Даян Сетърфийлд
Тринайсетата приказка (31)

Стълбата

— Моята приказка не ви досажда, нали, госпожице Лий?

На другия ден изтърпях много такива забележки, тъй като не бях способна да потисна прозевките си, не ме свърташе на едно място и търках очите си, докато слушах разказа на мис Уинтър.

— Извинете ме. Просто съм изморена.

— Само изморена? — възкликна тя. — Изглеждате така, сякаш смъртта е по петите ви! Може би едно хубаво хапване ще ви помогне. Какво всъщност ви има?

Свих рамене.

— Просто съм изморена. Това е всичко.

Тя сви устни и ме изгледа строго, но аз не казах нищо повече и тя продължи разказа си.

Нещата продължиха така шест месеца. Останалите обитатели на къщата се приютихме в една шепа стаи: кухнята, където Джон все още спеше нощем, дневната и библиотеката. Ние, момичетата, използвахме задните стълби, за да стигнем от кухнята до една спалня, която изглеждаше сигурна. Матраците, на които спяхме, бяха онези, които довлякохме от старата си спалня, леглата обаче бяха прекалено тежки, че да ги местим. Къщата изглеждаше прекалено голяма, след като домакинството бе намаляло по численост. Ние, оцелелите, се чувствахме по-свободно в сигурността на по-малките си жилищни помещения. Същевременно не можехме да забравим напълно останалата част от дома, загниваща бавно зад затворените врати.

Емелин прекарваше по-голяма част от времето си в изобретяване на игри на карти.

— Играй с мен! Хайде де, играй! — вадеше ми душата тя. Накрая се предавах и играех. Неизвестни игри с вечно променящи се правила; игри, които само тя разбираше и които винаги печелеше, което й доставяше постоянно удоволствие и удовлетворение. Тя се къпеше, любовта й към сапуна и горещата вода така и не изчезнаха. Прекарваше часове, блаженствайки във водата, която подгрявах за пране и миене на чинии. Не й завиждах. Беше по-добре, ако поне една от нас можеше да бъде щастлива.

Преди да затворим стаите, Емелин прерови шкафовете, принадлежащи на Изабел, и взе рокли, шишенца с парфюм и обувки, които натрупа в нашия лагер в една спалня. Все едно се опитвахме да спим в съблекалня. Емелин носеше роклите. Някои бяха излезли от мода преди десет години, други — принадлежали на майката на Изабел, бяха на тридесет и четиридесет години. Емелин ни забавляваше всяка вечер, като се появяваше драматично в кухнята в най-екстравагантни одеяния. Роклите я правеха да изглежда по-голяма от петнадесет; правеха я да прилича на жена. Спомних си разговора на Хестър с доктора в градината: „Няма причина един ден Емелин да не се омъжи.“ Спомних си също какво ми бе казала Мисус за Изабел и пикниците: „Тя бе от онези момичета, които мъжете не могат да гледат, без да поискат да ги докоснат.“ Почувствах неочаквано безпокойство. Но след това Емелин се настаняваше на стола в кухнята, вадеше тесте карти от копринената си торбичка и казваше съвсем по детски: „Играй на карти с мен, хайде, моля те“. Това почти винаги ме успокояваше, но все пак внимавах да не напуска къщата, докарана с нейните премени.

Джон беше апатичен и равнодушен. Той се сети да направи нещо немислимо: нае момче да му помага в градината.

— Всичко ще бъде наред — успокои ни той. — Това е просто момчето на стария Проктър, Амброус. Той е добър и тих момък. Няма да е задълго. Само докато се оправя с къщата.

Което знаех, че ще продължи вечно.

Момчето дойде. То бе по-високо от Джон и с по-широки рамене. Видях ги да стоят с ръце в джобовете и да обсъждат работата за деня, след което момчето започна. То копаеше с премерени и спокойни движения; плавното, постоянно проникване на лопатата в почвата действаше на нервите ми.

— Защо трябва да го наемаме? — исках да знам. — Той е външен човек като всички останали.

Но поради някаква причина момчето не бе външен човек за Джон. Вероятно защото идваше от неговия свят, от света на мъжете, който аз не познавах.

— Той е добър момък — отговаряше отново и отново Джон на моите въпроси. — И добър работник. Не задава много въпроси и не говори прекалено.

— Може да няма език, но има очи на главата.

Джон сви рамене и погледна загрижено някъде встрани.

— Няма да съм вечно тук — рече накрая. — Нещата няма да са винаги такива — той направи неопределен жест, който включваше къщата, обитателите й и живота, който водехме. — Един ден нещата ще се променят.

— Как ще се променят?

— Вие растете. Няма да бъде същото, нали? Едно е да сте деца и съвсем друго — да сте пораснали…

Но аз вече си бях отишла. Не исках да знам какво иска да каже.

Емелин беше в спалнята и чоплеше пайети от един вечерен шал от кутията си със скъпоценности. Седнах до нея. Тя бе толкова погълната от работата си, че дори не ме погледна, когато влязох. Нейните пухкави, заострени пръсти чоплеха безжалостно една пайета, докато тя излезе, сетне я пуснаха в кутията. Това беше бавна работа, но Емелин разполагаше с всичкото време на света. Лицето й бе спокойно, докато се навеждаше над шала. Устните й бяха стиснати. Погледът й бе едновременно напрегнат и отнесен. Клепачите й често се спускаха, закривайки зелените ириси, а след това, веднага след като докоснеха долния клепач, се вдигаха отново, за да разкрият непромененото зелено на очите й.

Наистина ли изглеждам така? — помислих си с почуда. О, аз бях виждала в огледалото колко много очите ми приличат на нейните. Знаех, че имаме една и съща извивка под тежката червена коса на тила на вратовете си. Знаех и впечатлението, което правехме на селяните в редките случаи, когато се разхождахме ръка за ръка по „Улицата“ в еднаквите си дрехи. Но все пак не приличах съвсем на Емелин, нали? Моето лице не можеше да изрази такова невъзмутимо съсредоточаване и концентрация. То щеше да се изкриви от разочарование или пакост. Аз щях да хапя устните си, да дърпам ядосано косата си и да я отхвърлям през рамо, пуфтейки от нетърпение. Не можех да действам спокойно като Емелин, щях да откъсна пайетите със зъби.

Ти няма да ме напуснеш никога, нали? — исках да й кажа. Защото аз няма да те напусна. Ние ще останем винаги заедно. Заедно. Каквото и да казва Джон-да-диг.

— Защо не поиграем?

Тя продължи мълчаливата си работа, все едно не ме чу.

— Хайде да си играем на сватба. Ти ще бъдеш булката. Давай! Можеш да облечеш… ето това — измъкнах едно жълто парче газ от натрупания куп премени в ъгъла. — То е също като воал, виж! — тя не го погледна дори когато го сложих на главата й. Просто го махна от очите си и продължи да си чопли пайетите.

И така, аз пренасочих вниманието си към нейната кутия за съкровища. Ключовете на Хестър все още стояха в нея и все още блестяха, макар че Емелин отдавна бе забравила предишния им притежател. Имаше парченца от бижутата на Изабел, цветни опаковки от бонбони и сладкиши, които Хестър й бе давала, опасно парче стъкло от счупена зелена бутилка, дълга панделка със златен край, която бе моя. (Мисус ми я бе дала преди много години). Под всичките тези боклуци все още стояха сребристите конци, които бе изскубнала от завесите в деня, когато пристигна Хестър. И полускрито под бъркотията от гумички, стъкълца и стари боклуци, имаше нещо, което не изглеждаше да принадлежи на Емелин. Нещо кожено. Наклоних главата си на една страна, за да видя по-добре. А! Ето защо го беше прибрала! Златни букви! НЕВНИК. Какво означаваше това НЕВНИК? Или кой беше този НЕВНИК? Накланяйки главата си на другата страна, зърнах още нещо. Мъничка ключалка. И мъничко ключе. Нищо чудно, че бе в кутията за съкровища на Емелин. Златни букви и ключе. Би трябвало да се досетя, че това бе нейното най-скъпоценно притежание. И неочаквано ме осени откритието. НЕВНИК. Дневник.

Протегнах ръка.

Бързо като светкавица — външният й вид можеше да бъде измамен, ръката на Емелин се стрелна и ме хвана за китката, спирайки ме да не докосна съкровищата й. Тя въобще не ме погледна. Отмести ръката ми с твърдо движение и сложи капака на кутията си.

Върху китката ми, там, където ме бе хванала, останаха бели следи от пръстите й.

— Имам намерение да се махна — казах за всеки случай. Гласът ми не прозвуча особено убедително. — И ще го направя. Ще те оставя тук. Ще порасна и ще живея сама.

След което, изпълнена с величествено самосъжаление, станах и излязох от стаята.

Към края на следобеда Емелин дойде да ме намери на подпрозоречното място за сядане в библиотеката. Бях дръпнала завесата, за да се скрия, но тя дойде право там и се огледа. Чух приближаващите се стъпки, почувствах движението на завесата, когато я вдигна. С притиснато към стъклото чело гледах капките дъжд, които падаха върху стъклото. Вятърът ги караше да треперят; те бяха постоянно заплашени да тръгнат по една от зигзагообразните пътечки, като поглъщаха всяка капчица по пътя си и оставяха кратка сребриста следа зад себе си. Тя дойде и сложи главата си на рамото ми. Аз я отхвърлих сърдито. Нямаше да се обърна и да говоря с нея. Тя взе ръката ми и сложи нещо на пръста ми.

Изчаках я да си отиде, преди да го погледна. Пръстен. Беше ми дала пръстен.

Завъртях камъка навътре към страната на дланта си и го приближих към прозореца. Светлината накара камъка да оживее. Беше зелен, същият цвят като очите ми. Зелен като цвета на очите на Емелин. Беше ми дала пръстен. Затворих пръстите около дланта си и направих от ръката си стегнат юмрук с камъка в сърцето му.

 

 

Джон събираше кофите с дъждовна вода и ги изпразваше; белеше зеленчуци в кухнята; ходеше до фермата и се връщаше с мляко и масло. Но след всяка работа бавно събираната му енергия, изглежда, се изразходваше до капка и всеки път аз се чудех дали ще има сили да вдигне мършавото си тяло от масата и да се заеме със следващата задача.

— Ще отидем ли в градината? — попитах го. — Можеш да ми покажеш какво да правя там.

Той не ми отговори. Сигурно не ме чу, помислих си. Няколко дни не го закачах и после попитах отново. И отново. И отново.

Най-накрая Джон отиде в бараката, където наостри градинарските си ножици със стария си плавен ритъм. Сетне двамата вдигнахме дългата подвижна стълба и я изнесохме навън.

— Ето така — каза ми той, показвайки как безопасно да поставя стълбата. Опря я върху солидната стена на градината. Аз повторих няколко пъти това упражнение, сетне се качих няколко стъпала по нея и слязох долу.

— Няма да се чувстваш сигурна, яко я подпреш на тисово дърво — обясни ми Джон. — Но ако я поставиш добре, ще бъде напълно безопасна. Трябва да я опиташ с крак.

След това отидохме в градината с фигурите. Той ме заведе до едно тисово дърво със средни размери, което бе обрасло и рошаво. Понечих да подпра стълбата на него, но той извика.

— Не, не! Много си нетърпелива.

Обиколи три пъти дървото. Сетне седна на земята и запали цигара. Аз седнах до него и той запали една и за мен.

— Никога не режи срещу слънцето — обясни ми Джон. — И никога в собствената си сянка — дръпна няколко пъти от цигарата. — Бъди предпазлива с облаците. Не им позволявай да изкривяват твоята линия, когато вятърът ги издухва. Намери нещо постоянно в линията си на полезрение. Покрив или ограда. Това ще бъде котвата ти. И не бързай. Три пъти мери, един път режи — през цялото време, докато говореше, не премести очите си от дървото, нито пък аз. — Трябва да имаш усещане за задната част на дървото, докато оформяш предната, както и за всички останали страни. И недей просто да режеш с ножицата. Използвай цялата си ръка. Чак до рамото.

Довършихме цигарите си и угасихме угарките с петите на ботушите си.

— И се опитай да запазиш образа му в главата си такъв, какъвто го виждаш сега от разстояние, когато отидеш до него.

Бях готова.

Той ме остави да поставя стълбата три пъти до дървото, преди да се увери, че е безопасно закрепена. После взех ножиците и се качих.

Работих три часа. Първо бях опиянена от височината, постоянно гледах надолу и трябваше да се насилвам да не направя още една стъпка по стълбата нагоре. И всеки път, когато я местех, трябваше да правя няколко опита, за да я наглася добре. Работата постепенно ме увлече. Почти не осъзнавах колко нависоко съм, съзнанието ми бе така погълнато от формата, която правех. Джон стоеше край мен и през цялото време мълчеше. Направи само няколко забележки: „Наблюдавай сянката си“ или „Мисли за задната страна!“, но главно наблюдаваше и пушеше. Чак когато накрая слязох от стълбата, почувствах колко изтръпнали са ръцете ми от тежестта на ножиците. Но това нямаше значение.

Отдалечих се, за да огледам работата си. Обиколих три пъти дървото. Сърцето ми подскочи от вълнение. Беше добре.

Джон кимна.

— Не е зле — рече той. — Ще се научиш.

Отидох да взема стълбата от бараката, за да оформя голямото бомбе, но не я намерих. Момчето, което не харесвах, беше в кухненската градинка с гребло в ръце. Отидох при него и му се озъбих.

— Къде е стълбата?

За пръв път говорех с него.

Той не обърна внимание на грубостта ми и ми отговори учтиво.

— Господин Дигенс я взе. Той отиде отпред, поправя покрива.

Взех си една от цигарите, които Джон бе оставил в бараката, и я запалих, хвърляйки замислени погледи към момчето, което ме гледаше завистливо. Сетне наострих градинарските ножици и тъй като остренето ми хареса, наточих и градинарския нож. През цялото време зад стърженето на камъка върху острието се чуваше ритъмът на греблото, с което момчето изравняваше почвата. После погледнах към слънцето и си помислих, че е късно да започвам да оформям бомбето. Затова отидох да потърся Джон.

Стълбата лежеше на земята. Двата й крака сключваха невероятен ъгъл като стрелките на часовник; металната пръчка, която бе предназначена да ги държи постоянно в положение на шест часа, бе изтръгната. До стълбата лежеше Джон. Когато докоснах рамото му, той не помръдна, но беше топъл, тъй като слънцето бе напекло изкълчените крайници и окървавената коса. Беше облещил отворените си очи право към ясното синьо небе, но синьото на очите му бе странно празно.

Разумното момиче ме напусна. Неочаквано останах само аз, просто едно глупаво дете, почти никой, въобще никой.

— Какво ще правя? — прошепнах. — Какво ще правя? — гласът ми ме изплаши. Какво…

Просната на земята, стисках ръката на Джон в моята и камъчетата от чакъла се забиваха в слепоочието ми. Гледах как времето минава. Сянката от нишата на библиотеката се простря върху чакъла и достигна до най-далечните стъпала на подвижната стълба. Стъпало след стъпало тя пълзеше към нас. Стигна чак до обезопасяващата пръчка.

Пръчката за обезопасяване. Защо Джон не бе проверил дали стълбата е подпряна безопасно? Той със сигурност би трябвало да е проверил това. Разбира се, че го е направил! Но ако го е направил, тогава как… защо?

Не можех да понеса тази мисъл. Стъпало след стъпало, след стъпало, сянката на нишата слизаше все по-близо и по-близо. Тя стигна до старите панталони на Джон, сетне до зелената му риза, сетне до косата му — колко оредяла беше косата му! Защо не бях се погрижила по-добре за него?

Не можех да понеса мисълта за това. И все пак как да не мисля? Забелязвайки оредяването на косата на Джон, забелязах също и дълбоките бразди, издълбани в земята от краката на стълбата, когато се е наклонила под него. Други следи нямаше. Чакълът не е пясък или сняг, нито дори прясно разкопана почва. Той не задържа следи от стъпки. Никаква следа, която да подскаже как някой е дошъл, как може би се е размотавал в основата на стълбата, как, когато е приключил онова, за което е дошъл, бавно се е отдалечил. От всичко, което чакълът можеше да ми каже, заключението бе, че сигурно е бил призрак. Дух.

Всичко беше студено. Чакълът, ръката на Джон, сърцето ми.

Изправих се и го оставих, без да погледна назад. Заобиколих къщата до кухненската градинка. Момчето все още беше там; бе оставил греблото и метлата встрани. Когато ме видя да приближавам, спря и ме загледа. И когато спрях (Не припадай! Не припадай! — наредих строго на себе си), то изтича към мен, за да ме хване. Гледах го, сякаш идеше от много, много далеч. Но не припаднах. Не съвсем. Вместо това почувствах един глас да се надига дълбоко в мен. Думите, които не избрах да кажа, сами намериха пътя си към моето свито на възел гърло.

— Защо никой не ми помага?

Момчето ме сграбчи под мишниците; аз се отпуснах върху него; то ме положи внимателно на тревата.

— Аз ще ти помогна — каза то. — Аз.

 

 

Със смъртта на Джон-да-диг, която все още беше съвсем ясна в паметта ми, със спомена за лицето на мис Уинтър, опустошено от загубата, все още доминиращо в мисълта ми, едва не пропуснах писмото, което ме очакваше в стаята.

Отворих го едва когато записах разказа.

„Скъпа госпожице Лий,

След цялата помощ, която вашият баща ми е оказвал през годините, мога да кажа, че ще бъда щастлив, ако съм в състояние да направя нещо малко в услуга на дъщеря му.

Моите първоначални проучвания в Обединеното кралство не ми разкриха нищо за това, къде е била госпожица Хестър Бъроу след периода, през който е работила в Ейнджълфийлд. Открих известен брой документи, свързани с живота й преди този период, и съставих доклад, който след няколко седмици ще бъде на ваше разположение.

Проучванията ми в никакъв случай не са приключили. Все още не съм изчерпал изследването на италианската връзка и е повече от вероятно да изникнат някакви подробности от по-ранните години, които да хвърлят нова светлина върху него.

Не се отчайвайте! Ако вашата гувернантка може да бъде открита, аз ще я намеря.

Искрено ваш

Еманюел Дрейк“

Сложих писмото в чекмеджето, сетне взех палтото и ръкавиците си.

— Хайде тогава, да вървим — казах на котарака Шадоу.

Той ме последва по стълбите, излязохме навън и тръгнахме покрай къщата. Тук и там покрай стената бяха поникнали храсти, което караше пътеката да криволичи. Тя неусетно се отдалечаваше и водеше към примамващата, прилична на лабиринт градина. Устоях да не тръгна по нея и продължих направо. Да държа стената на къщата винаги от лявата си страна, означаваше да се промъквам под все по-разширяващия се храсталак от гъсто обрасли стари храсти. Чепатите им клонки закачаха глезените ми, посягаха към лицето ми и трябваше да завия шала върху него, за да не го одраскат. Котаракът ме придружи, сетне спря, уплашен от гъстотата на дивия пущинак.

Аз обаче продължих. И не след дълго открих онова, което търсех. Един прозорец, почти целият покрит с бръшлян, и толкова гъсти вечнозелени листа между него и градината, че блещукането на светлината трудно можеше да бъде забелязана.

Точно зад прозореца, на една маса, седеше сестрата на мис Уинтър. Срещу нея седеше Джудит. Тя подаваше пълни лъжици супа и ги пъхаше между закърпените устни, които приличаха на сурова рана. Неочаквано лъжицата замръзна на половината път между купата и устата; Джудит спря и погледна право към мен. Тя не можеше да ме види зад гъстия бръшлян, но сигурно бе почувствала присъствието ми. След минута отново се обърна и продължи. Но не и преди да забележа нещо странно в лъжицата. Тя беше сребърна с едно сложно гравирано А във формата на стилизиран ангел върху дръжката.

Бях виждала същата лъжица и преди. А. Ангел. Ейнджълфийлд^[1]. Емелин имаше същата лъжица като Аурелиус.

Придържайки се близо до стената и със заплетени в косата ми клони, аз успях да се провра през къпинака. Котаракът ме следваше, докато почистих парченцата счупени клонки и мъртви листа от ръкавите и раменете си.

— Искаш ли да влезем вътре? — предложих му и той бе повече от щастлив да се съгласи.

Господин Дрейк не бе успял да открие Хестър. Затова пък аз бях открила Емелин.