Даян Сетърфийлд
Тринайсетата приказка (1)

Писмото

Беше ноември. Въпреки че когато свих в пасаж Лоундрес все още не бе станало прекалено късно, небето вече тъмнееше. Татко бе приключил работата си за деня, беше загасил лампите в магазина и бе пуснал капаците; но за да не се прибирам вкъщи на тъмно, бе оставил лампата на стълбището да свети. През стъклото на вратата светлината й очертаваше неясната форма на триъгълна шутовска шапка върху мокрия паваж и точно тогава, докато стоях в този бял триъгълник, преди да вкарам ключа си в ключалката, видях писмото. Още един бял триъгълник. То лежеше върху петото стъпало от земята, така че не можеше да го пропусна.

Затворих вратата и оставих ключа за магазина на обичайното му място зад книгата „Модерни принципи на геометрията“ от Бейли. Бедният господин Бейли. Никой не искаше неговата дебела, сива книга вече тридесет години. Понякога се чудех с какво бе заслужил ролята си на пазач на ключовете за книжарницата. Не мисля, че точно тази съдба е имал предвид, когато е писал произведението си цели две десетилетия.

Писмо. За мен. Това беше повече от събитие. Пликът с чисти ъгълчета, издут от дебелото си съдържание, бе адресиран на ръка, което сигурно е създало на пощальона доста трудности. Въпреки че стилът на писане беше старомоден, с богато украсени главни букви и къдрави завъртулки, първото ми впечатление бе, че е написано от дете. Буквите изглеждаха неумели. Техните неравни срички или изчезваха в нищото, или се бяха отпечатали дълбоко в хартията. Между буквите, които образуваха моето име, нямаше връзка. Всяка бе отделена от другата — МАРГАРЕТ.

„Л-И-Й“ бе написано като ново и заплашително изречение. Но аз не познавах деца. Точно затова си помислих — това е ръката на някой болен.

Обзе ме странно чувство. Вчера или онзи ден, докато съм била по работа, спокойна и сама, някой неизвестен човек — някой непознат странник, си бе направил труда да изпише моето име върху този плик. Кой беше този човек, чието вътрешно око се бе спряло върху мен, а аз не съм подозирала нищо?

Все още облечена с палтото и шапката си, приседнах на стълбите, за да прочета писмото. (Никога не чета, без да съм сигурна, че съм в безопасно положение, откакто преди седем години, докато седях на една висока стена и четях „Деца на водата“, запленена и потънала в описанията на подводния живот, несъзнателно отпуснах мускулите си. Вместо да бъда подхваната и задържана от нежната прегръдка на водата, която ме заобикаляше така живо в съзнанието ми, аз се приземих на земята и здравата се ударих. Все още мога да напипам белега под бретона си.)

Отворих плика и извадих около половин дузина листове, всичките изписани със същия почерк. Благодарение на работата си имам достатъчно опит в разчитането на трудни ръкописи. Няма някаква особена тайна в това. Търпение и практика са всичко, което се изисква. Както и желание да култивираш в себе си вътрешно око. Когато четеш някой ръкопис, който е бил повреден от вода, пожар, светлина или просто от годините, окото ти трябва да изследва не само формата на буквите, но и други особености. Скоростта, с която се е движил моливът. Натискът на ръката върху хартията. Прекъсвания или пропуски в почерка. Трябва да си спокоен, отпочинал. Да не мислиш за абсолютно нищо. Докато не се събудиш в един сън, в който ти самият си перото, което тича по пергамента, а пергаментът, от своя страна, гъделичка повърхността ти при всяко докосване на мастилото. Тогава можеш да го прочетеш. Намерението на автора, мислите му, съмненията, колебанията, копнежите и дълбоката му същност. Можеш да четеш толкова ясно, сякаш си бил същата онази свещ, която е осветявала страницата, докато перото е тичало по нея.

Не че това писмо представляваше подобно предизвикателство. То започваше с лаконичното обръщение „Госпожице Лий“; след това йероглифите бързо се разтапяха в букви, сетне в думи, накрая в изречения.

Ето какво прочетох:

„Госпожице Лий,

Веднъж дадох интервю за «Банбъри Хералд». В онези дни трябваше да бъда внимателна по отношение на биографията си. Изпратиха ми странен тип. Всъщност беше момче. Високо като мъж, но все още с детската пухкавост, присъща на младостта. Несръчен в новия си костюм. Костюмът беше кафяв и грозен, всъщност бе подходящ за по-възрастен мъж. Яката, кройката, материята, всичко бе неподходящо. Беше от дрехите, които една майка ще купи за момчето си, което току-що е завършило училище и отива да си търси работа, защото си въобразява, че с този костюм детето й някак си ще порасне. Но момчетата не оставят детството зад гърба си, когато свалят ученическата униформа.

Имаше нещо особено в държанието му. Някаква напрегнатост. В мига, в който спрях очите си върху него, си помислих «Я да видим какво ли търси този?»

Нямам нищо против хората, които обичат истината. Освен факта, че те обикновено са лоша, мрачна компания. Харесвам ги, докато не започнат да разказват приказки за честността. Да си призная, това ме дразни. Докато не ме закачат и ме оставят на мира, никога няма да ги обидя или нараня.

Проблемът ми не е свързан с търсачите на истината, а със самата истина. Каква помощ, каква утеха има в истината в сравнение с приказката? Какво й е хубавото на истината посред нощ, в тъмнината, когато вятърът вие в комина? Когато светлината рисува страховити сенки върху стените на спалнята и дъждът чука по прозорците с дългите си нокти? Никаква. Когато студът и страхът те вцепеняват в леглото, не очаквай безплътната истина да дойде и да ти помогне. Онова, от което се нуждаеш, е закръгленият, мекичък комфорт на хубавата приказка, на историята. Успокояващата, приспиваща, безопасна прегръдка на лъжата.

Някои писатели не обичат да дават интервюта, разбира се. Дори се кръстят само като чуят за тях. «Аман от тъпите вечни въпроси!», оплакват се те. Добре де, какво очакват? Репортерите са наемници. Ние, писателите, сме истинското нещо. Това, че те винаги задават едни и същи въпроси, не означава, че ние трябва да даваме едни и същи отговори, нали? Искам да кажа, че си вадим хляба, като гримираме нещата. Така че аз давам по дузина интервюта на година. През живота си съм дала стотици. Защото никога не съм вярвала, че геният трябва да живее заключен и скрит от погледите на хората. Моят гений не е чак толкова крехко нещо, че да се страхува от мръсните пръсти на вестникарите.

В началото те се опитваха да ме хванат натясно, да ме сгащят. Правеха предварителни проучвания, идваха с някакво малко парченце от истината, скрито в джоба си, изваждаха го в подходящия момент и се надяваха да ме стреснат, така че да им разкрия повече. Трябваше да бъда много внимателна. Да ги примамя в посоката, в която аз исках да тръгнат, да използвам въдицата си, за да ги хвана внимателно и без да се усетят, да ги поведа към някоя история, по-хубава от онази, върху която са се спрели. Това беше деликатна работа. Очите засилваха, започваха да светят, ръцете им, сграбчили малкото късче истина, се отпускаха, хватката им отслабваше, докато парченцето паднеше от ръката им и се загубеше. Тази тактика винаги успяваше. Една красива измислица винаги е по-ослепителна от счупеното парченце истина.

После, след като станах известна, интервюирането на Вида Уинтър се превърна в нещо като обред за журналистите. Те вече знаеха приблизително какво да очакват, дали ще бъдат разочаровани и ще си отидат без история. Преминаваха бързо през обичайните въпроси (Откъде получавате вдъхновение? Героите ви върху живи първообрази ли са изградени? Колко от главния герой или героиня сте самата вие?) И колкото по-къси бяха отговорите ми, толкова повече ги харесваха. (Вдъхновението е в главата ми. Не. Никак даже.) След това идеше ред на късчето, което очакваха, нещото, за което наистина бяха дошли. На лицата им се появяваше един замечтан израз на очакване. Те бяха като деца преди лягане. «А вие, мис Уинтър? — казваха. — Разкажете ни за вас.»

И аз им разказвах. Обикновено няколко прости, кратки измислици. Само няколко нишки, вплетени заедно в красива шарка — един запомнящ се мотив тук, няколко щрихи там. Просто трошици от дъното на моята парцалива, вехтошарска торба. Там откъдето идваха, имаше още стотици. Откъси от романи и разкази, незавършени планове, мъртвородени образи, живописни места, които така и не бях използвала. Остатъци и дреболии, които изпадаха при редакцията. След това е просто въпрос на събиране на краищата, зашиване на ръбовете и готово. Още една нова биография.

Те си отиваха щастливи, стиснали бележниците в лапичките си като деца, понесли сладкиши в края на рожден ден. Това щеше да бъде нещо, което да разказват на внуците си след години: «Един ден се срещнах с Вида Уинтър и тя ми разказа една история.»

Както и да е, та това момче от «Банбъри Хералд» ми каза:

— Мис Уинтър, кажете ми истината.

Е, що за молба беше това? Срещала съм се с хора, които измисляха и скрояваха всякакви хитрини и трикове, за да ме подмамят да им разкажа истината. Познавам този род хитреци и мога да ги подуша от една миля разстояние. Но това? Какво беше това? Смешна работа. Искам да кажа, какво очакваше той от мен?

Добър въпрос. Какво очакваше той? Очите му блестяха от вътрешна треска. Гледаше ме прекалено отблизо. Изучаващо. Проникващо. Това момче търсеше нещо специално, бях сигурна в това. Челото му беше мокро от пот. Вероятно беше болен. Кажете ми истината, бе казал младежът.

Почувствах странно усещане вътре в себе си, сякаш миналото оживя. Слабото вълнение на предишния живот се преобърна в корема ми, създавайки вълна, която се надигна и тръгна по вените ми, изпрати хладни вълнички, които се разплискаха в слепоочията ми. Гадно усещане. Кажете ми истината.

Обмислих молбата му. Огледах я от всички страни, претеглих възможните последици. Той ме смути, това момче с бледото си лице и горящи очи.

— Добре — отвърнах.

Час по-късно той си отиде. Едно плахо, отсъстващо «довиждане» и никакъв последен поглед.

Не му казах истината. Как бих могла? Разказах му една приказка. Едно недохранено, недовършено, дребно нещо. Без искри, без пайети, само няколко мрачни и избелели кръпки, грубо тропосани една към друга с оръфани краища. Приказка от онези, които изглеждат като истинския живот. Или по-скоро онова, което хората си представят, че трябва да бъде истинският живот, което е нещо различно. Не е лесно за някой с моя талант да измисли подобна история.

Наблюдавах го през прозореца. Момчето се тътреше по улицата, раменете му бяха увиснали, главата наведена, всяка стъпка му причиняваше огромно усилие и умора. Цялата онази енергия, зарядът, силата, които носеше в себе си, когато се появи тук, бяха изчезнали. Аз ги бях убила. Не че обвинявам за всичко себе си. Той би трябвало да знае по-добре, вместо да ми вярва.

Никога повече не го видях.

Обаче онова чувство, което имах — вълнението в стомаха, в слепоочията, в пръстите ми, остана за известно време в мен. Издигаше се и спадаше заедно със спомена за думите на момчето. Кажете ми истината. «Не» — отвръщах упорито. Отново и отново. Не. Но то не се успокояваше, не се отказваше. Беше обезпокоително, беше влудяващо. Дори нещо повече — беше опасно. Накрая направих сделка с него. «Все още не». Въздъхнах, то се разшава, но накрая се примири и успокои. Утихна. Загуби се. Стана толкова тихо и спокойно, че забравих за него.

Колко време мина оттогава. Тридесет години? Четиридесет? Вероятно повече. Времето минава по-бързо, отколкото човек си мисли.

Напоследък момчето отново е в мислите ми. Кажете ми истината. Напоследък отново имам чувството за онова странно вътрешно вълнение. Има нещо в мен, което расте, разделя се и се умножава. Мога да го почувствам в стомаха си — грубо и твърдо, с размера на грейпфрут. То изсмуква въздуха от дробовете ми и мозъка от костите ми. Дългото криене го е променило. От хрисимо, кротко и подчиняващо се, то се е превърнало в побойник. Кавгаджия, хулиган, бандит. Отхвърля всякакви пазарлъци и споразумения, спира дискусиите, настоява за правата си. Не приема «не» за отговор. Истината, вика то, като ехо след момчето, гледайки неговия кафяв отдалечаващ се гръб. А след това се обръща към мен, затяга хватката си върху вътрешностите ми, извива ги и ги усуква. Ние сключихме споразумение, не помниш ли?

Време е.

Елате в понеделник. Ще изпратя кола да ви посрещне на гара Харогейт в четири и половина.

Вида Уинтър“

Колко време седях на стълбите, след като прочетох писмото? Не знам. Бях омагьосана. Имаше нещо в думите. Когато са в умели, ловки ръце, когато са сръчно манипулирани, думите могат да те направят свой заложник. Увиват се около крайниците ти като коприната на паяк и когато си така овързан, че не можеш да помръднеш, пробиват кожата ти, влизат в кръвта ти, вцепеняват мислите ти. Вътре в теб те продължават своята магия.

Когато най-накрая се пробудих и дойдох на себе си, можех само да предполагам какви процеси бяха протекли в тъмните дълбини на моето подсъзнание. Какво бе направило писмото с мен?

Знаех много малко за Вида Уинтър. Бях чувала различните епитети, които обикновено прикачаха към името й: най-обичаната английска авторка, Дикенс на нашия век, най-известният жив класик в света и т.н. Беше популярна, макар че, както установих по-късно, цифрите наистина бяха смайващи. Петдесет и шест книги, публикувани за петдесет и шест години, преведени на четиридесет и девет езика. Двадесет и седем пъти мис Уинтър бе обявявана от английските библиотеки за най-четения автор; по нейните романи бяха направени деветнадесет игрални филма. Според статистиките най-дискутираният въпрос бе: дали е продала повече книги от Библията? Трудността не беше в това да се пресметне колко книги е продала Вида Уинтър (една променяща се цифра в милиони, а да се получат достоверни и сигурни данни за Библията: каквото и да си мисли човек за словото Божие, известно е, че данните за неговите продажби са неблагонадеждни. Цифрата, която може би ме заинтересува най-много, докато седях в основата на стълбите, беше двадесет и две. Това беше броят на биографите, които поради липса на информация или недостиг на смелост, или след уговорки, предумване, а може би и заплахи от страна на самата мис Уинтър са били принудени да се откажат от опитите си да разкрият истината за нея. Но тогава не знаех нищо за тези неща. Знаех само една статистика и тя бе съвсем сигурна: колко книги на Вида Уинтър бях прочела аз, Маргарет Лий? Нито една.

Размърдах се на стълбите, прозях се и се протегнах. Идвайки на себе си, открих, че мислите ми се бяха преподредили. Всъщност от пренебрегнатия детрит^[1], който представлява паметта ми, бяха избрани и предложени на моето внимание две неща.

Първото беше малка сцена, разиграла се в книжарницата с участието на баща ми.

Разопаковаме пакет с книги от една частна колекция, в която има няколко книги на Вида Уинтър. В нашата книжарница не продаваме съвременна белетристика.

— През обедната почивка ще ги занеса в благотворителната книжарница — казвам и ги оставям встрани на бюрото. Но преди да е отминала сутринта, три или четири от книгите вече са продадени. Едната на един свещеник, другата на картограф, третата на военен историк. Лицата на нашите клиенти — с присъщата им външна бледност и вътрешния огън на страстен читател, сякаш светнаха, когато забелязаха ярките цветове на кориците. След обяд, когато сме приключили с разопаковането и каталогизирането, след като сме подредили всичко по лавиците и клиентите са си отишли, сядаме да четем, както обикновено. Навън е късна есен, вали и прозорците са замъглени. В задната част на книжарницата се чува съскането на газовата печка; чуваме звука, без да го осъзнаваме, с баща ми седим един до друг, заедно сме и в същото време ни делят километри разстояние. Потънали сме дълбоко в книгите си.

— Да направя ли чай? — питам.

Никакъв отговор.

Въпреки това го приготвям и слагам една чаша на бюрото пред него.

Час по-късно чаят е все още недокоснат и студен. Правя пресен и поставям димящата чаша до него. Той не забелязва нито едно мое движение.

Накланям лекичко книгата в ръката му, за да мога да видя корицата. Това е четвъртата книга на Вида Уинтър.

Връщам я в първоначалното й положение и се вглеждам в лицето на баща си. Той не ме чува. Не може да ме види. Намира се в някакъв друг свят и аз съм само един дух. Това беше първият спомен.

Вторият е образ. Профил в три четвърти, гравиран от светлина и сянка. Едно лице, извисяващо се над ежедневните, обикновени пътници, които чакат под него да хванат влака. Това е само един рекламен билборд, поставен върху оградата на железопътната гара, но за моето вътрешно око той носи безпристрастното величие на отдавна забравени кралици и богини, чиито лица са изрязани в скалите от древни цивилизации. Да съзерцаваш изключителната дъга на очите, широката, плавна извивка на скулите, безупречната линия и пропорции на носа, е все едно да се чудиш как случайността от човешко разнообразие е могла да произведе нещо толкова свръхестествено перфектно като това. Когато след много години археолозите открият подобни кости, те ще бъдат само като артефакт, като продукт, създаден не от грубите инструменти на природата, а получен в резултат на най-върховно артистично стремление. Кожата, която покрива тези забележителни кости, има опаловата прозрачност на алабастър; тя изглежда още по-бледа заради контраста със сложните къдрици и спирали от медноруса коса, която е подредена с невероятна прецизност около фините слепоочия и се спуска по силната, елегантна шия.

Ако тази екстравагантна красота не ви е достатъчна, погледнете очите. Подсилени чрез някаква фотографска хитрост до нечовешко зелено — зеленото на стъклописите по прозорците на средновековните църкви или на смарагдите, или на сварения грах, те гледат над главите на простолюдието с карти за градския транспорт с перфектно безразличие. Не мога да кажа дали другите пътници са чувствали същото като мен, дали са имали същото отношение към изображението като мен; те бяха чели книгите й, така че може би имаха различно виждане на нещата. Но аз, докато стоях загледана в големите зелени очи, не можех да се отърва от натрапчивия, често повтарян израз, че очите са огледало на душата. Спомням си, че докато гледах зелените невиждащи очи, си помислих, че тази жена няма душа.

Ето докъде стигаше моето познание за Вида Уинтър в нощта, в която получих нейното писмо. Не беше много. Но едва ли бе повече от онова, което всеки друг жител на земята знаеше за прочутата писателка. Защото, макар че всички познаваха Вида Уинтър — знаеха нейното име, лицето и книгите й, в същото време никой не я познаваше. Тя беше пълна загадка. Истинска тайна. Самата тя бе мистерия, известна с тайните си толкова, колкото и с разказваните от нея истории.

Сега, ако вярвах на писмото, Вида Уинтър сама искаше да ми разкаже своята история. Това само по себе си бе достатъчно любопитно, но още по-любопитна бе следващата ми мисъл: защо точно на мен?