Борис Акунин
Любовник на смъртта (27)

Как Сенка въртя глава

Уф, как му се гадеше от Ероха — от вонята на спарена гнилоч, от тъмницата, от приглушените звуци, които се носеха иззад заключените врати на „жилищата“ — кое време е, а подземните обитатели се дърлеха, трепеха се, или пееха с продрани гласове, или ревяха и плачеха. Но колкото повече напредваше по влажните коридори в ерохинския търбух, таткова по-тихо ставаше, сякаш самата земя гълташе и криеше шума на човешкия живот, по научному казано — екзистенция. И внезапно нахлуха спомените, сто пъти по-гадни от подземната воня и пиянската глъч.

Ето тук му се нахвърли отзад незнаен душманин, дра му косата и му троши врата. Ръката му сама се вдигна да направи кръстен знак.

А зад онази врата живееше семейство Синюхини — изведнъж му се привидя, че му се блещят в тъмното с кървавите си очни кухини. Бррр…

Още един-два завоя, и е в колонната зала, мътните я взели. Заради нея са всички мизерии.

Тук беше паднал мъртвият Проха. Сега ще изскочи от мрака с разперени пръсти. Аа, ще каже, Сенка, скапаняко, отдавна те причаквам. Нали заради теб ритнах камбаната.

Сенка бързо-бързо се шмугна покрай проклетото място, за всеки случай поглеждаше назад и си държеше готови събрани пръстите — да се прекръсти, ако му се привиди някоя фантасмагория.

Ама по-добре да беше гледал пред себе си.

Налетя на нещо, но не беше колона, защото подпората е твърда, тухлена, а това, в което се нахендри, изпружинира и хвана Сенка за гърлото. И изсъска:

— Появи ли се? Е, къде е чифутското ви имане?

Вампира! Тук, в тъмното го причаква!

Скорик от страх замуча.

— А, ти беше ням — дъхна право в лицето му страшният човек и му пусна гърлото. — Води ме.

Наистина беше дошъл сам! За да не дели с ортаците богатството. Това се вика алчност.

Сенка още малко помуча и погука, после поведе дояча към ъгъла зад последната колона. Извади камъните, махна му: айде след мен! И пръв запълзя през дупката.

Нарочно се движеше бавно, при все че Вампира запали лампа и можеха за пет минутки да стигнат до съкровището. Само че къде да бърза? Нали с този мастодонт (казано по-просто — чудовище) ще трябва да си поиграят цели петнайсет минути, докато Смъртта докара своите чудовища, Княза и Цайса. А какво ще става оттам нататък — хич не му се мислеше.

Но колкото и да се бавеше Сенка, колкото и да се сучеше, все пак ходникът ги изведе до излаза, облицован с бял камък. Още три крачки, и са в тайната съкровищница.

— Ъ, ъ — показа Скорик купчините сребърни заготовки.

Вампира го блъсна и се втурна напред. Защура се из подземието, вдигнал високо лампата. По стените и сводестия таван заподскачаха сенки. При затрупаната с натрошени тухли и камъни врата доячът се спря:

— Натам ли?

Сенка се беше залепил на входа. Почуди се дали да не духне обратно. Ама каква полза? Ще налети на Княза, който сигурно вече се движи насам по подземния ходник.

— Къде е имането? — пристъпи към него чудовището. — А? Имането, разбираш ли? Среброто къде е?

— Бу-бу — рече момчето Мотя и затръска глава, размаха ръце. За да спечели време, дръпна цяло слово на психически език. — Улулу, га-га хряпс, ардъ-бардъ гулюмба, сурдък-дурдък оо! Ашмъ ли бундугу? Карманда! Сикти-викти шимпопо, дуру-буру олала…

Вампира го послуша-послуша, па като хвана малоумника за раменете и го разтръска.

— Къде е среброто? — крещи. — Тук има само боклуци и стари железа! Изментихте ли ме? Сега, букльо, ще ми станеш само на къдрици!

Главата на Сенка се друса напред-назад, направо му прилошава. Никога не беше мислил, че с такова нетърпение ще чака Княза. Къде са тия, заспаха ли в ходника?

Или вече да каже на Вампира за прътите? Ераст Петрович рече: ако стане напечено, момчето Мотя може да добие дар-слово. Че от това по-напечено? Направо му хвърчат искри от очите.

Отвори уста, за да заговори на нормален език, а не като гламав, но изведнъж Вампира престана да го тръска — спря, наостри уши. Да не е чул нещо?

Скоро и Сенка чу: стъпки, гласове.

Дояча ритна лампата, оставена на пода. Тя падна и угасна. Стана тъмно като в рог.

Но само за малко.

— … все мълчиш, а? — дочу се приглушено от тесния проход и веднага пропълзя като змия тънък лъч светлина, обиколи свода, стените. Още не бе стигнал до застиналите Вампира и Сенка.

Влязоха трима. Първият, с дългопола дреха, държеше в ръка електрически фенер. Вторият беше жена. Говореше третият, който последен влезе в помещението.

— Добре, мълчи си — горчиво каза Княза. — Замести ме с черньото и мълчиш? Безсрамна продажница си ти, а не Смърт…

Драсна клечка — първият от влезлите запали газена лампа.

В помещението стана светло.

— Опа! — тихо възкликна валето, бързо остави лампата на пода, угаси фенера и го прибра в джоба си. — Каква среща!

— Вампир! — викна Княза. — Ти ли си?!

А дояча нищо не им каза. Само пошепна в ухото на Сенка: „Големи хитреци сте вие, чифути мръсни! Сбогувай се с живота, кучи сине.“

Но и Княза явно реши, че е прекаран. Обърна се към Смъртта:

— На тая гнида ли ме накова, кучко?

Замахна с юмрук, а юмрукът му с кастет! Смъртта не се дръпна, не отстъпи назад, само се усмихна, но Скорик изкрещя от страх. Хубава операция! Сега и двамата ще ги пречукат, и толкова!

— Чакай, Княже — каза Цайса и завъртя глава. — Това не е капан. Той е сам тука, мочкото не се брои — валето с пружиниращи стъпки обиколи мазето, като си бърбореше в скороговорка: — Тук нещо не е така, не е така. И няма никакво сребро… — изведнъж се обърна към изнудвача: — Мосю Вампир, вие не сте дошли заради нас, нали? Иначе нямаше да сте сам?

— То се знае — настръхна онзи, пусна Скорик и си бръкна в джобовете. Ох, майчице, да не вземе да гърми направо през панталона?

— А заради какво? — проблесна с очилата си Цайса. — Да не е заради някакво имане?

— Е.

— „Е“ — значи да. А кой ви насочи? — валето се спря и направи знак на Княза — един вид, чакай, не предприемай нищо. — Да не е един кавказец на име Казбек?

— Не — сви рехави вежди Вампира. — Един дърт чифутин. И ми даде водач, ей туй чифутче.

Цайса изщрака с пръсти, потърка чело.

— Тъй-тъй-тъй. Какво означава този казус? Разкри се бездна от звезди^[1]…

— Какво си намислила? — подскочи към Смъртта Княза, но свали ръката с кастета. — Защо ни събра тук?

— Чакай, не бълбукай — пак го спря валето. — Тя няма да каже — и кимна към Сенка. — Да притиснем по-добре юдата.

Онзи сви глава в раменете. Да крещи ли вече за имането или да поизчака още малко?

Вампира вирна брадичка:

— Тоя е малоумен, само мучи. Пък и да каже нещо, не му се разбира.

— Не ми прилича да е съвсем малоумен — Цайса бавно тръгна към Скорик. — Я ми поговори, дворянино йерусалимски, да те послушам.

Сенка се дръпна от този звяр. Валето се засмя:

— Къде тъй забързано, млада еврейке?^[2]

Наистина — къде? На третата крачка Сенка опря гръб в стената.

Цайса извади фенер, светна в очите му и ненадейно се засмя:

— Косата май е фалшива — и дръпна перуката на Сенка — рижите пирги заедно с кипата се килнаха на една страна. — Я гледай, Княже, кой е тук! Открития тъй много чудни^[3]…

— А, гъсеницата! — нададе вой Княза. — Значи ти със сополивия си любовник си наредила всичко! Е, Скорик, глист нещастен, с теб е свършено!

Крайно време е, реши Сенка. Ако стане още по-напечено, ще изгори жив.

— Не ме убивайте! — изкрещя с всичка сила. — Без мен няма да откриете имането!

Валето обхвана раменете на Княза:

— Чакай, има време!

Но вместо Княза му се нахвърли Вампира:

— Значи си маскиран?! — и буф един юмрук в ухото.

Добре че килнатата перука омекоти удара, иначе щеше да го просне мъртъв.

Но все пак отхвърча встрани. Преди да продължат да го млатят, той посочи близкия куп:

— Ето го среброто! Вижте!

Дояча погледна, накъдето сочеше пръстът му. Взе един прът, повъртя го. Доближи се и Цайса, и той вдигна един прът, драсна го с ножа. Блесна бяла матова ивица и Вампира изохка:

— Сребро! Мамка му, сребро е! — също извади ножче, опита един прът, втори, трети. — Тук е пълно!

Княза и Цайса забравиха Сенка и също запремятаха прътите.

Скорик покрай стената стигна до Смъртта. Пошепна й:

— Да се омитаме оттук!

Тя, също шепнешком:

— Не може.

— Я стига! Сега ще се усетят и ще ме затрият!

Но Смъртта — не:

— Ераст Петрович не е позволил.

Дали да не я зареже тук, щом е толкова загубена, поколеба се Сенка. Може би щеше да я зареже (е, надали), но в този момент ето ти го изведнъж господин Неймлес.

Явно на пръсти се бяха придвижвали, защото не се чуха стъпки.

Просто един след друг влязоха трима: Ераст Петрович, приставът Солнцев и Будочник. Инженерът носеше фенер (който впрочем веднага угаси — беше достатъчно светло); приставът беше с револвери в двете ръце, а Будочник просто беше свил юмруци пред гърдите си.

— Горе ръцете! — викна сърцато приставът. — Стрелям на месо!

Господин Неймлес застана от лявата му страна, стражарят отдясно.

Двамата апаши и изнудвачът застинаха. Пръв хвърли пръта Вампира, бавно се извърна и вдигна ръце. Княза и Цайса направиха същото.

— Добри момчета! — весело възкликна полковникът. — Всички сте тук, пиленца! Скъпи мои, ненагледни! И вие, мадмоазел! Каква среща! Нали ви предупредих да си подбирате приятелите. Сърдете се сега на себе си! — хвърли бързи погледи към Ераст Петрович и Будочник. — Вадете револверите, какво се туткате? Тези юнаци са чевръсти, от тях всичко може да се очаква.

— Днес съм без огнестрелно оръжие — спокойно отвърна инженерът. — Няма да ми т-трябва.

А стражарят изгъргори:

— Аз пък нямам нужда. Ако трябва, с един юмрук ще просна всекиго.

Знае си работата приставът, помисли Сенка. Чат е кого да си вземе за помощник.

— Госпожице, и ти, Сеня, елате зад мен — каза Ераст Петрович с непреклонен глас.

Скорик впрочем нямаше никакво намерение да му възразява — мигом притича зад гърба на инженера и застана съвсем близо до изхода. Обаче и упоритата Смърт не посмя да спори и застана до Сенка.

— Инокентий Романович, позволете ми да произнеса кратко слово — обърна се към пристава господин Неймлес. — Трябва да обясня на п-присъстващите истинския смисъл на тази сбирка.

— Какъв истински смисъл? — учуди се Солнцев. — Нали е очевиден: да арестувам тези мерзавци. Единствено ми е интересно как успяхте да ги примамите тук? И какъв е този живописен образ?

Последното се отнасяше за Сенка, който за всеки случай отстъпи навътре в ходника.

— Той ми е асистент — обясни Ераст Петрович. — Но словото ми не е по негов адрес — покашля се и заговори по-високо, за да чуват всички. — Господа, разполагам с м-много малко време. Събрах ви, за да приключим всичко накуп. Утре — всъщност днес — напускам града и тази нощ трябва да приключа всичките си московски дела.

Приставът тревожно го прекъсна:

— Напускате ли? Но нали по пътя ми разправяхте как заедно ще изтребим тая сган и какви служебни хоризонти ще ми се разкрият…

— За мен съществуват по-интересни неща от вашата кариера — отсече инженерът. — Спортът например.

— Какъв спорт, по дяволите?!

Полковникът така се учуди, че премести поглед от арестантите към Ераст Петрович. Ръката на Цайса бавно се плъзна в ръкава, но Будочник с един скок се ковна пред него и замахна с тежкото си ръчище:

— Размазах те!!!

Валето моментално изпъна празни длани.

— Ако още веднъж ме прекъснете, ще ви взема колтовете! — сърдито подвикна на пристава господин Неймлес. — Така или иначе са почти безполезни в ръцете ви!

Солнцев не посмя втори път да извърне глава към него, затова просто кимна: добре-добре, мълча.

След като демонстрира пред всички кой е петел в курника (точно така оцени поведението му Сенка), Ераст Петрович заговори на арестуваните:

— И така, г-господа, реших да ви събера по две причини. Първата е, че всички сте заподозрени по случаите с хитровските убийства. Сега вече знам кой е престъпникът, но все пак ще ви обясня накратко с какво всеки от вас си навлече подозрения. Княза знаеше за съществуването на имането, това първо. Търсеше го, това второ. На всичкото отгоре през последните месеци от обикновен бандит се превърна в безпощаден убиец, това трето. Вие, господин Цайс, също знаехте за имането, това първо. Чудовищно сте жесток, това второ. И играете двойна игра зад гърба на покровителя си: не го зачитате, к-крадете от храната му и спите в леглото му. Това трето.

— Какво?! — ревна Княза и се обърна към сподвижника си. — За какво легло говори?!

Валето само се усмихна, но с такава усмивка, че на Сенка му настръхна кожата.

А господин Неймлес вече се беше обърнал към Вампира:

— На вас, господин дояч, не ви даваше мира устремното издигане на Княза. Като лешояд, който краде чужда плячка, все гледате да измъкнете нещо от късметлията съперник: трофей, слава, жена. Това първо. Вие също не се спирате пред убийства, но п-прибягвате към това крайно средство едва след като сте взели всички предпазни мерки. Както и Хитровския иманяр, който е маниакално благоразумен. Това второ…

— Жена? — прекъсна го Княза, който се вслушваше напрегнато в обвинителната реч. — Каква жена? Смърт, какво говори тоя? И Вампира ли ти е налитал? Сенка погледна Смъртта и видя, че тя е бледа като смъртта (не, по-добре „като сняг“ или „като платно“, иначе е малко непонятно). Но се усмихна.

— И той, и твоят приятел Цайса. Всички сте една стока, скорпиони.

Без да отпуска вдигнати ръце, Княза се завъртя и удари валето в слепоочието, но онзи явно беше готов — бързо отскочи и измъкна ножка от ръкава. Вампира също бръкна в джоба си.

— Мирно! — кресна пристава. — Ще ви застрелям! И тримата!

Онези застинаха, изпепелявайки се взаимно с погледи. Цайса не прибра ножката, Вампира не си извади ръката от джоба, юмрукът на Княза проблясваше с халките на стоманения кастет.

— Незабавно приберете оръжията — нареди инженерът. — И вие, Инокентий Романович, и за вас се отнася. Да не гръмнете най-случайно. Освен това не играем на стражари и апаши, а съвсем друга игра, в която всички са равни.

— Какво? — стъписа се полковникът.

— Това. Вие също бяхте един от заподозрените. Интересуват ли ви причините? Ето. Вие сте също толкова безпощаден и жесток, както останалите п-поканени. Поради честолюбието си не бихте се спрели пред никаква низост и дори пред убийство. Доказателство е кариерата ви. Потреслият цяла Москва слух за новоявилия се изкормвач от Хитровка е изгоден за вас. Нали затова сте толкова благоразположен към репортерите. Отначало сам да създадете плашилото, което да стресне обществеността, после героично да победите собственото си творение — това е вашият маниер. Точно така постъпихте преди година с прословутите „хамовнишки грабители“ — вие самият ръководехте тази банда чрез свой агент.

— Глупости! Измишльотини! — викна приставът. — Нямате доказателство! По това време не бяхте в Москва!

— Но не забравяйте, че в Москва имам мнозина стари п-приятели, включително от полицията. Не всички са така слепи като началството ви. Впрочем сега не говорим за това. Искам само да кажа, че провокацията с кървав завършек за вас не е нищо ново. Вие сте пресметлив и безчувствен. Затова не вярвам в африканската ви страст към избраницата на Княза — тази дама ви беше необходима като извор на информация.

— Как, и тоя ли? — изстена Княза с такава горчивина, че Сенка чак го съжали. — Разпътнице долна! Всички прибра под полите си, дори гадният копой не те е погнусил!

А Смъртта само се разсмя — шумолящ, почти беззвучен смях.

— Госпожице — погледна я Ераст Петрович. — Настоявам веднага да се оттеглите. Сеня, отведи я!

Умният инженер избра точно момента — така обърка всички, че хич не ги беше грижа дори за Смъртта, камо ли за някакъв си Сенка.

Скорик не чака втора покана. Той хвана Смъртта за ръката и я поведе към ходника. Беше ясно, че предизвиканият от господин Неймлес сблъсък няма да излезе на добър край. Любопитно би било, разбира се, да догледа докрай, но някъде от трети балкон с театрален бинокъл. А да е на сцената, когато настане кървавата битка — мерсим, някой друг път. Например в шестък.

Смъртта направи две крачици и после се запъна — не помръдна. А когато Сенка понечи да я дърпа през кръста, му заби лакът под ребрата, много болезнено.

Скорик се хвана за стомаха и едва си пое дъх, а междувременно гледаше иззад рамото й и само въртеше глава. Все пак си беше много интересно. Той видя как приставът заотстъпва към стената и насочи единия револвер към Ераст Петрович, а с другия продължи да държи на прицел апашите.

— Значи това е клопка?! — възкликна той, въртейки глава още по-бързо от Сенка. — Не сте познали, Фандорин! В барабаните имам дванайсет куршума, ще стигнат за всички. Будников, насам!

Стражарят отиде при шефа си и застана зад него, очите му бляскаха застрашително изпод прошарените вежди.

— Това, Инокентий Романович, не е една клопка, а са две — спокойно обясни господин Неймлес, отново наречен с онази непозната на Сенка дума. — Нали ви казах, че искам тази нощ да приключа с всичките си московски дела. Изложих ви подозренията си изключително за пълнота на картината. Престъпникът е тук и ще си понесе заслуженото наказание. Останалите поканих с друга цел: да отърва една дама от опасни познанства и още по-опасни заблуди. Тя е извънредно изключителна жена, господа. Страдала е много и заслужава милосърдие. Впрочем тя ми подсказа прекрасно наименование за операцията, като ви нарече скорпиони. Много точна м-метафора. Вие наистина сте отровни паяци, четиримата от вас обикновени, а петият — истинска тарантула. И така, добре дошли в операцията „Паяци в остъклена клетка“. Като се има предвид, че сме в съкровищница със сребърни пръти, се получава каламбур — и направи пауза, сякаш да даде възможност на другите да оценят шегата.

— Пети ли? — учуди се Солнцев и погледна Вампира, Княза и Цайса. — Къде виждате пети?

— З-зад гърба ви.

Приставът се извърна стреснат и се взря в Будочник, който гледаше шефа от висотата на двуметровия си ръст.

— Стражарят Будочник е главният ми днешен гост — каза Ераст Петрович. — Невероятно грамаден паяк.

Будочник изграчи така, че от тавана се посипа прахоляк:

— Какво ви става, ваше високородие, да не ви е чавка изпила ума?! Че аз…

— Не, Будников — рязко го прекъсна инженерът, и то не тъй гръмогласно, но стражарят млъкна. — На вас чавка ви е изпила ума, п-побъркали сте се на стари години. Но за причината на полудяването ви после ще поговорим. Дайте първо по същество. Вие бяхте основният заподозрян от самото начало въпреки цялата ви предпазливост. Сега ще ви обясня защо. Жестоките убийства в Хитровка започнаха преди около два месеца. Вие убихте и ограбихте пияния, после репортера, който щеше да пише за тукашните свърталища. Нищо необичайно за Хитровка — да не беше една подробност: избодените очи. После убиецът по същия начин избоде очите на всички от семейство Синюхини. Тук има две забележителни обстоятелства. Първо: не мога да си представя, че подобни невероятни престъпления се извършват в поверения ви участък, а вие няма да проучите кой е виновникът. Вие — истинският господар в Хитровка! Приставите идват и си отиват, сменят се главатарите на престъпния свят, но Будочник е вечен. Той навсякъде има очи и уши, навсякъде има достъп, знае тайните и на полицията, и на „Опщността“. Стават все нови и нови убийства, целият град говори за тях, а вездесъщият Будочник нищо не знае и не подозира. Поради това предположих, че сте свързан с тайнствения Иманяр, следователно сте му съучастник. Подозренията ми се усилиха, когато в последвалите убийства престанахте да избождате очите на жертвите. Помните ли, аз ви казах, че теорията за отпечатването на предсмъртните зрителни образи в ретината на трупа не намери научно потвърждение… И все пак не бях сигурен, че не сте просто съучастник, а самият убиец. До снощи, когато в подземието на ерошенковския приют умъртвихте момчето, един от осведомителите си. Именно тогава окончателно ви извадих от списъка на всички останали заподозрени скорпиони и се съсредоточих върху вас…

— И с какво, интересно, съм се издал? — попита Будочник, който с любопитство разглеждаше инженера.

Сенка не забеляза нито страх, нито поне тревога на лицето му. Но веднага му се наложи пак да врътне глава — към пристава.

— Признаваш ли си, Будников? — ужасен извика полковникът и се дръпна от подчинения си. — Но той още нищо не е доказал!

— Ще докаже — благодушно махна с ръка Будочник, пак загледан само в господин Неймлес. — Сега няма отърване от него. А ти помълчи, ваше високоблагородие, в момента си последен номер.

Солнцев само зина, но нищо не можа да промълви. Това по книжному се нарича „загуби дар-слово“.

— Искате да знаете с какво сте се издали? — отговори на въпроса с въпрос Ераст Петрович и се подсмихна. — Много просто. Има само един начин да отвинтиш главата на човек на сто и осемдесет градуса, и то за част от секундата, така че дори да не гъкне: хващаш го за темето и врътваш рязко, така че да му счупиш прешлените и да му скъсаш мускулите. За целта е нужна наистина феноменална сила, каквато от всички присъстващи имате само вие, Будников. Нито Княза, нито Цайса, нито господин полковникът биха се справили. Хората, способни да извъртят такъв номер, са единици в целия свят. Ето ви цялата философия. Случаят с хитровските убийства поначало не е от най-загадъчните. Ако не бях зает същевременно с още едно разследване, много по-рано щях да ви разкрия…

— Умен, умен, та прост — разпери ръце Будочник. — Уж толкова внимавах, ама за туй на хич не помислих. Трябваше да му строша тиквата на Прошка.

— Сигурно — съгласи се господин Неймлес. — Но и това нямаше да ви спаси от участие в акцията „Паяци в клетка“. Значи изходът щеше да е същият.

Какъв „изход“, почуди се Скорик, който поглеждаше над рамото на Смъртта. Какво ще стане, като свършат с приказките? Апашите полека-лека отпуснаха ръце, на пристава му треперят бърните. Като вземе да гърми с револверите — ще стане един хубав изход.

А инженерът и стражарят продължиха да си говорят, все едно са седнали да пият чай.

— Разбирам всичко — каза Ераст Петрович. — Не сте искали да оставяте никакви свидетели, та и тригодишно дете не сте пожалили. Но какво са ви били криви папагалът и кучето? Това вече не е предпазливост, а някакво безумие.

— Как ли пък не, ваше високородие — Будочник погали бухналите си мустаци. — Птицата беше учена. Като влязох, арменецът ми вика: „Здравейте, господин стражар.“ И папагалът веднага: „Здррравейте, господин стррражаррр!“ Ами ако го повтореше пред следователя? А паленцето на мадмоазелката много душеше. Бях чел в „Полицейски бюлетин“ как едно куче така се нахвърлило върху убиеца на стопанката си, та го заподозрели. От вестниците може да се изчетат много полезни работи. Само най-важното не може да се прочете — въздъхна умърлушен. — Че може да превалиш петдесетака и пак да ти влезнат младежки глупости в главата…

— Говорите ми за брадата му б-бяла, а той моми з-задява? — кимна с разбиране Ераст Петрович. — Да, по вестниците не пише. За такива случаи, Будников, се чете поезия и се ходи на опера: „На всяка възраст сме покорни на теб, любов…“^[4] Чух ви как говорехте на мадмоазел Смърт за „силен човек с грамадно богатство“. Себе си ли имахте предвид? За двайсет години хитровско царстване сигурно доста сте спастрили, ще ви стигнат за старини. За старини да, но за царица Лебедица — надали. Поне така сте си мислели. И поради тази неосъществимост сте изпаднали в лудост, закопнели сте за грамадно богатство. Започнали сте да убивате за пари, което по-рано не сте си позволявали, а когато сте научили за подземното имане, направо сте превъртели…

— Тя, любовта, ваше високородие — въздъхна Будочник, — не пита. Едного прави ангел, другиго дявол. Ако ще и сатана да съм, само да е моя…

— Мерзавец! — кипна приставът. — Нагло говедо! И за любов ще ми говори! Зад гърба ми да върши такива мизерии! Ще те пратя в каторга!

Будочник строго рече:

— Млък, гнидо. Още ли не си разбрал накъде бие негово високородие?

Полковникът зяпна:

— Гни… — и не довърши, слисан: — Бие ли? В какъв смисъл „бие“?

— Ераст Петрович също е лапнал по Смъртта най-смотаняшки — обясни му Будочник като на малко дете. — И е решил, че оттук, от тази яма, само един човек ще излезе жив — той. Много правилно е решил негово високородие, щото е умен човек. И аз съм съгласен с него. Петима ще паднат мъртви тук, а навънка ще излезе само един, и с голямо богатство. Та и Смъртта ще бъде негова. Само че кой ще бъде той, още не се знае.

Сенка го слушаше и си мислеше: прав е този гад, прав е! Господин Неймлес точно с тази цел е събрал тук всички чудовища, за да спаси от тях майката Земя. А също и една особа, която нямаше защо да изслушва всичко това — я как тежко взе да диша.

Бутна Смъртта по рамото: махаме се, един вид, да ни е мирна главата.

И какво се почна в този миг, няма време да изохкаш.

При думите „още не се знае“ Будочник удари пристава с юмруци по двете китки и револверите полетяха на каменния под.

В същия миг Цайса дръпна ножката от ръкава, Вампира и Княза извадиха револверите, а стражарят се наведе, грабна един от изтърваните и го насочи към Ераст Петрович.