Даян Сетърфийлд
Тринайсетата приказка (6)

Градините

Събудих се рано. Прекалено рано. Монотонният фрагмент на една мелодия драскаше по мозъка ми. Имах повече от час преди Джудит да почука на вратата ми със закуската, така че си направих какао, изпих го горещо и излязох навън.

Градината на мис Уинтър беше нещо като лабиринт. Като начало самият й размер бе зашеметяващ. Онова, което на пръв поглед бях взела за граница — оградата от тисови дървета в единия край на правилните симетрични лехи, се оказа само някакъв вид вътрешна стена, която отделяше едната част на градината. А тя бе пълна с подобни огради от глог, от лигуструм, от меден бук, каменни стени, покрити с бръшлян, зимен повет и голите пълзящи стъбла на виещите се рози, плетове от изплетени или подредени върбови клони.

Следвайки алеите, преминавах от една секция в друга, но не можех да проумея плана. Живите плетове, които изглеждаха солидни, уж гледаха право напред и неочаквано разкриваха диагонална алея, когато ги погледнеш отстрани. Беше лесно да се влезе в храсталаците и почти невъзможно да се излезе. Фонтани и статуи, за които мислех, че съм оставила зад себе си, най-неочаквано се появяваха отново. Прекарах доста време неподвижна като пън, оглеждайки се объркано и клатейки глава. Самата природа бе създала лабиринт и определено искаше да ме обърка.

Когато завих зад един ъгъл, попаднах на мълчаливия брадат мъж, който ме бе взел от гарата.

— Викат ми Морис — представи ми се неохотно той.

— Как успявате да не се загубите тук? Има ли някакъв номер?

— Въпрос на време — отвърна той, без да вдигне глава от работата си. Беше клекнал над разровената почва, изравнявайки и притискайки земята около корените на растенията.

Бих могла да кажа със сигурност, че Морис никак не се зарадва на моята поява. Не се обидих, тъй като самата аз съм отшелница и предпочитам самотата. След тази среща винаги когато го видех, поемах в противоположната посока и мисля, че той споделяше тази моя дискретност, защото на няколко пъти, долавяйки движение с крайчето на окото си, поглеждах и виждах гърба на Морис да излиза през вратата или да прави неочакван завой. По този начин много успешно успявахме да не се срещаме и да живеем в мир. Имаше достатъчно място и за двама ни, така че можехме да се избягваме, без каквото и да е напрежение.

По-късно същия ден отидох при мис Уинтър, за да ми разкаже повече за домакинството в Ейнджълфийлд.

 

 

Името на Мисус било госпожа Дюн, но за децата в семейството тя била само Мисус и винаги била живяла в къщата. Това било голяма рядкост: персоналът идвал и си отивал бързо от Ейнджълфийлд и скоро дошъл денят, когато тя останала единствената прислужница в къщата. Формално била икономка, а всъщност вършела всичко. Търкала съдовете и чистела камините като слугиня; когато било време да се готви, била готвачка, а когато трябвало да се сервира — икономка. Все пак, когато близначките се родили, Мисус вече не била млада. Косата й била оредяла, погледът отслабнал и въпреки че не обичала да си го признава, имало много неща, с които вече не можела да се справи.

Мисус знаела как трябва да се отглеждат деца: редовно хранене, редовно спане, редовно къпане. Изабел и Чарли били пораснали едновременно презадоволени и пренебрегнати и сърцето й било разбито от онова, в което се били превърнали. Тяхното пренебрежение към близнаците бил нейният шанс да разбие модела, така поне се надявала Мисус. Тя имала план. Под носа им, в сърцето на целия този хаос, тя имала намерение да отгледа две нормални, обикновени малки момиченца. Три пъти ядене на ден, лягане в шест, църква в неделя.

Но се оказало по-трудно, отколкото го мислела.

Първоначално били битките. Аделин се нахвърляла върху сестра си, бъхтейки я с юмруци и ритници, дърпала косата й и нанасяла удари, където свари. Тя гонела сестра си с нагорещени до червено въглени, взети с машата от огнището, и когато я стигнела, опърляла косата й. Мисус не знаела за кое да се тревожи повече: дали за постоянната и безмилостна агресия на Аделин или за непрекъснатото и безропотно покорство на Емелин. Защото Емелин, въпреки че молела сестра си да престане да я измъчва, никога не й отвръщала. Вместо това навеждала глава и чакала ударите, които се изсипвали върху раменете й, да спрат. Мисус не знаела нито един случай, в който Емелин да е вдигнала ръка да се защити от Аделин. Тя носела добротата на двете деца в себе си, а Аделин — лошотията и на двете. Така поне си го обяснявала самата Мисус и в известен смисъл това отговаряло на истината.

След това идвал спорният въпрос за яденето. Когато станело време за храна, децата просто не можело да бъдат открити. Емелин обожавала яденето, но й липсвала дисциплинираност. Гладът й не можел да се приспособи към три яденета на ден: той бил нещо ненаситно, хищно, непостоянно. Десет, двадесет, петдесет пъти на ден той се появявал, отправяйки настоятелните си искания, и когато бил задоволен с няколко хапки, си отивал и храната отново бивала забравяна. Закръглеността на Емелин се поддържала от джоб, който постоянно бил пълен с хляб и стафиди, една преносима трапеза, от която тя хапвала, когато и където й дойдело на ум. Тя идвала на масата само за да допълни джобовете си, преди да отиде да се излежава край огъня или някъде из полето.

Сестра й била коренно различна. Аделин сякаш била направена от жица с възли за колене и лакти. Горивото й не било същото като на останалите смъртни. Храната не представлявала нищо за нея. Никой никога не я бил виждал да яде: като колелото на „перпетуум-мобиле“ тя била една затворена верига, работеща с енергия, доставена от някакъв вълшебен вътрешен източник. Но колелото, което се върти вечно, е мит, и когато сутрин Мисус забелязвала, че чинията, в която предишната вечер имало парче шунка, е празна, или че липсвал комат хляб или голямо парче месо, тя предполагала къде са отишли и въздишала. Защо нейните момичета не можели да ядат храна от чиния като всички нормални деца?

Може би тя щяла да се справи по-добре, ако била по-млада. Или ако момичетата били едно вместо две. Но кръвта на Ейнджълфийлд носела в себе си един код, който нито количеството храна, нито строгата програма можели да пренапишат. Тя не искала да види истината; опитвала се много дълго да не я забелязва, но накрая трябвало да я приеме. Близначките били особени, по този въпрос нямало две мнения. Те били изцяло странни.

Например начинът, по който говорели. Мисус ги гледала през кухненския прозорец — една размазана двойка форми, чиито устни сякаш не спирали да се движат. В момента, в който стигали до къщата, тя чувала откъслечен шум от говор. И после те влизали вътре. Пълна тишина.

— Говорете! — винаги им казвала. Но тя постепенно оглушавала, а те били боязливи; техните приказки били само за тях, не били предназначени за другите.

— Не ставай глупав — казала веднъж Мисус на Диг, когато той споделил с нея, че момичетата не говорят правилно. — Та те не спират да бърборят, когато са навън.

Истината я застигнала през един зимен ден. По изключение и двете момичета били вътре; Емелин успяла да придума Аделин да остане на топло до огъня, далеч от дъжда. Обикновено Мисус живеела като в мъгла; този ден обаче била благословена с неочаквана яснота на зрението, с една нова острота на слуха и когато минала покрай вратата на гостната, доловила звуци и спряла. Звуците плували между момичетата като топка за тенис; звуци, които ги карали да се смеят или да се кикотят, или да си отправят злобни погледи. Гласовете им се извисявали до писък и спадали до шепот. От разстояние човек можел да си помисли, че това е живото, свободно и безгрижно бърборене на обикновени деца. Но сърцето на Мисус се свило. Това не бил език, който някога е чувала. Не бил английски, нито френският, който трябвало да използва, когато била жива Матилд — жената на Джордж, и който Чарли все още употребявал в разговорите си с Изабел. Джон бил прав. Момичетата не говорели правилно.

Шокът от откритието я накарал да замръзне в коридора. И както понякога се случва, едно откритие отваря вратата на друго. Часовникът върху камината започнал да бие, и както винаги, механизмът под стъклото изпратил едно малко птиче да излезе от клетката и да задейства механичната верига, преди да влезе отново в клетката от другата страна. Веднага след като момичетата чули първия звън, те погледнали към часовника.

Два чифта големи зелени очи гледали, без да мигнат, докато птичето размахвало крилете си нагоре, надолу, нагоре, надолу във вътрешността на камбанката.

В тези погледи нямало нищо особено студено, нищо особено нечовешко. Това бил просто начинът, по който децата гледат неодушевените, но движещи се предмети. Той обаче смразил Мисус до мозъка на костите й. Защото точно по същия начин те гледали и нея, когато им се карала, викала или ги увещавала.

Те не осъзнават, че съм жива, помислила си тя. Те не знаят, че има и други живи същества, освен тях самите.

Благодарение на добротата си тя не ги сметнала за чудовища. Напротив, дори почувствала съжаление към тях.

Колко безкрайно самотни ли се чувстват, горкичките!

След което се обърнала и се отдалечила.

От този ден нататък Мисус ревизирала своите очаквания. Редовното хранене и банята, църквата в неделя, двете хубави нормални деца: всички тези мечти излетели през прозореца. Сега тя имала само една задача. Да запази момичетата живи и здрави.

Докато обмисляла всичко в главата си, Мисус решила, че разбира причината. Близнаци, винаги заедно, винаги двете. Ако в техния свят е нормално да са две, тогава как ли изглеждат в очите им другите хора, който идват на този свят не по двама, а сами? Сигурно ние им приличаме на незавършени половинки, решила тя. И си спомнила една дума, странна дума, както й се сторило навремето. Дума, която означава хора, които са загубили част от себе си. Ампутирани. Ето какви сме ние за тях. Ампутирани.

Нормални ли? Не. Момичетата не били и никога нямало да бъдат нормални. Но, уверявала сама себе си Мисус, неща, та са такива, каквито са. Това е положението. Когато децата са близнаци, вероятно тяхната странност е нещо нормално, природно, естествено.

 

 

Разбира се, всички ампутирани бленуват и жадуват за положението на близнаците. Обикновените хора, не близнаците, търсят сродната си душа, своята половинка, хващат си любовници, женят се. Измъчвани от своето несъвършенство, те се борят да станат част от двойка. В това отношение Мисус не била по-различна, от който и да е друг човек. И тя си имала своята друга половинка: Джон-да-диг.

Те не били двойка в традиционния смисъл на думата. Не били женени, дори не били любовници. Около дузина или петнайсетина години по-голяма от него, Мисус не била достатъчно стара, да му бъде майка, но все пак била доста по-стара от онова, което той би очаквал за съпруга. По времето, когато се срещнали, тя била на възраст, когато вече не се и надявала да се омъжи. Докато той, мъж в разцвета на силите си, очаквал да се ожени, но кой знае защо никога не го направил. Освен това, след като работел с Мисус, пиел чая си с нея всяка сутрин и седял на масата всяка вечер, Джон просто загубил навика да търси компанията на млади жени. С малко повече въображение те може би биха могли да прескочат границите, да излязат извън ограниченията на собствените си очаквания; може би биха разпознали своите усещания за онова, което искат: любов от най-дълбок и най-уважаван вид. Или поне единият би могъл да си представи как някоя петъчна вечер, след като изядат рибата и картофите, след плодовия пай и крем карамела, той е можело да хване ръката й, или тя неговата, и единият е можел да заведе другия в стеснителната тишина на едната или другата спалня. Но тази мисъл никога не минала през главите им. Така че те станали приятели по начина на старите брачни двойки след дълги години съвместен живот и се наслаждавали на онази нежна лоялност, която очаква щастливеца, след като премине от другата страна на страстта, без никога да са изживели самата страст.

Името му било Джон-да-диг. Джон Дигенс за онези, които не го познавали. Тъй като не бил добър в писането, след ученическите си години, които не били много, той изоставил последните букви от фамилията си, за да пести време.

Първите три букви му изглеждали напълно достатъчни: нима те не казвали на всеки кой е и какво прави? Така било по-честно, по-точно, отколкото цялото му име Дигенс. И така той свикнал да се подписва Джон Диг, а за децата се превърнал в Джон-да-диг. Джон Копача.

Джон бил колоритен мъж, с цветна външност. Две сини очи като парчета синьо стъкло, зад които свети слънцето. Бяла коса, която растяла права върху главата му като растенията, които се опитват да стигнат слънцето. И бузи, които ставали яркорозови от усилията, които полагал, когато копаел. Никой не можел да копае като него. Той имал специален метод на градинарство, съобразен с фазите на луната: садял, когато луната расте, измервал времето по нейните цикли. Вечер изучавал таблици с цифри, пресмятайки най-подходящото време за всичко така, както правели неговият прапрадядо и баща му. Джон поддържал това знание живо.

Семейството на Джон-да-диг винаги осигурявало градинари за Ейнджълфийлд. Преди години, когато къщата имала главен градинар и още седем помощници, неговият прапрадядо неволно изровил един чимшир и за да не загине, отрязал от него стотици филизи с дължина няколко инча. Посадил ги и ги отгледал в едно детско креватче, а когато стигнали височина десет инча, ги засадил в градината. Когато се хванали, подрязал някои като съвсем ниски храсти с остри ръбове, други оставил да израстат рошави и когато станали достатъчно буйни, взел ножиците и оформил от тях сфери. Някои обаче искали да бъдат пирамиди, конуси, цилиндри и той можел да предугади това тяхно желание. За да оформи зеления материал, този човек с големи, груби и мазолести ръце се научил на търпението и педантичната деликатност на плетачка на дантели. Той не създавал животински или човешки фигури. Пауни, лъвове или хора в естествен ръст на колело в неговата градина не можело да се видят, така както в други градини. Формите, които го радвали, били или строго геометрични, или сложни, объркани и деформирани абстракции.

През последните години от живота му подрязаната градина била единственото нещо, което имало значение за него. Той нямал търпение да свърши работата си за деня; всичко, което искал, било да отиде в „своята“ градина, да прокара ръцете си по формите, които сам бил създал, като си представял времето — след петдесет или сто години, когато неговата градина щяла да възмъжее.

След смъртта му ножиците минали в ръцете на сина му, а десетилетия по-късно и в ръцете на внука му. След това, когато и внукът му умрял, Джон-да-диг бил оня, който, след като завършил чиракуването си в една голяма градина на тридесет мили оттук, дошъл и поел работата на предците си. Въпреки че бил само помощник-градинар, оформянето на градината било негова отговорност от самото начало. Можело ли да бъде другояче? Той взел ножиците. Дървената им дръжка, изтъркана по формата на ръката на баща му, прилегнала на ръката и пръстите му като ръкавица. Джон се бил завърнал у дома.

В годините след като Джордж Ейнджълфийлд загубил жена си, когато голяма част от персонала напуснала или изчезнала така драматично, Джон-да-диг останал. Градинари идвали и си отивали и не били заместени от други. Въпреки че все още бил млад, той станал по необходимост главен градинар и в същото време бил единственият градинар. Работата и натоварването били огромни; работодателят му не проявявал никакъв интерес; Джон работел без благодарности. Имало и други места за работа, и други градини. Той можел да получи всяка работа, за която кандидатствал: човек трябвало само да го види, за да му повярва. Но Джон никога не напуснал Ейнджълфийлд. Как би могъл? Та нали след като скършел работата си в градината и върнел ножицата в кожения й калъф, когато светлината на деня започнела да угасва, нямало нужда да размишлява дали дърветата, които е оформил, са същите, които неговият прадядо някога е засадил. Нито да си задава въпроса дали установената практика и движения са същите, които цели три поколения от неговото семейство са изпълнявали преди него! Всички тези неща били толкова добре известни, че не изисквали размисъл. Той можел да ги приеме за даденост. Също като дърветата, които бил посадил, и неговите корени били тук, в Ейнджълфийлд.

 

 

Какви са били чувствата му през онзи ден, когато отишъл в градината и открил, че е опустошена? По стволовете на тисовите дървета зеели дълбоки рани, разкриващи чак кафявото дърво в сърцевината им. Рошавите им глави били обезглавени, сферичните им върхове лежали в краката им. Перфектният баланс на пирамидите бил изкривен, конусите били изпосечени, цилиндрите нарязани и оставени на парцали. Той гледал втренчено клонките, все още зелени, все още свежи, които лежали пръснати по поляната. Тяхното леко потръпване като ранени живи същества, тяхното изсушаване, тяхната смърт все още предстояла.

Зашеметен, тресящ се от главата до петите така, че чак земята под краката му треперела, Джон се опитал да разбере какво се е случило. Дали е било гръм от небето, който е ударил и подложил неговата градина на унищожение? Но каква е била тази странна буря, която връхлетяла толкова безшумно?

Не. Това било човешко дело. Човешка ръка била извършила това кощунство.

Завивайки зад ъгъла, той намерил и доказателствата: върху росната трева лежала захвърлена голяма ножица с разчекнати рамене, а близо до нея се търкалял трион.

Мисус се разтревожила, когато не отишъл да обядва, и тръгнала да го търси. Стигнала до градината и ужасена притиснала с ръка устата си, а сетне прихванала престилката си и влязла още по-забързано вътре.

Когато го открила, се опитала да го вдигне от земята. Той се подпрял тежко на нея и тя внимателно го повела към кухнята. Помогнала му да седне, направила чай, сладък и горещ, а той гледал с празен поглед в пространството. Без думи Джон вдигнал чашата до устните си и отпил от горещата течност. Най-накрая я съзрял и когато тя видяла отчаянието в очите му, почувствала, че сълзите й напират.

— О, Диг! Знам. Знам какво е станало.

Ръцете му я сграбчили за раменете и треперенето на тялото му се сляло с треперенето на нейното тяло.

Близначките не се появили целия следобед, но Мисус не отишла да ги търси. Когато се върнали чак вечерта, Джон все още седял на стола, пребледнял и измъчен. Той хвърлил един поглед към тях. Любопитни и безучастни, зелените им очи преминали по лицето му така, както гледали часовника в гостната.

Преди да сложи момичетата да спят, Мисус превързала порязванията по ръцете им, причинени от ножицата и триона.

— Не пипайте нещата на Джон в неговата барака — предупредила ги навъсено тя. — Те са остри, ще се порежете.

След което, макар да не очаквала да й обърнат внимание, не издържала и попитала.

— Защо го направихте? Защо беше необходимо? Вие разбихте сърцето му.

Тогава почувствала докосването на една детска ръчичка до своята.

— Мисус тъжна? — казало момиченцето. Била Емелин.

Изненадана, Мисус премигала, за да изчисти очите си от мъглата на сълзите, и я погледнала.

Детето повторило още веднъж.

— Джон-да-диг тъжен?

— Да — прошепнала Мисус. — Ние сме тъжни.

Момиченцето се усмихнало. Това била усмивка без злоба. Без вина. Просто израз на задоволство от това, че е забелязала нещо и го е определила правилно. Видяла е сълзите. Изненадала се е. Но вече била намерила отговор на загадката. Мисус плачела, защото била тъжна. Това било тъга.

Мисус затворила вратата и слязла долу. Това било пробив. Било комуникация, било вероятното начало на нещо по-голямо. Дали някой ден момичето щяло да разбере?

Тя отворила вратата на кухнята и отишла да се присъедини към Джон в болката и отчаянието му.

 

 

Тази нощ сънувах един сън.

Докато се разхождах в градината на мис Уинтър, срещнах сестра си.

Сияеща, тя разтвори огромните си златисти крила, сякаш да ме прегърне, и аз се изпълних с радост. Но когато приближих и надникнах в очите й, видях, че бяха слепи и не може да ме види. Тогава сърцето ми се изпълни с отчаяние.

Събудих се и се свих на топка, докато жилещата топлина върху тялото ми изчезна и се загуби.