Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Thirteenth Tale, 2006 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Таня Виронова, 2007 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,4 (× 39 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Lindsey (2010)
- Разпознаване и корекция
- cveata (2012)
- Допълнителна корекция и форматиране
- Xesiona (2012)
Издание:
Даян Сетърфийлд. Тринайсетата приказка
Английска. Първо издание
ИК „Бард“ ООД, София, 2007
Редактор: Мария Трифонова
ISBN: 978–954–585–770–6
История
- — Добавяне
Добрият великан
Побягнах.
Прескачах дупките в дъските на пода, вземах по три стъпала наведнъж, изпотрепах си краката, загубих равновесие и се хванах за перилото за подкрепа. Награбих пълна шепа бръшлян, препънах се, но се спасих и продължих напред. Накъде? Към библиотеката? Не! По друг път. През прохода под арката. Клонките на бъза и будлеята закачаха дрехите ми и на няколко пъти почти щях да падна, когато краката ми се заплетоха в останките на разрушената къща.
Накрая естествено и неизбежно се строполих на земята и от устните ми се откъсна един нечовешки див вик.
— О, скъпа, миличка! Стреснах ли ви? О, Боже! Погледнах назад към арката. Наведен над площадката на галерията, видях не скелет, нито чудовището от моите видения, а един гигант. Великан. Той се придвижваше внимателно по стълбите, стъпвайки изискано и безгрижно през отломъците на пода, и разтревожен дойде до мен.
— О, божичко! Каква беля!
Трябва да беше поне шест фута и четири или пет инча. Беше огромен, толкова огромен, че къщата сякаш се отдръпна и сви.
— Не знаех… разбирате ли, само си мислех — защото бяхте тук от известно време и… Но това сега няма значение, защото важното е, скъпа моя, дали сте ранена?
Почувствах се смалена до размера на дете. Но въпреки своите великански габарити този мъж имаше нещо детско в себе си. Прекалено пълен, за да има бръчки, той имаше кръгло, херувимско лице и ореол от сребристоруси къдрици, които обграждаха почти голата му глава. Очите му бяха кръгли като рамки на очила. Те бяха много добри и прозрачносини.
Сигурно съм изглеждала замаяна и вероятно доста бледа. Той клекна до мен и взе китката ми.
— Боже, Боже! Ама здравичката паднахте! Ако само бях… Никога не бих… Пулсът ви е малко ускорен. Хммм.
Кракът ми беше одраскан. Посегнах да проверя през една дупка, зейнала на коляното на панталона ми, и пръстите ми се изцапаха с кръв.
— Скъпа, миличка! Кракът ви, нали? Счупен ли е? Можете ли да го движите? — аз извих крака си и лицето на мъжа бе олицетворение на облекчението.
— Слава на Бога! Сигурно никога няма да ми простите. Сега стойте тук, докато аз… Просто ще отида да взема… Връщам се след минута.
И той си отиде. Краката му танцуваха деликатно покрай стърчащите парчета дърво, сетне прескочиха стълбите, докато горната част на тялото му постепенно изчезна, сякаш не бе свързана със сложната дейност на краката по-надолу.
Поех си дълбоко дъх и зачаках.
— Сложих чайника — обяви великанът, когато се върна. Носеше със себе си истинска чанта за оказване на първа помощ, бяла с червен кръст на нея, и извади оттам антисептичен лосион и някаква марля.
— Винаги съм казвал, че някой ден в това порутено място някой ще се нарани. Пазя комплекта за първа помощ от години. По-добре подготвени, отколкото ранени, нали? О, миличка! — той се намръщи, сякаш него го болеше, докато притискаше памука върху срязаната ми кожа. — Ще бъдем смели, нали?
— Имате ли електричество тук? — попитах аз. Чувствах се объркана.
— Електричество ли? Но това е само една съборетина! Развалина — той ме загледа, изненадан от въпроса, сякаш се усъмни, че може да съм получила значително мозъчно сътресение при падането и да съм загубила разсъдъка си.
— Просто си го помислих, когато казахте, че сте сложили чайника.
— О, да, разбирам! Не! Имам портативен примус за къмпинг. Обикновено използвам термос, но… — той смешно намръщи носа си. — Чаят от термос нищо не струва, нали? Е, много ли щипе?
— Само малко.
— Добро момиче. Голям скок си беше! Сега чай — с лимон и захар, нали? Опасявам се, че нямам мляко. Тук няма хладилник.
— Само с лимон стига.
— Добре. Нека сега да ви наглася удобно. Дъждът спря, така че ще пием чая си навън — той отиде до огромната двойна врата в предната част на къщата и я отключи. Със скърцане, което бе доста по-слабо от онова, което човек можеше да очаква, тя се отвори, а аз започнах да се изправям на краката си.
— Не мърдайте!
Великанът грациозно дотанцува до мен, наведе се и ме вдигна на ръце. Почувствах, че съм във въздуха и че ме носят внимателно. Той ме постави да седна върху гърба на една от черните котки, на които се бях възхищавала преди час.
— Вие чакайте тук, а когато се върна, ще пием прекрасен чай! — нареди великанът и влезе в къщата. Огромният му гръб се изкачи по стълбите и изчезна във входа на коридора и в третата стая.
— Удобно ли ви е?
Аз кимнах.
— Прекрасно — великанът се усмихна, сякаш наистина беше прекрасно. — А сега, да ви се представя. Името ми е Лав. Аурелиус Алфонс Лав. Казвайте ми Аурелиус — той ме погледна очаквателно.
— Маргарет Лий.
— Маргарет! — целият засия. — Очарователно. Прекрасно. Наистина прекрасно. Хайде, яжте.
Между ушите на голямата черна котка великанът разгъна една салфетка, ъгълче след ъгълче. Вътре имаше тъмно и лепкаво парче кейк, много щедро отрязано. Отхапах от него. Беше превъзходният кейк за студени дни: пълен със стафиди, подправен щедро с джинджифил, сладък, и съвсем пресен. Непознатият наля чай в нежни, крехки порцеланови чашки. Предложи ми купичка с бучки захар, сетне извади синя кадифена кесийка от джоба на гърдите си, която отвори. Върху кадифето лежеше сребърна лъжичка с удължена буква А във формата на стилизиран ангел, гравиран на дръжката. Взех я, разбърках си чая и му я върнах.
Докато се хранех, моят домакин седеше върху втората котка, която бе приела неочаквано вида на малко котенце в сравнение с него. Той ядеше мълчаливо, чисто и ме наблюдаваше дали ще оценя храната.
— Беше много вкусно — казах. — Домашно приготвен, нали? Разстоянието между двете котки бе около десет крачки и за да разговаряме, трябваше да повишим малко гласовете си, което придаваше на разговора ни известен театрален ефект. Всъщност ние имахме публика. В измитата от дъжда светлина, близо до края на гората, стоеше неподвижно един елен и ни наблюдаваше с любопитство. Без да мига, нащрек, с присвити ноздри. Забелязах, че не се страхува и не прави опит да избяга.
Моят компаньон избърса пръстите си в кърпичка, сетне я изтърси и я сгъна на четири.
— Значи ви хареса? Имам рецептата от госпожа Лав. Правил съм този кейк още когато бях дете. Тя беше превъзходна готвачка. Въобще чудесна жена във всяко отношение. Разбира се, нея вече я няма. Замина си на преклонна възраст. Макар че човек можеше да се надява… Но не стана.
— Разбирам — макар че не бях никак сигурна, че разбирам. Беше ли госпожа Лав съпругата му? Той каза, че е правил нейния кейк, откакто бил дете. Сигурно нямаше предвид майка си? Защо ще нарича майка си госпожа Лав? Две неща бяха ясни — че я обича и че е мъртва. — Съжалявам — казах.
Той прие съболезнованията ми с тъжно изражение, но след това се оживи.
— Но това е подходящо за помен, не мислите ли? Кейкът имам предвид.
— Да разбира се. Преди колко време? Искам да кажа кога я загубихте?
То се замисли.
Почти двадесет години от тогава. Макар да ми изглеждат повече. Или по-малко. Зависи човек как гледа на тези неща.
Кимнах. Бях наясно.
Поседяхме няколко минути в мълчание. Сред дърветата се бяха появили още елени. Те се движеха заедно със слънчевата светлина през тревистия парк. Болката в крака ми беше изчезнала. Чувствах се по-добре.
— Кажете ми… — започна непознатия и аз почувствах, че събираше смелост, за да зададе въпроса си. — Имате ли майка?
Изненадах се. Хората почти не ме забелязваха, камо ли да ми задават лични въпроси.
— Имате ли нещо против? Простете ми, че попитах, но… Как можах да го изтърся! Семейството е нещо… Но ако нямате… Извинете ме.
— Всичко е наред — отвърнах бавно. — Нямам нищо против — действително нямах. Вероятно причината беше серията шокове, които получих, или тази странна среща, но кой знае защо ми се струваше, че каквото и да кажех за себе си тук, на този мъж, щеше да си остане на това място завинаги. Каквото и да ми кажех, нямаше да има последствия. Така че отговорих на въпроса му.
— Да, имам майка.
— Майка! И как… Ами как…? — в очите му се появи странно напрежение, тъга и копнеж. — Какво би могло да бъде по-хубаво от това да имаш майка! — възкликна накрая той. Това беше ясна покана да кажа нещо повече.
— Вие не сте имали майка, така ли? — попитах.
— Аурелиус, казвайте ми Аурелиус, моля ви — лицето му за миг се изкриви. — За нещастие да… Винаги съм искал… Или баща… дори братя и сестри. Някой, който наистина да ми принадлежи. Като дете често си представях. Измислих си цяла фамилия. Поколения наред! Щяхте да паднете от смях! — в лицето му нямаше нищо смешно, докато говореше — Но истинска майка… Разбира се, всеки има майка, нали така? Знам го. Въпросът е да знаеш коя е тя. И аз винаги съм се надявал, че един ден… Но това не подлежи на съмнение, нали? Така че никога не загубих надежда.
— Аха.
— Това е много тъжно нещо — той направи гримаса, която искаше да е небрежна, но не беше. — Бих искал да имам майка.
— Господин Лав…
— Аурелиус, моля ви.
— Добре, Аурелиус. Знаете ли, че с майките нещата невинаги са толкова приятни, колкото може би вие си представяте.
— Така ли? — това, изглежда, му донесе голямо облекчение. Той ме погледна по-напрегнато. — Караници? Разправии?
— Не съвсем.
— Неразбирателство — намръщи се той.
Поклатих глава.
— Още по-лошо? — беше объркан, слисан, изумен. Гледаше глупаво. Търсеше какъв би могъл да бъде проблемът в небето, в гората и накрая в моите очи.
— Тайни — казах му.
— Тайни! — очите му се разшириха и станаха като идеални кръгчета. Объркан, Аурелиус поклати глава в опит да проумее онова, което казвам. — Простете ми — предаде се накрая той. — Не знам как да помогна. Знам толкова малко за семействата. Съжалявам за тайните. Сигурен съм, че имате право да се чувствате така.
Съчувствието изпълни и стопли очите ми и той ми подаде една идеално сгъната бяла носна кърпичка.
— Съжалявам — казах. — Това трябва да е посттравматичен шок.
— Очаквах го.
Докато бършех очите си, той гледаше встрани, към парка. Небето бавно притъмняваше. Като проследих погледа му, зърнах проблясък на бяло: бледата козина на един елен, който скочи леко под прикритието на дърветата.
— Помислих си, че сте дух. Когато почувствах, че дръжката на вратата се върти. Или скелет.
— Скелет! Аз — скелет! — великанът изтри смеха от очите си и продължи: — Тук живее дух, знаете ли? Поне така казват хората.
Знам — почти щях да му отговоря. Видях я. Но той, разбира се, не говореше за моя дух.
— Виждал ли сте духове?
— Не — въздъхна той. — Дори и сянката на дух не съм виждал.
Поседяхме в мълчание минута, всеки от нас мислеше за своите собствени духове.
— Става хладно — отбелязах.
— Кракът ви по-добре ли е?
— Така мисля — плъзнах се по гърба на котката и се опитах да стъпя с цялата си тежест на него. — Да. Много по-добре.
— Чудесно.
Гласовете ни бяха като тих шепот в отслабващата светлина.
— Коя по-точно е госпожа Лав?
— Жената, която ме е прибрала и отгледала. Тя ми е дала нейното име. Тя ми даде и книжката си с рецепти. Всъщност тя ми даде всичко.
Кимнах. После взех фотоапарата си.
— Мисля, че трябва да си вървя. Ще опитам да направя няколко снимки на църквата, преди светлината съвсем да изчезне. Благодаря ви много за чая.
— Отне ми само няколко минути. Радвам се, че се запознахме, Маргарет. Ще дойдете ли пак?
— Вие всъщност не живеете тук, нали? — попитах с известна доза съмнение.
Той се разсмя. Смехът му беше тъмен и изпълнен със сладост, също като кейка.
— Пази Боже, не. Имам къща ей там — той посочи с ръка към гората. — Просто идвам тук следобед. За да… ами, да речем, за размишления.
— Скоро щели да я съборят. Предполагам, че знаете това?
— Знам — той погали котката, разсеяно, нежно. — Какъв срам, нали? Това място ще ми липсва. В действителност си помислих, че сте една от тях, когато ви чух. Инспектор или нещо такова. Но се оказа, че не сте.
— Не, не съм инспектор. Пиша книга за един човек, който някога е живял тук.
— Момичетата Ейнджълфийлд?
— Да.
Аурелиус кимна замислено.
— Те бяха близначки, нали знаете? Представете си само! За миг очите му се отнесоха някъде много далеч.
— Ще дойдете ли пак, Маргарет? — попита той, а аз вдигнах чантата си.
— Сигурно.
Той бръкна в джоба си и извади една картичка. „Аурелиус Лав, Традиционна английска кухня, кетъринг за сватби, кръщенета и приеми.“ Посочи адреса и телефонния номер.
— Телефонирайте ми, когато решите да дойдете. Трябва да ми гостувате и да ви почерпя с истински чай.
Преди да се разделим, Аурелиус взе ръката ми и я потупа леко. После масивната му фигура се понесе по широките стъпала и той затвори тежката врата зад себе си.
Слязох бавно до църквата. Мислех за непознатия странник, когото бях срещнала и с когото се бях сприятелила. А докато минавах през портата, изведнъж си помислих, че може би аз бях странницата. Това само моето въображение ли бе, или откакто срещнах мис Уинтър, не бях съвсем на себе си?