Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Приключенията на Ераст Фандорин (10)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Любовник смерти, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
essop (2011 г.)
Корекция и форматиране
Деница Минчева (2012 г.)

Издание:

Борис Акунин. Любовник на смъртта

Руска, първо издание

Превод: София Бранц

Редактор: Боряна Джанабетска

ИК „Еднорог“ — София, 2005 г.

ISBN: 954–9745–83–Х

История

  1. — Добавяне

Как Сенка се яви на изпит

С опуления копой Сенка се оправи лесно. Каза му, че живее във Вшивая горка, и щом стигнаха до Яуза, запретна поли и духна през сокаците. Стражарят, разбира се, наду свирката, закрещя ругатни, ама каква полза? Мадмоазелката фурсетка се беше изпарила. Нека стражарят сега плаща „глоба“ на пристава, няма да му се размине.

През целия обратен път Скорик се чудеше какво толкова е видял или чул в мазето, от което Ераст Петрович и Маса веднага се сетиха кой е убиецът.

Как ли не си размърда мозъка, направо го съсипа от гимнастики, но нищо не загря.

Тогава взе да дедуктира за друго. Какво ли е замислил този умник господин Неймлес? Каква каша само забърка, ужас. Как ще се измъкне сега? Кой ще ги оправя тия бакии? Дали няма да е един младеж, уморен да бъде играчка в ръцете на птицата Фортуна? Тази лудетина ту размаха крило и сипне връз сирака клет всичките си скъпоценни дарове: и любов, и богатство, и надежда, ту изведнъж му обърне трътка и му насере коафюрата, отнесе всички дарове и дори гледа как да му вземе и живота.

Спохождаха го лоши мисли за инженера. Колко чевръсто, разбираш, подели чуждото имущество. Едно благодаря не каза за нечуваното великодушие и саможертва на злощастната жертва. Как не! Все едно си е негово собствено. С чужда пита подмами душманите. Заповядайте, скъпи гости, грабете кой колкото може. А че някой е имал свои планове за имането и даже мечти — пука му на черупката, разбира се, на този лъскав господинчо Ераст Петрович.

 

 

От обида се държа сухо с инженера и макар че му разказа най-подробно за предаването на писмото и разговора с пристава, го стори с вид на засегнато достойнство: гледаше леко встрани и кривеше устни.

Ераст Петрович обаче не забеляза демонстративното му поведение. Внимателно изслуша и за разпита, и за вербуването. Като че ли остана доволен от всичко, дори го похвали с едно „браво“. На това място Сенка не се стърпя и леко намекна за имането: един вид, много умници на тоя свят си падат да боравят с хорската собственост, защо не, нали е чуждо, не е като да си е твое. Но хич не трогна инженера с намека си, не намери достъп до съвестта му. Господин Неймлес го потупа по главата, каза „не се стискай“. И додаде весело:

— Тази нощ приключвам всичките си московски дела, нямам повече време. Утре на обед е стартът на състезанието. Надявам се, че „Летящото килимче“ е наред?

Душата му се обърна. Вярно — утре е двайсет и трети! Покрай всички патила и вълнения съвсем беше забравил за надпреварата!

Значи така или иначе, край на всичко. Много хитро, господин Неймлес. Възползвахте се от автомонтьора (и безплатно впрочем, като се изключи кльопачката), получихте си стегнатия и лъснат автомобил в най-прекрасен вид, но само това да беше. Най-важното: прекарахте сирака, обрахте го до шушка, изложихте го на смъртна опасност, а после отпрашвате за Париж като вълшебен принц престолонаследник. А Сенка нека си кисне сам-самичък край изкорубеното корито. Ако изобщо остане жив до утре…

Устните му затрепериха, крайчетата им от само себе си се извиха още по-надолу, отколкото при засегнатото достойнство.

А бездушният Ераст Петрович каза:

— Изтрий си червилото, не мога да те г-гледам.

Все едно Сенка сам за развлечение се беше омацал с червило!

Ядно затропа с токчетата и отиде да се преоблече. Чу как в кабинета иззвъня телефонът, а когато след няколко минути отиде при Ераст Петрович да му каже истината в очите вече без никакви намеци, съвсем откровено, онзи го нямаше — беше изчезнал нанякъде.

Маса също го беше хванала липсата. А денят неумолимо клонеше към свечеряване и колкото по-тъмно ставаше навън, толкова по-голям тъмен мрак застилаше душата на Скорик. Ох-ох-ох, какво ли има да става…

За да се разсее от лошите мисли, Сенка отиде в сайванта да лъска автомобила, който и без това лъщеше по-ярко от кремълските кубета. Не изпитваше вече яд, а само тъга.

Добре, Ераст Петрович. Както се казва, Бог да ви прати късмет и рекорда, за който мечтаете. Трипедът ви е в най-прекрасна форма, бъдете сигурен. Ще има да споменавате с добра дума автомонтьора Семьон Скориков. Може някой ден да ви споходи някакво угризение. Или поне малко жал. Но надали. Кой сте вие и кои сме ние?

Внезапно откъм жалузите на радиатора (едни метални пластинки за приток на въздух) се чу тих писък и Сенка примря. Да не му се е счуло? Не, ето пак! Що за чудеса?

Освети вътре с фенерче. Вмъкнало се е мишленце!

Хем каза, колко пъти каза на Ераст Петрович, че процепите трябва да са по-малки! И по-добре да са трийсет и шест, а не двайсет и четири!

На ви сега! Ами ако тази гадинка прегризе горивния тръбопровод? Голяма закъсвация.

Докато свали капака, докато раз кара мишлето, докато откачи и пак съедини маркуча (слава Богу, нямаше нищо прегризано), не забеляза как стана полунощ. Прибра се в къщата точно когато часовникът би дванайсет пъти. От този погребален звън, който кънтеше в празната къща, дъхът му спря и почувства такъв страх, такава несрета, че направо му идеше да вие като псе.

Добре че скоро след това се появи господин Неймлес. Съвсем различен, не като одевешния весел и доволен, ами мрачен и дори кисел.

— Защо не си готов? — пита. — Забрави ли, че ще бъдеш Мотя? Слагай перуката, кипата и всичко останало. Няма много да те г-гримирам, в подземието е тъмно. Само носа ще ти уголемя.

— Ми то още е рано. Нали в три трябва да съм готов — унило рече Сенка.

— Изникна още една с-спешна работа. Трябва да се оправя. Ще потеглим с „Летящото килимче“, тъкмо колата да мине последно изпитание преди старта.

И таз добра! Затова ли толкова я лъска и полира? Но все пак и още едно изпробване не вреди.

Сенка бързо и без повече възражения се издокара като чифутче. По-добре така, отколкото мадмоазелка.

А Ераст Петрович се докара с красив автомобилен тоалет: кожен, блестящ, плюс жълти скърцащи обуща и гамаши. Красота!

Освен това инженерът пъхна в едно гръбно джобче малкия си револвер („херщал“ се нарича, направен е в чужбинския град Лиеж по специална поръчка), та на Скорик му се сви сърцето. Ще доживеем ли до старта? Бог знае.

— Сядай зад волана — нареди господин Неймлес. — Покажи си уменията.

Сенка си сложи очилата, нахлупи си прекалено голямата кипа върху ушите, за да не литне. Е, поне ще се повози за последно!

— Към „С-самотьок“.

Пристигнаха скорострелно за пет минутки.

Ераст Петрович слезе пред дървена къща, позвъни. Отвориха му.

Сенка, естествено, прояви любознателност — отиде да види медната табелка на вратата. „Ф. Ф. Велтман, патоанатом, д-р по медицина“. Какво е „патоанатом“ дявол знае, но „д-р“ е „доктор“. Да не се е разболял някой? Дали не е Маса, притесни се Скорик. Но зад вратата се чуха стъпки и той се втурна обратно към колата.

Докторът беше хилав, чорлав и току мигаше. Зяпна уплашен Сенка, в отговор на любезното „здравейте“ неопределено кимна.

— Кой е този? — попита шепнешком Сенка, когато мръхльото с пъшкане се натовари.

— Няма значение — мрачно отговори Ераст Петрович. — Той е п-персонаж от съвсем друга история, която няма нищо общо с днешното ни начинание. Карай към „Рождественския“ булевард. Давай-давай!

И като затрещя двигателят, естествено, вече не можеше да се водят никакви разговори.

Инженерът нареди да спрат на ъгъла на тъмна пресечка.

— Остани в автомобила и никъде не мърдай.

Хубава работа — как ще мърда? Нощните птици се знае какви са. Миг невнимание — и ще ти отвинтят я болт, я гайка за риболовна тежинка или просто така, за нищо.

Сенка сложи на седалката до себе си гаечния ключ — само да припарят!

И попита доктора:

— Разболял ли се е някой? Ще го лекувате ли?

Онзи не отговори, а господин Неймлес рече:

— Да. Необходима е хирургична намеса.

И двамата тръгнаха към къщата с осветени прозорци. Почукаха, влязоха, а Скорик остана да чака.

Чака дълго. Може би цял час. Отначало седя и с ужас си представяше как ще посрещне Вампира в ерохинското подземие. После просто скуча. А накрая се разтревожи — да не закъснеят. Няколко пъти му се счу, че в къщата, където влязоха инженерът и докторът, нещо изтрещя. Дявол знае какви ги вършат там.

Накрая излезе Ераст Петрович — сам и без кожения шлем. Когато се доближи, Сенка видя, че видът му не е толкова изряден, както по-рано — куртката му е скъсана на рамото, има драскотина на челото. Близна си десния юмрук — кокалчетата на пръстите му кървяха.

— Какво има? — уплаши се Скорик. — Къде е лекарят? С болния ли остана?

— Да потегляме — каза инженерът, без да му отговори. — Покажи си майсторлъка. Ето ти изпит: ако ме закараш до Хитровка за десет минути — ще те взема за асистент на състезанието.

Сенка дръпна дросела още по-силно, отколкото онзи, първия път. Автомобилът подскочи и се понесе с плавно полюшване на стоманените ресори напред в нощта.

Асистент! В Париж! С Ераст Петрович!

Господи, направи така, че двигателят да не заглъхне и да не прегрее! Да не пукнем гума! Зъбната предавка да не направи беля! Нали всичко можеш, Господи!

На ъгъла с „Мясницка“ двигателят кихна и се задави.

Сенка задавен от сълзи продуха карбуратора, за което отидоха поне две минути. Заради тази беля не успя да се вмести в посоченото време.

— Стоп — каза инженерът на кръстовището с „Покровка“ и си погледна джобния часовник. — Дванайсет минути и десет секунди.

Скорик, свел глава, изхлипа и си обърса носа с рижия масур. Ах, фортуно, подла твар.

— Прекрасен резултат — каза Ераст Петрович. — А с к-карбуратора се справи направо за рекордно време. Поздравявам те. За десетте минути се п-пошегувах, естествено. Надявам се да не откажеш да дойдеш като асистент с мен в Париж? Сам знаеш, Маса не става за тази работа. Той ще пътува отделно с резервните колела и други части.

Сенка не можеше да повярва на щастието си. Изломоти:

— И ще отидем тримата? В самия град Париж?

Господин Неймлес се позамисли.

— Виж какво, Сеня — рече той. — Вероятно с нас ще дойде още една особа — помълча и допълни по-тихо и доста неуверено: — Или дори две…

За едната е ясно коя е, навъси се Скорик. След попарата, дето ще я надроби сега Ераст Петрович, Смъртта по никакъв начин не може да остане в Москва. Но втората особа коя е? Да не би сенсеят да е решил да крадне съпругата на портиера Федора Никитишна?

И чак му дожаля за нещастника Михеич — как ще я кара без компоти и пирожки, без Федорините ласки? И още по жал му стана за самия себе си. Колко мъчително ще е да гледа как по пътя за Париж ще се разцъфти любовта на инженера със Смъртта. Остава само заради това да се прецакат с рекорда.

Господин Неймлес прекъсна размислите му с ново щракване на часовника:

— Три без десет. Време е да пристъпим към операцията. Отивам да взема пристава. Ще оставя колата в, участъка — там ще е на по-сигурно място. Тъкмо да проверя дали Солнцев ще се ограничи само с един помощник. А ти, Сеня, върви в ерошенковския нощен приют за срещата. Заведи Вампира през ходника и помни, че си п-перко. Не казвай нищо членоразделно, просто мучи. Критичният момент ще е, когато се появят Княза с Цайса. Ако стане много напечено, момчето Мотя може изведнъж да добие дар-слово. Кажи: „Среброто — ето го“ — и им го покажи. Това ще ги забаламоса точно докато дойда — инженерът се замисли за нещо свое и избъбри едва чуто: — Лошото е, че останах без херщала, а нямам време да търся друг револвер.

— Че как ще се появите пред тези кръвници без оръжието? — ахна Сенка. — Нали си го сложихте в джобчето, аз видях! Загубихте ли го някъде?

— Именно, загубих го… Нищо, ще минем и без револвер. Планът на операцията не включва стрелба — Ераст Петрович се усмихна и чукна Скорик по наставения нос. — Хей, евреи, здравей!