Даян Сетърфийлд
Тринайсетата приказка (36)

Дъжд и кейк

На другия ден се събудих с мисълта: днес, днес, днес. Една биеща камбана, която само аз можех да чуя. Здрачът сякаш бе проникнал в душата ми; чувствах огромна умора и отегчение. Моят рожден ден. Денят на моето раждане. Денят на моята смърт.

Джудит ми донесе картичка от татко на таблата със закуската. Картина на цветя, неговите обичайни замъглени думи за поздрави и бележка. Той се надяваше, че съм добре. Той бил добре. Имал няколко книги за мен. Да ми ги изпрател ли? Майка ми не бе подписала картичката; той я бе подписал и за двамата. „С любов от татко и мама“. Това не беше вярно. Знаех го и той го знаеше, но какво можеше да направи?

Влезе Джудит.

— Мис Уинтър пита дали сега…

Пъхнах картичката под възглавницата си, преди тя да я види.

— Сега е чудесно — отговорих и взех молива и бележника си.

— Добре ли спахте? — искаше да знае мис Уинтър, а след това: — Изглеждате малко бледа. Не се храните достатъчно.

— Добре съм — уверих я, макар да не бях добре.

Цялата сутрин се борих с усещането за блуждаещи, случайни, заблудени прошепнати думи от един свят, които се просмукват през пукнатините на друг. Познато ли ви е чувството, когато започнете да четете нова книга, когато току-що сте приключили друга? Идеите и темите от предишната книга, дори образите и характерите са все още с вас, когато отворите новата книга. В момента бях в подобно състояние. През целия ден бях жертва на отклонения. Мисли, спомени, чувства, странични фрагменти от моя собствен живот си играеха и правеха поразии с концентрацията ми.

Мис Уинтър ми говореше нещо и изведнъж спря.

— Слушате ли ме, госпожице Лий?

Аз се стреснах и потърсих отговор. Слушах ли я наистина? Нямах представа. В този момент не можех да повторя онова, което ми бе казала, въпреки че сигурно някъде в съзнанието ми имаше място, където то се беше записало. Но в мига, в който тя ме стресна и ме извади от самовглъбяването, бях в нещо като ничия земя, някакво бяло, безлично и никому не принадлежащо място между световете. Нашето съзнание ни играе всякакви номера, прави всевъзможни трикове, изважда на повърхността всякакви неща, докато самите ние дремем в някаква бяла зона, което за целия околен свят, за всеки външен наблюдател изглежда като проява на невнимание. Загубена между думите, аз я загледах за миг, докато тя се ядосваше все повече, сетне произнесох първото смислено изречение, което се появи в главата ми.

— Имала ли сте някога дете, мис Уинтър?

— Мили Боже, що за въпрос! Разбира се, че не. Полудяхте ли, момиче?

— А Емелин имала ли е?

— Имахме уговорка, не помните ли? Никакви въпроси — след което, променяйки изражението си, тя се наведе напред и ме разгледа подробно и отблизо. — Да не сте болна?

— Не, не мисля.

— Тогава не сте в най-доброто състояние за работа.

Това беше край на работата ни за днес.

 

 

Като се върнах в стаята си бях объркана, отегчена и ядосана на самата себе си. След час седнах на бюрото с молив в ръката, но не започнах да пиша; почувствах студ и включих радиатора, сетне пък ми стана горещо, прекалено горещо и свалих жилетката си. Бих искала да си взема една вана, но нямаше топла вода. Направих си какао и сложих повече захар в него, но после ми се догади от сладостта. Книга? Дали щеше да ми помогне? Лавиците в библиотеката бяха пълни с мъртви думи, които не можеха да ми помогнат.

Тогава заваля. Капките на дъжда чукаха по прозореца и сърцето ми подскочи. Навън. Да, това бе, от което се нуждаех. И не просто в градината. Трябваше да отида надалеч. В тресавищата.

Главната порта винаги бе заключена, знаех го, а не исках да моля Морис да я отваря за мен. Затова тръгнах през градината към най-отдалечената й част, където имаше една вратичка в стената. Тя беше цялата обвита в бръшлян. Не бе отваряна от дълго време и трябваше да махна листака с ръце, преди да открия ключалката. Когато вратата се отвори, пред мен имаше още повече бръшлян, който също трябваше да отстраня, за да мога да пристъпя, леко разрошена, навън.

Свикнала съм да мисля, че обичам дъжда, но всъщност не го познавах. Дъждът, който обичах, беше нежният, внимателен градски дъжд, омекнал благодарение на всички препятствия, които е срещнал по пътя си от небето и затоплен от излъчваната от самия град топлина. По тресавищата, разярен от вятъра и ожесточен от студа, дъждът беше злобен. Ледени иглички пробождаха лицето ми, а над мен, върху раменете ми се изливаха цели ведра студена вода.

Честит рожден ден.

Ако бях в магазина, баща ми щеше да извади подарък изпод бюрото си, докато слизах по стълбите. Това щеше да бъде книга или книги, купени на разпродажба и сложени настрани, докато им дойде времето. Или плоча, парфюм, картина. През някой спокоен следобед, докато съм била на пощата или в библиотеката, той щеше да ги е опаковал на бюрото си. Щеше да е излязъл през обедната почивка, за да избере поздравителна картичка, и щеше да е написал: „С любов от мама и татко“. Сам, абсолютно сам. Щеше да отиде в сладкарницата за торта и някъде в книжарницата (никога не открих къде; това бе един от малкото му секрети, които така и не разгадах) имаше скрити свещи, които излизаха наяве на този ден всяка година, биваха запалени, а аз ги духах с толкова сполучливо изражение за щастие, колкото можех да възпроизведа. После ядяхме тортата и се отдавахме на спокойно храносмилане и каталогизиране.

Знаех какво му е било. Сега, когато пораснах, му беше по-лесно, отколкото когато бях дете. Помня колко тежки бяха рождените дни вкъщи. Подаръците, скрити в бараката през нощта не от мен, а от майка ми, която не понасяше вида им. Неизбежното й главоболие в тези дни бе нейният ревниво пазен обред, който правеше невъзможно други деца да бъдат поканени вкъщи за празника. Но също така бе невъзможно да я оставим, за да отидем в зоологическата градина или в парка. Игрите на моя рожден ден винаги бяха тихи. Тортите никога не бяха домашно приготвени, а остатъците от тях трябваше да бъдат освободени от свещите и глазурата, преди да бъдат сложени в тенекиена кутия за другия ден, вместо да бъдат раздадени на децата. Каквито всъщност нямаше.

Честит рожден ден ли? Татко прошепваше тези думи — честит рожден ден, весело, но в ухото ми. Ние играехме тихи игри на карти, на които победителят правеше весела физиономия, а загубилият гримасничеше и страдаше, но нищо, нито звук, нито смях можеха да се чуят от стаята над главите ни. Между игрите той се качваше и слизаше, моят беден татко, разкъсван между мълчаливата болка в спалнята и тайният рожден ден долу, променяйки по стълбите лицето си от веселие, към състрадание, от съпричастие отново към радост.

Не честит рожден ден. От деня, в който съм родена, на този ден винаги присъстваше скръбта. Тя се отлагаше като прах върху мебелите. Покриваше всичко и всеки; нахлуваше в нас с всеки дъх, който поемахме. Покриваше със савана си нашето собствено нещастие.

Само защото ми бе толкова студено, можех да понеса и да си припомня тези дни.

Защо тя не можеше да ме обича? Защо моят живот означаваше за нея по-малко от смъртта на сестра ми? Дали обвиняваше мен за това? Вероятно беше права. Аз бях жива само защото сестра ми беше мъртва. Всеки поглед върху мен й напомняше за нейната загуба.

Дали за нея щеше да бъде по-лесно, ако и двете бяхме мъртви?

Изумена, продължих да вървя. Крачка след крачка, отново, и отново, и отново, като хипнотизирана. Без да се интересувам накъде вървя. Без да гледам и без да виждам нищо. Просто бродех, препъвах се и залитах.

После се блъснах в нещо.

— Маргарет! Маргарет!

Беше ми прекалено студено, че да се стресна, прекалено студено, за да отговоря на огромната фигура, която стоеше пред мен, завита в приличаща на палатка зелена водонепромокаема дреха. Размърдах се и две ръце ме хванаха за раменете и ме разтърсиха.

— Маргарет!

Беше Аурелиус.

— Погледни се! Цялата си посиняла от студ! Бързо ела с мен! — той ме хвана за ръка и ме поведе безцеремонно. Краката ми се преплитаха зад него, докато стигнахме до някакъв път, до някаква кола. Аурелиус ме набута в нея. Чух тръшването на вратата, ръмженето на мотора и сетне топлинка, която обви краката и глезените ми. Той отвори един термос и напълни чашата с оранжев чай.

— Пий!

Пих. Чаят беше горещ и сладък.

— Яж!

Отхапах парче от сандвича, който ми подаде.

В топлината на колата, пиейки чай и със сандвич в ръка, ми стана още по-студено. Зъбите ми започнаха да тракат и аз се разтреперих неудържимо.

— Мили Боже! — възкликна Аурелиус, като ми подаваше миниатюрните сандвичи един след друг.

Храната сякаш възвърна малко разума ми.

— Какво правиш тук, Аурелиус?

— Дойдох, за да ти дам това — отвърна той и като се пресегна към задната седалка, вдигна кутия за торта и внимателно я промуши между седалките.

Поставяйки кутията в скута ми, той ми се усмихна лъчезарно и отвори капака й.

Вътре имаше торта. Домашно направена торта. А върху тортата с извити букви от крем бяха написани думите: ЧРД, Маргарет!

Беше ми прекалено студено, за да плача. Вместо това студът и тортата ме накараха да говоря. Думите излязоха от мен случайно, напосоки, като предмети, които ледниците изхвърлят, когато се топят. Нощно пеене, градина с очи, сестри, бебе, лъжица.

— Тя дори е познавала къщата — пелтечех, докато Аурелиус сушеше косата ми с хартиени салфетки, — твоята къща и на госпожа Лав. Тя е погледнала през прозореца и си е помислила, че госпожа Лав прилича на добрата кръстница от приказките… Не разбираш ли какво означава това?

Аурелиус поклати глава.

— Но тя ми каза…

 

 

— Излъгала те е, Аурелиус! Когато си отишъл да я видиш, облечен с кафявия костюм, тя те е излъгала. Призна ми това.

— Мили Боже! — възкликна Аурелиус. — Ти откъде знаеш за кафявия костюм? Трябваше да се престоря на журналист, нали разбираш — и тогава той започна да осъзнава онова, което му бях казала. — Лъжица като моята, казваш? И е познавала къщата?

— Тя ти е леля, Аурелиус! А Емелин е твоята майка.

Той спря да суши косата ми и се загледа през прозореца по посока на къщата.

— Моята майка — прошепна. — Там.

Кимнах.

Настъпи още тишина, сетне той се обърна към мен.

— Заведи ме при нея, Маргарет.

Аз сякаш се събудих.

— За съжаление тя не е добре.

— Болна ли е?! Тогава трябва да ме заведеш! Без отлагане!

— Не точно болна — как да му обясня? — Тя е пострадала по време на пожара, Аурелиус. Не само лицето й. Мозъкът, разумът й също.

Той попи новата информация, прибави я към своя склад от загуби и болка и когато заговори отново, беше още по-твърд.

— Заведи ме при нея.

Болестта ли бе онова, което диктуваше отговора ми? Или фактът, че днес бе рожденият ми ден? Може би това, че аз самата нямах майка? Липсата на собствената ми майка? Тези фактори може да имаха някакво влияние, но най-същественият от тях бе изражението на Аурелиус, който очакваше моя отговор. Имаше сто и една причини да кажа „не“ на неговата молба, но когато видях огромното, непреклонно желание, всички те се стопиха.

Аз казах „да“.