Даян Сетърфийлд
Тринайсетата приказка (7)

Мерили и детската количка

Къщата на мис Уинтър бе толкова изолирана, а животът на нейните обитатели толкова самотен, че аз бях изненадана през първата седмица от престоя си тук да чуя пристигането на автомобил по чакълестата алея пред къщата. Надникнах през прозореца на библиотеката и видях вратата на голяма черна кола да се отваря, зърнах и висок, тъмнокос мъж. Той изчезна под навеса на портата и аз чух звънеца.

Видях го отново на другия ден. Бях в градината, може би на около десетина стъпки от верандата, когато чух свистене на гуми върху чакъла. Останах неподвижна, вглъбена в себе си. За всеки, който би си направил труда да погледне в моята посока, бях съвсем ясно видима. Но хората обикновено виждат онова, което очакват да видят. Така че мъжът не ме забеляза.

Лицето му беше сериозно. Тежката линия на веждите криеше очите му в сянка, докато останалата част от лицето му се отличаваше с неподвижна вцепененост. Той посегна и взе едно куфарче от колата, затръшна вратата й и изкачи стълбите, за да позвъни на вратата.

Чух, че тя се отвори. Нито той, нито Джудит произнесоха нещо, и посетителят изчезна в къщата.

По-късно същия ден мис Уинтър ми разказа приказката за Мерили и детската количка.

 

 

Близначките растели и откривали все повече и повече неща в околността. Отивали все по-надалеч. Скоро познавали всички ферми и градини в имението. Те нямали чувство за граници, нито разбирали какво означава собственост, така че ходели навсякъде, където пожелаели. Отваряли портите и не ги затваряли. Катерели се по оградите, когато те се изпречвали на пътя им. Опитвали се да отворят кухненските врати и когато успявали, както обикновено, защото хората в селото не затваряли вратите си, влизали вътре. Самообслужвали се с всичко, което им харесвало в килерите, когато били уморени, спели за час в леглата на горния етаж, задигали тигани и лъжици със себе, за да плашат пилците в полето.

Местните семейства се ядосвали и чудели какво да правят. При всяко обвинение все се намирал някой, който ги бил видял по същото време, но на съвсем друго място; най-вероятно или са видели само едната, или са си помислили, че са ги видели. И така хората си спомнили старите истории. Няма стара къща без история, няма стара къща без духове. А абсолютната еднаквост на момичетата допринасяли за тяхната призрачност. Всички били съгласни, че имало нещо в тези деца, което не било наред. Дали заради самите момичета или поради някакви други причини и възрастните и децата загубили желание да посещават старата къща. Всички започнали да я избягват заради онова, което биха видели там.

Но накрая поразиите на близначките вбесили жените и те пренебрегнали приказките за духове. На няколко пъти селянките хващали момичетата на местопрестъплението и им се карали. Гневът променял и изкривявал лицата им, а устните им се отваряли и затваряли бързо, което карало близначките да се смеят. Жените недоумявали защо се смеят, те не знаели, че скоростта, с която думите се леели, обърквали странните момичета. Били убедени, че това си е чисто дяволска работа, и викали още повече. Известно време близначките стояли и наблюдавали спектакъла на селския гняв, после обръщали невъзмутимо гърбове и си отивали.

Когато съпрузите им се върнели от нивите, жените се оплаквали и настоявали да се направи нещо, а мъжете отговаряли: „Забравяш, че те са децата на голямата къща.“ А жените отговаряли „Голяма или не, на децата не трябва да се позволява да правят така. Не е правилно! Нещо трябва да се направи!“ Мъжете седели мълчаливо пред чинията си с картофи и месо и клатели глави, но не смеели да направят нищо.

До инцидента с детската количка.

Имало в селото една жена, която се казвала Мери Джеймисън. Тя била съпруга на Фред Джеймисън, един от полските работници, и живеела със съпруга си и неговите родители в една от колибите. Те били младоженци и преди брака жената се наричала Мери Лий, което обяснява името, което близначките измислили за нея на своя собствен език; те я наричали Мерили и това било отлично име за тях. Понякога тя отивала да посрещне мъжа си от нивата и в края на деня двамата сядали в сянката на зида, докато той пушел цигара.

Фред Джеймисън бил висок, мургав мъж с големи крака и имал навика да прегръща жена си през кръста, като я гъделичка и духа в пазвата й, докато я разсмее. Тя се опитвала да се сдържа, за да го дразни, но наистина й било смешно и накрая винаги се предавала.

Мери била обикновена жена, с изключение на смеха й. Косата й имала мръснорус цвят, брадичката й била голяма, а очичките малки. Но притежавала този смях и звукът му бил толкова прекрасен, че очите й изчезвали заедно с едрата месечина на бузите й и при тяхното отсъствие човек неочаквано забелязвал устата й. Сочна, с червени като череши устни, с бели зъби — никой друг в Ейнджълфийлд нямал такива зъби — и малък розов език, който бил като на котенце. А звукът на смеха й! Тази прекрасна, лееща се от гърлото й музика, която се изливала като пролетна вода от подземен извор. Това бил звукът на радостта. Фред се оженил за нея само заради смеха й. А когато се смеела, гласът му ставал нежен и той докосвал с устните си шията й и произнасял името й отново и отново. Вибрациите от гласа му по кожата й я гъделичкали и карали да се смее още и още.

По някое време през зимата, когато близначките били далеч от градината и гората, Мерили родила бебе. През първите топли дни на пролетта тя излязла в градината да простре малките бебешки дрешки на въжето. Зад нея имало черна детска количка. Един бог знае откъде се била взела: количката не била нещо обикновено, за което и да е селско момиче: няма значение дали била втора или трета ръка, купена евтино от семейството (макар че изглеждала скъпа), за да се подчертае важността на тяхното първо дете и внуче. Във всеки случай, докато Мерили се навеждала да вземе друга фланелка или друга малка камизолка и да я окачи на въжето, тя си пеела и песента й, изглежда, била предназначена за красивата черна детска количка. Колелата й били сребристи и много високи, затова, макар че била голяма и черна, количката създавала впечатление за скорост и безтегловност.

Отзад градината граничела с нивите; двете пространства били разделени от плет. Мерили не знаела, че зад плета два чифта зелени очи били вперени в детската количка.

Бебетата изискват голямо пране, а Мерили била добра домакиня и майка. Всеки ден тя излизала в градината да простре прането и да събере изсъхналото. Докато перяла пелени и камизолки в мивката, тя наблюдавала от кухненския прозорец с едно око красивата детска количка, изнесена навън на слънце. На всеки пет минути тичала да нагласи гюрука, да сложи още едно одеялце или просто да попее на бебето си.

Мерили не била единствената възхитена от детската количка. Емелин и Аделин направо били омагьосани от нея.

Един ден Мерили се появила от задната портичка с кош пране в едната си ръка и какво да види — количката я нямало. Тя спряла рязко. Устата й се отворила, а тя плеснала с ръце по бузите си; кошът с прането паднал в цветните лехи, разпръсквайки блузки и чорапки върху шибоя. Мерили не погледнала ни веднъж към оградата и къпините. Тя въртяла главата си наляво и надясно, сякаш не можела да повярва на очите си, наляво и надясно, наляво и надясно през цялото време, докато паниката се надигала в нея и накрая издала един писък, един пронизителен висок звук, който се издигнал към синьото небе така, сякаш можел да го разцепи на две.

Три врати по-надолу господин Грифин вдигнал глава от парчето земя, което представлявало зеленчуковата му градина, и отишъл до оградата. Баба Стокс от съседната къща се намръщила над кухненската си мивка и излязла на своята веранда. Те загледали вцепенено Мерили, чудейки се откъде тяхната усмихната съседка е успяла да извади подобен звук, а тя ги погледнала диво в отговор и онемяла, сякаш викът изразходил всичкия й запас от думи за цял живот. Най-накрая успяла да произнесе:

— Бебето ми го няма а-а-а!

След като думите били произнесени, всички се втурнали. Господин Грифин прескочил трите огради на един скок, хванал Мерили за ръката и като я извел пред къщата, попитал:

— Няма ли го? Как така го няма? Къде е отишло?

Баба Стокс изчезнала в къщичката си и след секунда гласът й се разнесъл от предната градина, умоляващ за помощ. Тогава настанала истинска врява.

— Какво е станало? Какво се е случило?

— Откраднато е! От градината! Заедно с количката!

— Вие, двамата, вървете натам, а другите натам!

— Тичайте и доведете съпруга й! Бързо!

А отзад всичко било тихо и спокойно. Прането на Мерили се ветреело на ленивото слънце, лопатата на господин Грифин си почивала, забита в добре разровената почва. Емелин в захлас галела сребристите спици на колелата, а Аделин я бутала така, че да накарат това чудо да върви.

Дори имали име за него. То било „вуум“.

Те влачили количката покрай задните стени на къщите. Било по-трудно, отколкото си мислели. Преди всичко тя била по-тежка, отколкото изглеждала, и освен това те я дърпали и бутали по много неравен път. Краят на нивата бил леко под наклон и това затруднявало движението й. Биха могли да я подкарат по самата нива на равно, но там прясно разораната земя била по-мека и колелата потъвали в рохките буци пръст. Магарешки бодли и къпини се заплитали в спиците и забавяли движението, било цяло чудо, че след първите двадесет ярда количката все още вървяла. Но близначките били в стихията си. Бутали с всички сили, за да я закарат вкъщи. Пръстите им се разкървавили от опитите да издърпат бодилите и да ги отстранят от колелата. Докато вървели, Емелин не спирала да тананика песничката си на количката, като я галела тайно от време на време с пръстчетата си и я целувала.

Най-накрая стигнали до края на нивите и Ейнджълфийлд Хаус вече се виждал. Но вместо да тръгнат към него, те завили към склоновете на еленовия парк. Искали да си играят. С неизчерпаемата си енергия успели да избутат количката до върха на най-дългия и стръмен склон и я закрепили на място. Вдигнали бебето и го оставили на земята, а Аделин се настанила в количката. С брадичка, подпряна в коленете, с ръце, държащи се за страничните стени, тя седяла с пребледняло лице. При един сигнал на очите й, Емелин бутнала количката с най-силния тласък, който можела да произведе.

Първоначално количката тръгнала бавно. Земята била неравна, тук горе склонът бил с лек наклон. Но бързо набрала скорост. Профучала под лъчите на късното слънце като светкавица, колелата й се въртели бясно. Все по-бързо и по-бързо, докато спиците се превърнали в замазано петно, а след това дори не били и петно. Наклонът ставал все по-стръмен, а буците по земята карали количката да се тресе и клати на двете си страни и тя всеки миг заплашвала да се обърне.

Въздухът се изпълнил с един вик.

— Аааааааааааааааааа!

Това била Аделин, която пищяла от удоволствие, докато количката се търкаляла надолу по склона, размествайки костите и смущавайки усещанията й.

Неочаквано станало ясно какво ще се случи.

Едното от колелата се ударило в камък, който стърчал от почвата. От удара на метала с камъка блеснала искра и количката се оказала не на земята, а във въздуха, летяща към слънцето. Тя описала плавна крива на фона на синьото небе до момента, в който земята безмилостно посегнала към нея и я сграбчила. Тогава се чул болезненият звук от нещо счупено. След като ехото от веселия възглас на Аделин замряло в небето, всичко станало неочаквано много тихо.

Емелин затичала надолу по хълма. Едното колело гледало към небето и било изкривено и полусчупено, другото все още се въртяло, но бавно, цялата му нетърпеливост била изчезнала.

От счупената кухина на черната количка се подавала една бяла ръка, която висяла под доста странен ъгъл към каменистата земя. Върху нея се виждали червени белези от къпини и драскотини от магарешки бодли.

Емелин коленичила. Вътре в счупената, смачкана кухина на количката било тъмно. Но имало движение. Чифт зелени очи я гледали.

— Вуум — казала тя и се усмихнала.

Играта свършила. Време било да се прибират вкъщи.

 

 

Като изключим разказването на историята, при нашите първи срещи мис Уинтър говореше много малко. В първите дни, когато влизах в библиотеката, аз обикновено питах „Как сте?“, но тя отговаряше само „Болна. А вие?“, при това със зле скрито раздразнение в гласа, сякаш бях пълна глупачка, щом й задавах подобен въпрос. Всъщност никога не й задавах въпроси и тя не ги очакваше от мен, така че разговорите ни скоро приключиха. Обикновено влизах плахо, точно една минута по-рано, заемах мястото си на стола от едната страна на камината и изваждах бележника си от чантата. След това, без каквито и да е предисловия, тя започваше приказката оттам, където я беше прекъснала. Краят на тези сесии не бе определен по часовник. Понякога мис Уинтър можеше да говори, докато стигне до естествения финал или до края на епизода, който разказваше. Тя произнасяше последните думи и гласът й придобиваше някаква завършеност, която не можеше да бъде сбъркана. Това бе последвано от мълчание, толкова недвусмислено, колкото е бялото пространство в края на една глава. Аз правех последните бележки в моя бележник, затварях го, вземах нещата си и напусках. Друг път прекъсваше неочаквано разказа по средата на сцената, понякога дори по средата на изречението, аз вдигах очи и виждах побелялото й лице, стегнато в маската на издръжливост.

— Има ли нещо, което мога да направя за вас? — попитах първият път, когато я видях така. Но тя просто затвори очите си и ми показа с жест да си вървя.

Когато завърши историята за Мерили и детската количка, аз сложих молива и бележника си в чантата, станах и казах:

— Ще се наложи да отсъствам няколко дни.

— Не — беше съвсем сериозна.

— Страхувам се, че се налага. Очаквах, че ще остана тук само няколко дни, а вече съм повече от седмица. Нямам достатъчно вещи със себе си за продължителен престой.

— Морис ще ви закара до града да си купите каквото ви е необходимо.

— Нуждая се от моите книги…

Тя посочи с ръка лавиците на библиотеката.

Аз поклатих глава.

— Съжалявам, но наистина трябва да ви напусна.

— Госпожице Лий, вие, изглежда, си мислите, че разполагаме с всичкото време на света. Вероятно вие го имате, но позволете ми да ви напомня, че аз съм заета жена. Не искам да чувам повече приказки за това, че ще ходите някъде. Нека се разберем веднъж и завинаги по този въпрос.

Аз прехапах устни и за миг се почувствах уплашена. Но бързо се съвзех.

— Спомняте ли си споразумението ни? Три истински факта. Трябва да направя някои проверки.

Тя се поколеба.

— Не ми ли вярвате?

Не обърнах внимание на въпроса й.

— Три неща, които ще проверя. Вие ми дадохте думата си. Устните й побеляха от гняв, но тя се съгласи.

— Можете да напуснете къщата в понеделник. Три дни. Нито ден повече. Морис ще ви закара на гарата.

 

 

Описвах историята за Мерили и детската количка и бях стигнала до средата, когато някой почука на вратата ми.

Изненадах се, защото не беше време за вечеря, а и Джудит никога преди не бе прекъсвала работата ми.

— Бихте ли дошли в гостната? — помоли тя. — Доктор Клифтън е там и би искал да говори с вас.

Когато влязох в стаята, мъжът, когото вече бях видяла да пристига в къщата, се изправи на крака. Не си падам по стискането на ръце, така че се зарадвах, когато той очевидно реши да не ми предлага ръката си, но това ни затрудни да намерим някакъв друг начин, за да започнем разговор.

— Вие сте биографът на мис Уинтър, доколкото разбрах?

— Не съм сигурна.

— Как така не сте сигурна?

— Ако тя ми каже истината, тогава ще бъда неин биограф. В противен случай съм просто една секретарка.

— Хм — той направи пауза. — Това има ли значение?

— За кого?

— За вас.

Не знаех точно, но знаех, че неговият въпрос е нахален, така че не му отговорих.

— А вие сте докторът на мис Уинтър, предполагам.

— Да.

— Защо искате да ме видите?

— Всъщност мис Уинтър ме помоли да се видя с вас. Тя иска от мен да се уверя, че сте напълно наясно със здравословното й състояние.

— Аха, разбирам.

С професионалната точност на учен той започна своето обяснение. С малко думи ми каза името на болестта, която я убиваше, симптомите, от които страдаше, степента на болката и часовете от деня, в които тя е най-силна и най-слаба, ефективно туширана с лекарства. Докторът спомена и другите заболявания, от които страдаше и които сами по себе си бяха достатъчно сериозни да я убият, освен ако другата болест не направеше това първа. И очерта, доколкото може, вероятното развитие на болестта, необходимостта от повишаване дозировката на лекарствата, но така че да остане нещо и в резерв за по-късно, когато наистина ще се нуждае отчаяно от тях.

— Колко време? — попитах, когато обяснението му свърши.

— Не мога да кажа. Друг човек вече щеше да е победен. Мис Уинтър е направена от здрав материал. А откакто вие сте тук… — той прекъсна изречението с изражението на човек, който по невнимание е стигнал до нарушаване на конфиденциалността.

— Откакто аз съм тук какво?

Докторът ме погледна и, изглежда, се почуди малко, а после се реши.

— Откакто вие сте тук, тя изглежда по-добре. Казва, че се дължало на обезболяващото действие на разказването.

Не бях сигурна нито какво да кажа, нито какво да правя. Преди да успея да определя чувствата си, докторът продължи.

— Разбрах, че искате да напуснете къщата за известно време.

— Затова ли ви помоли да говорите с мен?

— Единствената причина е желанието й да разберете, че времето е много важно.

— Можете да я уведомите, че разбирам това.

Нашият разговор приключи, той държа вратата, докато излязох, после ме поздрави още веднъж и неочаквано прошепна:

— А тринайсетата приказка…? Не предполагам, че…

В неговото иначе безизразно лице успях да доловя краткия проблясък от трескавото нетърпение на страстен читател.

— Не ми е казала нищо за това — отвърнах. — Макар че ако беше го направила, не бих имала право да ви кажа.

Очите му станаха хладни и от устата до ъгълчето на носа му премина трепет.

— Приятен ден, госпожице Лий.

— Приятен ден, докторе.