Борис Акунин
Любовник на смъртта (22)

Как Сенка злорадстваше

Инженерът и Маса го изслушаха мълчаливо. Не му се скараха, не го нарекоха глупак, но и не му изказаха никакво съчувствие. Да рекат „ох, милият, как си се напатил!“ или поне да възкликнат „майчице, какви страхотии!“ — такова нещо не можеш да дочакаш от тези ледени души. А как ли не се мъчи да ги впечатли.

Но какво пък, наистина си е виновен.

— Извинявам ви се, Ераст Петрович, и на вас, господин Маса — честно каза Сенка накрая. — Такъв късмет ме споходи, а всичко провалих. Върви го търси сега този злодей.

Разкаяно сведе глава, но изпод вежди погледна: дали са много сърдити?

— Твоето мнение, Маса? — попита Ераст Петрович, след като го доизслуша докрай.

Сенсеят затвори дръпнатите си очички — все едно ги скри в кожните гънки — и остана така две или три минути. Господин Неймлес също си мълчеше, чакаше отговор. Скорик от нетърпение само се повърташе на стола.

Накрая японецът каза:

— Браво на Сенка-кун. Сега вситко е ясно.

Инженерът доволно кимна:

— И аз така мисля. Няма защо да се извиняваш. Сеня. Благодарение на твоите действия сега знаем кой е убиецът.

— Как така?! — подскочи на стола Скорик. — Кой е?

Но господин Неймлес не му отговори на въпроса, а подкара по своя си начин:

— Всъщност от д-дедуктивна гледна точка задачата не изглеждаше трудна още от самото начало. Всеки що-годе опитен следовател, ако разполага с твоите показания, ще я реши с лекота. Обаче следователят се интересува само от закона, а моят интерес в дадения случай е по-голям.

— Да — съгласи се Маса. — Дзакон е по-марко от справедривост.

— Справедливост и милосърдие — поправи го Ераст Петрович.

Тези двамата явно прекрасно се разбираха, но Сенка изобщо не схващаше за какво говорят.

— Ама кой е убиецът де? — не издържа той. — И как го разкрихте?

— От твоя разказ — разсеяно отговори инженерът, който явно мислеше за друго. — Направи си малко гимнастика на мозъка, полезно е за развитието на личността… — И забърбори съвсем непонятно: — Да, не ще и дума, справедливостта и милосърдието са по-важни. Слава Богу, сега съм частно лице и мога да действам не според буквата на з-закона. Но нямам почти никакво време… И освен това тази маниакална предпазливост, да не би да подплашим… Рязко, с един удар. Като храбрия шивач — с един удар седмина… Еврика! — викна той изведнъж и така силно удари с длан по бюрото, че Сенка се стресна. — Имам план за операцията! Точно така: справедливост и милосърдие.

— Така ри сте се нарита? — попита сенсеят. — „Справедривост и миросърдие“? Хубаво звути.

— Не — весело каза господин Неймлес и се надигна. — Ще й измисля по-интересно име.

— Каква операция? — жално изкриви уста Скорик. — Хем казвате, че благодарение на мен всичко сте разбрали, хем нищо не ми обяснявате.

— Довечера ще идем с теб на „Яузки“ булевард и там всичко ще разбереш — гласеше отговорът.

 

 

Отидоха.

Смъртта им отвори веднага щом почукаха — дали не ги чакаше в антрето? Отвори вратата и мълчи, гледа господин Неймлес жадно, без да мига, сякаш преди това са й били вързани очите или дълго време е била на тъмно, или може би е била сляпа и е прогледнала. Така го гледаше. А на Сенка никакво внимание, камо ли да каже „здрасти, Сеня“ или „как е положението“. Впрочем не отговори и на Ераст Петрович — на неговото „добър вечер, госпожице“. Дори леко се навъси, сякаш беше очаквала някакви други думи.

Влязоха в гостната, седнаха. Уж се бяха срещнали за сериозен разговор, но нещо не беше така, сякаш не говореха за което трябва. Смъртта всъщност повечето мълчеше, само гледаше Ераст Петрович, а той повечето гледаше покривката — вдигне очи към Смъртта и пак сведе поглед. Заекваше повече от обичайното, сякаш се беше сконфузил, върви го разбери.

От тази сгляда, на която си играеха без негово участие, Сенка се разтревожи и с половин ухо слушаше господин Неймлес, а в главата му се въртеше съвсем друго. Накратко казано, от речта на инженера, или както той я нарече, „планът на операцията“, излезе, че трябва да се съберат всички заподозрени на някакво специално място, където престъпникът сам ще се прояви и издаде. Скорик го зяпна: как така, нали казахте, че сте открили убиеца, но инженерът му направи знак с глава — трай си. И Сенка си затрая.

И когато Ераст Петрович каза: „Без вас, госпожице, и без теб, Сеня, за съжаление не мога да се справя в този случай. Нямам други помощници“ — Смъртта пак не го погледна, толкова криво му стана. Ужасно се докачи. Дори не се стресна, когато инженерът взе да ги плаши с опасностите на предстоящата акция — толкова го заболя.

И Смъртта никак не се уплаши. Нетърпеливо поклати глава:

— Стига глупости. Давайте по същество.

Сенка също не се изложи:

— Какво толкова, смъртта с ред не иде — дръзко тръсна глава и я погледна. Чак после се усети, че се получи някак двусмислено: дали говори за смъртта или за Смъртта.

— Добре — въздъхна Ераст Петрович. — Тогава да разпределим кой кого ще тегли. Вие, госпожице, ще доведете на мястото Княза и Цайса. Сеня — Вампира. Аз — пристава Солнцев.

— Тоя пък защо? — учуди се Сенка.

— Защото е с-съмнителен. Всички престъпления са извършени на територията на неговия участък. Това първо. Самият Солнцев е жесток, алчен и абсолютно б-безнравствен човек. Това второ. И най-важното… — инженерът пак се втренчи в покривката. — Той също има връзка с вас, госпожице. Това трето.

Смъртта мръдна буза, все едно я заболя.

— Пак не говорите по същество — рязко каза тя. — Обяснете ми по-добре как да примамя Княза и Цайса, те и двамата са люти вълчаци, сами няма да се наврат в капана.

— Ами аз? — усети се Скорик, който изведнъж проумя, че ще трябва сам да се оправя с Вампира. — Той изобщо няма да ме послуша! Знаете ли какъв е? Ще заповяда да ме хванат за краката и да ме разкъсат на две половинки! Кой съм аз за него? Маляк. Никъде няма да дойде с мен!

— Не ще дойде, ами на бегом ще припне, остави т-това на мен — отговори господин Неймлес на Сенка, но гледаше Смъртта. — А и няма да ви се наложи никого никъде да подмамвате. Само ще ги посрещнете и ще ги съпроводите до посоченото място.

— Какво място? — попита Смъртта.

И сега вече инженерът най-после се обърна към Скорик, дори сложи ръка на рамото му.

— Това място само един човек го знае. Какво ще кажеш, Али Баба, ще ни издадеш ли пещерата си?

Ако Ераст Петрович не го беше нарекъл пред Смъртта „баба“, Сенка може би нямаше да му каже. Но какво да му трепери на среброто, щом може би от това зависи животът му? А и Смъртта обърна към него очи, леко повдигна вежди, сякаш се почуди на колебанието му… Това реши въпроса.

— Ех! — махна с ръка. — Ще ви го покажа, не ми се свиди. Да видите кой е Сенка Скорик!

И щом го каза, изведнъж така му дожаля — дори не за хилядарките, а за мечтата. Защото какво е богатството? Не кльопачка на корем, не сто чифта лачени трандафори и дори не собствена кола с двигател двайсет коня. Богатството е мечтата за рая на земята, когато каквото си поискаш, всичко можеш да имаш.

Пак измама, разбира се. Колкото и милиони да предложи на Смъртта, тя няма да го погледне така, както гледа Ераст Петрович…

Никой не се възхити от безумната му щедрост, никой не изръкопляска. Дори едно „благодаря“ не казаха, сякаш си е в реда на нещата. А господин Неймлес стана. Тогава да вървим, рече. Да не губим време. Води ни, Сеня, покажи ни.

 

 

В подземната зала, където преди няколко часа Проха бе завел стария си приятел на сигурна смърт, а вместо това той самият се беше разделил с живота, мъртвото тяло вече го нямаше. Сигурно подземните обитатели го бяха отмъкнали: ще го съблекат-събуят, а голия труп после ще изхвърлят навън, то се знае.

С Ераст Петрович и Смъртта не го беше страх. Сенка освети с газена лампа и показа как се вадят камъните.

— Само в началото е тясно да се пропълзи, после си е нормално. Вървиш, докато не стигнеш.

Инженерът погледна в дупката, потърка с пръст един от камъните.

— Това е стар градеж, много по-стар от сградата на нощния приют. В тази част Москва е като наложена баница: върху старите основи са направени нови, върху тях още по-нови. Има поне хилядагодишни градежи…

— Добре де, влизаме ли? — попита Скорик, нетърпелив вече да им покаже съкровищата.

— Няма нужда — отвърна господин Неймлес. — Утре п-през нощта ще се насладим. И така — обърна се към Смъртта, — точно в три и четвърт през нощта бъдете тук, в залата. Ще дойдат Княза и Цайса. Ще ви видят и ще се учудят, ще вземат да ви разпитват. Никакви обяснения. Мълчаливо им покажете дупката, камъните ще бъдат махнати. После просто ги поведете с вас, и толкова. Аз ще се появя скоро след това и ще започне операцията, наречена… Още не съм измислил как. Най-важното е да сте на висота и от нищо да не ви е страх.

Смъртта не сваляше очи от инженера. Как иначе — той и на мигащата светлина на газената лампа си беше истински красавец.

— Не се боя — отговори леко дрезгаво. — И ще направя всичко както казахте. А сега да вървим.

— К-къде?

Тя се усмихна присмехулно и повтори думите му:

— Никакви обяснения. Бъдете на висота и от нищо не се страхувайте.

След което си тръгна от залата, без да каже повече нито дума. Ераст Петрович объркано погледна Сенка и се втурна да я настигне. Скорик също, само грабна лампата. Какво ли е намислила? При къщата, точно пред вратата, Смъртта се обърна. Лицето й сега не беше присмехулно като в подземието, а сякаш изтерзано от страдание, но пак неописуемо красиво.

— Простете ми, Ераст Петрович. Положих много усилия. Но може да ме съжали Господ и да направи чудо за мен… Не знам. Вие написахте истината. Макар да съм Смърт, но съм жива. Нека съм злодейка, ала повече не издържам. Дайте си ръката.

Хвана мълчаливия и сякаш смутен господин Неймлес за ръка и го дръпна подире си. Той качи първото стъпало, второто.

Скорик също тръгна. Какво ли ще стане?

А Смъртта като му изръмжа:

— Махай се, за Бога! Нямам мира от тебе!

И право пред носа му — тряс! — вратата. Сенка от тази въпиюща несправедливост направо примря. А иззад вратата се чу странен звук, сякаш нещо се блъсна, после шумолене и хлипане или може би някакви стонове. Никакви думи не бяха казани — щеше да чуе, защото беше залепил ухо на ключалката.

А когато проумя какво правят двамата, от очите му от само себе си потекоха сълзи.

Тресна лампата в земята, клекна и си запуши ушите. Стисна и очи, за да не чува и да не вижда този гаден свят, този проклет живот, в който за едни има всичко, а за други — среден пръст. И няма никакъв Бог, щом допуска такава гавра с човека. Ако пък има, по-добре изобщо да Го няма, щом е такъв!

Само че тези страдания и богохулства продължиха само минутка.

Внезапно вратата се отвори и навън като тапа изхвърча Ераст Петрович, все едно някой го изтика.

Папийонката му се беше кривнала, копчетата на ризата му бяха разкопчани, а ликът му заслужаваше специално описание, защото Сенка досега не беше виждал нищо подобно на това хладнокръвно лице и дори не беше предполагал, че такова нещо е възможно: миглите му подскачат от изумление, косата му увиснала пред очите, а устата му зинала в пълно смайване.

Ераст Петрович се обърна и възкликна:

— Но… Какво има?!

Вратата се тресна, и то още по-силно от одеве пред носа на Сенка. Отвътре се чуха приглушени ридания.

— Отворете! — извика инженерът и понечи да блъсне вратата, но дръпна ръце като от нажежено желязо. — Не искам да ви се натрапвам, но… Не ви разбирам! Чуйте… — и полугласно: — Боже, д-дори по име не мога да я нарека! Обяснете ми какво сбърках!

Непреклонно издрънча резето.

Сенка гледаше и не можеше да повярва на очите си. Има Бог, има! Ето го Истинското Чудо за Чутата Молитва!

Услади ли ви се горчицата, красавецо невъзможен?

— Ераст Петрович — попита Скорик с най-угоднически глас, — да дам ли на заден ход?

— Върви по дяволите!!! — кресна инженерът, забравил вечната си учтивост.

А Сенка никак не се обиди.