Борис Акунин
Любовник на смъртта (7)

Как Сенка участва в истинска акция

Княза получи сведение от сигурен човек, слуга от търговския хотел „Славянски“ в Бережки. От град Хвалинск бил пристигнал богат калмик-джамбазин заедно със свой служител да купува расови коне за хергелето. Калмикът носел пълна кесия мангизи, но трябвало да се действа незабавно, защото утре, в неделя, отива на конското тържище и може да похарчи там всички пари.

Късно вечерта се качиха цялото тесте на три кабриолета и потеглиха. Отпред Княза с Цайса, после Сланината с близнаците и последни Боцмана и Сенка. Те щяха да вардят и да наглеждат конете, та ако стане напечено, да препуснат веднага.

Докато хвърчаха през Червения площад и по „Воздвиженка“, по „Арбат“, Скорик така го сви стомаха, сякаш му се ходеше по нужда. А после, като загромоляха по моста, страхът от гаден стана изведнъж весел, както в детските години, когато баща му го закара за първи път на празнуване на сирница — да се спуска по дървената пързалка.

Боцмана още от потеглянето беше радостен, не млъкваше. Ех, викаше, Кострома, ще го правим на кайма. Или: ех, Полтава, жива-здрава. Или: ех, Самара, фърлихме зара.

Знаеше много най-различни градове, някои Сенка чуваше за първи път.

Хотелът беше скучен, приличаше на барака. Светлините още в девет и нещо бяха угасени — търговците рано лягат, а и пазарен ден е утре.

Стигнаха до железопътните складове, скочиха от кабриолетите. Разбираха се без думи, всичко беше уговорено предварително.

Сенка пое юздите, събра трите кабриолета един до друг, в центъра — Боцмановия. И даде на Боцмана юздите. В неговите ръце конете ще кротуват, те са умни — усетят ли силата, стоят мирно. А конете на Княза са особени — никой не може да ги настигне, летят като вихър, чудо коне.

Та Боцмана седи на капрата, пуши лула, а Сенка едвам издържа: ту от едната страна се разтъпква, ту от другата. Вече хич не го е страх, но го е яд и му е криво. Все едно е излишен.

Прекоси до единия ъгъл, после до другия — да погледне дали има някаква заплаха.

Наоколо пусто, тихо.

— Чичо Боцман, къде се бавят?

Боцмана съжали шестака.

— Хайде — вика. — Какво да киснеш тук, млад-здрав. Тичай да видиш как се граби плячка. Погледни и бягай обратно да ми разкажеш как се убиват калмици.

Сенка се учуди:

— А не може ли просто да му вземат парите? Задължително ли е да го убият?

— Зависи колко са — обясни Боцмана. — Ако не са много, няколко стотака, може и да не го убиваш, копоите няма много-много да разследват. Но ако са хилядарки, по-добре е да го премахнеш. Търговецът срещу парите си ще обещае на куките голяма награда, та да преровят земята. Бягай, Скорик, спокойно. Аз тук и сам ще се оправя. Ех, досега да съм там, ако имах крака.

Сенка не чака втора покана. Така се забърза, че дори не мина през портите, а направо прескочи оградата.

Влезе във вестибюла, гледа: на тезгяха лежи човек с дълга риза и охка от страх. Закрил е главата си с ръце, раменете му се тресат. До него се прозява Сланината с цигулка в ръка (така се нарича леворверта по апашки: цигулка, барабан или гайда).

Онзи на тезгяха помоли жално:

— Не ме убивайте, господа бандити. Не съм ви видял, веднага зажумях. А? Бъдете така снизходителни, не ми отнемайте живота. Аз съм семеен човек, православен. А?

А Сланината с половин уста:

— Не бой се. Ако си кротък, ще те пожалим — а на Сенка рече: — Интересно ли ти е? Иди гледай. Нещо много се забавиха.

После мина по дълъг коридор. От двете страни врати. В предния край стоеше Шантавия, в задния Щуравия (или обратно — Сенка още не различаваше много-много братята). Също с цигулки.

— Идвам да погледам — каза Скорик. — С едно оче.

— Гледай — светна с белозъба усмивка Шантавия (или Щуравия).

В този момент една от вратите взе да се отваря. Той я ритна с крак и ревна:

— Само на врата ша ми станеш!

Иззад вратата някой заврънка:

— Кой фюлиганства там? Имам нужда да ида до клузета.

Шантавия изцвили:

— Карай в гащите. Ако дигаш шум — ша та пушна през вратата.

— Мили Боже! — ахна гласът оттатък. — Да не е нападение. Няма нищо, момчета, трая си — и ключът щракна.

Шантавия пак се захили (май все пак беше Щуравия — той вечно е ухилен до ушите). Показа на Сенка с леворверта открехнатата врата насред коридора — там е.

Скорик отиде, надзърна.

Видя двама мургави, теснооки, вързани за столове. Единият беше съвсем стар, на около петдесет, с козя брадичка, хубав кариран панталон, с копринена жилетка и златен ланец на джобчето. Сигурно джамбазинът. Другият — млад, без брада и мустаци, с басмена непрепасана блуза — явно служителят.

Княза се разхождаше между вързаните, размахваше топуза.

Сенка отвори още малко вратата — къде е Цайса?

Онзи се занимаваше с нещо чудновато: с ножа. Изваден от бастуна (нарича се шпага), цепеше пухената завивка на леглото. Хвърчаха пера и перушини.

— Изчерпа ми се фантазията — каза Цайса. — Къде ли са скрили кесията тези приятели на степите?

Княза кихна — сигурно му беше влязла перушинка в носа.

— Стига, Цайс, не се поти — спря се пред служителя и го хвана с лявата ръка за косата. — Сами ще си кажат. К’во ще речеш, жълтур, ще дробиш ли? Или ще гризнеш желязната ябълка? — и размаха топуза пред мутрата на служителя (но тя не беше жълта, а бяла-побеляла, сякаш посипана с креда).

А Цайса, напротив, спря да размахва желязото, сипна си бял прах на нокътя (кока, сети се Сенка) и отметна глава. Скорик се смръщи — сега ще се разкиха още повече от Княза, но Цайса само зажумя, а когато пак отвори очи, те бяха мокри и лъскави.

Калмикът служител облиза устни, също побелели, и каза:

— Не знам… Бадмай Кектеевич не ми споделя.

— Тъй-тъй — кимна Княза. Пусна косата на служителя и се обърна към търговеца: — Какво, козя брада? На парчета ли да те кълцам, или ще си кажеш?

Джамбазинът явно беше врял и кипял човек. Каза спокойно, гласът му не трепереше:

— Не съм луд да държа у себе си толкоз пари. Днес ходих в управлението на пазара и ги прибрах в сейф. Вземете каквото имам и си вървете. Златен часовник. И пари в портфейла. Толкова.

Княза се озърна към Цайса. Онзи се усмихваше на нещо. Потвърди:

— Вярно е. На Конския пазар има сейф, там джамбазите си пазят парите да не им ги откраднат или да не си ги пропият те самите.

Сенка забеляза как търговецът и служителят се спогледаха и Бадмай посочи нещо с очи. Охо! Столът на служителя така беше натиснал с единия крак дюшемето, че дъската леко стърчеше. Служителят малко се помести и дъската си стъпи на мястото.

Портфейлът, за който говореше джамбазинът, лежеше отворен на масата. Княза извади парите.

— Докарах цялото тесте за три катки^[1]. Срамота пред хората. Ах, ти, змей криволик! — отиде при търговеца и го бухна с юмрук в скулата. На онзи главата му се отвъртя, но той не викна, не ревна — бива си го. — Добре — каза Княза и измъкна джобния часовник на джамбазина — красив, златен. — Благодари се на калмицкия си бог, че ти пожалих ташаците. Да си вървим, Цайс.

И потеглиха към вратата, но Сенка мушна глава и скромно рече:

— Чичко Княз, може ли да кажа една дума?

— Защо си тук? — намръщи се Княза. — Издънка ли стана?

А Сенка:

— Не, но добре е да се провери там под дюшемето, а? — и посочи с пръст къде.

Джамбазинът подскочи, каза нещо неразбираемо — сигурно псувня на своя език. А Княза погледна Сенка, после пода. Шибна служителя с пестник, уж леко, но оня падна със стола и захленчи.

Княза се наведе, с пръст вдигна дъската, извади я — под нея дупка. Пъхна ръка.

— Аха — вика.

И извади голяма кожена кесия, а в нея бол манги.

Княза ги бройна с пръст.

— Три хиляди! — възкликна. — Браво, шестак!

Скорик се изкефи, естествено. Погледна Цайса — възхищава ли се?

Но Цайса не му се възхищаваше и изобщо не погледна парите. Нещо му ставаше. Той вече не се усмихваше и очите му вече не бяха лъскави, а сънени.

— Аз им повярвах… — бавно каза Цайса и цялото му лице сякаш се набразди на вълни. Аз им повярвах на тези юди! Гледаха ме в очите! И ме лъжеха! Лъжеха — мен!

— Хайде, не се святкай — махна му Княза, доволен от находката. — Те си гледат своя интерес…

Цайса се затътри и замърмори:

— Прощавай, мила ми калмичке… Очите ти са, вярно, тесни, чело — широко, плосък нос, и ти не знаеш дума френски^[2]… — Изкиска се. — Те че са тесни, тесни са…

И внезапно скочи точно както когато прониза Йошка — и заби шпагата си изотгоре право в окото на падналия служител. Сенка чу пукот (стоманата прониза черепа и се заби в пода), ахна и стисна очи. А когато пак погледна, Цайса вече беше измъкнал шпагата и с интерес гледаше как от острието капе нещо бяло като извара.

Служителят дънеше пода с токове, зяеше, но никакъв звук не излизаше от устата му. Сенка не посмя да го погледне в лицето.

— Да не си превъртял? — кресна Княза.

А Цайса му отговори нервно:

— Не съм превъртял. Криво ми е, че няма правда на този свят!

Леко мръдна китка, нещо изсвистя във въздуха и шпагата леко с връхчето перна джамбазина по гърлото. Отлетя фъндък отсечена брада и веднага бликна кръв като вода от пожарникарски маркуч.

Сенка пак ахна, но този път не се сети да стисне очи. Видя как търговецът подскочи от стола — с такава сила, че скъса горните въжета. Стана, но не може да направи нито крачка, защото и краката му са вързани за стола.

Животът на джамбазина изтичаше на вишневи струи, той се опитваше да го задържи с шепи, да го натика обратно, но не успяваше — кръвта му течеше между пръстите и физиономията му доби такъв ужасен и безсмислен вид, че Скорик изрева с цяло гърло и изхвърча от страшната стая.