Борис Акунин
Любовник на смъртта (5)

Как Сенка хвана съдбата за опашката

За щастие знаеше къде е странноприемница „Казан“, че иначе беше неоткриваема. Ни табела, ни нищо. Портите заключени, само малка вратичка е леко открехната, но пак не можеш ей тъй просто да влезеш — точно пред желязната решетка се е разположил безкрак инвалид, празните му крачоли подгънати. Затова пък в раменете е като гардероб, мутрата му червена, обрулена, от подвитите ръкави на моряшката му фланелка напират яки ръце с гъсти червеникави косми. Сакат-сакат, ама ако те цапардоса с дъската, с която оттласква количката си, ще те остави на място.

Сенка не отиде направо при безкракия, първо се поогледа.

Онзи не безделничеше, а продаваше свирки. Подвикваше лениво с дрезгав глас: насам, народе, свирки чародейки, само три копейки. Край сакатия се блъскаха деца, изпробваха стоката, духаха в гладките жълти пискуни. Някои купуваха.

Един маляк помоли за медната свирка, окачена на дебелия врат на инвалида: дядо, дай да опитам тази пищялка. Сакатият го перна по челото: това не е пищялка, ами боцманска свирка, тя не е за сополиви маляци като теб.

Сенка всичко разбра. Морякът ужким продава свирки, но иначе варди, разбира се. Как хитро са го измислили: ако стане напечено, той надува медната си свирка, тя сигур надалеч се чува, та това ще е знак за другите да дигат гълъбите. А вълшебната дума, която му каза Смъртта, означава „свой“, само че на обратно. В Москва апашите и крадците открай време така изопачаваха думите, та външни хора да не ги разбират: ту добавят някакви букви, ту разместват сричките, ту нещо друго.

Той отиде при вардача, наведе се току до ухото му и пошепна думата. Дядото го погледна изпод надвисналите вежди, мръдна сиво-рижавия си мустак, нищо не каза, но леко се отмести с количката.

Скорик влезе в празния двор и спря. Да не би тук да е свърталището на самия Княз с шайката му?

Подръпна си ризата, с ръкав си тръкна ботушите да лъснат. Свали каскета, пак го нахлупи. Пред вратата на сградата се прекръсти и си каза молитвата — специална молитва за изпълнение на желанията, на която отдавна го беше научил един добър човек: „Помилуй мя, Господи, според милостта Си, чуй молитвата на смирения, въздай ми не според заслуженото, а според желанието Ти.“

Събра смелост, натисна бравата — заключено. Тогава почука.

Не му отвориха веднага, при това вратата не зейна, а съвсем леко се открехна и нечие око проблесна в тъмното.

Сенка за всеки случай пак каза:

— Йовс.

Иззад вратата се чу глас:

— Какво искаш?

— Търся Цайса…

Вратата се отвори и Скорик видя младеж с копринена риза и украсено кожено коланче, с ботуши от шевро, от джоба на жилетката му провиснала сребърна верижка със сребърно черепче — веднага си личи, че е висша проба бандит. И погледът му особен като на всички бандити: бърз, остър, внимателен. Ух, че му завидя — младежът беше горе-долу на неговите години и дори по-нисък на ръст. Ама че късмет!

— Да вървим — рече оня. И тръгна напред, без да погледне повече Сенка.

По тъмния калидор стигнаха до стая, където двама пляскаха карти на гола маса. Пред всеки — куп книжни пари и златни империали. Точно когато Скорик и водачът му влязоха, единият от играчите хвърли картите и кресна:

— Мамиш, курвенско изчадие! Къде е дамата? — и бухна втория с пестник в челото.

Онзи полетя направо със стола. Сенка охна — уплаши се, че ще си сцепи главата. А падналият направи задно кълбо и като същински акробат скочи, метна се на масата и шибна един ритник в сурата на побойника. Ти, вика, мамиш! Дамата мина!

Сританият се капична, естествено. Жълтиците се търкулнаха по пода, звънтят, банкнотите хвърчат на всички страни — ужас.

Сенка се вцепени: ще се избият. А момчето с него се хили — весело му е.

Първият побойник си разтри скулата.

— Значи минала дамата, викаш. Добре, дай да си продължим играта.

И седнаха, все едно нищо, само си събраха разпилените карти.

Изведнъж Сенка се слиса. Чак ченето му увисна, замига. Изгледа ги — те като две капки вода, никаква разлика! И двамата чипоноси, жълтокоси, джукести, облечени еднакво. Що за чудеса!

— К’во ти става? — дръпна го за ръкава водачът му. — Да вървим.

И продължиха.

Пак калидор, пак стая. Там беше тихо, някой спеше на леглото. С мутрата към стената, само тлъстата му буза се вижда и щръкналото ухо. Едър здравеняк, легнал направо с ботушите и хърка.

Момчето продължи тихо, на пръсти. Скорик също, още по-тихо.

Но здравенякът, без да спира хъркането, внезапно измъкна изпод завивката ръка, а в нея блесна черна цев.

— Аз съм, Сланино, аз съм — бързо рече малкият апаш.

Ръката се вмъкна обратно, спящият така и не извърна лице към тях.

В третата стая Сенка свали каскета и се прекръсти — на стената имаше цял иконостас като в черква. И светци, и Богородица, и Пресветият кръст.

До стената отсреща, вдигнал на масата дълги крака с лъснати патъци, седеше човек с очила, с дълга права коса. В пръстите си въртеше малка остра ножка, не по-голяма от чаена лъжичка. Той самият беше облечен спретнато, по господарски, дори с вратовръзка. Скорик никога не беше виждал такива апаши.

Водачът побутна Сенка пред себе си и каза:

— Цайс, малкият те търси.

Скорик го изгледа. Дали да не му шибне един заради „малкият“? Но в този миг човекът, наречен Цайс, направи нещо такова, че Сенка ахна: мръдна ръка, ножчето прелетя като сребърна искра през цялата стая и се заби право в окото на Пречистата Дева.

Чак сега Сенка видя, че всички светци по иконите са с избодени очи, а по Спасителя на Кръста, точно където е прикован с пирони, стърчат същите такива ножки.

Цайса извади от ръкава си още едно ножче и го заби в окото на Младенеца, сгушен в ръцете на Мария. Чак тогава извърна глава към слисания Сенка.

— Какво желаете, младежо?

Скорик пристъпи към него, погледна момчето, изправено на вратата, и тихо, както му беше наредено, каза:

— Смъртта чака, не издържа вече.

Каза го — и се уплаши. Ами ако не разбере? Ако попита: „Какво чака?“ А Сенка не знае.

Но дългокосият не попита нищо подобно, а вместо това любезно и тихо помоли спътника му:

— Господин Цаца, бихте ли били така добър да скриете лика си зад вратата.

Скорик разбра, че по този начин заповяда на момчето да изчезне, но то не загря и остана да стърчи на вратата.

Тогава Цайса пусна ястреб от десния си ръкав, в смисъл ножче — и то кааато хрясна в касата точно до ухото на Цаца. Момчето излетя навън.

Очилатият внимателно погледна Скорик. Очите му зад стъклата бяха светли, студени, същински ледчета. Той извади от джоба си хартиено квадратче и го подаде. Пак така тихо, любезно:

— Вземете, младежо. Предайте, че ще намина днес към седем и нещо… Впрочем почакайте — обърна се към вратата и викна: — Ей, господин Шести, тук ли сте още?

Цацата отново се показа на вратата. Значи имал два прякора, не един?

Той подсмръкна и предпазливо попита:

— Да не ме замериш пак?

Цайса отговори неразбираемо:

— Разбирам, нежният Парни е старомоден в наши дни^[1]. Кога ни е рандевуто, тоест схватката с Вампира?

Цаца-Шести обаче го разбра. Рекоха, че в шест-седем, каза.

— Благодаря — кимна чудноватият човек. И се обърна към Сенка: — Не, към седем няма да мога. Предайте й, че ще мина след осем и дори след девет.

Обърна му гръб и пак се загледа в иконостаса. Скорик разбра, че разговорът е приключен.

 

 

Върна се за по-напряко през хитровските дворове. Мислеше си: какви хора! Как Княза с такива орли няма да е пръв московски бандит. Какво ли не би дал, да е с тях в свърталището, свой сред свои.

След „Хитровски переулок“, където край площада дремеха надничарите, Сенка спря под една изсъхнала топола и отвори хартиеното пакетче. Беше му любопитно какво ли толкова скъпоценно има вътре, че Смъртта беше готова да му даде петарка.

Бял прашец като захарин. Близна го — сладни, но не е захарин, захаринът е много по-сладък.

Не забеляза кога се появи Ташка.

Сеня, вика, да не се друсаш?

Скорик чак сега загря. Разбира се, че е наркотик, ясно. Затова зениците на Смъртта са като черна нощ. Значи това било…

— Той не се ближе, а се шмърка през носа — обясни Ташка.

В този ранен час не беше докарана и изрисувана, а с торба в ръка — сигурно беше ходила до дюкяна.

— Недей, Сенка — рече. — Ще си разкапеш мозъка.

Но той все пак взе щипка от прашеца, пъхна го в едната си ноздра и шмръкна с всичка сила. Майчице! От очите му рукнаха сълзи, скъса се да киха и да се сополиви.

— Видя ли, тъпчо? — сбърчи нос Ташка. — Казвам ти, недей. Я по-добре кажи какво имам на главата си.

И си сочи косата. А в косата й втъкнати маргаритка и още две цветя, незнайни за Сенка.

— Какво-какво, селска ливада.

— Не е ливада, а са три послания. Майоранът означава „мразя мъжете“, маргаритката — „равнодушие“, а зюмбюлът — „сърдечно предразположение“. Вървя например с някой клиент, от когото ми се гади. Втъкна си майоран, показвам му презрението си, а той, дръвникът, не подозира. Или сега стоя с теб, в косите си нося зюмбюл, защото сме приятели — и тя наистина остави в косата си само зюмбюла, за да зарадва Сенка.

— Добре, равнодушието за какво ти е?

Очите й блеснаха, тя облиза напуканите си устни.

— Като се влюби в мен някой ухажор, ще ме почерпи бамбона, ще ми носи разни гердани. Аз няма да го пъдя, защото може и да ми хареса, но и гордостта си трябва да запазя. Ще си втъкна маргаритка, нека страда…

— Какъв ухажор? — изпуфтя Сенка и затъна прашеца по предишния начин. Пъхна си го в джоба, а там нещо издрънча — зеленият гердан, дето го сви от китаеца. Та се присети: — Искаш ли без никакво ухажорство да ти подаря гердан? — измъкна наниза и го размаха пред носа й.

Ташка светна.

— Ау — вика, — каква красота! И цветът ми е най-любимият, нарича се „смарайда“. Наистина ли ми го подаряваш?

— Взимай, не ми се свиди.

И й го даде, не е кой знае каква загуба — седемдесет копейки.

Ташка моментално си сложи гердана, целуна Сенка и се понесе към къщи да се види в огледалото. А Скорик се втурна към „Яузки“ булевард. Смъртта откога го чака!

 

 

Показа й отдалеч пакетчето и пак го прибра в джоба си.

Тя вика:

— Хайде сега! Дай го бързо!

Очите й насълзени и гласът й трепери.

А той:

— Да бе, как не. Какво ми обеща? Пиши на Княза бележка да ме вземе в шайката.

Смъртта се хвърли към него, искаше да вземе силом пакетчето, но къде ти — Сенка й избяга покрай масата. Поиграха си малко на гоненица, тя се примоли:

— Дай, не ме мъчи.

На Скорик му дожаля: колко е красива, а също е нещастна. Без прашеца е за никъде. Помисли си също: може Княза за такива важни неща да не слуша женски акъли — дори от най-обожаваната си любовница? Но не, браточките разправяха, че Княза нищичко не й отказвал — от най-дребните неща до най-големите.

Докато се чудеше да й даде ли наркотика или не, Смъртта изведнъж се умърлуши, седна до масата, подпря чело и с уморен вид каза:

— Мътните те взели, зверче. Все тая, ще пораснеш, ще се увълчиш.

Изстена тихичко, сякаш нещо я заболя. После взе листче, написа нещо с молив и му хвърли бележката:

— Дръж, да ти се не види.

Той я прочете и не повярва на късмета си. На листчето пишеше с едри букви:

Княз, вземи момчето. То е точно каквото ти трябва.

Смъртта