Борис Акунин
Любовник на смъртта (19)

Как Сенка плака

Стигна до „Хохловски“ през задните дворове — от „Покровка“ през „Колпачни“. Нощта беше чудесна, безлунна, с лек дъждец и мъгла. На пет крачки нищо не се виждаше. А Скорик, за да е още по-невидим, си облече черна риза под черната куртка и дори си намаза със сажди сурата, в смисъл лицето. Когато излезе от двора на пресечката, където двама хитрованци се топлеха с винце край напален огън, онези ахнаха от черния човек и се прекръстиха. Но не шукнаха — май състоянието им не позволяваше. А може да са си помислили, че им се е привидял.

Сенка врътна кратуна, тоест глава наляво-надясно с цел ре-ког-но-сци-ровка. Не видя нищо съмнително. Светеха мъждиви прозорци, някъде някой пееше, от „Каторгата“ се носеха грозни псувни. Хитровка като Хитровка. Чак го досрамя колко дни го тресе шубето или, интелигентно казано, го беше страх.

Заряза предпазливостта и свърна право към двора на Ташка. Носеше й пакет с подаръци: нова гимназиална униформа с бяла престилка за новата й кариера, за Помпошка тенисна топка, за охтичавата й майка бутилка „Двойная крепкая“ (да свърши най-после, да умре щастлива и да освободи момичето от присъствието си).

На единствения прозорец стърчаха цветя, не светеше. Това е добре. Ако Ташка беше с клиент, на шкафчето до кревата й щеше да свети газената лампа с червен абажур, та и пердето щеше да е червено от светлината й. Което ще рече: разкарай се, мадмоазелката работи. Но щом е тъмно, значи си е свършила работата и е легнала да спи.

Сенка чукна на стъклото, повика я:

— Таш, аз съм, Скорик…

Тишина.

Тогава понадигна глас, но все пак не много силно — да не стигне до чужди уши.

Къртят. Дори пуделчето — и то си трае, не усеща госта. Сигурно се е уморило.

Скорик се почеса по темето. Какво да прави? Не и да превключва на задна, нали?

По едно време гледа — вратата леко открехната.

Така се зарадва, че дори не се учуди защо у Ташка посред нощ не е залостена вратата. Сякаш не живее в Хитровка.

Шмугна се вътре, затвори вратата, повика я:

— Таш, събуди се! Аз съм!

Но пак тишина.

Да не са излезли? Къде по това време?

И сякаш нещо го прониза.

Преместили са се! Нещо й се е случило, та се е наложило да се мащат (Сенка вече знаеше, че е по-правилно „да се махнат“, но то е, когато човек се мести от истинско жилище с пердета и мебели, а от такова хората се мащат).

Обаче не е възможно да се преместят и тя да не остави никаква вест на приятеля си.

Сенка опипом намери в тъмното лампата, бръкна в джоба си за кибрит. Запали я.

И видя, че Ташка никъде не се е преместила.

Тя лежеше вързана за леглото. Половината й лице е залепено с аптекарски пластир, застиналите й очи яростнгледат в тавана, а ризата й цялата е раздрана и на кафяви петна.

Хвърли се да я развързва, а Ташка твърда като телешкото в месарската изба.

Седна на пода, притисна чело в твърдия й хълбок и заплака. Не от мъка дори или страх, а просто заплака, и толкова — така пожела душата му. Не мислеше за нищо. Хлипаше, бършеше си с ръка сълзите, с ръкав сополите, току надаваше вой.

Плака колкото му се плачеше — дълго време. Дотук добре, но когато сълзите му секнаха, се почувства още по-ужасно.

Вдигна глава и съвсем отблизо видя ръката на Ташка, притисната от въжето към рамката на кревата. Пръстите й стърчаха не като на живите, а във всички посоки — като сухи вейки, и от това изведнъж направо му призля. Той запълзя заднешком назад, по-далеч от разчепените пръсти, и се натъкна с обувката на нещо меко, обърна се.

До стената на вечната си постелка лежеше майката на Ташка. Очите й бяха затворени, а устата — напротив — отворена и на брадичката й се беше спекла кръв.

Неуместно му хрумна, че никога никак другояче не я е виждал — все на тази съдрана постелка. Само дето по-рано се въргаляше тук пияна, а сега мъртва. На дрипа живя, на дрипа умря.

Но това вече не Скорик, а все едно някой вместо него си го помисли. Този същият друг, който и по-рано понякога се обаждаше, не искаше да плаче. Той пошепна: „Няма да е човешко, ако този скот, дето е сторил това на Ташка, остане да живее на света. Гадино кървава, чакай пълно възмездие от нас с Ераст Петрович.“

Така каза вторият Сенка, след като изчака първия Сенка да се наплаче. И беше съвсем прав.

Чак на излизане забеляза до вратата нещо като бяло кълбо прежда. Наведе се и видя мъртво паленцето Помпоний, и внезапно се оказа, че първият Сенка изобщо не си е изплакал всички сълзи. Стигнаха му за целия път чак до Спаските казарми.

 

 

— Същата картина като у Синюхини и Самшитов и — мрачно каза господин Неймлес и покри лицето на Ташка с бяла кърпа. — Маса, твоето мнение за последователността на събитията?

Сенсеят посочи вратата:

— Избир е вратата с един шут. Врязър. Бърдзо. Скочиро му е кутентето. Убир го е с крак, така — Маса тропна, все едно си заби петата в пода. — Посре дошър тук — японецът с две големи крачки стигна до мъртвата майка. — Тя спяра. Той я ритнар в срепоочие. Веднага я убир. Посре хванар момите, вързар за регрото и запотнар да мъти.

— Какво започнал? — болезнено изкриви лице Скорик.

— Да я мъчи, изтезава — преведе Ераст Петрович. — Както преди това е изтезавал Синюхин и Самшитов. Виждаш ли й п-пръстите? Убиецът ги е чупил един по един. А косата?

Сенка вяло попита:

— Какво косата?

Инженерът побутна кърпата. Гласът му беше студен, мразовит.

— Ето тук, на т-темето, има кръв. И тук. И тук. А по пода кичури. Някои дори са с кожа. Скубал й е косата.

— Защо? Какво му е направила?

Толкова срамно, толкова гадно беше да говорят така бездушно, все едно става дума за чужд човек, но господин Неймлес ясно показваше: сега работим, участва само мозъкът, сантиментите после. А Сенка и без това вече нямаше сили да плаче и всичките му чувства бяха изтекли заедно със сълзите.

— Да не се е хванала с някой ненормален клиент? — попита той и подръпна обратно кърпата, за да не се разкисне пак. — Случват се такива работи в Хитровка. Мадмоазелката си хване някого, уж обикновен човек, а изверг.

Инженерът кимна, сякаш да одобри дедуктивните усилия на Сенка.

— Версията за клиент садист би могла да е основна, ако това престъпление не приличаше толкова на предишните две. Изтребване на всичко живо. Това първо. Изтезания. Това второ. Същият район. Това трето. Освен всичко друго… — той с нетрепнала ръка оголи краката на Ташка, наведе се и извади лупата. Скорик бързо се извърна и се закашля, за да избута буцата от гърлото си. — Мда, никакви следи от насилие или полово поругание. Жертвата не е интересувала убиеца като чувствен обект. Да видим устните…

Маса се доближи, а Сенка не погледна.

Чу се леко изпукване — сигурно Ераст Петрович отлепваше пластира от устата на Ташка.

— Точно така. Пластирът няколко пъти е бил отлепван и залепван. Мъчителят пак и пак е питал за нещо момичето, а то не му е отговаряло.

Надали, каза си Скорик, Ташка е щяла да му мълчи на такъв звяр. Кой знае как му е отговаряла, с най-люти думи. Само че тук, на „Хохловски“, викаш или не, никой няма да ти се притече на помощ.

— А, нещо интересно. Маса, погледни й з-зъбите.

— Браво — каза сенсеят и одобрително цъкна с език. — Ухапара го е за пръста.

— Жалко, че нямаме лаборатория — въздъхна инженерът. — Можеше да анализираме частица от кръвта на престъпника. В московската полиция обаче надали изобщо са чували за методиката на Ландщайнер^[1]… Но все пак трябва някак да приковем вниманието на следователя към този д-детайл…

Двамата с Маса се наведоха над Ташка, а Сенка, за да не стърчи без работа, се разходи из стаята. На прозореца бяха наредени три бели нарциса. Това значеше нещо на езика на цветята. „Аз те обичам“? Или може би „вървете по дяволите всички“? Вече няма кой да му преведе…

— Ех — каза Сенка по-скоро на себе си — като упрек, — трябваше да дойда по-рано, преди да се стъмни. Закъснях от много предпазливост.

Ераст Петрович му хвърли бърз поглед.

— Преди да се стъмни ли? Убийството е извършено поне онзи ден, а най-вероятно преди т-три дни. Така че си закъснял много повече, отколкото си мислиш.

Сигурно. Ето и нарцисите на прозореца доста са повехнали.

А това, дето никой не е разбрал — ами тук е Хитровка. Умре ли някой, така ще си остане, докато съседите не усетят смрад на мърша.

— Ако не е някой умопобъркан, тогава какво е искал от Ташка? — попита Скорик, загледан в мъртвите цветя. — Какво е търсил при нея?

— Не „какво“, а „кого“ — отговори инженерът, като че ли дори леко учуден от въпроса му. — Теб, Сеня. Ти си много необходим на този настойчив господин. А защо — сам си знаеш.

— Ужас! — плесна с ръце Сенка. — Разказах на Ташка за вас и господин Маса. Че живеете на „Ашчеулов переулок“ също й споменах. Ако този престъпник е толкова настойчив, непременно ще научи къде сме се преместили! Ще намери хамалите, дето ни пренесоха багажа, ще разпита… А вече са минали три дни! Трябва да се скатаваме!

— Не „скатаваме“, а „крием“ — строго каза инженерът и свали тънките каучукови ръкавици. — Но никъде няма да бягаме. По две причини. Не ни е страх от твоя д-доброжелател, нека сам ни дойде — още по-добре. Това първо. И освен това имаш много лошо мнение за мадмоазел Ташка. Тя не те е издала, нищо не е казала на палача си. Това второ.

— Откъде знаете, че не ме е издала?

— Не забравяй, че имах честта да се познавам с тази изключителна особа. Тя ти беше истински п-приятел. Освен това, ако беше проговорила, нямаше да е с пластир на устата. Щом не е свален, значи докрай нищо не е издала.

С това времето за дедукция явно изтече, защото лицето на господин Неймлес от съсредоточено и делово стана безкрайно тъжно.

— Жалко за момичето — каза Ераст Петрович и сложи ръка на рамото на Сенка.

Рамото му моментално се разтресе — от само себе си, Сенка нищо не можеше да направи.

А Маса вдигна палето от пода и внимателно го сложи на перваза на прозореца до нарцисите.

— И за кутентето зарко. Биро е храбро. В средвастия дзивот сте се роди самурай.

Но несантименталният инженер му нареди да остави Помпоний обратно на пода — „да не замъгли картината за следователя, дето и без това не е гений“.