Даян Сетърфийлд
Тринайсетата приказка (22)

Заминал!

Единствен Чарли не бе засегнат от заминаването на Хестър. Имаше промени, разбира се. Редовната храна, която при режима на Хестър се оставяше на табла пред вратата му за закуска, обяд и вечеря, се превърна в случайни сандвичи, студена пържола и домат, купа студени бъркани яйца, появяващи се през непредсказуеми интервали от време тогава, когато Мисус си спомнеше, че трябва да го нахрани.

Това не направи никакво впечатление на Чарли. Ако чувстваше глад и пред вратата му имаше ядене, той можеше да яде вчерашна пържола или сух комат хляб, но ако нямаше нищо, гладът не го тревожеше. Измъчваше го друг, много по-силен глад. Това беше същността на живота му, това беше нещо, което пристигането или заминаването на Хестър не можеха да променят.

Все пак за Чарли настъпи промяна, макар че тя нямаше нищо общо с Хестър.

От време на време в къщата пристигаше едно писмо и от време на време някой го отваряше. Няколко дни след коментара на Джон-да-диг за това, че от Хестър няма никакво писмо, Мисус мина по коридора и забеляза малка купчинка от писма, които събираха прах върху чергата под пощенската кутия. Тя ги взе и ги отвори.

Едното бе от банкера на Чарли: дали се интересувал от възможности за инвестиции?

Второто бе фактура от строителите за работата по покрива.

Дали третото не бе от Хестър?

Не. Третото писмо бе от приюта. Изабел беше умряла. Мисус загледа втренчено писмото. Мъртва? Изабел? Нима беше истина? Инфлуенца, така пишеше в писмото.

Това трябваше да се съобщи на Чарли, но Мисус се боеше от последиците. Затова реши първо да поговори с Джон и прибра писмата. По-късно обаче, когато Джон седна на мястото си на кухненската маса и тя му сложи чаша прясно сварен чай, в мозъка й не бе останала никаква следа за писмото. То бе попаднало при всички онези все по-често случващи се моменти на загуба на паметта, които не бяха записани в мозъка й и се загубваха завинаги. Въпреки това, няколко дни по-късно, минавайки по коридора с табла припечен хляб и бекон, тя механично сложи писмото върху таблата с храната, макар че в паметта й нямаше регистриран никакъв спомен за неговото съдържание.

След това дните продължиха да се нижат, сякаш нищо не беше се случило, освен че прахът ставаше по дебел, мръсотията върху прозорците по-плътна, а картите за игра продължиха да се промъкват от кутиите си в гостната. За обитателите на Ейнджълфийлд Хаус ставаше все по-лесно и по-лесно да забравят, че тук някога бе имало една Хестър.

Джон-да-диг беше човекът, който в тишината на дните осъзна, че се е случило нещо.

Той беше само полски работник и въпреки това знаеше, че чашите не може да се използват, без да бъдат първо измити, и също, че една чиния, в която има сурово месо, не може да бъде използвана направо за сервиране на сготвеното. Той виждаше какво става с Мисус; не беше глупак. Така че когато купът от мръсни чинии и чаши се натрупа неимоверно, Джон запретна ръкави и ги изми. Беше странно да го види човек пред мивката, обут с ботуши и шапка, несръчен с кърпата и порцелана, макар че с теракотените саксии и нежните растения беше толкова сръчен. Той забеляза също, че много чинии и чаши са изчезнали. Къде бяха липсващите съдове? Сети се как от време на време Мисус се качва на горния етаж с чиния за мистър Чарли. Но дали някога я бе виждал да връща някоя празна чиния в кухнята? Не, никога.

Джон се качи горе. Пред заключената врата чиниите и чашите бяха наредени в дълга редица. Храната, недокосната от Чарли, осигуряваше прекрасно пиршество за мухите, които бръмчаха над нея, и навсякъде се носеше силна, гадна, гнила миризма. Колко дни Мисус бе оставяла храна, без да забележи, че онази от предния ден е била недокосната? Той събра чиниите и чашите и се намръщи. Тогава разбра.

Джон дори не почука на вратата. Какъв беше смисълът? Трябваше да се въоръжи с едно достатъчно здраво парче дърво, което да използва като стенобойна машина. Звукът от блъскането на дървото срещу дъбовата врата, чукането, скрибуцането и скърцането, когато металните панти се откъснаха от дървото, бяха достатъчни да ни съберат всички, дори и Мисус, пред вратата.

Когато тя падна, наполовина счупена и висяща на пантите си, първо чухме бръмченето на мухите, после усетихме ужасна воня, която накара Емелин и Мисус да отстъпят назад. Дори Джон сложи ръка на устата си и пребледня.

— Стойте далеч — нареди той и влезе в стаята. Аз го последвах на няколко крачки.

Пристъпихме внимателно през остатъците от изгнила, развалена храна върху пода на старата детска стая, вдигайки облаци от мухи, които се разлетяха из въздуха, докато минавахме. Чарли бе живял като животно. Мръсни паници, покрити с мухъл, се търкаляха по пода, върху камината, по столовете и на масата. Вратата към спалнята беше открехната. С края на цепеницата, която все още държеше в ръката си, Джон внимателно я побутна и една уплашена мишка притича между краката му. Страховита, ужасяваща сцена. Още повече мухи, още повече развалена храна, и най-лошото: беше ясно, че Чарли е бил болен. Купчина от изсъхнало, почерняло от накацалите мухи повръщано, се виждаше върху чергата на пода. На масичката до леглото имаше цял куп кървави носни кърпички и старата игла за кърпене на Мисус.

Леглото беше празно. Само смачкани, мръсни чаршафи с петна от кръв и други човешки гадости.

Не говорехме. Опитахме се и да не дишаме, но когато по необходимост трябваше да поемем дъх през устата си, болният, отвратителен въздух стисна гърлата ни и ни се догади. Все още не бяхме стигнали до най-лошото. Имаше още една стая. Джон трябваше да се стегне, за да отвори вратата на банята. Още преди да бъде отворена напълно, ни обзе ужас. Преди миризмата да ме удари в носа, изглежда, кожата ми я почувства и по тялото ми изби студена пот. Тоалетната беше в ужасно състояние. Капакът бе спуснат, но не можеше да задържи преливащата маса, която уж трябваше да скрие. Но това не беше нищо. Защото във ваната — Джон отстъпи крачка назад и щеше да ме настъпи, ако в същия момент аз самата не отскочих — ваната беше пълна с тъмна помия от човешки изпражнения, чиято воня прогони мен и Джон през вратата, през курешките от плъхове и мухи, през коридора, надолу по стълбите и навън през вратата.

Стана ми лошо. Повърнах и купчината жълта течност върху зелената трева изглеждаше свежа, чиста, дори сладка в сравнение с видяното горе.

— Няма нищо — рече Джон и ме потупа по гърба с ръката си, която все още трепереше.

Мисус, която ни последва със забързаното си тътрене, дойде при нас на моравата, върху лицето й бяха изписани въпроси. Какво можехме да й кажем?

Намерихме кръвта на Чарли. Намерихме изпражненията на Чарли, пикнята и повръщаното. Но къде беше самият Чарли?

— Няма го там — казахме й ние. — Заминал е.

Върнах се в стаята си, мислейки върху чутата история. Беше любопитна в няколко аспекта. Изчезването на Чарли, разбира се, бе интересен обрат на събитията. То ме накара да мисля за справочниците и за странното съкращение ЮСА. Но имаше и още нещо. Дали тя знаеше, че го бях забелязала? Не показах с нищо, но забелязах. Днес мис Уинтър за пръв път каза аз.

В моята стая, върху таблата със сандвичи с шунка, намерих голям кафяв плик.

Мистър Ломакс — адвокатът, бе отговорил на писмото ми по пощата. Прикрепено към неговата кратка, но любезна бележка имаше копие от договора на Хестър, който прегледах и оставих встрани, и едно писмо с препоръки от някоя си лейди Блейк в Неапол, която пишеше похвали за способностите и уменията на Хестър, и най-интересното от всичко — едно писмо за приемане на предложената работа, написано от самата тайнствена работничка.

„Скъпи доктор Модели,

Благодаря ви за предложението за работа, което така любезно ми направихте.

С удоволствие ще мога да заема поста в Ейнджълфийлд, от 19 април, както предлагате.

Проучих и разбрах, че влаковете стигат само до Банбъри. Вероятно ще ме посъветвате как мога да стигна оттам до Ейнджълфийлд. Ще пристигна на гарата в Банбъри в десет и половина.

Искрено ваша Хестър Бъроу“

В главните букви на Хестър имаше твърдост, наклонът се отличаваше с последователност, забелязваше се едно плавно преливане в средните извивки на буквите „г“ и „и“. Писмото не беше много дълго: достатъчно късо за икономия на мастило и хартия и достатъчно дълго за яснота. Нямаше украси. Нямаше сложни извивки, спирали, цветенца или воланчета. Красотата на правописа идваше от чувството за ред, баланс и пропорция. Това беше уверена, сигурна ръка. Това беше самата Хестър.

В десния горен ъгъл имаше адрес в Лондон.

Добре, помислих си, сега ще мога да те открия.

Написах едно писмо до генеалога^[1], който татко ми препоръча. То стана доста дълго: трябваше да се представя, защото той едва ли предполагаше, че господин Лий има дъщеря; трябваше да засегна леко въпроса за алманасите, за да оправдая искането си; трябваше да изброя всичко, което знаех за Хестър: Неапол, Лондон, Ейнджълфийлд. Но същината на писмото ми беше проста. Намерете я.