триумфалното сбогом на оцелелите, отправено към смахнатия калпазанин?

Напуснах църквата и тръгнах бавно по чакълестата алея към портата, когато почувствах, нечий лек поглед в гърба си. Аурелиус си бе отишъл, тогава кой беше? Може би духът на Ейнджълфийлд? Или изгорелите очи на самата къща? Най-вероятно беше просто елен, който ме наблюдаваше невидим от сенките на гората.

— Срамота е — сгълча ме същата вечер татко в магазина — да не си дойдеш у дома поне за няколко часа.

— Аз съм си у дома — протестирах с престорена небрежност. Но знаех, че майка ми бе тази, която го бе наговорила. Истината бе, че не можех да понеса нито тенекиения блясък, нито примитивната бледност на нейната къща. Аз живеех постоянно сред сенки, бях приятел със скръбта си, но знаех, че в дома на майка ми скръбта ми не бе добре дошла. Тя може би искаше една жива, весела, приказлива дъщеря, чиято жизненост щеше да й помогне да прогони своите страхове. Всъщност тя се страхуваше от моето мълчание. Предпочитах да стоя надалеч.

— Имам много малко време — обясних на татко. — Мис Уинтър е нетърпелива и ще трябва да съкратим работата си. И в края на краищата до Коледа остават само няколко седмици. Ще се върна тогава.

— Добре. Коледа наистина е скоро.

Той изглеждаше тъжен и разтревожен. Знаех каква беше причината и съжалявах, че не мога да направя нищо за това.

— Взех няколко книги със себе си. Оставих бележка върху картона с индексите.

— Добре. Няма проблеми.

През нощта ме събуди някакво притискане в ръба на леглото. Ръбата и ъгловата кост се допираше до плътта ми през чаршафите.

Това е тя! Най-после дойде за мен!

Всичко, което трябва да направя, е да отворя очи и да я погледна. Но страхът ме скова. Каква щеше да бъде? На какво щеше да прилича? На мен? Висока и тънка с тъмни очи? Или — и това бе, от което се страхувах най-много — тя идваше направо от гроба? Какво бе това ужасно нещо, с което щях да се съединя — да се слея отново?

Страхът се стопи. Събудих се.

Натискът през завивките го нямаше, сигурно бях сънувала. Не знам дали бях облекчена или разочарована.

Станах, събрах нещата си и в дрезгавината на зимното утро отидох на гарата, за да взема първия влак на север.