Борис Акунин
Любовник на смъртта (17)

Как Сенка се разочарова от хората

Ераст Петрович излезе бавно насред гостната, приповдигна шапка (днес беше с карирано кепе с прибрани нагоре наушници).

— Не се плашете, госпожице. Няма да ви с-сторя нищо лошо.

Смъртта не се обърна, а гледаше неканения гост в строшеното огледало. Завъртя глава, прекара длан през огледалото. Обърна се през рамо. Лицето й беше учудено.

Той леко се поклони.

— Не, не съм в-видение и не съм халюцинация.

— Тогава върви по дяволите — отсече тя и пак се обърна към огледалото. — Нахалник. Само да си отворя устата — и ще те разкъсат на парчета, който и да си.

Ераст Петрович се доближи.

— Виждам, че никак не се уплашихте. Наистина сте изключителна жена.

— А, затова скърцаше вратата — каза тя като на себе си. — Аз пък помислих, че става течение. Кой си ти? Откъде се взе? От дяволския комин ли изскочи?

На което той отговори строго:

— За вас, мадмоазел, съм пратеник на съдбата. А съдбата „изскача“ откъдето си иска, понякога от много странни места.

Тогава вече тя се извърна цялата към него. И го погледна не с презрение, а с недоумение и дори, както му се стори на Скорик, с някаква надежда. Попита:

— Пратеник на съдбата ли?

— Защо, не ви ли приличам?

Тя направи крачка към него, погледна от долу на горе лицето му.

— Не знам… Може и да приличате.

Сенка изпъшка — много лошо бяха застанали: високият господин Неймлес изцяло я беше заградил, а и него виждаше само в гръб.

— Чудесно — каза Ераст Петрович. — Тогава ще ви говоря поетично, както се полага на пратеник на съдбата. Госпожице, над този кът на Москва, където се намираме понастоящем, се е сгъстил облак от зло. И току пролива над земята кървав д-дъжд. Вятърът не може да разнесе този железен облак, сякаш тук го държи някакъв магнит. Подозирам, че този магнит сте вие.

— Аз ли?! — изненада се Смъртта и отстъпи встрани.

Сега се виждаше добре. Лицето й доби объркан вид, съвсем различен от обичайния.

Ераст Петрович също се помести, сякаш искаше да е на разстояние от нея.

— Чудесна покривка — каза той. — Никога не съм виждал такава удивителна шарка. Кой я е бродирал? Вие ли? Ако е така, значи имате истински т-талант.

— Оставете това — прекъсна го тя. — Защо решихте, че заради мен се лее кръв?

— Ами защото, госпожице Смърт, около вас са се събрали най-опасните престъпници в г-града. Княза, убиец и бандит, който ви издържа. Изродът по прякор Цайса, който ви снабдява с кокаин. Изнудвачът мерзавец Вампира, който също ви е нужен за нещо. За какво ви е тази сбирка, тази колекция от чудовища?

Тя дълго мълча. Сенка дори помисли, че изобщо няма да отговори. Но тя все пак отговори:

— Значи ми е нужна.

— Коя сте вие? — сърдито възкликна господин Неймлес. — Алчна събирачка на богатства? Честолюбка, която обича да си въобразява, че е кралица на з-злодеите? Човекомразка? Душевноболна?

— Аз съм Смъртта — тихо и тържествено промълви тя.

Той избърбори едва чуто:

— И вие ли? Не сте ли множко за един град?

— Какво искате да кажете?

Тогава той се доближи до нея и заговори рязко, напористо:

— Какво знаете за убийствата на Синюхини и Самшитови? В тези престъпления има белези на някакво сатанинско идолопоклонство: ту избождане на очи, ту избиване на всяка жива твар, включително и папагала в кафеза. Истински пир на смъртта.

Тя сви рамене.

— Не знам нищо. Полицай ли сте? — погледна го в очите. — Не, в полицията няма такива.

Той поклати глава — отегчено или смутено:

— Моля за извинение, з-забравих да се представя. Ераст Петрович Неймлес, инженер.

— Инженер ли? Тогава какво ви е грижа за убийствата?

— Има два феномена, които никога не ме оставят равнодушен. Безнаказаността на злодейството и т-тайната. Първият буди в душата ми гняв, който не ме оставя да дишам спокойно, докато справедливостта не възтържествува. А вторият ме лишава от сън и покой. В сегашната история и двата са налице: и чудовищното злодеяние, и тайната — вие. Трябва да разкрия тази тайна.

Тя иронично се усмихна:

— И как ще я разкриете? Като останалите разкриватели?

— Както стане — отговори той след кратка пауза. — Обаче сте права, ужасно течение.

Извъртя се и тръгна право към Сенка, затвори вратата и дори я заклещи със стол от външната страна. Сенка вече нищо не виждаше и почти не чуваше какво става оттатък в гостната.

А и не желаеше повече да ги слуша. Натъжен се измъкна през прозорчето. Дори, може да се каже, с разбито сърце.

Обзе го пълно разочарование от хората. Ето Ераст Петрович: уж сериозен мъж, важен, а е същият палаш като другите. Ама надут, надут! Кому да вярваш на този свят, кого да уважаваш?

Сега господин Неймлес, естествено, на секундата ще я разкрие. Такава мастия кой ти няма да я разкрие, самоизтезаваше се Сенка. Ох, жени! Евтинярки, предателки. Само една е вярна — Ташка. Макар да е мадмоазелка, но е честна. Или защото е малолетна? Като порасне, сигурно ще стане като тях.