Борис Акунин
Любовник на смъртта (9)

Как Сенка бяга и се крие, а после хълца

Че не стигна до писарушката, не беше негова вина, имаше си причини.

Той честно и почтено потегли от къщата на Смъртта право към „Подколоколний переулок“, където се намираше ерошенковският нощен приют. Там отгоре са квартири със стаи, в които нощем къртят поне хиляда души, а долу, под земята, има избени помещения, в които също живеят хора: терзии, които прешиват крадени дрехи, най-бедни просяци, а също и писари. Писарушките много пият, но все пак не смъртоносно, защото трябва да държат перото и правилно да подредят думите на хартия. Такъв им е поминъкът — за неграмотните дращят писма и молби за помощи, а който умее — и прошения. Заплащането е според дължината: петак на страница, девет копейки и грош за две, тринайсет за три.

Не беше много път от „Яузки“ булевард до Ероха (обикновено така наричаха ерошенковския дом), но Скорик не стигна там, където отиваше.

Когато излезе на „Подколоколни“ (вече се виждаше входът за Ероха), Сенка видя такова нещо, че се закова на място.

До Михейка Бухала стоеше и го държеше за рамото завързак с кариран костюм и бомбе — същият, от когото Сенка преди седмица тафи зеления гердан… Такава гледка не се забравя. Дебели бузи с цвят на зряла ряпа, тесни оченца, тъпо носле, но с гърбичка.

Бухала се държеше спокойно, хилеше се. Че от какво да се бои? Зад гърба на китаеца (но той и не подозира, тъпакът) се бяха изправили две хитровски момчета. Михейка мярна Скорик и му смигна: глей какъв кодош ще стане сега.

Как да не погледа?

Сенка се приближи още малко, за да чува, и се спря.

Чува, китаецът пита (доста особено говори, но му се разбира):

— Бухар-кун^[1], къдзе твой пириятер? Дето бръдзо тица. Ондзи срабицък, с жърта коса, сиви оци, с руницки по носа?

Гледай го ти колко подробно е запомнил всичко поганецът, дори луничките. И най-вече: как е открил Михейка? Сигурно се е забил в Хитровка и случайно го е видял.

И точно тогава забеляза в ръката на китаеца стария каскет с пречупена козирка. Бива си го! Значи не просто така се е натресъл тук, а специално — да си търси гердана. Загрял е, че момчетата са от Хитровка (или кочияшът го е насочил, те имат набито око), пообиколил е тук и е спипал Бухала. Михейка е неграмотен, затова на всичките си неща рисува бухал, за да не му ги откраднат. Е, на ти сега рисунки. Сигурно азиатецът е пообиколил с каскета, поразпитвал е на кого е. Та е разбрал — горкият. По-добре да не беше идвал тук, по-добре да не беше хващал Бухала за ръкава. Сега ще му размажат зурлата, кръгла като питка.

Та Михейка му отговаря:

— Къв „пириятер“? К’ви са тия номера на китайката бе, жълтур? За първи път те виждам.

Бухала продава фасони пред хлапетиите — ясно.

Китаецът размаха каскета:

— А това виздас ли го? Каква е тадзи птицка? — и сочи хастара.

Ама що ли му трябва? Сега заради гердана за грош тези хулиганчета ще му разкажат играта, това ще му е цялата полза. Чак му дожаля. Пиката, пъргав крадльо от „Подкопаевски“, вече е застанал на четири крака зад гърба на китаеца. Сега Бухала ще бутне жълтура и ще стане весело. Ще се спасява оттук гол и бос, та и с потрошени зъби и ребра.

От площада и пресечката зяпаха кибици, хилеха се. Откъм пазара се зададе Будочник с вестник в ръка, но погледна над сивия лист, прозя се и си продължи по пътя. Нищо особено, гаменски истории. Ами кой те е викал, та си цъфнал тук?

— Ох, не ме стряскайте, чичко, че ще подмокря гащите — изгаври се Бухала. — А за каскета ви мерсим. Нисък поклон и още нещо — от щедрото ми сърце.

И като тресна китаеца в зъбите!

Тоест му целеше зъбите, но жълтурът приклекна и юмрукът на Михейка се заби в празното, а самият Бухал цял се пресука от удара. Тогава китаецът засили едновременно дясна ръка и ляв крак: с длан шибна Михейка по тила (лекичко, но Бухала зари нос в прахуляка и там си остана), а с подметка цапардоса Пиката в ухото. Пиката също се просна, а трето хлапе, по-голямо от Пиката, Свредло му викат, се опита да друсне скорострелния поганец с кастет, но също нацели въздуха. Китайчонът отскочи встрани и тряс с върха на обувката Свредлото в брадичката (как ги разпъва тия крака само!) — и онзи падна възнак.

Накратко казано, кибиците не успяха да гъкнат, а трите гаменчета, дето щяха да разкажат играта на азиатския тупан, се натръшкали и не бързат да стават.

Зяпачите поклатиха глави за невижданите чудесии и се разотидоха. А китаецът клекна над Михейка, хвана го за ухото.

— Росо — вика, — Бухар-кун. Маного росо. Къдзе е бруница?

Михейка цял се разтрепери — вече не на шега, а истински.

— Не знам за никакви бруници! Кълна се в покойната си майка! В Господа Иисуса Христа!

Китаецът му позавъртя ухото и обясни:

— Топцета, зереницки, нанидзани. Бяха във върдзобджето.

А Бухала като викна:

— Не бях аз, Сенка Скорик беше! Ау, боли! Ухото! Ей го Сенка!

Ах, издайник! Едно дърпане на ухо не издържа! Да беше минал обучение при вуйчо Зот Ларионич!

Китаецът се обърна към посоченото място и видя Сенка.

Изправи се чуждоземският човек и се насочи към Скорик — с меки котешки стъпки.

— Сенка-кун — казва, — не трябва бяга. Днес не съм с гета, а съм обур цепици — сте те фана.

И си сочи чепиците — един вид, не съм с налъми, няма да се спъна като онзи път.

Но Сенка, разбира се, фъсна. Макар да се беше отказал да бяга като заек, но явно така му беше писано напоследък — все да препуска. Бият ли те — беж.

Сега му се наложи доста повече да потича, отколкото миналата седмица. Първо драсна по „Подколоколни“, после по „Подкопай“, по „Трьохсвятка“, по „Хитровски“, през площада и пак свърна на „Подколоколни“.

Хвърчеше като вятър, как не си отпра подметките, но и китаецът не изоставаше, дори на бегом му даваше акъл, завързакът топчест:

— Не тицай, Сенка-кун, сте паднес, сте се убиес.

И хич не беше се запъхтял, а Скорик вече едвам дишаше.

Добре че се сети да свърне към Свинята, иначе казано, „Свинински переулок“, където е Кулаковка — най-големият и гаден хитровски нощен приют. Кулаковските подземия го спасиха от поганеца. Те са още по-заплетени и от ерошенковските, никой не знае подробно всички ходници. Толкова тайни калидори има, че не китаец, ами дяволът ще се обърка.

Сенка не посмя да се завре много навътре, че там в тъмното можеше да се загуби.

Поседя, изпуши една цигара. Подаде се — китаецът клечи пред входа, жми срещу слънцето.

Какво да прави? Върна се в подземието, поразходи се напред-назад, пак пуши, плю към стената (но не беше интересно — не виждаше къде уцелва). Край него се мяркаха сенки — кулаковски обитатели. Никой не го попита какво търси тук. Личеше, че е свой, хитровски — толкова стигаше.

Пак надзърна, когато пред входа вече гореше газена лампа. Клечи си проклетият китайчон, не е мръднал. Ама че досадна нация!

И Сенка взе да се отчайва. Сега цял живот в кулаковското подземие ли ще остане? Пристърга му от глад, а имаше и важна работа — да предупреди писарушката.

Пак се спусна долу, пак се втурна по калидора (само тъй се вика, калидор — съща пещера и стените ту са каменни, хлъзгави, ту са пръстени). Непременно трябваше да има тук някъде и друг изход, как иначе.

Хвана за ръката първи кулаковски обитател, който изникна от тъмнината:

— Браточка, накъде да излезна?

Онзи се дръпна с псувни. Пак добре че не го наръга с нож, кулаковските са такива.

Скорик се подпря на стената и взе да мисли как да се измъкне от тази дупка.

Изведнъж право пред него, където беше застанал, се отвори черна влажна дупка. Оттам се подаде нещо космато и го блъсна в коляното.

Сенка се разкрещя:

— Боже, Боже! — и отскочи встрани.

А косматото се разлая:

— Какво си се разкикерчил? Стоиш ми до дупката! Какво търсиш тук!

Чак тогава Сенка се сети, че това е „къртица“, излиза от дупката си. В подземна Хитровка имаше такова особено съсловие, наричаха се „къртици“, те се криеха в дупки, излизаха само нощем. За тях се говореше, че държат скривалища с крадени вещи, за което получават от ортаците и прекупвачите малък пай за храна и пиене, а дрехи изобщо не им трябват, за какво са им дрехи под земята.

— Чичо „кърт“! — метна се към него Сенка. — Ти знаеш тук всички входове и изходи. Изведи ме навън, но не през вратата, а някъде от другаде.

— От другаде не може — рече „къртът“ и се изправи. — От Кулаковка има изход само към Свинята. Ако искаш, ще те заведа до друго подземие. До Бунинка — за десет копейки, до Румянцевка — за седем, до Ероха — за петнайсет…

Скорик се зарадва:

— До Ероха! Дори още по-добре, отколкото навън!

Нали Синюхин е в Ероха.

Пребърка си джобовете й намери монета от пет алтъна — последните петнайсет копейки.

„Къртът“ взе монетата, мушна си я в бузата. Махна му — давай след мен. Сенка не се боеше, че може да избяга с паричката и да изостави „клиента“ сам в тъмното. За „къртиците“ се знаеше, че са честни, иначе кой ще им повери плячка?

Важното е той самият да не изостане. Лесно му е на „кърта“, той е свикнал, и без осветление вижда всичко, а Сенка караше така, по вдъхновение, местеше крака и броеше завоите.

Първо вървяха направо и леко надолу. После водачът му се сниши на четири крака (Сенка се досети по звука) и запълзя вляво през някаква дупка. Скорик подире му. Пълзяха така двайсетина метра и ходникът стана по-висок. От него свърнаха надясно. После пак вляво и подът от каменен стана мек, пръстен, а на места и кален — краката им жвакаха. Пак наляво и пак наляво. Там влязоха в нещо като пещера и отнякъде задуха. От пещерата се изкачиха по ниски стълби, не бяха стръмни, но Сенка стъпи накриво и си удари коляното. Горе дрънна желязна врата. След нея — някакъв калидор, след ходника, по който пълзяха, тук му се стори светло.

— Ето ти Ероха — за първи път се обади „кърта“. — Оттук можеш да излезеш при Татарската кръчма или на „Подколоколни“. Накъде?

— Заведи ме във Вехтошарското мазе при писарите — помоли Сенка и за всеки случай излъга: — Искам да пратя писмо на нашите.

Подземният човек го поведе вдясно през голяма каменна изба с кръгъл таван и обли тухлени подпори, пак по някакъв калидор, пак през голяма изба и отново излязоха в калидор — по-широк от предишните.

— Аха — каза „къртът“ и свърна зад ъгъла.

Сенка се шмугна след него, но онзи сякаш беше изчезнал вдън земя. Зад ъгъла просветля — там наблизо беше вратата за улицата, но „къртът“ надали беше се шмугнал натам, по-скоро се беше вмъкнал в някоя дупка.

— Стигнахме ли вече? — викна напосоки Скорик.

Откъм тавана и стените отекна: „ливече-вече-ече“.

А после сякаш наистина изпод земята се чу приглушено: „Аха.“

Значи това е Вехтошарското мазе. Сенка се вгледа и видя от двете страни дървени вратички. Почука на една, викна:

— Къде живеят Синюхини?

Иззад вратата след малко се чу треперлив глас:

— Нещо за написване ли е? И аз мога. Дори имам по-хубав почерк.

— Не — каза Сенка. — Тази гадина ми дължи половин рубла.

— Ааа — рече гласът. — Надясно. Третата врата.

Пред посочената врата Скорик спря и се ослуша. Ами ако Княза вече е там? Направо ще му падне в лапите.

Но не, вътре беше тихо.

Почука: първо лекичко, после задумка с юмрук.

Пак тишина.

Да не са излезли някъде? Не. Под вратата се вижда слаба светлинка.

Той бутна — вратата се отвори.

Дъсчена маса, на нея недогоряла свещ, до нея трески — борини. Засега друго не се виждаше.

— Здрасти — каза Сенка и свали каскета.

Никой не му отговори. Обаче нямаше време за бавене — Княза можеше да нахълта всеки момент.

Затова Сенка запали борина и я вдигна над главата си: какво става с тези Синюхини, защо мълчат?

На одър до стената спеше жена. На пода под одъра — малко дете, на три или може би на две годинки.

Жената се беше из легнала на одъра, с нещо черно си беше закрила очите. И съпругата на Зот Ларионич така си слагаше нощем върху очите памуци, напоени с градински чай, за да не й стават бръчки. Загубена работа са жените, то се знае. Като видиш някоя такава — тръпки те побиват: сякаш е с дупки вместо очи.

— Ей, лелче, ставай! Не е време за сън! — каза Сенка и се приближи. — Къде е стопанинът, имам…

И си прехапа езика. Не бяха памуци, а каша. Застинала в очните кухини като в ямки, протекла и отстрани по слепоочията към ушите. И не беше черна, а червена. Също и шията й беше мокра, лъщеше.

Сенка първо замига и чак след това му просветна: клъцнали са й гърлото и са й изболи очите, това е.

Понечи да викне, но от устата му се изтръгна само:

— Хлъц!

Клекна да види детето. И то беше мъртво, вместо очи — две тъмни ямки, но по-малки — то и детето беше малко.

— Хлъц — каза Сенка. — Хлъц. Хлъц. Хлъц.

И се разхълца жестоко, не можеше да спре.

Заотстъпва заднишком от страховития одър и се спъна в нещо меко. За малко да падне.

Светна си — момче на около дванайсет години. Устата зинала, зъбите проблясват. И пак без очи, избодени.

— О! — успя да викне най-накрая. — О, ужас!

Искаше да се втурне към вратата, но внезапно от тъмния ъгъл се чу глас.

— Митюша — повика глас тихо, жално. — Махна ли се? На мама нищо не е направил, нали? А? Не чувам… Виж какво ми стори тоя звяр… Ела, ела тук…

Там в ъгъла висеше басмена завеска.

Скорик хлъцна веднъж, втори път. Да бяга ли или да отиде?

Приближи се. Дръпна завеската.

Видя дървен креват. На него лежеше човек, опипваше гърдите си, плувнали в кръв. И също беше без очи като останалите. Сигурно това беше писарят Синюхин.

Сенка искаше да му обясни, че и Митюша, и майката, и малкият са заклани, но само хлъцна.

— Мълчи и слушай — рече Синюхин, облиза устни и сякаш се усмихна. Сенка се извърна да не вижда тази безока усмивка. — Слушай, че силите ме напускат. Умирам, Митюша. Но няма нищо, карай. Зле живях, греховно, ама поне да умра като човек. Може заради туй да ми бъде простено… Не му издадох! Той целия ме надупчи с ножа, извади ми очите, но аз издържах… Престорих се на умрял, пък съм жив! — Писарушката се засмя и гърлото му забълбука. — Слушай, синко, и запомняй… Тайното място, за което говорех, виж как да стигнеш до него: знаеш ли подземната сводеста зала, дето е с тухлени подпори? Знаеш я, как да не я знаеш… Там зад последната дясна подпора, точно в ъгъла, се вади долният камък… Търсех къде да скрия от майчето бутилката и го открих. Като извадиш камъка и го махнеш, ще можеш да измъкнеш и другите над него… Влез вътре, не бой се. Там има таен ходник. После е лесно: вървиш, вървиш… И ще стигнеш право до помещението, дето е съкровището… Грамадно… Всичко ще си имате. Ще си отживеете. Не поменавайте тати с лошо…

Повече нищо не каза. Скорик го погледна: устните му разпънати в усмивка, а той вече не диша. Свършил.

Сенка се прекръсти, понечи да затвори очите на покойника, както е редно, пък си дръпна ръката.

Вече не хълцайте, а беззвучно трепереше. И не от страх — забрави страха.

Съкровище! Грамадно!