Борис Акунин
Любовник на смъртта (8)

Как Сенка седя в долапа-нужник

Окопити се чак на „Арбат“, задъхан от тичане. Не помнеше как е излетял от хотела, как е тичал по моста, как е прекосил празния Смоленски пазар — нищо не помнеше.

Дори на „Арбат“ още не беше на себе си. Повече не можеше да тича, но не се сети да седне, да си почине. Мъкнеше се по тъмната улица като стар дядо. Пъшкаше, охкаше. И току се оглеждаше, струваше му се, че отзад го настига калмикът с пронизаното гърло.

Така излизаше, че той беше погубил търговеца и служителя. Грях му на душата. Ако не беше се втурнал да се отличи пред Княза, ако не беше показал къде е скривалището, калмиците щяха да останат живи. Но как да не го покаже? Той, Скорик, да не би да не е апаш?

И си отговори на това (вече беше на Театралния площад): какъв апаш си ти, нещастнико, гаден глист си и нищо повече. С други думи казано, много ви е слабо стомахчето, Семьон Трифонич, за истински мъж.

Досрамя го донемайкъде, че избяга. Вървеше по „Маросейка“ и се ругаеше, кореше, мъмреше, но като си спомнеше за калмиците, му ставаше ясно: няма връщане за него в тестето. Княза и бойците може и да му простят — ще излъже, че са го прерязали червата или нещо друго, но себе си не може да излъже. Става за апаш, колкото кравата за вихрогон.

Ох, срам.

Нозете го отнесоха на „Яузки“ булевард — още и той не знаеше по каква причина.

Поседя на пейка, смръзна се. Поразтъпка се напред-назад. Взе да съмва. И чак тогава проумя, че за трети път минава край къщата на Смъртта, и разбра какво най-вече му гложди душата.

Спря се пред вратата и ненадейно ръката му сама посегна, ей Богу — и почука. Силно.

Стресна се, понечи да избяга, но не избяга. Реши да чуе стъпките, гласа й. Когато попита „кой е?“, тогава ще избяга.

Вратата се отвори беззвучно, без никакъв предупредителен шум. Нито стъпки, нито глас.

На прага — Смъртта. Косата й разпусната по раменете, черна, всичко друго — бяло: бяла нощница, бял дантелен шал. И краката й — Сенка там гледаше — също бяха бели, подаваха се под нощницата.

Гледай я ти, изобщо не попита кой чука в такъв час. Колко е безстрашна. Или й е все едно.

Тя видя Сенка и се учуди:

— Ти ли си? — попита. — Княза ли те прати? Да не се е случило нещо?

Той завъртя сведена глава.

Тогава тя се разсърди:

— А защо си се домъкнал по никое време? И защо си криеш очите, вълче?

Добре де, вдигна очи. И повече не ги сведе — зяпна. Че и зората му скрои номер: иззад покривите просветля и освети в розово касата на вратата, лицето на Смъртта и раменете й.

— Какво си млъкнал такъв? — навъси се тя. — Лицето ти е като мъртвешко. И ризата ти е съдрана.

Сенка чак сега забеляза, че ризата му наистина е съдрана от яката до ръкава и виси накриво. Явно се е закачил за нещо, когато бягаше от хотела.

— Да не си ранен? — попита Смъртта. — Имаш кръв.

Протегна ръка и тръкна с пръст бузата му. Скорик се досети, че го е пръснала кръвта на джамбазина.

А пръстът й беше горещ и от това неочаквано докосване Сенка изведнъж се разрева.

Стои, реве като съдран, целият в сълзи. Срам го е, ужас, но не може да спре. Потискаше плача, но той го пресилваше, и то жален като скимтене на пале. Тогава Сенка се разпсува, както никога не беше псувал — с най-мръсни думи. Но сълзите му не секват.

Смъртта го хвана за ръка:

— Какво, какво ти става? Я ела.

Залости вратата и го задърпа навътре в къщата. Той опита да се дърпа, но Смъртта беше силна.

Натисна му раменете да седне до масата. Той не плачеше вече, само хлипаше и яростно си бършеше очите с ръце.

Тя му наля чаша с нещо кафяво.

— Я пий — рече. — Това е ямайски ром.

И той го изпи. Парна го в гърдите, но иначе не беше лош.

— А сега лягай на дивана.

— Няма да легна! — сопна се Сенка и повече не я погледна.

Но се наложи все пак да легне, защото му се виеше свят. Щом помириса възглавницата, всичко изчезна.

Когато се събуди, отдавна беше ден, дори преваляше — слънцето светеше от другата страна, не откъм двора, а откъм улицата. Беше му приятно, хубаво да лежи под одеялото — пухкаво, леко, на сини и зелени карета.

Смъртта седеше до масата, нещо шиеше или може би бродираше. Беше се обърнала странично към Сенка и отстрани също изглеждаше невероятно красива, но по-тъжна, отколкото гледана отпред. Той, разбира се, не я зяпна направо, а я загледа тайно през мигли. След сутрешното си излагане трябваше да помисли как да се държи. И въобще да разбере какво става. Защо например лежи гол? Тоест не чисто гол, с панталон, но без риза и бос. Значи тя го е съблякла, но той не помнеше.

Смъртта обърна очи към него и макар че Скорик спешно замижа, тя разбра, че вече не спи.

— Събуди ли се? — каза. — Гладен ли си? Ела седни. Има пресно хлебче. И мляко.

— Не ща — тросна се той, обиден заради млякото — трябваше да му предложи чай или кафе. Макар че какво ли уважение може да очаква, щом се разсополиви като малко дете.

Тя стана, взе от масата чашата и хлебчето и седна до него. Той се уплаши, че Смъртта ще го храни в устата като някакъв младенец, и седна.

Изведнъж адски му се дояде — чак се разтрепери. И взе да набива хляб и да надига млякото. Смъртта го гледаше, чакаше. Не й се наложи много да чака: той нагъна всичко за минутка.

— Казвай сега какво стана — му нареди.

Къде ще ходи. Сведе глава, сбърчи вежди и й разказа — накратко, но честно, без да крие нищо. И завърши така:

— Виновен съм пред теб. Изложих те. Ти гарантира за мен пред Княза, пък аз, нали виждаш, излязох нищожество. Не ставам за апаш. Мислех се за ястреб, а излязох проскубан врабец.

И едва след като приключи, я погледна. Тя беше толкова сърдита, че на Сенка съвсем му призля.

Помълчаха някое време. После тя каза:

— Аз съм виновна пред теб, Скорик, че те пуснах при Княза. Бях като в несвяст — и рече не на Сеня, а сякаш на себе си, поклащайки глава: — Ох, Княже, Княже…

— Не е Княза, а Цайса — обясни той. — Цайса закла калмиците… Нали ти казах…

— От Цайса какво може да се очаква, той не е човек, а звяр. Но Княза в началото беше човек, аз помня. Дори исках да го…

Сенка така и не разбра какво е искала, защото в същия миг на вратата се почука по някакъв особен начин: чук-чук, чук-чук-чук и още два пъти чук-чук.

Смъртта подскочи:

— Ей го! За вълка говорим. Я ставай бързо. Ако те види, ще те убие. Хич няма да го спре, че си маляк. Страшно е ревнив.

Скорик направо се издуха от дивана, дори не се обиди за „маляк“.

Попита притеснено:

— Къде? През прозореца ли?

— Не, трудно се отваря.

Той се втурна към една от двете врати, които белееха една до друга.

Смъртта вика:

— В банята — не. Княза е чистофайник, винаги първо влиза в банята да си мие ръцете. Давай натам — и му сочи другата врата.

Сенка хич не се подвоуми — и в напалена печка би скочил, само и само да не се мярка пред очите на Княза. А онзи пак чука, по-силно.

Влетя в някакво стайче като килер или дори долап, само че бяло, с кахлени плочки. До стената на пода имаше голяма порцеланова саксия, също бяла.

— Какво е това? — попита Сенка.

Тя се смее:

— Ватерклозет. Нужник с канализация.

— Ами ако му се доходи по нужда?

Стана й още по-смешно:

— По-скоро ще пукне, но няма пред дама да влезе в нужник. Той е Княз!

Хлопна вратата и отиде да отвори. Сенка я чу как викна:

— Идвам, идвам! Какво си се разтропал!

После чу гласа на Княза:

— Защо си се залостила? Нали не залостваш?

— Откраднали са ми кърпа от антрето, някой е влизал през нощта.

Княза вече беше в стаята.

— Сигурно е някой пришълец, чужд. Хитровските няма да посмеят. Нищо, само да кажа — и ще ти върнат кърпата, ще открият крадеца — и жална му майка.

— Хайде сега, за една кърпа. Беше стара, щях да я хвърлям.

После разговорът позаглъхна, нещо изшумоля, млясна.

И тя каза:

— Ами здравей, здравей.

Значи се прегръщат, досети се Сенка.

Княза рече:

— Отивам да си измия ръцете и лицето. Цял съм в прахуляк.

Съвсем близо зад стената зашуртя вода и дълго се ля.

Скорик междувременно се поогледа в шкафа нужник.

Над саксията стърчеше тръба, горе имаше чугунено сандъче и от него висеше верига с топка в края — не беше ясно с каква цел и предназначение. Но на Скорик сега не му беше до любознателност. Само да се измъкне жив оттук.

И видя горе прозорче — малко, но можеше да се промуши. Ако стъпи върху саксията и се хване за веригата, а после за сандъчето, като нищо ще го стигне.

Без много да му мисли, се качи на саксията (само да не я строши!) и се хвана за веригата.

Саксията издържа, но веригата му сви подъл номер: опъна се надолу и тръбата изведнъж като ревна, и долу като шурна вода!

Скорик от ужас направо щеше да припадне.

Смъртта надникна:

— Какви ги вършиш? — шепне. — Ти редовен ли си!

В това време тропна съседната врата — Княза излезе от банята. Смъртта се обърна, все едно и тя си е свършила работата.

Излезе и старателно затвори вратата.

Сенка още някое време се държа за сърцето, докато се успокои. После, като му поолекна, клекна до саксията и взе да си мисли как ли ходят по нужда красавиците. Откъм природни закони погледнато, би трябвало и те да се изхождат, но по никакъв начин не можеше да си представи Смъртта да го прави. Пък и къде тук? Не и в тази саксия белоснежна, нали? От такава красота по-скоро може да се пие медовина.

Така и не разреши съмненията си. Напълно е възможно най-специалните красавици да са устроени някак по-различно.

Посвикна малко да седи в долапа и го загложди какво ли правят двамата в стаята.

Залепи ухо за вратата, искаше да чуе, но не долови разговора. Опита оттук-оттам, накрая се наведе и тури ухо току под вратата. Там най се чуваше.

Първо позна нейния глас.

— Казах ти, не съм предразположена сега за гушканици.

Той казва:

— А я виж какво пръстенче съм ти донесъл рубинено.

А тя:

— Сложи го там, до огледалото.

Стъпки. После пак Княза — злобно (Сенка тръпки го побиха):

— Нещо много рядко си предразположена. Другите жени сами се предлагат, а ти си като бодил.

Тя — брей, че смела:

— Като не ти харесвам — разкарай се, не съм те вързала.

Той — още по-злобно:

— Ти много не ми се възгордявай. Виновна си пред мен. Къде го намери този сополив Скорик?

Ох, Господи Боже мой, сви му се сърцето.

— Защо, какво ти е направил? Чух, че ти е спасил живота.

— Жилаво момче е, ама голям лигльо. Ако го видиш, му кажи: щом си в тестето на Княза, имаш само два пътя: или за храна на псетата, или право в гроба.

— Какво е съгрешил?

— Избяга.

Тя помоли:

— Освободи го. Моя грешка. Мислех, че ще ти е от полза, ама явно е от друга мая.

— Няма да го освободя — отсече Княза. — Видя всички, всичко знае. Така му кажи: ако не ми се яви, лично ще го издиря и ще го закопая. Но стига сме се занимавали с глупости. Аз, Смъртушке, снощи взех голяма плячка, над три хилядарки. А днес още повече пари ще паднат. Насочиха ме към добра възможност. Нали го знаеш писарушката Синюхин, дето живее в ерошенковското подземие?

— Знам го. Пияница, бивш чиновник. Той ли те насочи?

Княза се смее:

— Не той. Към него ме насочиха.

— Че какво може да се вземе от този голтак? Едвам храни жена-деца.

— Може, Смъртушке, и още как може! Един човек рекъл на Сланината, а Сланината — на мен. Намерил писарушката някъде под земята старинно имане, много злато и сребро. Трети ден пие купешка водка, мези с гъбки и сьомга. На булката си купил кърпа, на децата ботушки. Това — Синюхин, дето няма два гроша да се усмихне! Продал на Хасимка ортака стари пари, цяла шепа сребърници, и на пияна глава се хвалил в „Каторгата“, че скоро ще се махне от Хитровка, ще си живее като по-рано в собствен партамен, на бяла покривка ще яде разни деликатещини. Та ще си поприказвам довечера със Синюхин. Да сподели с мен щастието си.

Внезапно в стаята настъпи тишина, и то някак тежка. Сенка слухти на пода, чувства, че е затишие пред буря.

А Княза като ревна:

— Това какво е? К’ви са тези ботуши? И диванът разхвърлян?

Нещо изгромоля — падна стол или кой знае какво друго.

— Кучко! Мръснице! С кого? Кой е? Убих го! Скрил ли се е? Къде?

Скорик не се помая повече нито миг. Затвори резето, метна се на саксията, хвана се за веригата, набра се, бутна прозорчето и без да обръща никакво внимание на шурналата вода, се метна направо презглава от прозореца.

Отзад трясък, вратата шумно се отвори, крясък: „Стой! Ще те скъсам!“

Да бе.

Като рибка се гмурна. Как не си счупи главата — Божа работа. Претърколи се и се засили по чакъла и керемидените чирепи към изхода.

Но не стигна далече. Спря се. Помисли си: сега Княза ще я убие. Ще я убие без вина.

Краката му сами обърнаха назад. Постоя под прозорците, ослуша се. Май е тихо. Или вече я е утрепал?

Изтъркаля стара винска бъчва под прозореца на нужника, изправи я и се покатери обратно.

Защо — не знаеше и не му се мислеше. В главата му се въртеше някаква глупост: Смъртта не бива да се убива. Как може да се убие смъртта? Помисли си също: бегах нощес, стига толкова. Да не съм заек, да не ми се плаща да препускам, и то без ботуши, през керемидите.

Когато се намери пак в същия долап, разбра, че Княза още не я е убил и май не възнамерява.

Храбростта му веднага се стопи. Особено като чу през вратата с избита горна панта:

— Моля те, за Бога, кажи. Нищо няма да ти направя, само кажи кой е.

Никакъв отговор.

Сенка предпазливо погледна. Майчице мила, в ръката му кама, насочена право към сърцето на Смъртта. Значи все пак може и да я убие?

В този момент и Княза рече:

— Не си играй с мен, че може и да ми се отметне ръката. За Княза да убие човек е все едно да смаже муха.

А тя — весело:

— Ама човек, пък аз съм Смъртта. Я да те видим как ще ме убиеш. Какво ми се блещиш? Или ме убивай, или ми се разкарай.

Княза метна камата в огледалото и изхвърча, външната врата се тресна.

Скорик опъна шия да види: Смъртта се извърна и се загледа в пукнатото огледало, а лицето й от пукнатините сякаш е цялото в паяжина. Някак странно се гледаше Смъртта, все едно нещо не можеше да разбере. Но видя надникналия Сенка.

Обърна се и вика:

— Върна ли се? Смел си. А казваш, че си врабец. Не, не си нито ястреб, нито врабец, ами си бързолет.

И се усмихна — пет пари не дава. Сенка седна на дивана и взе да си обува ботушите, заради които стана белята. Дишаше тежко, все пак здравата се беше уплашил.

Тя му подаде ризата.

— Виж, сложила съм ти свой знак. Отсега нататък си мой.

И той видя, че не само е зашила скъсаното, ами докато е спал, му е избродирала чудновато цвете с око в средата, прилича на нейните очи, а листенцата му — цветни змийчета с раздвоени езичета.

Разбра, че тя се шегува за знака. Облече си ризата. Каза:

— Благодарско.

Лицето й беше съвсем близо и миришеше някак особено, едновременно сладко и горчиво. Сенка преглътна, премига и забрави за всичко, дори за Княза. Тя не поиска да се гушкат с Княза — значи не го обича, така ли излиза?

Скорик направи малка стъпчица, за да е още по-близо, и нещо го приведе напред като тревулинка на вятъра. Но не смееше да мръдне ръце, да я прегърне или нещо такова.

Тя се засмя, разроши му перчема.

— Не се завирай — рече, — комарче, в огъня. Ще си опърлиш крилцата. Виж какво направи. Чу ли какво каза Княза за имането? Познаваш ли Синюхин писарушката? Той живее под ерошенковския нощен приют — във Вехтошарското мазе. Един нещастник с нос като слива. Бях у тях веднъж, когато синът му беше болен от скарлатина, заведох доктор. Върви го предупреди да вдига фамилията и да се спасява от Хитровка. Кажи му, че довечера ще го навести Княза.

Бързолет как да е, птица небесна, но за „комарче“ Сенка се нацупи. Тя разбра и още повече се разсмя.

— Как се вкисна. Добре, ще те целуна веднъж. Но без глупости.

Той не повярва — реши, че се подиграва на сирака. Но за всеки случай спря да се дуе и събра устни като за целувка. Ами ако наистина го целуне?

Тя не излъга, докосна го с устни и веднага го заизбутва:

— Бягай при Синюхин. Сам видя какъв е бесен Княза.

Сенка се отдалечаваше от къщата й и леко пипаше с кутре устните си — леле, как пламтят. Милувка от самата Смърт!