Борис Акунин
Любовник на смъртта (18)

Как Сенка прекали с дроселовата клапа

От разочарование и скръб вървеше накъдето го носят краката и не гледаше наоколо, а се взираше в самия себе си. А глупавите му крака по навик го отнесоха на „Хитровски“ площад, където понастоящем беше по-добре да не се мярка. Ако го видят, ще обадят на Княза и адио, Семьон Трифонич, лека ви пръст.

Щом се усети, го хвана страх. Вдигна си яката на сакото, нахлупи си до очите шапката гарсонетка и бързо закрачи към „Трьохсвятски“, където вече щеше да е съвсем близо до безопасните места.

Изведнъж насреща му Ташка — говорим за вълка… Не сама, а с клиент. На вид продавач. Пиян, червендалест, прегърнал Ташка през раменете, едвам влачи крака.

Ама че загубена горделивка! За три рубли се хаби. И не може да й се обясни, че е срамно и долно — не разбира.

Ами да, от малка само Хитровка знае. И майка й е била уличница, и баба й.

Скорик понечи да я спре, да се здрависат. Тя също го видя, но не кимна и не му се усмихна. Опули страховито очи и сочи косата си. А в нея втъкнато цвете, сигурно нарочно приготвено за случая, червен мак, на езика на растенията — опасност.

За кого опасност, за нея или за него?

Все пак й препречи пътя, отвори уста да попита, а Ташка изсъска:

— Разкарай се оттук, тъпако. Той те издирва.

— Кой?

Продавачът им попречи. Тропна с крак и взе да заплашва:

— Ко стаа? — кресна. — Ти кой си? Таа си е моя мамзелка! Щ’и смачкам фасона!

Ташка го побутна, пошепна:

— Нощес… Нощес ела, има да ти разправям… — и помъкна кавалера си нанякъде.

Сенка хич не одобри това нейно съскане. Ташка не е от тези, дето току-тъй да те сплашват. Явно нещо се е случило. Ще трябва да я посети.

Реши да дочака нощта на булеварда, но после му хрумна по-добра идея.

Щом и без това е тук, в Хитровка, не е лошо да иде в мазето и да се запаси с още сребро. Онези пет пръта бяха прибрани в куфара му, увити в наполеонките. Най-добре да вземе още няколко. Кой знае какъв фатум го чака. Да не се наложи спешно да напусне родна стряха.

 

 

Взе още четири пръта. Така му се събират общо девет. Както и да го погледнеш, цял капитал. Ашот Ашотич, царство му небесно на многострадалника, вече го няма, но все ще се намери някой друг посредник вместо него. Грехота е, разбира се, да разсъждава така, ама мъртвите са си мъртви, а животът продължава.

Като се измъкна от мазето с тухлените подпори (на културен език — колони), върна на място камъните, взе по две пръчки във всяка ръка и потегли по тъмното подземие към изхода на „Подколоколни“.

Оставаха му два завоя по коридора, когато се случи нещастието.

Нещо тежко го удари по врата — и то така, че той заби нос в земята, без дори да успее да гъкне. Преди да е разбрал каква е тази напаст, нещо го притисна отгоре — някой му стъпи на гърба с подкован ботуш.

Скорик се замята, мъчеше се да си поеме въздух. От лявата му ръка изхвърчаха прътите, звънливо полетяха по каменните стъпала.

— Аааа!!! — закрещя клетият Сенка, а нечии стоманени пръсти го хванаха за косата и дръпнаха главата му назад — прешлените му изпукаха.

Не от храброст, а само от животински ужас Сенка замахна назад и нагоре с прътите, които стискаше в дясната ръка. Уцели някъде и пак удари с всичка сила. Отново улучи. Нещо там утробно изръмжа като мечка, лапата, вкопчена в косата на Сенка, се отпусна и кракът мръдна от гърба му.

Сенка като пумпал се извъртя встрани, надигна се на четири крака, после се изправи и с вой се понесе в мрака. Налетя на стена, отхвърча в друга посока.

Изскочи по стъпалата на нощната улица и не спря да тича чак до „Лубянка“. Там падна на колене до ограждението на шадравана, топна си лицето във водата, малко се охлади и чак тогава забеляза, че е изтървал и прътите от дясната ръка.

Да вървят по дяволите. Важното е, че е жив.

 

 

— Къде се губите, Скориков? — попита господин Неймлес, когато му отвори вратата. Веднага хвана Сенка за ръка и го заведе до лампата. — Кой ви подреди така? Какво се е случило?

Понеже видя цицината на челото му и подутия нос, с който се беше забил в каменния под.

— Княза искаше да ме убие — мрачно отговори Сенка. — Насмалко да ми счупи главата.

И разказа какво стана. Къде е бил и как е носил прътовете не спомена, разбира се. Просто се отбил по една работа в ерошенковското подземие и там му се случил този кошмарен прецедент.

— Инцидент — автоматичното поправи Ераст Петрович. Надлъжна бръчка прекоси челото му. — Добре ли видяхте Княза?

— Какво да му гледам — Скорик унило заразглежда физиономията си в огледалото. Ама че нос — направо печен картоф. — Кой друг ще ме трепе? Ерохинската паплач не напада просто така, първо се позаглеждат що за човек си. А този ми се нахвърли без предупреждение и здравата ме размаза. Или е Княза, или е някой от колодата му. Но не и Цайса — той нямаше да се заглавичква, направо щеше да ме ръгне с ножката или да ми забие шпагата в окото. А къде е Маса-сенсей?

— На среща — господин Неймлес повдигна брадичката на Сенка, завъртя му лицето наляво-надясно, да му се полюбува. — Ще трябва компрес. А тук пластир. Така боли ли?

— Боли! — изрева Скорик, защото Ераст Петрович здраво го стисна за носа.

— Нищо, до сватбата ще мине. Няма с-счупено.

Господин Неймлес беше с дълъг копринен халат и мрежичка на косата — да му крепи коафюрата. Сенка имаше същата, „гард фасон“ се нарича.

Какво ли е станало между него и Смъртта, помисли си Скорик и погледна изпод вежди гладкото лице на инженера. Какво ли? Такъв жребец няма да изпусне своето си.

— Вижте какво, хер Шопенхауер — заяви Ераст Петрович, след като свърши да маже Сенка с някаква смрадлива гадост. — Отсега нататък нито крачка б-без мен и Маса. Ясно?

— Как да не е ясно…

— Прекрасно. Тогава си лягайте и се отнесете в обятията на Морфея.

Сенка си легна, но до обятията доста се повъртя. Ту му затракаха зъбите, ту се смръзна и не можеше да се стопли. Естествено. Смъртта беше прелетяла съвсем наблизо до него, беше му вейнала в душата с леденото си крило.

Сети се, че не намина при Ташка. А тя искаше нещо да му каже, да го предупреди. Би трябвало да отскочи при нея, но само от мисълта пак да отиде в Хитровка се разтрепери още повече.

Утрото е по-мъдро от вечерта. Може пък утре нещата да не му се сторят чак толкова страшни.

С тази мисъл заспа.

 

 

На другия ден пак ужасно го беше страх. И на по-другия също. Дълго остана уплашен, цяла седмица. Сутрин или денем по се окуражаваше: днес, си казваше, вече непременно ще ида, щом се стъмни; а привечер душата му се свиваше, краката му отказваха да тръгнат към „Лубянка“ — и точка.

Но не че всички тези дни само се плашеше и не правеше нищо друго. Напротив, беше толкова зает и с такива неща, че направо забравяше всичко друго на света.

Започна се оттам, че Ераст Петрович предложи:

— Искаш ли да видиш моето летящо килимче?

Точно преди това бяха говорили. Сенка от все сърце го помоли да не му говори на „вие“ и да не го нарича „Скориков“, защото му става криво.

— Криво ли? — учуди се господин Неймлес. — Че ви говоря на „вие“? Но нали се мислите за голям? Между големи хора обръщение на „ти“ е възможно само ако е взаимно, а пък аз още не се чувствам г-готов да сме на „ти“.

— Че аз никога през живота си не мога да ви говоря на „ти“! — стресна се Сенка. — И нямам нужда. Обаче вие говорите с Маса на „ти“, зачитате го. А аз не съм ли човек за вас?

— Вижте, Скориков… Тоест прощавайте, господин Скориков — направо се заяде инженерът, — с Маса говоря на „ти“, а той ми говори на „вие“, защото в Япония господарят и слугата могат да разговарят само така и никак другояче. В японския език това е много строго регламентирано. Там има десетки различни нива на общуване на „ти“ и „вие“. Неприемливо е да се обърнеш към слугата не така, както е прието, и дори е граматическа грешка.

— А у нас само интелигенцията говори на „вие“ с простолюдието, за да му покаже презрението си. Затуй народът не я обича.

Едвам го придума. Но Ераст Петрович все пак не склони да го нарича приятелски „Сенка“ — не и не. Вместо „Скориков“ взе да се обръща със „Сеня“, все едно е господарско синче с къси панталонки. Ала Сенка търпеше, какво да прави.

Когато Скорик замига от думите „летящо килимче“ (от Ераст Петрович можеше да се очакват всякакви чудеса, дори вълшебни), господинът се усмихна:

— Не е като онова приказното, разбира се. Така нарекох своя мототрипед, самоходна каляска моя собствена к-конструкция. Ела да го видиш.

В сайванта имаше една каляска с вид на кабриолет с ресори, но само че стеснена отпред и не с четири колела, а с три: предното ниско и по-дебело, двете задни големи. Там, където е предницата на кабриолетите — табло с цифри и едно щръкнало колело, набучено на желязна пръчка, още някакви ръчки и врътки. Седалката беше от шевро, можеше да побере трима. Инженерът показа:

— Отдясно, където е кормилото, е мястото на шофьора. Отляво е на асистента. Шофьорът е нещо като кочияш, само че не кара кон, а управлява д-двигателя. Асистентът е негов помощник. Понякога се налага двамата да въртят кормилото, или трябва да задържи лоста, или просто да размаха флагчето, за да разчисти пътя.

Сенка отначало не разбра, че това чудо се движи само, без кон. В желязна кутия, която била под седалката, според Ераст Петрович (явно опашата лъжа) имало сила колкото на десет коня и затова този същият мототрипед можел да вози по-бързо от най-бързия файтон.

— Скоро вече никой няма да иска да пътува с конна тяга — разказваше господин Неймлес. — Само с такива машинни коли с двигател с вътрешно горене. А конете ще бъдат освободени от тежкия труд и за благодарност, че т-толкова хилядолетия са служили вярно на човечеството, ще ги пуснат да пасат на воля в ливадите. Е, може най-красивите и бързите да се оставят за състезанията и романтични разходки в лунна нощ, а за всички останали ще има освобождение от служба и пенсия.

Чак пенсия надали, помисли си Скорик. Ако вече не трябват, ще отидат като едното нищо за месо и кожа, никой няма да ги храни току-тъй. Но не възрази на инженера, интересно му беше да го слуша.

— Виж, Сеня, идеята за всъдеходен м-мототрипед беше тема на миналогодишната ми дипломна работа в Технологичния институт…

— Значи сте току-що завършил студент, така ли? — учуди се Сенка. Ераст Петрович му се виждаше на доста много години. Може би на трийсет и пет или дори повече — с тези побелели слепоочия.

— Не, изкарах задочен курс за инженер-механик в Бостън. И ето сега дойде време да претворя идеята си в живота, да я изпробвам на п-практика.

— Ами ако не тръгне? — попита Сенка, който се беше загледал в лъскавия меден фенер на предницата.

— Не, колата се движи прекрасно, но не е там работата. Искам да постигна рекорд с моя мототрипед: да стигна от Москва до Париж. Стартът е на двайсет и трети септември, така че времето за подготовка е малко, две седмици и нещо. А задачата ми е трудна, почти невъзможна. Наскоро подобен опит направи барон Фон Либниц, но самовозът му не издържа руските пътища и се развали. А моето „летящо килимче“ ще издържи, защото триколесната конструкция е по-всъдеходна от четириколесната й аз ще го д-докажа. И още нещо, гледай.

Сенка никога не беше виждал Ераст Петрович толкова оживен. Очите му, обикновено студени, спокойни, направо блестяха, бузите му бяха поруменели. Господин Неймлес беше направо неузнаваем.

— Вместо новомодните пневматични гуми, които са удобни за асфалтиран път, но са абсолютно непригодни за нашите ужасни пътища, конструирах лети к-каучукови със стоманена тел.

Скорик понатисна черната гума. Тя беше грапава, еластична, приятна на допир.

— За основа на конструкцията съм използвал трипеда на манхаймския фабрикант Бенц „Патент моторваген“, но „летящото килимче“ е м-много по-съвършено! Новият „Вело“ на хер Бенц е с мощност само три конски сили и зъбната предавка е на задната ос, а при мен, виж, е сложена на шасито и моторът е с обем почти хиляда кубически сантиметра! Това дава възможност да се вдигнат почти трийсет километра в час. А по асфалт д-дори до трийсет и пет! Ако не и четирийсет! Представяш ли си!

Сенка се зарази от вълнението на инженера, той помириса седалката, вдъхна миризмата на кожа и гориво. Наслада!

— Ами как се пътува с това „килимче“?

— Седни тук. А така — с удоволствие заобяснява Ераст Петрович, а Сенка блажено заподскача на пружиниращата седалка. — Сега, сега ще покараш. Това е абсолютно безподобно удоволствие. Само че внимавай, не б-бързай. Сложи си десния крак на педала на съединителя. Натисни с всичка сила. Това е ключът на запалването. Завърти го. Чуваш ли? Искрата възпламенява горивната смес. С ръчките отваряш к-клапаните. Браво. Включи предавката — ето този лост. Сега леко отпусни крака от съединителя и същевременно задействай дроселовата клапа, която…

Сенка пое желязната ръчка за задействане на клапата със звучно име „дроселова“, дръпна я и самоходната кола изведнъж потегли.

— Ааа! — закрещя Скорик от ужас и възторг.

Стомахът му се сви, все едно се спускаше с шейна от заледено възвишение. Трипедът на собствен ход излетя от вратите на сайванта, насреща му бързо се понесе стената на къщата и в следващия миг някаква сила захвърли Сенка върху кормилото. Чу се дрънчене, звън на счупено стъкло — полетът завърши.

Право пред себе си видя червени тухли, по тях пълзеше зелена гъсеница. В ушите си чуваше свистене, гърдите го боляха, но май костите му бяха здрави.

Сенка чу бавни стъпки отзад и видя, че на единия циферблат стъклото се е спукало, а на другия изобщо го няма, и сви глава в раменете си. Бийте ме, Ераст Петрович. Пребийте ме жестоко — и пак ще ми е малко, че съм такъв тъпак.

— … регулира преминаването на г-горивната смес, затова с нея се работи много плавно — продължи обяснението си господин Неймлес, сякаш изобщо не беше прекъсвал. — А ти, Сеня, дръпна много рязко.

Сенка слезе, свел глава. Като видя смачкания фенер, допреди малко толкова красив и лъскав, и изхлипа. Лоша работа, лоша!

— Няма нищо — успокои го инженерът и приклекна. — В автомобилизма п-повредите са най-нормално нещо. Сега ще поправим всичко. Моля те, Сеня, донеси ми сандъчето с инструментите. Ще ми п-помогнеш ли? Двамата лесно ще свалим дашборда^[1]. Да знаеш колко ми липсва помощник.

— Ами сенсеят? — спря се Сенка, който вече се беше запътил към сайванта. — Не помага ли?

— Маса е консерватор и принципен враг на п-прогреса — въздъхна Ераст Петрович и си сложи кожените ръкавици.

 

 

Което си беше истина. Заради същия този прогрес инженерът и Маса почти всеки ден се дърлеха.

Например Ераст Петрович прочита в сутрешния вестник за откриването на железопътна линия в Забайкалието и казва: ето, прекрасна новина за жителите на Сибир. Досега губеха по цял месец да стигнат от Иркутск до Чита, а сега ще им трябва само едно денонощие. Значи имат цял месец подарък! Могат да го използват както си искат. Ето, казва, къде е истинският смисъл на прогреса: икономия на време и на ненужно изразходвани сили.

А японецът възразява: не са им подарили един месец живот, а са им го отнели. По-рано вашите Иркутски жители не пътуваха без много важна работа, а сега има да се возят насам-натам. Поне да крачеха, да се катереха по планините и да преплуваха реки. А то — седнат си на меката седалка и захъркат, ето им цялото пътешествие. Порано по време на странстване човек разбираше, че животът е Път, а сега ще си мислят, че животът е меката седалка във вагона. По-рано хората бяха здрави, жилави, а скоро ще станат кекави и тлъсти. Тлъстини — това е този ваш прогрес.

Господин Неймлес чак се разсърди. Изопачаваш, вика. Тлъстини ли? Нека са тлъстини, прекрасно! Между другото, тлъстините са най-ценното за човека, резерв от енергия и сила за случай на затруднено положение. Просто трябва тлъстините да не се трупат на определени места в обществения организъм, а да се разпределят равномерно, нали затова е социалният прогрес, който се нарича „обществена еволюция“.

Маса не се предава. Тлъстините, казва, са телесно образувание, а същината на човека е душата. От прогреса душата трупа тлъстини.

Не, възразява Ераст Петрович. Защо да пренебрегваме тялото? Именно то е животът, а душата, ако изобщо съществува, принадлежи на вечността, тоест на смъртта. Не случайно съществуването се нарича живот. Впрочем и вие, японците, смятате, че душата е не другаде, а именно в корема — „хара“.

На това място се намеси Сенка. Попита къде по-точно е душата на японците — в корема или в мутрата?^[2] Последно?

Инженерът отначало не разбра въпроса му, а като го схвана, повиши тон и нареди занапред мутрата да не се нарича нито „мутра“, нито „зурла“, нито „сурат“, а „лице“. В краен случай, ако иска да подсили израза, може „физиономия“.

А друг път Ераст Петрович и сенсеят подхванаха спор дали заради прогреса се променят ценностите, или не.

Господин Неймлес настояваше, че се променят — вдига се нивото им най-вече защото човек започва повече да цени себе си, времето си, усилията си, а Маса не беше съгласен. Напротив, било точно обратното: сега от отделния човек и усилията му почти нищо не зависи и поради това ценностите рухват. Когато прогресът върши вместо теб половината работа, може да си изживееш живота, без душата ти да се пробуди и без изобщо да разбереш ценностите.

Скорик ги слушаше, но не можеше да реши чия страна да вземе. От една страна, май Ераст Петрович е прав. Я колко прогрес има в Москва: скоро ще пуснат електрически трамвай, сложиха ярки улични лампи, има вече и кинематограф, а ценностите от ден на ден поскъпват. Яйцата по-рано вървяха на пазара по десет за две копейки, а сега са по три копейки. Файтонджиите взимаха половин рубла от Сухаревка до Замоскворечие, а днес за по-малко от седемдесет-осемдесет копейки не можеш да ги спазариш. Да не говорим за цигарите.

Но пък не може да се каже, че ценностите само поскъпват. От прогреса също има полза. Едно е ръчно направена обувка, друго е фабричната. Първата е и по-скъпа, естествено, затова вече почти ги няма.

 

 

Но скоро Сенка разбра, че Ераст Петрович нищо не разбира от ценности.

Изпробваха „летящото килимче“ на „Митна“ улица. Завиват на скорост — Ераст Петрович върти кормилото, Сенка натиска клаксона — и зад ъгъла стадо крави. Какво ти разбират от клаксон? Така че се нахендриха в най-задната.

Тя даже не успя да измучи — направо вирна копитата. Лежи мъртва горката.

Сенка всъщност изобщо не я съжали, а му дожаля за предницата. Току-що бяха сложили нов фенер вместо стария, дето го беше строшил в стената. Между другото, излезе петдесет рубли, няма лабаво.

Докато охкаше и събираше стъкълцата, инженерът плати на говедаря за кравата — познайте колко — сто рубли! Чудо невиждано! За крава, дето струва най-много трийсетачка!

И това нищо не е. Щом говедарят, нагла мутра, тоест физиономия, тури стотачката в каскета си, кравата стана и продължи по пътя си. Няма й нищо — върви си, клати виме.

Скорик, естествено, веднага пипна говедаря: я да повръщаш парите.

А Ераст Петрович:

— Първо, не „я да повръщаш“, а „ако обичате, да върнете“. А второ, няма нужда. Нека са компенсация за нанесените морални щети.

Кому са нанесени морални щети, пита се. На кравата ли?

Този инцидент доведе до важни последици, а от важните последици произтекоха епохални резултати.

Последиците доведе Сенка, а резултатите — Ераст Петрович.

Същия ден Скорик нарисува на хартия желязна скоба — да пази пред фара, та да удрят крави, кози или кучета без никакви вреди за имуществото. А след вечеря подложи на разпит господин Неймлес и японеца какво и на какви цени купуват и на кого колко плащат. Изслуша ги потресен. Ераст Петрович, макар и американски инженер, в най-простите работи беше пълен абдал. За всичко плащаше тройно, колкото му кажеха, и през ум не му минаваше да се пазари. За жилището на „Ашчеулов“ даваше триста рубли! Сенсеят — и той. Освен от Път и жени от нищо друго хабер си няма. Това ми бил камердинер.

Скорик им поналя малко ум в главите — кое колко струва — и те, познавачите на ценностите, го гледаха като ударени с мокър парцал.

Инженерът закима почтително. И тогава се очертаха въпросните резултати.

— Чудесен младеж си ти, Сеня — тържествено заяви Ераст Петрович. — Колко дарби имаш. Твоята идея за противоударна автомобилна скоба е превъзходна. Би трябвало да патентоваме този аксесоар и да го наречем на твое име: примерно „антиударник на Скориков“ или „буфер“ — от английски „buffer“. Ти си роден изобретател. Това първо. Поразен съм и от икономическите ти познания. Ако се съгласиш да ми станеш к-ковчежник, с удоволствие ще ти поверя грижата за разходите ми. Ти си истински финансист. Това второ. И освен това ме смайва техническият ти усет. Така ловко продухваш карбуратора, така бързо сменяш гумите! Виж какво, Семьон Скориков, предлагам ти да поемеш длъжността механик до тръгването ми за Париж. Това трето. Не б-бързай с отговора, помисли.

Късметът, както се знае, идва накуп. Ту нищо-нищичко, черно мрачно небе и нито звездичка, ако щеш — мри. Но пък наизлязат ли звезди — безчет са.

Какъв беше Сенка Скорик допреди съвсем скоро време? Никакъв, торно бръмбарче. А сега е всичко: и любовник на Смъртта (да-да, случи се, не го е сънувал), и богаташ, и изобретател, и ковчежник, и механик. Ето каква кариера направи — не като да е момче за всичко в колодата на Княза.

 

 

Счупваше се от работа. Че трябва да отскочи до Ташка, но го е страх, си мислеше само вечер преди да заспи. През деня нямаше време.

Трипедът трябва ли да се лъска и смазва?

По магазини и дюкяни трябва ли да се пазарува?

Чистачът, метачът, готвачката (нае една бабичка да готви човешка храна, стига са яли само сурово) трябва ли да се наглеждат?

Сенсеят покрай Сенкината енергичност съвсем се размързеливи. Ту по цял час жуми приседнал (това на японците им е като молитва — да наблюдават собствената си душа, дето им е в корема). Ту нанякъде зачезне заедно с Ераст Петрович. Ту е на среща. Ту пък се хване да учи Сенка на японски мариз.

И тогава трябва да зареже всичките си занимания. Да тича с този луд почти гол из двора, да се катери по улука, да размахва ръце и крака.

Може и да е хубаво, полезно за здравето или за предпазване от апаши, но едно, че няма време, а второ — костите после така го болят, едвам се разгъва.

В Хитровка имаше един дядко, по-рано бил санитар в психическа болница. Какви работи разправяше само за тамошните обитатели и техните кукувщини! Та и Сенка от време на време се чувстваше като онзи санитар. Все едно живееше със смахнати. На пръв поглед — хора като хора, а като се загледаш някой път — направо си е прочутата лудница „Канатчикова дача“.

Да вземем например самия господин Неймлес. Уж не е японец, нормален човек, пък се държи някак не по нашенски. Когато в кабинета си бае над чертежите или пише някакви работи, как да е, но веднъж Сенка погледна през рамото му, полюбопитства какво ли рисува там, и ахна: инженерът не пишеше с перодръжка, а с дървена четчица, с каквито се маже лепило, и не изписваше букви, а мацаше някакви чудновати заврънкулки с непонятен вид и значение.

Или вземе да прави тегели из стаята и щрака зелената броеница — така можеше да кръстосва с часове.

А друг път седне пред стената и вземе да се пули в една точка. Сенка веднъж се опита да види какво има там, на тази стена. Нищо не видя, ама абсолютно нищо, нито дори дървеница или някоя друга буболечка, а когато искаше да попита: какво по-точно ви интересува там, Ераст Петрович, Маса, който се случи до него, хвана Сенка за яката по най-възмутителен начин, измъкна го от кабинета и каза: „Когато господзар зазерцава, не може се бедзпокои.“ Ама какво съзерцава бе, като там няма нищо!

Освен грижите по подготовката на „Летящото килимче“ за състезанието господин Неймлес се занимаваше с някакви други тайнствени неща, които не споделяше със Скорик. Едва ли не всяка вечер след осем излизаше и се връщаше късно, а понякога го нямаше чак до сутринта. По тази причина Сенка страдаше от лоши видения.

Веднъж извади от вързопа за пране една долна фланела на инженера и взе да я души — дали не мирише на Смъртта (не можеше да сбърка с нищо онзи ментов опияняващ аромат). Май не миришеше.

Понякога и денем го нямаше, а по каква причина — не беше ясно.

Веднъж, когато Ераст Петрович преди излизане си оправяше яката и се решеше пред огледалото по-дълго от обичайното, Скорик изпадна в невъзможна ревност. Не издържа и се измъкна уж за покупки, но навън проследи инженера, за да го види къде ходи, дали не отива на среща с една безнравствена особа.

Оказа се, че наистина има среща, но не с въпросната.

Господин Неймлес влезе в кафене „Риволи“, седна и зачете вестници — Скорик виждаше всичко през стъклената витрина. След някое време забеляза, че не само той се интересува от Ераст Петрович. Наблизо пред модния магазин стоеше някаква госпожица и гледаше в същата посока. Сенка отначало чу тих звън и не можа да разбере какво е. После забеляза, че госпожицата е със зашити на маншетите малки камбанки, а на шията има украшение във вид на змия, съвсем като жива. Ясно — декадентка, напоследък Москва се напълни с такива.

Отначало Сенка помисли, че госпожицата чака някого и се е загледала в тъмнокосия красавец, нищо чудно. Но после тя тръсна глава, прекоси улицата и се шмугна в кафенето.

Ераст Петрович остави вестника, вдигна се насреща й, настани я да седне. Размениха няколко думи и инженерът взе да й чете нещо от вестника.

Е, не е ли малоумен?

Сенка ги заряза, защото се успокои. Какво да се тормози, щом господин Неймлес е толкова сляп. Срещна се със самата Смърт, говори с нея, погледна я в мъждукащите очи, а ухажва някаква си скубла.

Не, този субект му беше съвсем непонятен.

Да вземем например преместването.

Два дни преди рандевуто в „Риволи“ изведнъж тръгнаха да се местят от „Ашчеулов переулок“ — така нареди господин Неймлес. Преместиха се зад „Сухаревка“, в Спаските казарми, в офицерска квартира. Защо, поради какво така — никой нищо не обясни на Сенка. Тъкмо бяха започнали да се обзавеждат, той накова рафтчета в кабинета, нае чистачи да излъскат паркета, да го направят като огледало, а и половин теле беше поръчал на месаря — и на ти. А и наемът беше предплатен за два месеца — шестстотин рубли на вятъра!

Събраха багажа спешно, намятаха едно-друго в два кабриолета и напуснаха.

Новото жилище не беше лошо, с отделен вход, само трипеда отначало нямаше къде да приберат. Сенка два дни ухажва портиера, четири самовара чай изпи с него, шест рубли му снесе и после още три и половина — чак тогава взе ключовете от конюшнята (там бездруго нямаше коне, защото полкът беше заминал да завзема Китай).

Докато Скорик увещаваше портиера, Маса-сенсей се спогоди с жената на портиера, и то много по-бързо. Така че се уредиха, общо взето, добре, не можеше да се оплаче: и покрив над главата, и „Летящото килимче“ на топло и сухо, и от Михеич уважение, и от съпругата му Федора Никитишна ден през ден пирожки и компоти.

В последния ден от спокойния живот, преди всичко наново да се обърка, Сенка прие на новото място гости — брат си Ванюшка и съдията Кувшинников. Щом се преместиха от „Ашчеулов переулок“, веднага прати по градската поща писмо: сега живея на адрес еди-кой си, ще се радвам да видя скъпия си брат Иван Трифонович, приемете и проч. Иполит Иванович отговори също с писмо: благодаря, скоро непременно ще дойдем.

И си удържа на думата, пристигна.

Отначало огледа мнително наоколо — да не е някой вертеп. Когато Маса изскочи в антрето само по наполеонките за реншу, съдията се намръщи и сложи ръка на рамото на Ванка. Малкият също се вторачи в източния човек, а когато Маса се плесна с длани по корема й се поклони, Ванятка уплашено охна.

Лоша работа. Съдията заотстъпва към вратата (за всеки случай не беше освободил файтона), но в този момент за късмет от кабинета излезе Ераст Петрович и от пръв поглед към солидния човек с кадифена кабинетна пижама и книга в ръка Кувшинников веднага омекна. Ясно, че такъв господин няма да живее в апашко свърталище.

Запознаха се по най-любезен начин, Ераст Петрович представи Сенка като свой помощник и покани съдията в кабинета си да пушат кубински пури. За какво са си говорили, Скорик остана в неведение, защото поведе Ванка в конюшнята да му покаже автомобила, а после повози брат си из двора. Той самият превключваше скоростите и работеше с коварния дросел, кормилото също въртеше той, а Ванка само натискаше клаксона и крещеше от възторг.

Направиха безброй кръгчета, отиде сума гориво, но какво толкова. После излезе съдията да прибира Ванка вкъщи. Стисна ръка на Сенка, кой знае защо куражлийски му намигна.

И си тръгнаха.

А вечерта, преди да си легне, Скорик спря пред огледалото да види дали не му е поникнал още някой косъм на брадата и откри по бузите си четири нови косъмчета — три отдясно и едно отляво. Общо вече бяха трийсет и седем и то без тия от мустаците.

По навик си помисли за Ташка и се вслуша в себе си — сега сърцето му ще задумка.

Не задумка.

Наложи си да си спомни за Княза и как избяга от мазето.

Добре де, Княза, добре де, избяга. Цял живот ли пък да трепери?

Повече от седмица не посмя да помисли дори да отиде до Хитровка, а сега изведнъж усети: може, време е.