Борис Акунин
Любовник на смъртта (28)

Как Сенка въртеше глава
(продължение)

Сенка зажумя и запуши уши, за да не оглушее от неминуемия тътнеж. Изчака към пет секунди, но не се чу пукотевица. Тогава отвори едно око.

И видя картинка направо като в приказка за омагьосано царство, в което всички изведнъж са заспали, застинали както дойде.

Княза целеше с револвера Цайса, вдигнал застрашително ръка да метне ножка; приставът беше успял да си прибере другия колт и държеше на мушка Вампира, който на свой ред мереше пристава; Будочник се целеше в господин Неймлес и само този последният беше невъоръжен — стоеше, безметежно скръстил ръце на гърдите си. Никой не помръдваше, та цялата сценка освен на омагьосано царство приличаше на фотографска картичка.

— Как така, ваше високородие, се явявате на таквоз сериозно рандеву без патлак? — поклати глава Будочник, сякаш съчувстваше на инженера. — Много сте горделив. А в писанието е казано: „Нека бъдат посрамени горделивите…“^[1] Какви ще ги дъвчете сега?

— Горделив, но не и глупав, и вие, Будников, би трябвало да го знаете. Щом съм дошъл без оръжие, значи си имам причина — и повиши глас: — Господа, стига сте се целили един в друг! Операция „Паяци в клетка“ върви по план и влиза в заключителната си фаза. Но първо едно необходимо пояснение. Разбирате ли, че сте членове на някакъв клуб? Клуб, който би трябвало да се нарече „Любовници на Смъртта“ Не ви ли е учудвало, че най-прекрасната и изумителна от всички жени е проявила благосклонност към вашите, деликатно казано, съмнителни к-качества?

При тези думи и Княза, и Вампира, и Цайса, и дори полковникът се извърнаха към инженера, а Смъртта потръпна.

Господин Неймлес кимна доволен:

— Виждам, че ви е учудвало. Бяхте съвсем прав, Будников, като казахте, че ако вие единствен излезете жив оттук, Смъртта ще е ваша. Точно така ще стане със сигурност. Тя самата ще ви прикани в обятията си, защото ще припознае във ваше лице истинския злодей. Защото вие, господа, всеки посвоему, сте същински чудовища. Не въприемайте термина като обида, това е п-просто констатация на факта. Клетата госпожица, която така добре познавате, след всички сполетели я нещастия си е въобразила, че ласките й наистина са смъртоносни за мъжете. Затова тя пъди всички, които според нея не заслужават смърт, и приема само най-долните отрепки, които тровят с мръсното си дихание въздуха на Божия свят. Мадмоазел Смърт е решила чрез собственото си тяло да намали количеството зло на Земята. Трагично и б-безсмислено хрумване. С цялото з-зло тя не може да се пребори, а заради няколко скорпиона не си заслужава да се омърсява. С удоволствие ще й направя тази малка услуга. По-точно вие ще се изядете взаимно.

В този момент Смъртта пошепна нещо. Сенка наостри уши, но не разбра. Долови само едно „по-преди“. Какво „по-преди“?

Значи затова изхвърли Ераст Петрович като кутре! Уплашила се е, че заради любовта й ще умре.

И мен също, между другото, не ме разкара, задето съм сополанко, а от милосърдие, каза си Скорик и се понапери.

Много ловко го е измислил господин Неймлес, копче не може да се каже — да унищожи накуп всички тези гадини. Но как ще ги надвие без оръжие?

Сякаш подслушал въпроса на Сенка, инженерът каза:

— Господа паяци, приберете си п-пушкалата. Дойдох тук без огнестрелно оръжие, защото в това подземие не бива да се стреля. Имах възможност внимателно да огледам сводовете, те са съвсем вехти и се крепят на честна дума. Не изстрел — един вик стига, за да ни се срути отгоре цялата „Т-троица“.

— Коя Троица? — нервно попита Солнцев.

— Не онази, дето е Отец, Син и Свети Дух — усмихна се Ераст Петрович, — а черквата „Света Троица“ в Серебряники. Намираме се точно под основите й, проверих в историческия план на Москва. Някога тук са били постройките на царския монетен двор.

— Менти — поклати глава Вампира. — Не може да се продъни „Троица“, тя е каменна.

Вместо отговор инженерът силно плесна с ръце — купът пръст и трошляк, с който беше засипана вратата, се разтресе и от върха му се сринаха камънаци.

— Ааа! — уплаши се Скорик и сам си затисна с ръка устата.

Но никой не му обърна внимание. Един се заозърта страхливо, друг сви глава в раменете, а приставът направо си прикри с ръце главата.

Смъртта се извърна към Сенка — за първи път, откакто бяха заедно тук. Леко го блъсна с пръсти в челото и пошепна:

— Не бой се, всичко ще е наред.

Той искаше да й отговори: изобщо не се боя, но не успя — тя пак му обърна гръб.

Ераст Петрович изчака паяците да мирясат и каза високо, внушително:

— Преди да се разбере кой ще излезе жив оттук, предлагам да изсипете куршумите на пода. Един случаен изстрел — и няма да има победител.

— Добро предложение — пръв се обади Будочник.

Цайса го подкрепи:

— Съгласен. Както се знае, куршумът е беля работа.

Тъй де! Тези двамата нямат нужда от револвери, а Цайса сигурно и не носеше.

Княза яростно присви очи и изсъска:

— Аз и със зъби прегризвам гърла — отвори барабана и изсипа патроните.

Вампира се помая, но от върха на свлачището се сринаха още камъни, та се реши — последва примера на най-лютия си враг.

Приставът никак не искаше да се откаже от колта. Той се огледа притеснено към изхода — сигурно си помисли дали да не офейка, — но там стоеше Ераст Петрович.

— Айде, ваше мръснородие… — Будочник опря револвер право в челото на началника си. — Прави каквото ти се казва!

Полковникът се опита да отвори барабана, но ръцете му трепереха. Така че просто хвърли револвера — той издрънча в пода, повъртя се и спря.

Последен изсипа патроните Будочник.

— Така де — засука ръкави. — Аман от тези патлаци. Я да се преборим кой кого. Само че кротко! Който кресне — за него смърт.

Княза извади кастета от джоба си. Цайса се дръпна към стената и тръсна китка — между пръстите му като златна рибка проблесна острие. Вампира се наведе, взе сребърен прът и го размаха — със свистене разсече въздуха. Дори приставът не остана с голи ръце. Обърна се към ъгъла, щракна с нещо — и от пестника му изскочи тясна ивичка стомана — същото онова ножче, с което си режеше ябълката в участъка.

А инженерът просто излезе напред с леко присвити крака и пружинираща стъпка. Брей, този Ераст Петрович, акъл море, как ловко извъртя нещата. Сега ще видят те, предвкусващо потри длани Сенка. Като ги замлати сега с ръце и крака по японския начин!

Скорик побутна Смъртта по рамото: един вид, гледай какво ще стане сега. А тя му вика:

— Ах, че хубаво се подрежда всичко, като по молитва. Пусни ме, Сенечка — обърна се, бързо го целуна по слепоочието и изскочи насред помещението: — Ето ме и мен, вашата Смърт. Тука съм — наведе се, вдигна от пода револвера на пристава, хвана го с двете ръце, щракна спусъка. — Благодаря ви, Ераст Петрович — рече тя на смаяния инженер. — Чудесно го измислихте. Вървете си, повече не ми трябвате. Вземете Сеня и по-живичко. А вие, любовници мои ненагледни — каза на останалите, — ще останете тук с мен.

Княза с ръмжене се хвърли към нея, но Смъртта вдигна цев към тавана.

— Стой, ще стрелям! Да не мислиш, че ме е страх? Дори Княза, този храбрец, заотстъпва — така убедително извика.

— Няма нужда! — опомни се господин Неймлес. — Вървете си, моля ви. Само ще развалите всичко.

Тя завъртя глава, очите й заискриха.

— А, не! Как ще си вървя, щом Господ ми праща такава милост? Винаги съм се бояла, че ще лежа мъртва в ковчег, а хората ще ме зяпат. Сега никой няма да ме види мъртва, няма нужда и от погребение. Майката земя ще ме прибере.

Сенка видя как Будочник леко-леко с малки стъпчици се придвижи до Вампира и Княза и нещо им пошепна. А Ераст Петрович не гледаше към тях, а само към Смъртта.

— Не трябва да умирате! — викна той. — Какво сте си внушили, че…

— Давай! — пошепна Будочник и тримата — той, Княза и Вампира — се хвърлиха към инженера.

Стражарят му налетя с цялото си туловище, затисна го на стената, хвана му китките и разпъна Ераст Петрович на кръст.

— Краката! — изхриптя Будочник. — Тоя много рита!

Княза и Вампира клекнаха, хванаха господин Неймлес за краката. Той се задърпа като риба на кукичка, но нямаше измъкване.

— Пуснете го! — викна Смъртта и насочи револвера, но не гръмна.

— Ей, очилатият, вземи й оръжието! — нареди стражарят.

Цайса се запъти право към Смъртта, мъркайки сладострастно:

— Върни, красавице жестока, на любовта ми скъпий дар.

Тя се обърна към валето:

— Не се доближавай. Ще те убия! — но тънките й ръце, стиснали револвера, трепереха.

— Стреляйте в него! Не се бойте! — отчаян викна Ераст Петрович, който се мъчеше да се отскубне.

Но мощните лапи на Будочник го държаха здраво, а и Вампира и Княза, както бяха приклекнали, макар злобно да се зъбеха един на друг, не пускаха пленника.

— Тъпако проклет, стойте! — нададе вой приставът. — Тя ще гръмне! Ще Ни погубите всичките.

Тънките устни на валето се отвориха в усмивка:

— Вие сте тъпак. Мадмоазел няма да гръмне, ще пожали красавеца брюнет. Това, копой нещастен, се нарича любов. — Внезапно направи две бързи крачки, измъкна колта от Смъртта и го хвърли далеч, чак към изхода, след което спокойно каза: — Сега вече довършете умника, готово.

— С какво, със зъби ли? — с прегракнал глас рече зачервеният от напъна Будочник. — Здравеняк, ще му се не види, едвам го държа.

— Ами добре — въздъхна Цайса, — дълг на интелигенцията е да помага на народа. Я малко се поместете, служителю на реда.

Стражарят се отдръпна колкото можа, а валето вдигна ножа и се приготви да го метне. Сега ще блесне стоманена мълния и край с Ераст Петрович Неймлес, американския инженер.

Колтът беше паднал на две крачки от ходника и блестеше с черната си стомана, сякаш намигаше на Сенка: шубе ли те е, Сенка?

А, каквото ще да става, все някога ще се мре!

Той се хвърли към револвера, грабна го и ревна:

— Стой, Цайс! Убих те!

Онзи се обърна, редките му вежди се вдигнаха учудено.

— Ба, седма сцена. Същите и Скорик. Защо се върна, глупчо?

— Ей, малкият — завика залепеният до стената пристав. — Да не си посмял! Ти не знаеш — тук не може да се стреля, сградата ще се срути! Живи ще ни погребе!

— Срутване!!! — изведнъж изкрещя Ераст Петрович.

В същия миг се чу громолене, купчината пръст и камънаци, затрупала вратата, се размърда и рухна. Докато приставът квичеше обезумял, там се появи ниска набита фигура в черно. Като топка скочи насред съкровищницата и с войнствен вик се хвърли към валето.

Маса!

Чудо, истинско чудо!

Ераст Петрович моментално се възползва от настъпилото объркване в редиците на враговете. Княза отхвърча на една страна, Вампира на друга. От лапите на Будочник впрочем не можа да се изтръгне и след кратка борба двамата рухнаха на пода, при това стражарят се оказа отгоре и притисна господин Неймлес на земята, здраво вкопчен в китките му. Обаче сега Вампира и Княза не се втурнаха на помощ — взаимната им омраза надделя. Апашите се сбиха и се залупаха по пода.

Цайса метна ножката по японеца, но онзи успя да приклекне. Със същата лекота се размина и с втората, и с третата ножка. Валето привърши маншетния си арсенал, но не се спря — отметна пеша на дългата дреха и Сенка видя бастуна, закачен за колана на панталона му.

Какво носи в бастуна, помнеше — дълго остро оръжие, наречено „шпага“. Не беше забравил и как ловко борави валето с тази опасна вещ.

С прибрана зад гърба лява ръка и десния крак напред Цайса запристъпва, свистейки с острието в бляскави кръгове. Маса заотстъпва. Естествено — с голи ръце!

— Ще стрелям! Сега ще стрелям! — изкрещя Сенка, но никой дори не го погледна.

Той стоеше като тъпак със заредения револвер, а всички плюеха на него, улисани в собствените си грижи: Будочник беше яхнал инженера и се опитваше да му размаже лицето с якото си чело; Княза и Вампира ръмжаха и квичаха като бесни псета; Цайса изтикваше Маса към ъгъла; Смъртта се мъчеше да избута стражаря от Ераст Петрович (ама къде ще излезе на глава с такова добиче); полковникът стъписан се озърташе, размахал скокливия си нож.

— Какво се звериш, мръснородие?! — изхриптя Будочник. — Виж, че сам не мога да се преборя! Ръгай го! После ще се разберем!

Подлият пристав — а уж бил слуга на закона! — го послуша и се хвърли да ръга падналия. Отблъсна Смъртта, замахна, но тя му се вкопчи в ръката.

— Вижте бе, гадове! — с плачлив глас извика Сенка и тръсна револвера. — Гръмвам и тая пущина ще ни затрупа всичките!

Солнцев прехвърли ножа в лявата ръка и слепешката ръгна Смъртта в хълбока — онази падна на пода. Лицето й стана учудено, тънките й вежди се вдигнаха, сякаш изпита радост. Тя внимателно затисна с ръце раната и Сенка с ужас видя как между белите й пръсти потече кръв.

— Мърдай, говедо! — рече приставът и се свлече на колене. — Ще го ръгна в шията!

И на Скорик му стана все едно. Нека света Троица ги затрупа всичките тук, щом е така. Той опъна ръце с револвера и натисна спусъка, без да се цели.

Ушите му веднага заглъхнаха, той дори не чу изстрела — просто оглуша, и толкова. От цевта изскочи огнен език, главата на полковника се завъртя встрани, сякаш сочеше някаква посока, и тялото му веднага последва указанието — падна на същата страна.

После всичко приключи много бързо в кънтящата и страшна тишина.

Таванът не падна, само прах се посипа. Но пък Ераст Петрович успя да си измъкне лявата ръка от озърналия се по посока на гърмежа Будочник. С тази ръка инженерът постъпи по следния начин: сви я в юмрук и я заби под брадичката на стражаря. Будочник само изхриптя и се бухна на пода като бик в кланица.

Сенка се обърна на другата страна — да застреля и Цайса, докато не е порнал Маса с шибучката си. Но се оправиха и без негово участие. След като притисна в ъгъла сенсея, валето като пусната пружина бодна напред ръката си с шпагата и за една бройка да прикове японеца за стената, но острието звънко удари на камък — Маса отскочи встрани и метна нещо. От ръката му изскочи лъскава джунджурийка. Цайса изведнъж се олюля като парцалена кукла. Вяло посегна към гърлото си, но не стигна — ръцете му увиснаха, коленете му се подгънаха и валето падна възнак. Главата му се отметна назад и се видя, че в гърлото му се е забила дълбоко стоманена звездичка с остри ръбове. Около чудноватата финтифлюшка клокочеше тъмна кръв, а самият Цайс лежеше мирно, само леко му трепкаше кракът.

И Княза с Вампира вече не се валяха по пода. Сенка погледна и видя, че темето на Вампира е пробито, цялото на тъмни дупки от кастета. И този череп се намираше точно където трябваше да е гърлото на Княза. Опулените очи на бившия Сенкин враг се взираха неподвижно в тавана. Гледай ти, колко пъти беше заплашвал с прегризване на гърлото, и накрая собственото му гърло е прегризано. Напил се е накрая Вампира с Князевата кръв. Изпоядоха се гадините…

Скорик си мислеше за всичко това, за да не мисли за Смъртта. Дори не можеше да погледне към нея.

Когато все пак се озърна, тя седеше, подпряна на стената. Очите й затворени, лицето й застинало, бяло. Скорик веднага отклони поглед.

Малко по малко звънливата тишина се изпълваше със звуци. Чуваше се как хълца Будочник, как сумти Маса, докато си издърпва чудо-звездичката от гръкляна на валето.

— Не падна таванът — каза Сенка на инженера с треперещ глас.

— Защо да пада? — пошушна Ераст Петрович, докато се измъкваше изпод тежкото туловище на стражаря. — Такъв г-градеж издържа хиляди години. Уф, тоя тежи поне сто и трийсет кила… Какво чакаш, Сеня? Помогни на дамата да стане.

Значи господин Неймлес не е видял как приставът я ръгна с ножа.

— Този няма ли да се освести? — попита Сенка за хълцащия Будочник — не от страх, а колкото да спечели време. Можеше поне за малко да се престори пред самия себе си, че Смъртта просто така си седи до стената: не е мъртва, ами спи или, да речем, е припаднала.

— Няма да се освести. Този удар беше „н-нокътят на дракона“, той е смъртоносен.

Ераст Петрович стана, отиде при дамата, подаде й ръка.

И се оказа, че Смъртта не е мъртва. Тя изведнъж отвори огромните си сияйни очи, погледна изотдолу Ераст Петрович и се усмихна.

— Какво… Какво ви е? — уплаши се той. Коленичи, отмести й пръстите и — както предугади Сенка — ахна. — Защо, защо го направихте? — заломоти той, докато късаше роклята й и долната риза. — Всичко бях предвидил. Маса предварително разчисти затрупаното и само чакаше сигнала ми! О, Господи! — изстена, като видя черния разрез под лявата гърда.

— Знам, ти и без мен щеше да се справиш — пошепна Смъртта. — Ти си силен…

— Тогава защо, з-защо? — накъса се гласът му.

— За да живееш. Не може с мен… Сега си вечен, никой не може да те победи. Аз, твоята Смърт, умрях…

И затвори очи.

Ераст Петрович пак изстена, дори по-високо от предния път, а Сенка ревна.

Но тя не умря. Все пак ненапразно преди да стане Смърт, са я наричали Жива, подобни прякори не се дават току-тъй.

Още дълго живя. Може би цял час. Дишаше, веднъж дори леко се усмихна, но не проговори и не отвори очи. После спря да диша.

Колко е красива, мислеше си Сенка. А в ковчега, като й измият прахоляка и мръсотията, като й срещат косите, като й сложат цветя (трябва да има портокалов цвят, който означава „чистота“, и вейка от тис, „вечна любов“) — ще е невероятна. Ще си я приберат майка й и татко й, защото това е тяхно право, и ще я закопаят в черната земя, и отгоре ще сложат белокаменен кръст, и на него ще напишат името й, както се е казвала по-рано, и отдолу „Тук е погребана Смъртта“.