Борис Акунин
Любовник на смъртта (3)

Как Сенка се установи на новото място

Та с момчетата значи живееха така.

Денем ходеха да джобят, нощем да грабят.

Джобеха повече пак на Стария площад, дето е пазарът, или на „Маросейка“, дето са сергиите, или на „Варварка“ от минувачите, понякога на „Илинка“, дето са богатите търговци и борсовите посредници, но само там. Проха, шефът, наричаше този район „на един скок от Хитровка“ — в смисъл, ако стане напечено, можеха да скокнат до хитровските сокаци, дето нанай ще ги хванат.

Сенка бързо се научи да джоби. Весела и лесна работа.

Михейка Бухала дебнеше за „шарани“ — разни заплеси — и проверяваше имат ли пари. Такава беше неговата част от работата. Доближи се, поотърка се и прави знак с глава: има портфейл, става. Той самият никога не бъркаше по джобовете — нямаше нужната сръчност на пръстите.

После се включваше Скорик. Неговата задача беше „шаранът“ да се отплесне по нещо и да забрави да си варди джобовете. За целта си има разни пинизи. Може да се сбият с Бухала, хората обичат да гледат такива търкали. Може насред улицата да се разходи на ръце, размахал във въздуха крака (този номер го умееше от малък). А най-лесното е да се свлече в краката на „шарана“ като припадничав и да се завайка: „Олеле, лошо ми е, чичо (леличко — според случая). Умирам!“ Ако е добросърдечен човек, непременно ще спре да погледа как се гърчи момчето, а дори да е някой сухар и да си продължи по пътя, все пак ще се озърне да види — от любопитство. На Проха повече не му и трябва. Чик-чик, готово. Паричките ви тютю.

По не му харесваше грабенето. Може да се каже, че изобщо не му харесваше. Вечер пак нейде близо до Хитровка издебваха някой „мотан“ (нещо като „шаран“, но пиян). И пак Проха беше главният. Мяташе се изотзад и му забиваше юмрук в слепоочието, а в юмрука му свинка. „Мотаният“ падне и Скорик с Бухала веднага налитат от двете страни: грабеха пари, часовници, каквото още падне, дори събуваха и събличаха пияния, ако им се стореше, че стоката си заслужава. Ако пък „мотаният“ не се строполи от удара, с такива бичмета не се захващаха: Проха моментално побягваше, а Скорик и Бухала изобщо не си подаваха носовете от близкия вход.

Също лесна работа — грабенето, — но гадна. Сенка отначало се ужасяваше — ами ако Проха убие човека, — но после свикна. Все пак е само свинка, не е кастет или желязо. И второ, както се знае, пияните Господ ги пази. А и чутурите им са здрави.

Продаваха плячката на ортаци от бунинския нощен приют. Понякога изкарваха общо рубла, в по-добри дни стигаха и до петдесетачка. В случаите с рубла ядяха „кучешка радост“ с черен хляб. Но при добър улов отиваха да пият вино в „Каторгата“ или в „Сибир“. После следваше ходене на курви (по хитровски — при мадмоазелки) и чукане.

Проха и Бухала си имаха постоянни мадмоазелки. Не гаджета, както истинските крадци — не изкарваха толкова, че да издържат мацки, но все пак и не долни пачаври. Понякога мадмоазелките ги хранеха, понякога дори им услужваха с временни заеми.

Сенка също се уреди с дружка, казваше се Ташка.

Нея сутрин се събуди късно. Така се беше напил, че не помнеше нищо от снощи. Гледа: малко стайче с едно запердено прозорче. На перваза саксии с цветя: жълти, червени, сини. В ъгъла направо на пода се въргаля някаква женска, кльощава, кокалеста, кашля, буха, плюе кръв в разни парцали — явно охтичава. Самият Сенка лежеше гол на железен креват, а на другия край на постелята беше седнало по турски момиче на около тринайсет години, гледаше в някаква книжка и редеше цветя. При това си бърбореше нещо под носа.

— К’во правиш? — попита Сенка с хриплив глас.

Момичето му се усмихна. Гледай, вика, това е бяла акация — чиста любов. Това е червена слабонога — нетърпение. Кисел трън — отказ.

Той я помисли за малоумна. Не знаеше, че Ташка учи езика на цветята. Намерила отнякъде книжле „Как да си говорим чрез цветята“ и много й харесало да разговаря не с думи, а чрез цветя. Дори трите рубли, дето изкара от Сенка за прекараната нощ, почти изцяло похарчи за цветя. Сутринта изприпкала до пазара, накупила какви ли не треволяци и взела да ги реди. Такава си беше Ташка.

Сенка остана тогава при нея почти целия ден. Първо близа рани, пи зелев сок. После яде хляб с чай. А след това си приказваха. Просто така.

Ташка излезе много добро момиче, макар и малко куку. С тези нейни цветя и тази майка — пияница нещастна, охтичава, безполезна. Какво си губи времето с нея, на вятъра харчи пари. Все едно ще пукне.

А вечерта, преди да отиде на улицата, Ташка изведнъж му каза: Сеня, искаш ли да сме приятели.

И той й каза:

— Давай.

Захванаха си кутретата, разтърсиха ги, после се целунаха в устата. Ташка каза, че така се прави между приятели. А когато Сенка след целувката взе да я бара, тя му вика: стига бе. Нали сме приятели. Да чукаш приятел е много тъпо. Пък и не ти трябвам, имам френска болест, закачих я от един продавач. Ако се шибаш с мен, ще ти окапе сополивият нос.

Сенка си изкара акъла:

— К’ва френска бе? Снощи нищо не ми каза!

— Вчера — вика тя, — не ми беше никакъв, просто клиент, а сега сме приятели. Нищо де, Сенка, не се плаши, всеки не прихваща тази болест и рядко е от първи път.

Той малко се поуспокои, но я съжали.

— Ами ти?

— Много важно — каза тя. — Ние имаме много такива. И нищо, живеят си. Някои мадмоазелки изкарват с френска болест чак до трийсетгодишна възраст, ако не и повече. Мен да питаш, и трийсет са много. Ей я майка ми на двайсет и осем, а е грохнала — зъбите й са изпопадали, цялата се е сбръчкала.

Честно казано, Скорик само за пред приятелите наричаше Ташка мадмоазелка. Срам го беше да им признае истината — ще го вдигнат на ура. Ама глупости. Можеш да се чукаш с всяка, стига да имаш три рубли, но друг такъв приятел къде ще намериш?

Накратко, излезе, че може да се живее и в Хитровка, дори по-кефски от други места. Тук, както и навсякъде, си имаха свои закони и обичаи, които са необходими, за да живеят хората по-удобно заедно, да знаят какво може и какво не може.

Законите са много. За да запомниш всички, много време трябва да прекараш в Хитровка. Повечето правила са прости и ясни, всеки сам може да се сети: своите пази, за чуждите грижа не бери; със съседа в мир живей, та сърцето да ти пей. Но има и други, дето да си строшиш главата, пак няма да ги проумееш.

Ако някой например изкукурига преди първи петли за смях или пиян, или просто от глупост — трябва да се убие от бой. Защо и по каква причина — никой не можа да обясни на Сенка. Сигурно някога е имало някакво значение, но сега вече и старите старци не си спомнят какво. Така или иначе обаче, забранено е да се кукурига през нощта.

Или друго. Ако някоя мадмоазелка вземе за красота да си лъска зъбите с пудра за зъби и клиентът я спипа, има пълното право да й избие всички зъби, и то за сметка на сводника й. Ако искаш, лъскай си зъбите с натрошена креда, щом искаш да се разхубавиш, но с пудра не, нея немците са я измислили.

Хитровските закони са два вида: от предни времена, както е било постарому, и нови — те се обявяват от Опщността според нуждите. Например по булеварда тръгва омнибус. Кой да работи по конните трамваи — джебчиите, дето измъкват кесиите, или резачите, дето цепят джобовете с наточена монета? Опщността се посъвещава и реши да не са резачите, защото с омнибусите пътуват едни и същи хора, та ще свършат джобовете за рязане.

Опщността се състоеше от „старци“, най-именитите крадци и мошеници, дето се бяха върнали от каторга или от старческа немощ вече не се подвизаваха. „Старците“ решаваха и най-заплетените въпроси и ако някой се беше провинил пред Опщността, си казваха присъдата.

Който пречи на хората да живеят — ще бъде изпъден от Хитровка. Ако някой е направил твърде голяма подлост, може и да му видят сметката. Понякога за наказание ще издадат някого на копоите, и то не за това, за което е истински виновен, а ще го накарат да поеме вината на друг апаш. Така е най-справедливо за всички. Щом си престъпил закона на Хитровка, трябва да си заслужиш прошката — очисти си името, хем и помогни на другия, а пък заради това за теб ще се чуе добра дума и в затвора, и в сибирската каторга.

Предаваха нарочения в полицията също не на кого да е, а само на свой — на Будочник, най-стария хитровски стражар.

Този Будочник беше изкарал над двайсет години служба по тукашните места и без него Хитровка нямаше да е Хитровка, тя се крепеше на него, така да се каже, както земята върху рибата кит, защото Будочник е властта, а народът съвсем без власт не може, без власт народът се самозабравя. Само че властта трябва да е малко, съвсем малко, и да не управлява по писания закон, който кой знае кой и кога го е измислил, а по справедливост — та всеки човек да разбира защо си яде боя.

За Будочник всички казваха: строг, но справедлив. Без вина няма да ти налети. В лицето всички го наричаха почтително Иван Федотич, а фамилното му име беше Будников. Но Сенка така и не разбра дали прякорът му идваше от презимето или понеже навремето стражарите са стоели в будки и на всички са викали „будочници“. Или може би защото живееше във ведомствена „будка“ в края на Хитровския пазар. Когато не правеше обход, той по всяко време седеше там до отворения прозорец, наглеждаше площада, четеше книги и вестници и пиеше чай от прочутия си сребърен самовар с медали, оценен на хиляда рубли. И домът му не се заключваше. Че защо му е ключ? Първо, няма полза, защото наоколо е пълно с първокласни шперцаджии. За тях е нищо работа да отворят каквато си искат заключалка. И второ, кой ще вземе да граби Будочник, на кого му е омръзнал животът?

Всичко чуваше, всичко виждаше от прозореца си старият ветеран, а което не види и не чуе — ще му го пошушне който трябва. Това не е против правилата, Опщността не го забранява, защото Будочник е свой човек в Хитровка. Ако живееше по писаните, а не по хитровските закони, отдавна да са го заклали. А така, дори да прибере някого в участъка, всички са наясно, че няма как, то се знае, и той трябва да се прояви пред началството си. Само че Будочник рядко прибираше хора в дранголника — освен ако наистина няма как, — а в повечето случаи преподаваше собственоръчно уроци, а онези дори му се покланяха и викаха „благодаря“. През всички изминали години само веднъж двама апаши му бяха налетели с нож — не хитровски, а избягали каторжници. Той ги натръшкал и двамата с яките си юмручища и за това получи от пристава медал, от хората пълно уважение и от Опщността — златен часовник за причиненото неудобство.

Когато Сенка малко посвикна на новото място, разбра: не е толкова страшна Хитровка. Тук е и по-весело, и по-свободно, а за по-сито — да не говорим. През зимата, като застудее, сигур ще се намръзне, ама каква зима сега, още е далеч.