Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Приключенията на Ераст Фандорин (10)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Любовник смерти, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
essop (2011 г.)
Корекция и форматиране
Деница Минчева (2012 г.)

Издание:

Борис Акунин. Любовник на смъртта

Руска, първо издание

Превод: София Бранц

Редактор: Боряна Джанабетска

ИК „Еднорог“ — София, 2005 г.

ISBN: 954–9745–83–Х

История

  1. — Добавяне

Как Сенка се запозна със Смъртта

Това стана десетина дни след случая, когато Сенка за първи път срещна Смъртта.

Той стърчеше пред къщата й на „Яузки“ булевард, целеше с плюнки коневръза и зяпаше към открехнатите й прозорци.

Вече я знаеше къде живее, браточките му показаха, и честно казано, не за първи път се мотаеше наоколо. На два пъти извади късмет, зърна я отдалеч. Единия път преди четири дни — Смъртта излезе от къщи с черна кърпа на главата и с черна рокля, качи се на кабриолета, който я чакаше, и замина за обедна служба в черквата. А вчера я видя под ръка с Княза — облечена като богаташка, с перо на шапката. Кавалерът я откара някъде — на ресторант или може би на театър.

Та разгледа и Княза. Не ще и дума — юначага и половина. Все пак първи московски бандит, не е шега работа. Лесно му е на генерал-губернатора Симеон Александрович: родил се е чичо на царя, та е станал и генерал, и губернатор, ама я стани най-пръв от всички московски бандити. Дето има една приказка, наистина: от пъдарин, та болярин. И момчетата с него са юнак до юнака — така викат всички. Имало и съвсем млади, малко по-големи от Сенка. Това се казва щастие — ей така, от кутре да станеш направо авер на Княза. И уважението им уважение, и каквито си искат момичета са техни, и парите им пари, и се обличат като принцове.

Самият прочут бандит, когато Сенка го видя, беше с червена копринена риза, атлазена жилетка в лимоненожълто, кадифен малинов сюртук, накривил назад гарсонетка от златиста слама; по ръцете му — златни пръстени със скъпоценни камъни, ботушите му — огледален хром. Красота! И в лицето хубавец. Рус перчем на път, дръзки изпъкнали сини очи, между червените му устни проблясва златен зъб, а брадичката му като каменна и с трапчинка в средата.

„Двамата са си лика-прилика, картинка“, помисли си Сенка и незнайно защо въздъхна.

Тоест не си въобразяваше нищо такова, заради което да въздиша. Не се впускаше в никакви глупави блянове, опазил Бог. И не се навираше в очите на Смъртта. Искаше просто пак да я погледа, добре да разгледа кое е толкова особено в нея, че като я види, всичките му вътрешности се свиват на топка. Затова търкаше кой ли ден подметки по булеварда. Като приключат кражбите с браточките, веднага идва на „Яузки“ булевард.

Огледал е вече най-подробно къщата отвън. Каква е отвътре, също знаеше. Шлосерът Пархом, дето й беше поправил умивалника, му разказа, че Княза е обзавел любовницата си по най-шикозен начин, дори прекарал водопроводни тръби. Ако Пархом не ментеше, Смъртта имала в една специална стая порцеланово корито, нарича се вана, и в нея от желязна тръбичка тече топла вода, защото отгоре е монтиран казан с газово загряване. Смъртта се миела в това корито едва ли не всеки Божи ден. Сенка си я представи как седи там розова-поруменяла, със сюнгер си мие рамото, и от тази фантазия той самият пламна като попарен.

Но и отвънка погледната, къщата не беше никак лоша. По-рано тук е било имение на някакъв генерал, ама изгоряло в пожар, та останало само това крило. Не много голямо, с четири прозореца към булеварда. Тук мястото беше особено, точно между хитровските коптори и богатия Серебряники. Откъм яузката страна къщите бяха по-високи, по-чисти, по-украсени, а отсам, откъм хитрованската, по-грозни. Като катърите за продан на Конския пазар: погледнеш откъм задницата — кон като кон, минеш отпред — чистокръвно магаре.

И къщата на Смъртта така — откъм булеварда стои красиво, важно, а откъм двора излизаше към гаден сокак на плюнка разстояние от румянцевския нощен приют. Явно Княза е предпочел така да настани своята принцеса — в случай, че там го чака клопка, да изскочи от задния вход и дори през прозореца, да изчезне в приюта, а оттам по разните подземни ходници и коридори и дяволът не може да го хване.

Но откъм булеварда, където между дърветата се разхождаше културната публика, не се виждаше нито мрачният сокак, нито пък Румянцевка. За хитрованци достъпът до ажурната оградка беше забранен — а е припарил някой, а са го прибрали копоите и да го няма. Тук, откъм хитрованската страна, Сенка се държеше скромно, почти се лепеше за стените. И макар да не е някоя отрепка, и да пазеше поведение, но мина Будочник, метна му един поглед и се спря.

— Какво си се лепнал тук — вика. — Ей, Скорик, да внимаваш.

Какъв човек! Вече го знае, та хем и с прякора, а Сенка е новак в Хитровка. С една дума — Будочник.

Ти, вика, тук да не джобиш, нямаш такава юрисдикция, пък и това вече не ти е Хитровка, а цивилен променад. Умната, непълнолетни Скорик, маймунско семе, ти си ми на специално наблюдение до първо неспазване на законността, а при уличаване и дори при подозрение ще получиш от мен реприманд по сурата, глоба във вид на дърпане на ушите и санкция с колана през ребрата.

— Нищо не правя, чичо Будочник — жално изкриви лице Сеня. — Тук само се топля на слънчице.

И си изкара удар по темето с чугунената лапа — чак нещо му изпука между ушите.

— Ще ти дам — изръмжа онзи — „Будочник“. Глей го па тоя. За теб съм Иван Федотич, ясно ли ти е?

Сенка, хрисимо:

— Ясно, чичко Иван Федотич.

И чак тогава стражарят спусна вежда. Така де, вика, маймуно сополива. И продължи нататък важен, бавен, голям, все едно влекач плава по река Москва.

Добре де, отиде си. Сенка остана. Поглеждаше към прозорците на Смъртта и това вече не му стигаше. Размишляваше как да стане, че Смъртта да надникне, да се покаже.

От няма работа извади от джоба си зелен гердан, който плячкоса тази сутрин, и го заразглежда.

 

 

С гердана как стана.

Върви си Сенка от „Сухаревка“ през „Сретенските переулки“…

Не, първо трябва да се каже защо е ходил до площад „Сухаревка“. И тук имаше с какво да се гордее.

Не отиде до „Сухаревка“ просто така, а по лична работа. Да си отмъсти на вуйчо Зот Ларионич. Защото сега живееше по законите на Хитровка, а тези закони не допускат да се прощава на лош човек. За всяка обида се полага разчистване на сметките, и най-добре с предплата, иначе не си мъжкар, а плужек.

Та Сенка отиде, а и Михейка Бухала му се лепна за компания. Ако не беше Михейка, надали щеше да се осмели за подобно нещо посред бял ден, щеше да го направи през нощта, ама сега нямаше как, трябваше да се натегне.

Обаче всичко мина бомба, това е важното.

Затаиха се на тавана на заложна къща „Мьобиус“ срещу вуйчовия му магазин. Михейка само зяпаше, а Сенка свърши всичко сам и собственоръчно.

Зареди оловно топче и се прицели с прашката — тряс! — право в средата на витрината. Зот Ларионич имаше цели три големи стъклени витрини с посребрени букви „Кинкалерия“. И много се гордееше с тях. Случваше се и по четири пъти дневно да праща Сенка да лъска тези проклети стъкла с мека кърпа, така че Скорик си имаше собствени сметки за уреждане с витрините.

Чул звънтежа и дрънченето, Зот Ларионич изскочи от магазина по престилка, в едната ръка държи кутия с шведски кокалени копчета, в другата макара конци (явно е обслужвал купувач). Върти глава, зинал като риба на сухо, и не може да разбере какво зло се е стоварило на витрината му.

В този миг Сенка — прас! — строши и втората витрина. Вуйчо му изтърва стоката, бухна се на колене и като тъпак взе да събира счупените стъкла. Смях!

А Скорик вече цели третата витрина. Така изтрещя, че му напълни душата. Да ти е сладко, драги Зот Ларионич, заради грижите и обичта към сирака.

С последното топче, най-тежкото, за наслада удари чичо си по темето. Онзи кръвопиец, както беше коленичил, направо се катурна. Лежи, пули се, но не издава вече нито звук — така се е смаял.

Михейка остана напълно очарован от Скориковата дързост: засвири с четири пръста, забуха като бухал — правеше го много сполучливо, оттам и прякорът му.

А когато се връщаха по „Ашчеулов переулок“ (Сенка важно мълчеше, Михейка не млъкваше да се възхищава), гледат — две каляски спрели пред някаква къща. Вкарват куфари с чуждестранни лепенки, някакви кутии, пакети. Явно са пристигнали новодомци и се настаняват.

Сенка усети, че сретенската победа не му стига.

— Да тафим? — кимна той към багажа. Всеки знае, че най-добре се краде по време на пожар и пренасяне.

Михейка също имаше желание да се прояви. И рече: ми да, бива.

Във входа пръв влезе един господин. Сенка не можа да го разгледа като хората — видя само широки рамене и побеляло слепоочие под цилиндъра. Но макар и прошарен, господинът — според звънливия му глас — не беше стар. Той викна с леко заекване от входа:

— Маса, в-виж да не счупят фара!

Слугата остана да командва разтоварването. Нещо като китаец или туркестанец — с други думи, нисък, кривокрак, с дръпнати очички. И докаран някак странно: с бомбе и шантунгов костюм с жилетка, но на краката вместо трандафори — бели чорапи и смешни дървени налъми като пейчици. С една дума — азиатец.

Носачите с кожени престилки с метални знаци (гарови — значи господарят е пристигнал с влак) внасяха в къщата разни работи: връзки книги, някакви колела с гуми и лъскави спици, лъскав бакърен фенер, тръбички с маркучи.

До китаеца — или какъвто ще да е — беше застанал брадат чичка, вероятно хазаинът на къщата, почтително наблюдаваше. Попита за колелата: за какво са му на господин Неймлес, да не е майстор на карета.

Азиатецът не отговори, само завъртя бузеста глава.

Един от кочияшите, който явно гледаше да си изкара бакшиша, подвикна на Сенка и Бухала: я варда оттук, гамени!

Нека си вика — мързи го да слезе от капрата.

Михейка попита шепнешком:

— Скорик, к’во ще краднем — куфар ли?

— Какъв куфар, тъпчо — кривна устни Сенка. — Виж го какво не изпуска от ръце.

А китаецът държеше чанта и малък вързоп — вероятно най-ценното, което не искаше да повери на друг.

Михейка пак шушне: как ще го вземем? Така се е вкопчил, няма да го изпусне.

Скорик помисли-помисли и се сети.

— Само да не се разкискаш, Бухал, гледай тъпо.

Вдигна камъче от земята, прицели се и — дан! — отнесе бомбето на китаеца. Веднага си бръкна в джобовете и се облещи — ангел!

Азиатецът се обърна и Сенка най-почтително рече:

— Чичо китаец, падна ви шапката.

А Михейка — браво! — зяпа, мига като диване.

Я да видим сега какво ще остави поганецът на стъпалото, за да си вдигне капелата — чантата или вързопа.

Вързопа. Чантата остана в лявата ръка на слугата.

Сенка вече се беше подготвил. Скочи като котарак, издебнал врабче, сграбчи вързопа и като се понесе по пресечката!

Михейка също. Препуска с него, буха като бухал и така се смее, че му падна каскета. Е, стар беше, с пукната козирка, прежали го.

Китаецът излезе упорит, дълго ги гони. Михейка скоро изчезна в някакъв вход, та азиатецът се лепна на Сенка. Добре тичаше, бързо, и не се хабеше да вика. Личеше си, че няма да се откаже. С дървените си пейчици троп-троп-троп по паважа и все по-близо.

На ъгъла на „Сретенка“ Сенка понечи да хвърли вързопа по дяволите (без Михейка дързостта му се поизпари), но в този момент чу зад себе си грохот — китаецът се беше спънал в някакво паве с идиотския си налъм и се просна в целия си малък ръст.

Та така.

Сенка кривна още няколко пъти по пресечките и чак след това отвори вързопа — какви ли съкровища се крият там. Видя вътре зелени кръгли камъни, нанизани на конец. Нищо особено на вид, ама кой ги знае, може да струват хилядарка.

Занесе ги на познат прекупвач. Онзи ги опипа, гризна ги със зъби. Евтинджос, рече. Китайски мрамор, нефрит се вика. Мога да ти дам, рече, седемдесет копейки.

За седемдесет копейки Сенка не му ги остави, запази ги. Камъчетата много приятно тракаха едно в друго.

 

 

Но стига за тоя гердан, не е за него думата, а за Смъртта.

Така че Сенка стърчеше пред съкровената къща и все не можеше да измисли как да подмами Смъртта на прозореца.

Извади зеления наниз, разлюля го — трак-трак. Помисли си: като порцеланови чукчета, макар че какви ти чукчета от порцелан?

И внезапно, със същото прещракване, нещо звънко откликна в ума му. А, ей така ще я подмамим! Много просто!

Огледа се наоколо, намери стъкълце. Улови лъч и прати слънчево зайче в пролуката между щорите.

И какво? След няма и минута завеските се отвориха и на прозореца се показа самата тя, Смъртта.

Сенка от изненада така се вцепени, че забрави да скрие ръката си със стъкълцето — и слънчевото зайче заподскача по лицето й. А тя прикри очи с длан, поогледа се и каза:

— Ей, момченце!

Скорик се обиди — какво момченце съм ти аз? Нито е облечен по детски — с препасана блуза, кадифен панталон, нови нагънати ботуши, и каскета си го бива — онзи ден го сви от главата на един пиян.

— Кому момченце, а кому… в дупенце — сопна се той, макар че не обичаше и почти никога не говореше мръсни думи — заради това дори му се подиграваха. Но сега цинизмът сам изскочи от устата му — толкова ослепително му беше да гледа Смъртта, сякаш не той нея, а тя него стрелка със слънчево зайче.

Тя не се смути, не се ядоса — напротив, засмя се.

— Бре какъв Пушкин се намерил! Ти от Хитровка ли си? Я ела за една работа. Влез, не бой се, не е заключено.

— Защо да се боя — измънка Скорик и тръгна към входа. Наяве или насън — и той не знае. А сърцето му — дум-дум-дум.

Нещо имаше в пруста, не можа да види, беше тъмно. А Смъртта застанала на вратата на стаята, опряла рамо на касата. Лицето й тъне в сенките, но очите й светят като отблясъци по нощна река.

— Какво искаш? — от смущение още по-грубо попита Сенка.

И не погледна стопанката, а гледаше в краката си и настрани.

Хубава стая. Голяма, светла. Три бели врати — една срещу входа и още две до нея. Холандска камина с кахлени плочки, навсякъде бродирани покривчици, покривката на масата също цялата в бродерии, толкова ярки, че му идеше да замижи. Избродираното му се видя необичайно — пеперуди, райски птици, цветя. Вгледа се и видя, че всички тези пеперуди и птици, и дори цветята, са с човешки лица — едни плачат, други се смеят, трети злобно се зъбят.

Смъртта пита:

— Харесват ли ти? Аз ги бродирам. Да минава времето.

Чувстваше, че тя го разглежда, и ужасно му се щеше и той да я разгледа, но не посмя — и без да я гледа, го обливаха горещи и ледени вълни.

Най-сетне се осмели, вдигна глава. Оказа се, че са почти еднакви на ръст. Учуди се също, че очите й са съвсем черни — като на циганка.

— Какво гледаш, луничав? — засмя се Смъртта. — Защо ми пусна зайче? Отдавна те забелязах, че се навърташ под прозорците. Да не си влюбен?

Изведнъж Сенка видя, че очите й не са съвсем черни, а с тънки сини ивички по края, та се досети: зениците й са толкова големи — като на вуйчовия му любим котарак, когато за по-весело го замаят с валериан. И от този черен поглед той изтръпна.

— Ами, глупости! — рече. — Много си ми изтрябвала — и пусна крива усмивка.

Тя пак се засмя:

— Ама ти не само си луничав, а и щърбав. Като не съм ти изтрябвала, може пък парите ми да ти свършат работа, а? Прескочи до едно място, ще ти кажа къде. Не е далече, оттатък „Покровка“. Като се върнеш, ще ти дам рубла.

Скорик пак се ядоса:

— Изтрябвала ми е твоята рубла.

Беше се омагьосал, иначе щеше да й отговори нещо по-умно.

— Тогава какво искаш? Защо се навърташ наоколо? Ей Богу, влюбил си се. Я ме погледни — и с пръсти му вдигна брадичката.

Той я перна по ръката — не ме пипай.

— Баба ти се е влюбила. Друго искам от теб… — и като не знаеше какво да каже, внезапно изтърси като по Божие вдъхновение, сякаш само му изскочи от устата: — Искам да вляза в шайката на Княза. Помоли го. Тогава каквото щеш ще направя за теб.

Каза го и се зарадва колко добре се получи. Първо, нищо срамно — а какво е заповтаряла: „влюбил си се, влюбил си се“. Второ, вдигна си цената — не е някой загубен голтак, а сериозен човек. Пък и въобще: ами ако наистина го уреди в бандата на Княза? Проха ще се спука от завист!

Лицето й се вкамени, тя се извърна.

— Хич не ти трябва. Гледай го какво му хрумнало. Вълче! — и се прегърна през раменете, сякаш й захладня, а в стаята беше топло. Постоя така половин минута, пак се обърна към Сенка и каза умолително, дори го хвана за ръката:

— Прескочи, а? Ще ти дам три рубли, не една. Ако искаш, пет.

Но Скорик вече беше разбрал, че у него е силата, у него е властта, макар и да не знаеше защо. Явно имаше нещо много важно за нея на „Покровка“.

И отсече:

— Не, ако ще и двайсет и пет рубли да ми дадеш, не ща. Но помоли Княза или му напиши бележка да ме вземе, тогава мигом хвръквам.

Тя притисна слепоочията си, смръщи лице. Сенка за първи път виждаше навъсено женско лице да остане красиво.

— Да те вземат дяволите. Свърши ми работа, пък ще видим — и обясни какво да направи: — Бягай на „Лобковски переулок“, в странноприемница „Казан“. Там пред вратите седи един инвалид без крака. Пошепни му думата „йовс“. Да не забравиш, че ще си имаш неприятности. Влез в странноприемницата и нека те заведат при един човек, викат му Цайс. Тихо ще му кажеш, така че никой да не те чуе: „Смъртта чака, не издържа вече.“ Ще вземеш каквото ти даде и веднага да си тук. Запомни ли всичко? Я повтори.

— Да не съм папагал да повтарям.

Скорик си нахлузи каскета и изскочи навън.

Така препусна по булеварда, че задмина два конски впряга.