Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Thirteenth Tale, 2006 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Таня Виронова, 2007 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,4 (× 39 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Lindsey (2010)
- Разпознаване и корекция
- cveata (2012)
- Допълнителна корекция и форматиране
- Xesiona (2012)
Издание:
Даян Сетърфийлд. Тринайсетата приказка
Английска. Първо издание
ИК „Бард“ ООД, София, 2007
Редактор: Мария Трифонова
ISBN: 978–954–585–770–6
История
- — Добавяне
След Хестър
На другата сутрин, когато Джудит влезе със закуската ми върху таблата, аз й дадох писмото до господин Ломакс, а тя извади друго писмо за мен от джоба на престилката си. Познах почерка на баща ми.
Неговите писма винаги ми носеха успокоение и това също не правеше изключение. Той се надяваше, че съм добре. Питаше върви ли работата ми. Бил прочел някакъв много интересен и приятен датски роман от 19 век, за който щял да ми разкаже, като се върна. На последния търг попаднал на връзка писма от 18 век, от които, изглежда, никой не се интересувал. Може би аз съм щяла да се заинтересувам? Купил ги за всеки случай. Частни детективи ли? Ами да, могат да се намерят, но дали едно генеалогично изследване не би свършило по-добра работа? Имал един негов познат, който притежавал необходимите умения, и освен това дължал на баща ми услуга: той понякога идвал в книжарницата, за да използва справочниците. В случай че имам намерение да продължа издирването си, ето адреса му. Накрая, както винаги, онези мили, но сухи думи. Пет думи: „Мама ти праща любовта си.“
Дали наистина беше казала това? Представям си следната картинка: Татко споменава: „Днес следобед ще пиша на Маргарет“ и тя казва — безразлично или топло? — „Предай й, че я обичам.“
Не. Не можех да си го представя. Това сигурно бе допълнение, направено от татко, без тя да знае. Защо го бе направил? За да ме зарадва? За да го превърне в истина? Заради мен или заради нея той правеше тези неблагодарни опити да ни сближи? Моята майка и аз бяхме като два континента, движещи се бавно, но безусловно отдалечаващи се; баща ми беше мостостроителят, който постоянно разширяваше крехката постройка, която строеше, за да ни съедини. Това беше непосилно тежка задача.
В магазина пристигнало едно писмо за мен; татко го бе прибавил към своето. Беше от професора по право, когото ми бе препоръчал.
„Скъпа госпожице Лий,
Не знаех, че Айвън Лий има дъщеря, но сега знам и имам удоволствието да ви се представя и ще се радвам да ви бъда от помощ. Законното обявяване на някого за мъртъв е точно онова, което вие предполагате: презумпция в закона за смъртта на човек, чието местонахождение е неизвестно за определен период от време, и при тези обстоятелства смъртта е единственото разумно предположение и заключение. Основната функция на този законов акт е да позволи наследството на изчезналия човек да премине в ръцете на неговите наследници.
Предприех необходимите разследвания и проследих документите, свързани със случая, който ви интересува в частност. Вашият господин Ейнджълфийлд очевидно е бил човек с навици на отшелник, данните и обстоятелствата по неговото изчезване изглеждат неизвестни. Обаче старателните и любезни усилия, направени от някой си господин Ломакс от името на наследниците (две племенници на лицето), са позволили да бъдат предприети съответните формалности. Имотът има значителна стойност, макар в известна степен да е унищожен от пожар, който е оставил самата къща необитаема. Но вие ще разберете всичко това сама от копията, които направих на съответните документи.
Ще видите също, че адвокатът се е подписал от името на едната наследница. Това е често срещано явление при ситуации, когато бенефициентът поради различни причини (болест или друга физическа невъзможност за момента) не е в състояние да се погрижи за собствените си дела.
Много повече внимание обърнах на подписа на другия бенефициент. Той беше почти неразличим, напълно нечетлив, но най-накрая успях да открия чий е. Дали няма да разкрия една от най-добре пазените тайни в днешно време? Но вие може би вече знаете това? То ли предизвика интереса ви към случая?
Не се страхувайте! Аз съм човек, който може да пази тайна. Най-дълбока тайна. Кажете на баща си да ми даде добра отстъпка за «Jusstitiae Naturalis Principia» и няма да кажа никому нито дума!
Обърнах направо на копието, което професор Кодуоладр ми бе пратил. Имаше място за подписите на племенниците на Чарли. Както той бе казал, господин Ломакс се бе разписал от името на Емелин. Това доказва, че тя е оцеляла след пожара, най-малкото това. На втория ред беше името, което се надявах да намеря. Вида Уинтър. А след него в скоби думите: Известна преди като Аделин Марч.
Доказателството.
Вида Уинтър беше Аделин Марч.
Тя казваше истината.
С това доказателство в главата отидох в библиотеката за срещата си с нея, изслушах и записах в моя малък бележник спомените на мис Уинтър за последиците от заминаването на Хестър.
Аделин и Емелин прекараха първата нощ и първия ден в своята стая в леглото, с ръце, обвити около телата им, и с очи, които не се откъсваха от очите на другата. Между Мисус и Джон-да-диг имаше мълчаливо съгласие да се отнасят с тях така, сякаш са били болни и сега оздравяват. Всъщност в известен смисъл си беше точно така. Беше им нанесена рана. Така че те лежаха в леглото, опрели нос до нос, гледащи се кривогледо, защото бяха прекалено близо. Без думи. Без усмивка. Премигващи едновременно. А когато преливането, което се извърши през това двадесет и четири часово взиране приключи, връзката, която бе насилствено разрушена, се възстанови. Но като всяка излекувана рана, тя остави своите белези.
Междувременно Мисус бе в състояние на пълно объркване от онова, което бе станало с Хестър. Джон, който не искаше да я разочарова по отношение на гувернантката, не каза нищо, но мълчанието му само я окуражи да се чуди на глас.
— Предполагам, че е казала поне на доктора къде отива — завърши нещастно Мисус. — Ще разбера от него кога смята да се върне.
Тогава вече Джон трябваше да проговори и той каза грубо:
— Никъде няма да ходиш! Няма да го питаш въобще нищо! Освен това няма да го видим тук повече.
Мисус се отвърна намръщена от него. Какво им ставаше на всички? Защо Хестър не беше тук? Защо Джон бе разстроен? И докторът, който бе постоянен посетител в къщата — защо нямало да идва повече тук? Бяха се случили неща, които бяха извън обсега на нейното възприятие. Напоследък все по-често, и за все по-дълги периоди от време тя имаше чувството, че нещо в света не върви както трябва. Неведнъж сутрин се събуждаше, за да открие, че бяха минали цели часове, без да оставят следа в паметта й. Нещата, които очевидно правеха впечатление на другите хора, за нея бяха без значение. А когато задаваше въпроси, за да се опита да разбере какво става, в очите на хората се появяваше някакъв странен поглед, който те бързо прикриваха. Да. Ставаше нещо странно и необяснимото отсъствие на Хестър беше част от него.
Джон, въпреки че съжаляваше за нещастието на Мисус, бе облекчен, че Хестър си бе отишла. Заминаването на гувернантката, изглежда, свали голям товар от плещите му. Той идваше по-свободно и по-често в къщата, а вечер прекарваше повече часове в кухнята с Мисус. Според неговия начин на мислене загубата на Хестър въобще не беше загуба. Тя наистина бе допринесла животът му да се подобри, като го бе насърчила да се заеме с възстановяването на градината, но го бе направила толкова ловко, така неуловимо и дискретно, че за него бе просто и естествено да преподреди мисълта си така, че да си внуши, че решението е било изцяло негово. Когато стана ясно, че Хестър си е заминала завинаги, той извади ботушите си изпод навеса и седна да ги лъска до печката, с крака върху масата, защото кой можеше вече да го спре!
В детското крило яростта и гневът, изглежда, бяха напуснали Чарли, оставяйки след себе си само печална умора. Понякога човек можеше да долови неговите бавни, влачещи се по пода стъпки, а понякога, с ухо до вратата, можеше да го чуе как плаче с изтощените ридания на окаяно, нещастно двугодишно хлапе. Можеше ли това да се дължи на някаква дълбока мистерия, свързана с научния подход, с който Хестър му бе въздействала през затворените врати и бе задържала неговото най-дълбоко отчаяние на разстояние? Не изглеждаше невъзможно.
Не само хората реагираха на отсъствието на Хестър. Къщата реагира моментално. Първото нещо бяха настъпилите тишина и спокойствие. Нямаше го потропващото „чук-чук-чук“ от стъпчиците на Хестър нагоре и надолу по стълбите и коридорите. Сетне чукането и коването на покрива също спря. Майсторът, след като откри, че Хестър вече я няма, с основание си помисли, че след като няма човек, който да подаде фактурите под носа на Чарли, няма да има и кой да му плати за работата. Той събра инструментите си и си отиде, като се върна само веднъж за стълбата си. И никой повече не го видя.
От първия ден на тишина къщата избра и тръгна отново по своя дълъг, бавен ход на разпадане. Първо, дребните неща: мръсотията започна да се просмуква от всяка пукнатина върху всеки предмет; повърхностите се покриха с прах; прозорците се покриха с тънък слой от нечистотия. Всички промени на Хестър бяха повърхностни. Те изискваха ежедневни грижи и поддръжка. И тъй като Мисус престана да се старае в почистването, накрая то напълно отпадна и истинската, постоянната природа на къщата започна да се възстановява. Дойде времето, когато човек не можеше да вземе нещо, без да почувства старото лепкаво чувство за мръсотия по пръстите.
Нещата много скоро се върнаха в старото си русло. Ключовете бяха първите, които си отидоха. За една нощ те се измъкнаха от ключалките и връзките, сетне се събраха да си правят компания в кухината, под една разклатена дъска на пода. Сребърните свещници, които все още светеха благодарение лъскането на Хестър, отидоха от лавицата над камината в дневната, в гнездото на Емелин под леглото й. Книгите изоставиха своите места по лавиците в библиотеката и се качиха горе, където се настаниха в ъглите и под диваните. Завесите бяха дръпнати и спуснати. Дори мебелите използваха липсата на контрол, за да се разместят. Една софа беше преместена от мястото си до стената; един стол отиде две крачки вляво. Всички свидетелства за присъствието на домашния дух бяха налице.
Част от покрива, който бе в процес на поправка, се влоши, преди да се подобри. Някои от дупките, оставени от майстора, бяха дори по-големи, отколкото онези, които трябваше да поправи. Беше идеално да лежиш на пода под покрива и да усещаш слънчевата светлина върху лицето си, но дъждът беше неприятно нещо. Дъските на пода започнаха да омекват, водата се процеждаше и падаше на долния етаж. Имаше места, където не биваше да се стъпва, защото подът хлътваше под краката. Скоро той щеше да се срути и човек щеше да бъде в състояние да гледа право в стаята под него. И колко време подът на долната стая щеше да издържи, преди да се види библиотеката? А дали подът на библиотеката щеше да поддаде? Дали някой ден щеше да стане възможно да застанеш в мазето и като погледнеш през четирите етажа нагоре, да видиш небето?
Водата, също като Бог, се промъкваше по неведоми пътища. Веднъж влязла в къщата, тя се подчиняваше на земното притегляне, намираше си тайни пътища, заливчета, пропасти и пътечки, просмукваше се и кривваше в неочаквани посоки; събираше се на най-неочаквани места. Навсякъде из къщата имаше парцали да попиват влагата, но никой не си правеше труда да ги изстиска; тенджери и купи бяха поставени тук и там, за да събират капките, но те преливаха, преди някой да се сети да ги изпразни. Постоянната влага причини падането на мазилката от стените и разяде хоросана. На таванския етаж имаше стени, които бяха толкова нестабилни, че човек можеше да ги събори с една ръка като разклатен зъб.
А какво правеха близначките сред всичко това?
Раната, която Хестър и докторът им нанесоха, беше много сериозна. Нещата за тях никога нямаше да бъдат същите, винаги щяха да носят един белег, а ефектът от разделянето им нямаше да изчезне напълно. Въпреки това те чувстваха белега по различен начин. Аделин моментално бе изпаднала в състояние на безтегловност, когато бе разбрала какво са сторили Хестър и докторът. В момента, в който загуби сестра си, тя загуби себе си и нямаше спомен за времето, когато е била отделена от нея. В нейния мозък тъмнината, която се бе появила между загубата и намирането на близначката й, може би продължаваше една година или една секунда. Не че сега това имаше някакво значение. Тъй като тъмнината вече бе изчезнала, Аделин бързо се върна към живота.
При Емелин нещата бяха различни. Тя не получи облекчението на амнезията и страда по-дълго и по-тежко. През първите седмици всяка секунда за нея представляваше истинска агония. Беше като ампутирана, без упойка, плачеше от болка, изумена, че човешкото тяло може да страда толкова много и да не умре от болка. Но малко по малко, клетка по клетка, макар и изпълнена с болка, тя започна да се оправя. Дойде време, когато само сърцето й изгаряше от болка. А после дори сърцето й бе в състояние, поне от време на време, да чувства и други емоции, освен скръб. Скоро Емелин се адаптира към отсъствието на сестра си. Тя се научи как да съществува сама.
След това те се събраха и отново бяха близнаци. Макар че Емелин вече не бе същата близначка, както преди, и това бе нещото, което Аделин не разбра веднага.
В началото съществуваше само удовлетворението, че са заедно. Бяха неразделни. Където отидеше едната, другата неизменно я следваше. В градината с фигурите двете обикаляха около старите дървета и играеха безкрайните си игри на „сега ме видя, а сега не“ — едно повторение на неотдавнашното им преживяване на загубата, както и установяването за пореден път, че Аделин никога няма да се умори. При Емелин новостта постепенно започна да се изхабява. Промъкна се част от стария антагонизъм. Емелин искаше да върви по един път, Аделин по друг, така че те се биеха. И както преди, Емелин обикновено се предаваше. Но в своята нова, тайна същност тя вече осъзнаваше това.
Макар че Емелин бе харесвала Хестър, сега тя не й липсваше. По време на експеримента влиянието й бе намаляло. В края на краищата тя знаеше, че Хестър бе тази, която я бе разделила от сестра й. И не само това. Хестър бе толкова заета с наблюдения, записки и научни консултации, че може би, без да осъзнава, бе пренебрегнала Емелин. През това време, откривайки себе си в необичайна самота, Емелин бе намерила начини да се разсейва от тъгата. Тя откри развлечения само за себе си, с които се забавляваше сама. Игри, които нямаше намерение да изостави само защото сестра й се бе върнала.
Така че на третия ден след като се събраха заедно, Емелин изостави играта на криеница в градината и отиде в билярдната зала, където пазеше едно тесте карти. Легнала по корем в средата на покритата със сукно масата, тя започна играта си. Това бе една версия на пасианс, но по-проста, детинска игра. Емелин печелеше всеки път; играта бе направена така, че да не може да загуби. И всеки път беше доволна.
По средата на играта тя наклони глава. Не можеше да чуе точно, но вътрешното й ухо, което постоянно бе настроено към близначката й, й каза, че Аделин я вика. Емелин не й обърна внимание. Сега имаше работа, беше заета. Щеше да види сестра си по-късно.
След час Аделин влетя като ураган в стаята, очите й бяха присвити от ярост. Емелин нямаше как да се защити. Аделин се покатери върху масата и изпаднала в истерия от ярост, се нахвърли върху сестра си.
Емелин дори не извика, не заплака. Не издаде нито звук.
Когато яростта на Аделин се стопи, тя постоя няколко минути, наблюдавайки сестра си. Зеленото сукно бе опръскано с кръв. Картите бяха пръснати навсякъде. Емелин лежеше свита на топка, раменете й се повдигаха и спадаха с дишането й.
Аделин се обърна и излезе.
Сестра й остана там, където си беше — върху масата, докато часове по-късно Джон я намери. Той я занесе при Мисус, тя изми кръвта от косата й, сложи компрес на окото й и проми раните й с екстракт от уичхейзъл[1].
— Това нямаше да се случи, когато Хестър беше тук — рече тя. — Бих искала да знам кога ще се върне.
— Няма да се върне — сопна й се Джон, опитвайки се да сдържи раздразнението си. Не му харесваше да гледа детето в това състояние.
— Но не разбирам как може да си тръгне така? Без да каже нито дума. Какво може да се е случило? Нещо спешно, предполагам. Нещо със семейството й…
Джон поклати глава. Беше чувал вече дузина пъти от Мисус, че Хестър щяла да се върне. Цялото село знаеше, че няма. Прислужницата на доктор Модели беше чула всичко. Тя твърдеше, че била видяла много повече, така че нямаше възрастен човек в селото, който да не знаеше факта, че плоската гувернантка бе завъртяла главата на доктора.
Беше неизбежно един ден клюките за „поведението“ на Хестър (това бе думата за лошо поведение в селото) да не стигнат до ушите на Мисус. Първоначално тя бе скандализирана. Отказваше да приеме мисълта, че Хестър — нейната Хестър би могла да извърши подобно нещо. Но когато сърдито съобщи на Джон какво й бяха казали, той просто го потвърди. Нали същия ден лично беше ходил в къщата на доктора, напомни й той, за да прибере детето. Беше чул всичко от устата на прислужницата. И освен това защо Хестър щеше да си тръгне така неочаквано, без предупреждение, ако наистина не се бе случило нещо необикновено?
— Заради семейството си — продължи да настоява Мисус. — Сигурно нещо неочаквано…
— Къде е писмото тогава? Ако има намерение да се върне, сигурно щеше да ни пише! Щеше да обясни. Получила ли си писмо?
Мисус поклати глава.
— Значи — завърши Джон, неспособен да скрие задоволството в гласа си — тя е направила нещо, което не е трябвало, и няма да се върне. Отишла си е завинаги. Запомни го от мен.
Мисус продължи да го обмисля отново и отново. Не знаеше на какво да вярва. Светът беше станал едно много объркано място.