Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Приключенията на Ераст Фандорин (10)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Любовник смерти, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
essop (2011 г.)
Корекция и форматиране
Деница Минчева (2012 г.)

Издание:

Борис Акунин. Любовник на смъртта

Руска, първо издание

Превод: София Бранц

Редактор: Боряна Джанабетска

ИК „Еднорог“ — София, 2005 г.

ISBN: 954–9745–83–Х

История

  1. — Добавяне

Как Сенка дедуктираше

Сенка и Маса седяха безмълвни в кабинета. Гледаха как Ераст Петрович щрака броеницата и се разхожда из стаята. Скорик вече знаеше: трябва да мълчи и да чака какво ще стане.

По едно време инженерът спря насред кабинета, прибра зеления наниз в джоба си и бързо плесна с ръце три пъти, сякаш много се зарадва на нещо.

Но сенсеят допря пръст до устните си: млък, още не е време.

Скоро след това обаче господин Неймлес престана да тъпче килима, седна на мястото си и заговори умислено, сякаш на себе си.

— И така. Извършени са три жестоки убийства: първото и третото в Хитровка, второто на пет минути от Хитровка, но също на територията на Трети мясницки участък на градската полиция. Престъпникът е отнел живота общо на осем души — двама мъже, три жени и три деца, плюс, кой знае защо, на папагал и куче. Всеки път една от жертвите жестоко е изтезавана, за да издаде някакви п-потребни за убиеца сведения. Няма нито улики, нито свидетели. Това са накратко условията в поставената пред нас задача. Какво се търси е ясно. Да се намери изродът и да се предаде в ръцете на правосъдието.

— Ако не модзе дзив, тогава във вид на труп — бързо додаде Маса.

— Ако при задържането п-престъпникът се съпротивлява — тогава, след като сме изчерпали законово допустимите мерки за самоотбрана — на това място инженерът вдигна показалец и многозначително погледна камердинера си, — може би няма да се избегне споменатият от теб изход.

— Само да ми падне този мизерник, ще му отвинтя чутурата.

— Не ч-чутура, а глава. Но така или иначе, първо трябва да го открием — Ераст Петрович погледна участниците в съвещанието. — Имате ли въпроси, преди да преминем от дедукцията към п-практическите стъпки?

Сенка не знаеше какво да попита, а японецът се почеса по коравата щръкнала коса и замислено провлачи:

— Ами… Господзар, засто „убиец“, а не „убийци“?

Ераст Петрович кимна в знак, че въпросът е правомерен.

— На „Хохловски переулок“ ти много убедително ни представи как е действал убиецът. Защо му е съучастник?

— Това не е аргумент — отсече Маса.

— Съгласен. Трябваше да попитам: защо ще му трябва съучастник точно в този случай, щом в предишните убиецът прекрасно се е справял сам? Само един човек е нападнал Сеня в подземието. Това първо — господин Неймлес извади броеницата и прехвърли едно зърно. — В бижутерския магазин също е действал само един човек, същото се установи от полицията. Това второ — щракна второ зърно. — И в ерошенковския нощен приют престъпникът пак се е справил без ничия помощ. Както си спомняш от разказа на Сеня, Синюхин е казал за убиеца „той“. Така ли беше, Семьон?

— Така — спомни си Скорик. — Синюхин го нарече „звяр“.

Малко го досрамя, че тогава не разкри на Ераст Петрович цялата истина — не беше издал за имането.

Инженерът сякаш подслуша угризението му.

— А сега, ако нямате повече въпроси, минаваме към основното: ще направим план на издирвателните мероприятия. И ключовата дума тук ще е — имане.

Скорик трепна и примига, а сенсеят никак не се учуди, дори закима:

— Да-да, имане.

— Поведението на престъпника, всичките му чудовищни деяния престават да изглеждат безсмислени, ако ги нанижем на тази нишка — господин Неймлес съсредоточено загледа броеницата. — Тук се навързва следната логическа последователност. Писар от ерохинския нощен приют намира старинно имане. (Щрак едно зърно.) Бъдещият убиец научава за него. (Втори път — щрак.) Той се опитва да измъкне тайната от Синюхин, но не успява. (Трети път — щрак.) Затова пък преди смъртта си писарушката е разкрил тайната на имането пред нашия Сеня. (Четвърти път — щрак. На това място Сеня потръпна и май дори се беше изчервил, но Ераст Петрович не го и погледна — той говореше така, сякаш и без Сеня знае всичко.) Т-така. Убиецът по някакъв непонятен начин разбира, че Сеня знае за местонахождението на съкровището. (Пети път — щрак.) Тоест непонятен ни е начинът, по който е научил, но знаем откъде. Следата, по която г-господин иманярът открива Сеня, тръгва от бижутерския магазин. (Шести път — щрак.) Предполагам, че Самшитов е разказал на убиеца и за тебе, и къде може да те намери — потвърждението е една визита в пансиона на мадам Борисенко. (Седми път — щрак.)

Сенка се опули — каква визита? Инженерът и японецът се спогледаха и Ераст Петрович каза:

— Да, Сеня, да. Спасило те е само това, че още същата вечер се премести, а след няколко часа ние те взехме при нас. На другия ден м-мадам Борисенко е съобщила на Маса, че през нощта някой е влизал в стаята ти. Отворил си е, нищо не е пипнал и си е отишъл. Не ти го казахме, защото и без това беше доста наплашен.

Сенка подпря с юмрук брадичката си — все едно се е замислил, а всъщност за да не му тракат зъбите. Майко мила, пресвета Богородице, и той е щял да остане там вързан за кревата като Ташка, ако беше пренощувал нея вечер, ако беше решил, че утрото е по-мъдро от вечерта.

— След т-твоето изчезване убиецът за няколко дни губи следата. Но после ти се появяваш в Хитровка и престъпникът веднага го научава — не знам дали случайно или неслучайно. Разбрал е отнякъде, че си влязъл в ерошенковския нощен приют, и те е причакал близо до изхода. Твоята непредпазливост за малко да ти коства живота. (Осми път — щрак.)

— Да, ма лесно няма да се дам — куражлийски рече Скорик. — Искаше да ме убие, обаче аз му се изхлузих и дори го цапнах с пръчка. Има да ме помни.

— Ако е искал да те убие, е щял да те убие. Моментално — сряза го инженерът. — Умее го отлично — ако ще с нож, ако ще с голи ръце. Не, Сеня, ти си му бил нужен жив. Той щеше да те накара да разкриеш местонахождението на имането, пък след това щеше да те убие.

При тези думи Сенка пак си подпря брадичката, но вече с двата юмрука.

— Подир убийството на бижутера той е решил да опита другояче. В Хитровка мнозина са знаели за приятелството ти с мадмоазел Ташка. Знаел го е и т-твоят симпатизант. (Девети път — щрак.) Отначало сигурно се е помъчил да й измъкне някакви сведения, без да прибягва към крайни мерки. Това е искала да ти каже на улицата — да те предупреди за опасността. Очевидно престъпникът я е посетил и след несполучилото нападение в подземието. Затова Ташка е оставила на прозореца нарцисите. Ако не ме лъже паметта, три бели нарциса означават „бягай-бягай-бягай“.

Вярно, сети се Скорик. Ташка му беше разказвала и за белите нарциси, и как един сигнал, ако е повторен, удвоява и утроява силата на посланието като чуденка.

— И накрая — инженерът погледна броеницата, но не щракна — злодеят е решил сериозно да подхване момичето.

— А тя не ме е издала… — Сенка не издържа, изхлипа. — Да го вземат мътните това имане! По-добре Ташка да му беше казала, че съм обещал да я навестя — тогава нямаше да й посегне. А аз бих му дал всичко, да се задави, мерзавецът, с туй сребро! Княза е, нали? Или Цайса? — попита той и обърса очи. — Сигурно вече сте го издедуктирали?

— Не — разочарова го господин Неймлес. — Нямам достатъчно данни. Покойният писар е бил доста пристрастен към пиенето и май не си е държал устата затворена. Щом за откритото имане са разбрали в бандата на Княза, значи и други е можело да знаят.

След което настъпи мълчание. Скорик с всичка сила се бореше с чувствителността на организма си: със зъбите, за да не тракат, с коленете, за да не треперят, и със сълзите, за да не текат. Ераст Петрович с глупашкия си навик изведнъж взе да мацоти по листата. Топна четчицата в шишенцето с туш и нарисува на листа някаква чудновата заврънкулка. Маса внимателно следеше четчицата. Поклати глава.

— Росо.

— Нали виждам — смънка инженерът и замацоти отново, но сега по-бързо. — А така?

— По-добре.

Ама направо като някакви дечица, ей Богу! Толкова е напрегнато, а те!

— К’во се мухавите сега! — не издържа Сенка. — К’ви ще ги вършим?

— Не се „мухавим“, а „бездействаме“. Това първо — Ераст Петрович наклони глава да се наслади на цапаниците си. — Не бездействам, а се концентрирам чрез калиграфията. Това второ. Безупречно написаният йероглиф „справедливост“ ми помогна да мина от дедукцията към п-проекцията. Това трето.

Скорик помисли и каза:

— А?

Господин Неймлес въздъхна:

— Ако нещо не си доразбрал или чул, се казва: „Извинете, какво казахте?“ Проекцията в дадения случай означава извеждане на аналитичните умопостроения в п-практическа фаза. И така. Благодарение на твърдостта на мадмоазел Ташка убиецът е останал с празни ръце. Не знае къде и как да те намери. Това от една страна е хубаво, от друга — лошо.

— Кое му е лошото? — учуди се Сенка.

— Престъпникът (предлагам засега да го наречем Иманяра) няма как да действа, следователно с нищо няма да се прояви и да се издаде — Ераст Петрович погледна Скорик, сякаш да го прецени. — Можем, разбира се, да му пуснем жива стръв, тоест нарочно да му се мернеш, но този господин е прекалено б-брутален. Риболовът може да стане много рискован.

Сенка не отрече. Беше виждал как се лови с жива стръв — с уклей или някоя друга дребна рибка: първо щуката хапва рибето, гризва го през гръбнака, пък чак след това я измъкват да си носи последиците.

— А без жива стръв може ли да се хване? — предпазливо попита той.

— Модзе — каза сенсеят. — Не с дзива стръв, а с мъртва. Нали, господзар? Познах ри?

Ераст Петрович се намръщи:

— Да, позна. Но колко пъти да ти повтарям: не се мъчи да каламбурстваш. Не си толкова напред с руския език, че да се опитваш.

Сенка сбърчи чело. Явно той единствен е тъп, другите са умни.

— Каква мъртва?

— Маса има предвид Смъртта — обясни инженерът. — По някакъв засега необясним за нас начин всички хитровски з-злодеяния, станали през последния месец, са свързани с тази особа. Както и всички основни действащи лица: и Княза, и Цайса, и останалите корифеи на престъпния свят, и прекалено чевръстият пристав, а и главната мишена на Иманяра също.

Това съм аз, досети се Скорик.

— Искате да го пипнете чрез Смъртта? Мислите ли, че му е съучастничка?

— Не, не мисля. Нещо повече, тя прие да ми помогне.

Това се вика новина! Значи, когато разочарованият от хората Сенка се измъкна през прозорчето, те нещо са се разбрали? По-точно той я е склонил, подлюти раната си Сенка. И не се стърпя, с небрежен вид попита:

— Какво, прекарахте ли я? Надали е било трудно — но гласът му предателски трепна.

А инженерът леко го перна по челото.

— Такива въпроси не се задават, Сенка, и във всеки случай не им се отговаря. Това първо. За жена изобщо не се говори с такъв тон. Това второ. Но тъй като всички ние, включително и тя, ще вършим общо дело, за да няма д-двусмислици, ще ти отговоря: не съм „прекарал“ тази госпожица, не съм се и опитвал. Това трето.

Да му повярва или не? Да го помоли ли да се закълне?

Скорик изпитателно погледна господин Неймлес и реши, че такъв човек няма да седне да лъже. И веднага все едно камък му падна от сърцето.

— А с какво ще ни помогне Смъртта? — мина на делови тон. — Ако знаеше за Иманяра, щеше да ни каже. Тя не одобрява такива зверства.

Маса многозначително изхъмка — един вид, подгответе се да чуете нещо важно. Сенка се извърна към японеца, а онзи произнесе нещо, което Скорик нито схвана, нито разбра:

— Тайфу-но ме.

Но инженерът го разбра.

— Именно. Много точна метафора. Окото на тайфуна. Знаеш ли, Сеня, какво е това? — изчака Скорик да поклати глава и заобяснява. — Тайфунът е страшен ураган, който се носи по земи и моря и оставя подире си разруха и съсипия. Но в самия център на този вихър се запазва огнище на безметежно спокойствие. Вътре в окото на тайфуна цари покой, но без този с-статичен център не би имало и свиреп смерч. Смъртта не е престъпница, тя не убива никого — просто седи до прозореца и бродира чудновати шарки. Но най-безпощадните злодеи в милионния град се въртят наоколо й като пчели край пчелата майка.

— Състо хубаво сравнение — похвали го Маса. — Но моето е по-добро.

— П-поне по-романтично. Тези дни няколко пъти ходих в къщата на „Яузки“ булевард и имах възможност по-отблизо да се запозная със стопанката й.

А, така ли било? Сенка пак се наостри. Ама че сте хитрец, Ераст Петрович, навсякъде се врете. „По-отблизо“ какво ли ще рече?

— По време на последната ни среща — продължи господин Неймлес, явно без да забелязва Сенкините страдания, — тя каза, че усеща някой да я следи, но не знае кой точно. Като излязох на булеварда, и аз мярнах с периферното зрение някаква сянка, тя се скри зад завоя. Това е обнадеждаващо. С убийството на Ташка господин Иманяра собственоръчно е скъсал нишката, която да го отведе до теб. Сега, когато остана със счупеното к-корито…

— А? В смисъл: извинете, какво? Какво корито? — попита Скорик, който го слушаше с напрегнато внимание.

Ераст Петрович изведнъж му се ядоса:

— Казах ти да си купиш том на Пушкин и да прочетеш поне приказките!

— Купих си — обиди се Сенка. — Там имаше много от Пушкин. Аз избрах този — и за доказателство извади от джоба си книжка, купена онзи ден от сергия. Интересно книжле, дори с картинки.

— „Забраненият Пушкин. Непубликувани стихове и поеми“ — прочете заглавието инженерът, намръщи се и запрелиства страниците.

— И приказките прочетох — още повече се обиди от недоверието му Скорик. — За архангела и Дева Мария, после за цар Никита и неговите четирийсет дъщери. Не ми ли вярвате? Да ви ги разкажа ли?

— Няма нужда — бързо отказа Ераст Петрович и затвори книжлето. — Ама че негодник!

— Кой, Пушкин? — учуди се Сенка.

— Не Пушкин, а издателят. Не е редно да се публикуват неща, които авторът не е искал да издава. Така може кой знае докъде да се стигне! Помнете ми думата: скоро господа издателите ще вземат да публикуват и лични кореспонденции! — инженерът сърдито хвърли книгата на писалището. — Впрочем точно за кореспонденция исках да си поговорим, Сеня. Щом Смъртта я следят, не бива повече да се мяркаме там. Не можем и да започнем постоянно наблюдение на къщата — веднага ще забележат поява на чужд човек. Значи ще общуваме д-дистанционно.

— Как така дистанционно?

— Ами епистоларно.

— Засада ли ще направим? С пистолети? — Сенка одобри идеята. — И на мен ли ще ми дадете пистолет?

Ераст Петрович го загледа слисан.

— Какъв п-пистолет? Ще си пишем. Повече не мога да навестявам госпожица Смърт. Маса също — много бие на очи. За Сенка Скорик да не говорим, нали?

— Ами да.

— Остава да си пишем писма. С нея се уговорихме така. Тя всеки ден ще ходи на обедна служба в черквата „Свети Николай“. Ти ще се правиш на просяк в притвора. Заедно с милостинята мадмоазел Смърт ще ти пуска бележки. Почти съм сигурен, че Иманяра ще се появи. Той сто на сто е чувал, че си сложил рога на Княза.

— Кой, аз?! — ужаси се Сенка.

— Ами да, цяла Хитровка го знае. Дори е споменато в агентурните сводки, един познат от криминалната полиция ми показа. „Обявеният за издирване бандит Дрон Веселов (по прякор Княза) заплашва да намери и да убие любовника на приятелката си, малолетния Скорик, чието местонахождение и истинско име са неизвестни.“ Така че, Сеня, за всички ти си любовник на Смъртта.