Борис Акунин
Любовник на смъртта (14)

Как Сенка стана любовник на Смъртта

Най-жадно от всички преподавани от Маса знания Сенка попиваше най-важното — как да покорява женските сърца.

В тази област японецът се оказа спец както в приказките, така и в действията. По-точно казано: както в теорията, така и в практиката.

Сенка дълго се чудеше как така мадам Борисенко се топи в присъствието на кривокракия жълтур, изразява му такава симпатия. Веднъж излезе за закуска по-рано от уречения час, другите наематели още не бяха се събрали — и гледай ти! Хазайката седнала на коленете на Маса, целува го по тлъстата буза, а онзи само мижи. Тя видя Скорик, изохка и изхвърча от трапезарията като гимназистка. А сигурно е на трийсет години, ако не и повече.

Не издържа, попита го още същия ден по време на възстановяването след сутрешния побой. Как, един вид, Маса, имате такъв късмет с жените? Научете сирака, моля ви.

И японецът му изнесе цяла лекция като една, на която Жорж го беше водил веднъж в института. Само че Маса говореше по-ясно, макар и чужденец човек.

Накратко преразказана, философията му звучеше по следния начин.

За да отключиш женското сърце, ти трябват три ключа, гласеше учението на Маса. Увереност в себе си, загадъчност и подход. Първите два са лесни, защото зависят само от теб самия. Третият е по-труден, понеже трябва да си наясно каква е жената насреща ти. Това се нарича наука за душата, по научному — психология. Жените, обясни Маса, не са еднакви. Делят се на две породи.

— Само на две? — облещи се Сенка, който слушаше много внимателно и съжаляваше само за едно: че няма лист подръка, за да си записва.

Само две, важно потвърди сенсеят. Едните търсят в любовта бащата, други — сина. Важното е правилно да се определи жената пред теб от коя порода е, а това е трудно отначало, защото жените обичат да се преструват. Затова пък, ако разбереш, всичко останало е лесно.

С жена от първата порода трябва да си татко: да не я разпитваш за живота й и изобщо по-малко да дрънкаш, да показваш бащина строгост; с жените от втората категория трябва да се правиш на тъжен, да въздишаш и да гледаш в небето, за да разбере тя: без мама си просто загубен.

Ако не искаш от жената душата й, а ти стига само тялото, продължи учителят, тогава е по-лесно. Сенка бързо скочи:

— Стига ми, стига ми!

В такъв случай, сви рамене Маса, изобщо не са нужни думи. Дишай шумно, прави с очите така, на умни въпроси не отговаряй. Не си разкривай душата. Иначе ще е нечестно — щом и на теб не ти трябва душата й. Ти за нея трябва да си не човек, а дзверше.

— Какво? — не разбра отначало Скорик. — А, зверче.

Маса с удоволствие повтори звучната дума. Да, рече, зверче. Което тича, души под опашката и веднага яхва женската. Всички искат от жените да се смущават и да показват целомъдрие, жените се уморяват от това и стават безинтересни. А от зверче какво да се смущава? Нали е зверче.

Още дълго сенсеят го поучава за всякакви такива неща и Сенка и без да си записва, запомни урока до последната дума.

А на другия ден веднага му се случи подходящо практическо упражнение.

Жорж го повика да вървят в Соколники на пикник (това значи всички да отидат в гората, да седнат там на тревата и да ядат с ръце, по народному). Каза му, че ще повика две курсистки. Едната отдавна ухажваше, а другата, рече, е точно като за теб (дотогава вече бяха пили „на брудершафт“ и бяха минали на „ти“ за по-лесно). Модерна госпожица, рече, без предразсъдъци.

Сенка пита: шафрантия ли е?

— Не съвсем — уклончиво отговори Жорж. — Ще видиш.

Взеха двуколка и потеглиха. Скоро Сенка разбра: изработил го е студентът. Неговата госпожица пълничка, весела, все се смее, а на другаря си пробутал някаква сухарка с очила, със свити устни. Сигурно нарочно я е взел, та този киликандзер да не му пречи да сваля неговата си. Докато пътуваха, очиларката дуднеше глупости за някакъв Ницше-Мицше, Маркс-Шамаркс.

Скорик не я слушаше, мислеше си за свои неща. Според обучението на Маса излизаше, че ако подхванеш нещата с ум, с психология, можеш да свалиш всяка женска, дори такава фръцла. Как му беше казал? По-простите обичат галантности и засукани думи, а с образованите, напротив, трябва да си по-прям и грубоват.

Дали да не опита — колкото за проверка?

И опита.

Тя го пита:

— Какво ви е мнението, Семьон, относно теорията за социалната еволюция?

А той си трае, само се подсмихва.

Тя се попритесни, взе да мига. Вие, казва, да не сте привърженик на насилственото преобразуване на обществените институции? Той леко кил на глава и крайчеца на устните кривна на около четири сантиметра встрани — това му беше отговорът.

В парка, когато Жорж взе веселушката си да се повозят с лодка (Сенкината не пожела, каза, че й призлявало от водата), дойде време да действа.

От Скориковата загадъчност госпожицата направо се разпали — плямпа, плямпа, не може да се спре. Насред дълго слово за някакви Прудон и Бакунин той се приведе напред, прегърна сухарката през кокалестите рамене и силно я целуна по устата. Тя само изписка. Опря длани в гърдите му — Сенка понечи да я пусне, да не е някой насилник. Вътрешно се подготви дори да си изкара шамара. С тия ръчунки няма много да му навреди.

Та тя опря длани в ръцете му, но не го отблъсна. Сенка се учуди и продължи с целувките, а с ръце взе да я обарва по ребрата и да й разкопчава копченцата отзад на роклята, може пък да се опомни?

Курсистката замрънка:

— Ах, какво правите, Семьон… Истина ли казва Жорж, че вие… Ах, какво правите!… Че сте пролетарий?

Сенка за по-зверско тихо изръмжа и съвсем се одързости, бръкна под роклята й, където я беше разкопчал. Там госпожицата беше с гол гръб с щръкнали прешлени, по-надолу напипа копринено бельо.

— Луд — задъхано рече курсистката. Очилата й се изкривиха на една страна, очите й бяха премрежени.

Сенка още една-две минути я обарва по ребрата, за да се убеди в правилността на теорията на Маса, и се отдръпна. Много е кокалеста, а и не беше го направил за развлечение, а само за научен опит, културно казано: експеримент.

Когато пътуваха обратно от Соколники, начетената госпожица не гъкна — само зяпаше Сенка, сякаш чакаше нещо, а той изобщо я беше забравил, така се беше потресъл.

Гледай ти какво значи силата на знанието! Науката всичко може да преодолее!

 

 

На другия ден в ранно утро зачака Маса пред входа.

Дочака го, замъкна го в стаята си, не го остави дори да си изпие чая.

Примоли му се от душа: научете ме, сенсей, как да спечеля сърцето на една обожавана от мен персона.

Маса не си позволи никаква подигравка със Сенкината емоция. Накара го подробно да обясни каква е тази особа. Скорик му разказа всичко което знаеше за Смъртта и накрая с разтреперан глас попита:

— Какво ще кажете, чичо Маса, невъзможно ли е да прострелям тази лебедица със стрелата на Амура?

Учителят събра ръце на корема си, примляска с устни. Защо да е невъзможно, вика. За истинския кавалер всичко е възможно. И после каза нещо непонятно: „Смерч-сан е жена на Руната.“ Оказа се, че имало жени на Слънцето и жени на Луната, така се раждат на тоя свят. Аз, рече, по̀ обичам жените на Слънцето, но това си е въпрос на вкус. А с жените на Луната като твоята Смърт трябва да се действа така — и обясни на Сенка всичко най-подробно. Господ да го поживи.

 

 

Същия ден вечерта Сенка отиде при Смъртта — да си търси щастието.

Потегли не както беше решил по-рано: с бяла папийонка и с букет хризантеми, а се издокара според указанията на Маса.

Облече старата риза, някога замрежена от Смъртта, дори нарочно я разкъса под мишницата. От битака купи износени патъци. На панталоните си, съвсем нови, заши отгоре кръпки.

Погледна се в огледалото — за малко да се просълзи. Съжали само дето вече си беше сложил нов зъб — щърбав щеше да е още по-жалък. Но прецени, че ако не зяе много-много, златният зъб няма да проблясва.

Обаче всичко по него беше чисто, изпрано, отиде и на баня. Маса му каза: „Беднитко, но тиститко, те не обичат мръсни каварери.“

Слезе от файтона на ъгъла на „Солянка“, продължи нагоре по „Яузки“ булевард. Почука силно, но сърцето му думкаше още по-силно.

Смъртта отвори пак, без да пита кой е.

— А — рече, — бързолетът долетя. Отдавна не си се мяркал, влизай.

Май му се зарадва — веднага леко му се отпусна душата.

Помнеше за зъба и много-много не си отваряше устата, а и сенсеят му препоръча без крайна нужда да не дрънка. Трябваше само да гледа чисто, доверчиво и начесто да мига.

Влязоха в стаята, седнаха редом на дивана (това също му се видя добър знак).

На „Неглинни“ му направиха специална прическа „мон анж“: уж е разрошен и перчемът му пада на челото, но пухкаво и трогателно.

— Мислех те — каза Смъртта. — Жив ли си? Гладуваш ли? Не се задържай дълго тук. Да не вземе някой да те издаде на Княза. Тоя звяр ти е бесен.

Точно тук беше моментът да каже подготвения си текст. Сенка я погледна изпод ленения перчем и въздъхна:

— Дойдох да си вземем сбогом. Тъй и тъй лошо ми се пише, ще ме намерят и ще ме бастисат. Нека; не е за мен да участвам в техните душегубства. Това противоречи на принципите ми.

Смъртта го погледна учудено:

— Къде си се научил на такива думи?

Ох, грешка. Не трябваше да умничи и да показва колко е просветен, а да бие на жалост.

— Не мога повече, Смъртушке, сред хората да се скитам — Скорик замига — дали пък няма да изкара някоя сълза? — Грехота е да крада, срам ме е да прося. Нощем става студено, есен е вече. Позволи ми да се постопля, дай ми да хапна залче хляб и ще си ходя.

Чак се самосъжали и изхлипа.

Този път стана както трябва. Смъртта също се просълзи.

Погали го по главата, взе да носи за ядене.

Сенка беше сит (преди да дойде, беше хапнал кокошка с артишок), но усърдно се нахвърли на хляба със салам и млякото. Смъртта седеше, подпряла с ръка бузата си.

— Колко си спретнат — умили се тя. — И ризата ти е чиста. Някой пере ли те?

— Кой да ме пере? Сам се оправям — грейна насреща й Сенка. — Вечер си препирам в реката ризата и панталона, до сутринта са изсъхнали. Само дето много ми овехтя тая блуза. Не ми е за нея, ама ми е жал за бродерията ти — и погали с длан избродираното, натъжи се. — Виж как се е скъсала под мишницата.

Смъртта, както си е редно, казва:

— Свали я, ще ти я зашия.

Свали я.

Мадмоазел Лорета от практическите упражнения все казваше: раменцата ви, кавалере, са красиви, като захарни, й кожата ви е толкова нежна, иде ми да ви схрускам. Така че Сенка опъна захарни рамене, а пък същевременно жално се прегърна през ребрата.

Смъртта върти иглата и току поглежда бялата му кожа.

— Само един миг съм имал в клетата си съдба, в злощастния си живот — тихо, прочувствено каза Скорик. — Когато ти ме целуна мен, сирака…

— Нима? — изуми се Смъртта и чак спря да шие. — Чак такова щастие ли беше за теб?

— Нямам думи да ти кажа какво…

Тя остави блузата.

— Боже — вика, — дай пак да те целуна, не ми се свиди.

Той целият порозовя (този път от само себе си).

— Ех, тогава и от смъртта не ме е страх…

Но не отвори ръце и продължи да мига плахо.

Смъртта отиде до него, наведе се. Очите й нежни, влажни. Погали го по шията, по рамото и нежно докосна с устни неговите устни.

В същия миг всичко в него пламна. Той забрави уроците на сенсея, скочи насреща й, сграбчи я с всичка сила и започна да я целува, и само вдишва опияняващия ментов аромат на косата й — ах-ах — и не може да го издиша, жал му е.

И се случи, ей Богу случи се! За миг, за няколко секунди и нейното тяло внезапно пламна, и целувката й от майчинска стана силна, настоятелна, твърда, а ръцете й задращиха гърба му.

Но секнаха тези невъзможни секундички, тя отвори обятията му, дръпна се.

— Не — каза, — не. Стига, дяволче, не ме съблазнявай. Каквото не може, не може.

И разтръска глава, сякаш да пропъди някаква химера (така се казва, когато ти се привиди нещо невъзможно), прекара длан през очите си — и стана същата както винаги, спокойна. Погледна го с лукава усмивка:

— Ах, змейче такова, педя човече, пък какъв хитрец. Ще има да плачат от теб девойките.

А Скорик още пламти, още не е разбрал, че край на всичко, опитва се пак да прегърне Смъртта. Тя не се дръпна, но и не помръдна — все едно беше прегърнал статуя.

Изведнъж отзад се чу разтреперан глас:

— Ах, ето с кого си била, кучко!

Сенка се обърна и се смрази.

На прага застанал Княза — мутрата му разкривена, очите му бляскат. Ами да, външната врата нали не е заключена, та е влязъл, без да го чуят.

— Него ли намери за любовник, мръснице! Това пале! Този глист! Подиграваш ли ми се?! — пристъпи към Сенка, жив-умрял, хвана го за шията, дръпна го нагоре — онзи чак се вдигна на пръсти. — Ще те убия! — съска. — Ще ти скъсам главата!

Сенка се извърна да не му гледа мутрата — и без това беше ужасен. По-добре в последния си миг да погледне Смъртта, докато душата му не е излетяла от плътта.

И той видя чудо чудесно и дивно: как Смъртта взима от масата гърнето с недопито мляко и с всичка сила удря апаша по главата.

Княза се учуди, пусна Сенка и седна на пода. Държи се за главата, между пръстите му шурти кръв и мляко.

Смъртта викна:

— Какво стоиш? Бягай!

И му тикна недошитата блуза.

Но Сенка не побягна. Някой друг, сякаш втори Сенка вътре в него, каза:

— Давай с мен. Ще те убие.

— Няма да ме убие — отговори тя, и то така спокойно, че Сенка веднага й повярва.

Княза вдигна лице, очите му помътени, бесни. Понечи да стане, олюля се, хвана се за масата — още не беше дошъл на себе си и не го държаха краката. Но изхриптя:

— Цяла Москва ще обърна, ама ще те намеря. И под земята не можеш да ми се скриеш. Със зъби ще ти прегриза гърлото!

Толкова беше страховит, че Скорик изкрещя. Драсна с всички сили, изхвърча от вратата и се замята: накъде да бяга, накъде?

Ами натам — подсказа му вторият, вътрешният Сенка, който се беше оказал по-умен и държелив от първия. Накъдето му рече Княза: под земята. Княза сега вече наистина няма да миряса, докато не унищожи сирака.

Щом е така, ще трябва да се запаси с пари.

 

 

Пак влезе в тайното мазе. Взе много, цели пет пръта. Реши да не се пазари с бижутера, ще му ги даде по хилядарка. Нека се радва Ашот Ашотич на късмета си.

Само че Самшитов не можа да се порадва на Сенкината щедрост.

Когато Скорик излезе на „Маросейка“, видя пред бижутерския магазин двама стражари, а вътре — мярна през стъклената витрина — беше пълно с униформени.

На ти сега. Хванали са го с държавното сребро. Явно някой го е издал. А може би съдията Кувшинников се е оказал по-бърз, отколкото изглеждаше. Разучил е кой от нумизматите се е сдобил с яузки прътове — и готово.

Това както и да е, нищо страшно. Сенка не беше давал адреса си на бижутера. А и никой освен него не знае къде е имането.

Ще ми хванете опинците, копои.

Ама не! Нали каза на арменеца за къщата на мадам Борисенко. Ще го издаде дългоносият, всякак ще го издаде.

Реши да не губи време, да не стърчи на опасното място. Хвърли се да търси файтон.

Ще трябва да изчезне от пансиона, докато не са го спипали.

В екзистенцията му се очерта тенденция към влошаване на житейските позиции, с други думи жестоко го беше закъсал: и Княза ще го търси, и полицията, и прътовете няма на кого да продаде, обаче Сенка в момента беше толкова нахъсан, че от нищо не му пукаше.

Кончето тропкаше с копита и люшкаше опашка, насрещният вятър доразрошваше прическата „мон анж“ и животът въпреки всичко беше прекрасен. Сенка се полюшваше на седалката и се чувстваше абсолютно щастлив. Поне за малко, за броени секунди, беше станал любовник на Смъртта, почти истински любовник!