Борис Акунин
Любовник на смъртта (12)

Как Сенка забогатя

За бягането — избяга, но сега трябваше наистина някак да се отърве от желязото. Притисна ръце до гърдите, обърна пръта с краищата нагоре и надолу, да не личи чак толкова, и така вървеше.

Трябваше да се спасява от Хитровка — и не толкова заради опасния Ераст Петрович, колкото да не срещне приятели в този комичен вид. Ще има да му се смеят.

Да влезе в някоя ковачница, дето правят подкови, и да излъже нещо — че някой нарочно или заради бас му е врътнал желязото. Ковачите са яки хора. Може да не са толкова сръчни като красивия господин, но все някак ще разпънат желязото, те си имат струменти. Е, не за черните му очи — поне двайсетина копейки ще му струва.

И се сети: откъде двайсет копейки? Последните петнайсет даде вчера на „къртицата“. Или да измами ковача? Да му обещае пари, после да духне. Пак да бяга, въздъхна Сенка. Ако ковачът го настигне, така ще го изтимари с мощните си ръчища, че японецът ряпа да яде.

Така вървеше и мислеше.

Стигна до „Маросейка“ и видя табела „Самшитовъ. Ювелирни и бижутерски изделия“. Точно това му трябва! Може бижутерът да даде някакви пари за сребърната монета от кесията, а и за старинните копейки. Ако не — ще заложи часовника на Цацата.

Дръпна стъклената врата и влезе.

Зад тезгяха нямаше никого, но красивата птица папагал, кацнала на пръчица в кафез, викна с мерзък глас:

— Добррре дошли!

Сенка за всеки случай си свали каскета и също поздрави:

— Добре заварил.

Макар и птица, явно е учен папагал.

— Ашотик джан^[1], вратата пак не е заключена! — чу се откъм дъното на магазина странен женски глас с извивки. — Граби, народе!

Зашляпаха крака и иззад пердето надникна дребно човече с мургаво лице, голям крив нос, на челото му прикрепено стъклено кръгче с меден обков. Плахо попита:

— Сам ли сте?

Видя, че е сам, втурна се към вратата, залости я незнайно защо и чак тогава се обърна към Скорик.

— Какво ще обичате?

Да, такава огризка няма как да разпъне пръта, покруси се Сенка. Човекът е златар. Но може да има чирак?

— Искам нещо да ви продам — каза Сенка и бръкна в джоба си.

Хич не беше лесно с вързани ръце.

Папагалът взе да повтаря:

— Прродам! Прродам! Прродам!

Кривоносият му вика:

— Тихо, тихо, Левончик. — Огледа Сенка от краката до главата и му рече: — Извинете, младежо, но не купувам крадено. За тази цел си има други специалисти.

— Добре че ми каза. Ето, колко даваш? — и шляпна монетата на тезгяха.

Бижутерът хвърли поглед към китките му, обаче нищо не каза. И погледна сребърната монета без голям интерес.

— Хм, ефимок.

— Кой? — не разбра Сенка.

— Ефимок, йоахимсталер. Не е рядка монета. Вървят по две тежини. Тоест по тежината на среброто, умножена по две. Вашият ефимок е добре запазен — взе монетата и я сложи на везната. — Може да се каже дори — идеално. Пълноценен талер, шест и половина золотника^[2]. Золотник сребро сега е двайсет и четири копейки. Значи… ммм… три и дванайсет. Минус моя комисион двайсет процента. Остават две рубли и петдесет копейки. Надали някой ще ви даде повече.

Две рубли и половина — чудесно. Сенка пак се изгъна целият и бръкна в джоба си за люспите, изсипа ги на тезгяха.

— А това какво е?

Имаше точно двайсет такива люспи, още през нощта ги беше преброил. Жалка работа, разбира се, но ако се добавят към двете рубли и половина, ще станат две и седемдесет.

Към люспите златарят се отнесе с повече уважение, отколкото към ефимока. Свали стъклото от челото си върху окото и ги заразглежда една след друга.

— Сребърни копейки? Охо, „ЯД“. И чудесно запазени. Е, за тези мога да дам по три рубли на парче.

— По колко, по колко? — ахна Сенка.

— Разберете ме, младежо — каза бижутерът и погледна Сенка през стъклото със страховито черно око. — Копейките отпреди бунта, естествено, не са талери и вървят по друга цена, но наскоро в Замоскворечие откриха поредното имане от онези времена — три хиляди сребърни копейки, включително яузки, така че цената им доста падна. Добре, по три и петдесет става ли? Не мога повече.

— И колко се получава? — попита Скорик, който не можеше да повярва на късмета си.

— Общо? — Самшитов пресметна на сметалото и показа: — Ето, заедно с ефимока седемдесет и две рубли и петдесет копейки.

На Сенка му падна гласът:

— Добре, давай.

Папагалът се сепна:

— Давай! Давай! Давай!

Бижутерът смете монетките някъде под тезгяха, дрънна с ключа на касата. Зашумоляха банкноти — наслада. Леле, колко пари!

От дъното на магазина пак се чу женският глас:

— Ашотик джан, ще пиеш ли чай?

— Сега, душичке — обърна се бижутерът. — Само да приключа с клиента.

Иззад пердето се появи жена с поднос. На подноса — чаша чай със сребърна подставка, чинийка със сладки — красота. Лелката беше мощна, дебела, много по-едра от скакалеца, мустаката и с ръце като топузи.

Ето каква била работата. С такава жена никакъв чирак не му е нужен.

— И още нещо… — поизкашля се Скорик и кимна към пръта на ръцете си. — Ако може, да го махнете… Момчетата на шега…

Жената погледна окованите му ръце и без да каже нито дума, се прибра зад пердето.

А бижутерът хвана пръта с малките си лапички и не щеш ли — Сенка направо се гръмна — отвори желязната халка. Не изцяло, но поне колкото да си извади ръцете. Браво, Ашотик!

Докато Скорик с освободените ръце прибираше по джобовете си банкнотите и монетите, Самшитов не отлепи око от пръта. Капна от някакво шишенце, тръкна. Обърна го откъм края, нагласи стъкълцето — и току си бърше плешивата глава с кърпа.

— Откъде го имате? — пита, а гласът му трепери.

Как пък не съм ти казал! Не подхвана „оттам, откъдето си видиш дупето“, защото златарят беше добър човек и му помогна.

Та отвърна любезно:

— От едно място.

И понечи да си върви. Трябваше да помисли какво да прави с неочакваното си богатство.

И не щеш ли, златарят пита:

— Колко ще му искате?

Шегаджия! За боклучавата пръчка?

Обаче гласът на Самшитов трепереше съвсем не на шега.

— Невероятно! — смънка той, докато лъскаше желязото с мокра кърпа. — Чел съм, разбира се, за талерния прът, но не предполагах, че се е запазил още един… И с клеймо от Яузкия монетен двор!

Сенка гледаше как черният прът излиза изпод кърпата бял и лъскав.

— Какво? — попита.

Бижутерът го погледна, сякаш пресмяташе нещо.

— Искате ли… две тежини. Като за талерите, а?

— Какво?

— Даже три — поправи се бързо Самшитов. Сложи пръта на везната. — Почти пет фунта сребро. Да го кажем пет — и заграка със сметалото. — Сто и петнайсет рубли и двайсет копейки. Аз ще ви дам тройно, триста четирийсет и шест рубли. Нека са триста и петдесет. Какво ще кажете?

Сенка каза:

— Какво?

— Тук не държа толкова пари, трябва да отида до банката. — Изскочи иззад тезгяха, загледа го в очите. — Трябва да ме разберете, с такава стока си отварям много работа. Докато намеря точния клиент. Нумизматите поначало са по-особени хора.

— Кои?

— Нумизматите — това са колекционери, които събират парични знаци — обясни бижутерът, но на Сенка не му се проясни особено. Такива колекционери, дето обожават да трупат пари, беше виждал доста през живота си — вуйчо му Зот Ларионич например.

— А колко души има такива, дето им трябват прътове? — попита той — никак не беше сигурен, че не става дума за някакъв номер.

— В Москва двайсетина души. В Питер двойно. Ако се пратят в чужбина — и там мнозина биха купили — изведнъж трепна: — „Прътове“ ли казахте? Защо, още ли имате? И сте готов да ги продадете?

— По четиристотин ли? — попита Сенка и преглътна. Сети се колко такива вършини бяха струпани в подземието.

— Да-да. Колко имате?

Скорик предпазливо рече:

— Пет парчета бих могъл да намеря.

— Пет талерни пръта? Кога ще ми ги донесете?

Сега трябваше да покаже солидност, никакво избързване. Един вид, трудна работа. Не е за всекиго.

Помълча и важно рече:

— След около два часа, не по-рано.

— Ниночка! — викна бижутерът на жена си. — Затвори магазина. Отивам в банката!

Чуждоземската птица се зарадва на вика и веднага подхвана:

— В банката! В банката! В банката!

И Сенка излезе, сподирян от крясъка й.

Подпря се с ръка на стената — така се олюляваше.

Гледай ти — прътове! По четиристотин рубли парчето. Направо сън!

 

 

Преди да отиде в подземието, Сенка се отби на „Хохловски“. Да види онези двамата да не са обидили нещо Ташка, пък и изобщо да й каже едно „благодаря“.

Слава Богу, всичко беше наред.

Ташка седеше пак там, на леглото, и се решеше — скоро излизаше да работи. Вече си беше изписала лицето — веждите и миглите черни, бузите червени, на ушите — стъклени обици.

— Онзи с дръпнатите очи ти праща много здраве — рече Ташка, докато навиваше косите си на пръчица, за да станат къдрави. — А красавецът каза, че ще те наглежда.

Никак не му хареса. Как така ще го „наглежда“? Това заплаха ли е? Ама сега на мук ще го намери, на мук ще го пипне. Сега животът му ще стане съвсем друг.

— Виж какво — каза на Ташка. — Зарежи. Няма нужда вече да тропосваш улицата. Ще те прибера от Хитровка, ще живеем заедно. Сега знаеш ли колко пари имам.

Ташка отначало се зарадва, чак се завъртя в стаята. После се спря:

— А майка?

— Добре — въздъхна Скорик и погледна пияната жена — не беше се събудила. — Ще вземем и майка ти.

Ташка потанцува още малко и рече:

— Не, няма да я местим оттук. Нека си умре спокойно. Малко й остана. Като умре, ще ме вземеш.

И точка. Сенка й остави всички пари, които му беше дал бижутерът. Защо да се стиска? Скоро ще има купища.

Сега трябваше да отиде в Ероха и оттам да влезе в подземието.

 

 

От вратите на нощния приют тъкмо изнасяха убитите. Наместиха на каруцата два по-големи вързопа от зебло, един по-малък и още един съвсем мъничък.

Хората стояха и зяпаха. Някои се кръстеха.

Излязоха трима: чиновник с очила, приставът Солнцев и един брадат чичка с фотографическа кутия и тринога.

Приставът се ръкува с чиновника, на фотографа само кимна.

— Инокентий Романович, ще ви моля да ми съобщавате незабавно оперативната информация — нареди очилатият и се качи на кабриолета. — Без хитровската ви агентура сме за никъде.

— Непременно — потвърди приставът и докосна засукан мустак.

Сресаната му на път коса лъщеше — ще те заслепи. Снажен мъж, представителен, но невероятна гад — цяла Хитровка го знаеше.

— И гледайте някак репортерите да ги… такова… да ги обуздавате. Без живописни подробности. И без това ще се вдигне такъв шум… — чиновникът безпомощно махна с ръка.

— Не ще и дума. Не се безпокойте, Християн Карлович — Солнцев си обърса челото с белоснежна кърпа и пак си наложи фуражката.

Кабриолетът потегли.

— Будников! — повика приставът. — Ерошенко! Къде сте?

От тъмната яма се качиха още двама: Будочник и стопанинът на нощния приют, прочутият Афанасий Лукич Ерошенко. Голям човек, златна глава. Самият той хитрованец, започнал като кръчмарски слуга, после стигнал до кръчмар, естествено — продавал и крадена плячка, а сега е почетен гражданин с кръстове и медали, при генерал-губернатора ходи на Великден. Има три такива нощни приюта, продава и пиене, има и складове. С една дума — мильонер.

— Скоро ще дотичат вестникарите — подсмихна им се полковникът. — Всичко да им разкажете, навсякъде да ги пуснете, да им покажете местопрестъплението. И да не сте посмели да миете кръвта. Но на въпроси за хода на следствието няма да отговаряте, ще пращате репортерите при мен.

Скорик гледаше пристава и се дивеше. Ах, че гнида смрадлива, безсрамна твар. Какво обеща на очилатия, а сега какво. И не го е срам от хората, дето са до него. Макар че надали ги мисли за хора де.

В Хитровка не уважаваха пристава. Не си държи на думата, действа катилската, безмерно е алчен. Предишните също бяха нумизмати, но Инокентий Романич ги надмина всичките. Взимаш от публичните домове рушвет, добре, твое право, но досега не беше се случвало приставът лично да се възползва от мадмоазелките. Избираше, естествено, измежду най-скъпите, десетрублевите, а да им плати или да им направи подарък — никога. Напротив, дори черпеше и копоите си. За всяка шафрантия беше ужас да я откарат в Трети мясницки за „отговяване“. Арестуват я без причина, приберат я в дранголника и я чукат всички наред. „Старците“ ходиха при Будочник да го молят, ако може, да наръгат полковника или да му пуснат камък отгоре, не смъртоносно, разбира се, а само колкото да му дойде умът в главата. Будочник не позволи. Потърпете, рече. Негово високоблагородие отскоро е тук и няма много да се задържи, прави кариера, ще продължи напред.

Какво да се прави — търпяха.

Солнцев каза на Ерошенко:

— Глобявам ви, Афанасий Лукич. Дължите ми хилядарка за неуредици в заведението ви. Имаме договорка с вас.

Ерошенко само се поклони.

— И теб те глобявам, Будников. Не ти се бъркам в работата, но за Хитровка си отговорен пред мен. Не ми ли намериш убиеца за три дни — двеста рубли глоба.

Будочник също не възрази, само мръдна прошарен мустак.

Пристигна каляската на полковника. Той се качи и размаха пръст към всички: „У, сган!“ — и си замина. Само колкото за фасон, иначе можеше и пеша да стигне, участъкът беше на един хвърлей място.

— Нямайте грижа, Иван Федотич — каза Ерошенко. — Поемам глобата ви. Ще я платя.

— Ще ти дам аз едно плащане — озъби му се Будочник. — С две катки няма да ми се измъкнеш. За колко неща съм си затварял очите, пунгаш нещастен!

Такъв е Будочник. Ако ще Ерошенко цял да се окичи с кръстове, ако ще целогодишно да празнува Великден с княза губернатор, за Будочник той си остава Афонка пунгашът, долен крадец.

 

 

Слезе в подземието много по-скоростно, отколкото първия път. В „Каторга“ си заложи каскета и взе срещу него газена лампа, за да си освети пътя, така че бързо стигна до помещението. За няма и десет минути по часовник.

Първо реши да преброи сребърните пръти. Имаше бол. Преброи до едната стена стотина, а не беше стигнал и половината. Цял се препоти.

Намери и стара подметка от ботуш, гьонена, изгризана от плъховете. Взе да разчиства камънаците и тухлите пред порутената врата, искаше да види какво има там. Но заряза — омръзна му.

Така се умори, че взе четири пръта вместо пет. Стига му толкова на Самшитов, пък са и тежки за носене, по две кила парчето.

На връщане точно при бижутерския магазин, вече беше посегнал да отвори вратата, отзад му свирнаха — по особен хитровски начин, после забуха бухал — бух-бух!

Обърна се — на ъгъла на „Петроверига“ се събрали момчетата: Проха, Михейка Бухала и Данка Кривогледия. Язък!

Няма как, отиде при тях.

Проха каза:

— А па викаха, че са те опандизили.

Кривогледия рече:

— За к’во ги мъкнеш тия железа?

А Михейка примига виновно и помоли:

— Не се сърди, че те издадох на оня китаец. Сгреших, много се уплаших, като взе да бие всички наред. Нали ги знаеш китайците какви са.

— Де ли стрина е сгрешила, та е таралеж родила — подигра му се Сенка, но беззлобно. — Заслужаваш си мариза, ама нямам време, че работа ме чака.

А Проха ехидно му подмята:

— Каква работа бе, Скорик? Там, дето поработи, вече те няма.

Значи знаят вече, че е избягал от Княза.

— Обещах на арменчето да му туря желязна решетка на прозорците. Та нося железата.

— В бижутерския магазин? — присви очи Проха. — Я глей. Ма ти си още по-хитър, отколкото те мислех. С кого си сега, с китаеца ли? Решили сте да се окозите от арменеца, а? Хитро!

— Аз съм си сам — отсече Сенка.

Проха не му повярва. Дръпна го встрани, сложи ръка на рамото му:

— Като не искаш, не казвай. Ама да знаеш, Княза те търси. Заканва се да ти види сметката. — Пошепна му и побягна, свирна насмешливо: — Доскив, апаш — и се юрна с момчетата надолу по пресечката.

Сенка разбра какво толкова го беше развеселило, когато видя, че му е изчезнал часовникът на Цацата, прикрепен за колана на панталона. Затова ли така го запрегръща подлецът му с подлец!

Но не се развълнува кой знае колко за часовника. Майната му на часовника, има-няма двайсет и пет рубли да струва, а че Княза наляво и надясно заплашва да го убие, това го потисна. Ще трябва вече да внимава в Хитровка. Да си отваря очите на четири.

Когато влизаше в магазина, посрещнат от папагалското приветствие, беше мрачен. Не си мислеше за парите, а за ножа на Княза.

Тропна железата на тезгяха:

— Донесох четири — няма повече.

А когато след пет минути пак беше на „Маросейка“, изобщо забрави за Княза.

В пазвата, току до сърцето, носеше луди пари — четири петруши, банкноти по пет стотака, каквито досега изобщо не беше виждал.

Опипваше ги, хрускави и през ризата, и се мъчеше да си представи какво ли е да живееш много богато?