Борис Акунин
Любовник на смъртта (23)

Как Сенка стана чифутче

Сутринта го събуди Маса. Целият мръсен и вони на пот, а очичките му кървясали, все едно не е спал през нощта, а е товарил тухли.

— Какво става, сенсей? — учуди се Сенка. — От любовна среща ли идвате? При Федора Никитишна ли бяхте или си имате някоя нова?

Уж въпрос като въпрос, за мъжкото самолюбие дори приятен, обаче японецът взе, че се ядоса.

— Къдзето трябва, там съм бир! Ставай, бездерник, стана прадне!

И чак замахна поганецът. А го учи на любезност!

Нататък стана още по-зле. Настани сънения човек на стол, намаза му бузите със сапун.

— Еее! — разкрещя се Сенка, като видя в ръката му бръснач. — Не пипай! Пускам си брада.

— Господар наредир! — кратко отвърна Маса, с лявата ръка обгърна раменете му, за да не се дърпа, а с дясната мигом му обръсна не само петдесет и четирите косъма на брадата, но и мустаците.

Сенка от страх да не го пореже не помръдна. А японецът, докато остъргваше под носа му и последните остатъци от току-що поникналата му мъжка красота, сумтеше: „Много честно. Един се подсмива, друг гръб превива.“ За кого става дума, кой превива гръб, Скорик изобщо не разбра, но хич и не попита. Дори реши, че за подобно безпардонно насилие над себе си никога повече няма да проговори на жълтура изедник. Ще му обяви бойкот като в английския парламент.

Но издевателствата над личността му тепърва започваха. След бръсненето Сенка бе отведен в кабинета на Ераст Петрович. Инженерът не беше там. Вместо него пред тройното огледало седеше стар чифутин с кипа и сако, любуваше се на големия си нос и си решеше веждите, бездруго ужасно космати.

— Обръсна ли го? — попита старецът с гласа на господин Неймлес. — Чудесно. П-почти свърших. Седни тук, Сеня.

Никога не би разпознал Ераст Петрович в този му вид. Дори кожата на шията и ръцете му беше станала бръчкава, жълтеникава, на старчески петна. От възторг Сенка забрави бойкота, хвана сенсея за ръката:

— Ау, страхотно! А мен ме направете циганин, става ли?

— Днес нямаме нужда от цигани — каза инженерът, застана зад гърба на Сенка и взе да му втрива в темето някакво мазило, от което косата му веднага залепна за черепа и ушите му клепнаха. — Да сложим лунички — нареди Ераст Петрович на японеца.

Онзи подаде на господаря малка стъкленица. Няколко плавни втриващи движения — и физиономията на Сенка стана много луничава.

— Перука номер четиринайсет.

Маса подаде нещо като червени кълчища и те върху Сенкината глава се превърнаха в рижа грива, провиснала от слепоочията му на масури. Инженерът го погъделичка с четчица по веждите и миглите — те също станаха червеникави.

— Какво да го правим славянския нос? — замислено попита сам себе си инженер Неймлес. — Наставка? Ами да.

Залепи му лепкав восък, мацна отгоре с телесна на цвят боя, сипна още лунички. Стана нос и половина!

— За какво е всичко това? — весело попита Сенка, докато се любуваше на вида си в огледалото.

— Сега си еврейчето Мотя — отвърна Ераст Петрович и му нахлупи на главата кипа като своята. — Съответното облекло ще ти връчи Маса.

— Не искам да съм чифутче! — възмути се Сенка, който чак сега съобрази, че рижавите масури са чифутски пейси. — Не желая!

— З-защо?

— Не ги харесвам! Мразя им гърбоносите човки — в смисъл лица.

— А какви лица харесваш? — поинтересува се инженерът. — Чипоноси? Тоест, ако е руски човек, само заради това веднага го обожаваш?

— Еми зависи кой е.

— Много правилно — одобри Ераст Петрович и си избърса ръцете. — Обичта трябва да е много избирателна. А омразата — още повече. И във всички случаи не заради носа. Но стига сме д-дискутирали. След един час имаме среща с господин Вампира, най-опасния московски разбойник.

От тези думи Сенка направо се смрази и веднага забрави чифутите.

— А според мен Княза е по-страшен от Вампира — рече небрежно и леко се прозя.

Така пишеше в учебника по светски живот: „Ако темата на разговора ви засяга живо, не трябва да издавате вълнението си. Направете с небрежен тон някаква неутрална забележка по този повод, покажете на събеседниците си, че сте запазили хладнокръвие. Допустима е дори прозявка, но съвсем умерена, разбира се, и непременно прикрита с ръка.“

— Зависи — възрази инженерът. — Княза наистина лее къде повече кръв, но от злодеите винаги е по-опасен онзи, пред когото е бъдещето. А бъдещето на криминална Москва със сигурност не е пред б-бандитите, а пред „доячите“. Доказва го най-проста аритметика. Начинанието на Вампира е по-безопасно, защото по-малко дразни властите, а за някои техни представители дори е изгодно. Пък и печалбите на „д-дояча“ са по-големи.

— Как ще са по-големи? Княза накуп прибира по три хилядарки, а Вампира събира от дюкяните по рубла на ден.

Маса донесе тоалета: стари обуща, кърпени гащи, вехта куртка. Сенка с погнуса се заоблича.

— По рубла — съгласи се господин Неймлес, — но пък от всеки дюкян и всеки ден. И такива овце, на които с-стриже вълната, са му двеста на брой. Това колко прави на месец? Двойно повече от плячката, която прибира Княза средно при обир.

— Ама Княза не обира плячка веднъж на месец — не се предаваше Скорик.

— А колко? Д-два пъти? Нека са три. Но и Вампира не прибира от всички по рубла. От хората, при които ще идем сега, възнамерява да вземе кръгло дванайсет хиляди.

Сенка ахна:

— Какви са тези хора, от които може да вземе толкова много пари?

— Евреи — отговори Ераст Петрович и пъхна нещо в една торба. — Те отдавна имат построена синагога близо до Хитровка. Сегашният генерал-губернатор при назначаването си преди девет години в Москва не позволи да се освети с-синагогата и изпъди почти всички евреи от града. А сега еврейската общност пак укрепна, разрасна се и настоява за свой молитвен дом. От властите са взели разрешение, но имат затруднения с б-бандитите. Вампира заплашва да опожари сградата, изстрадана с цената на огромни жертви. Иска да му дадат плата.

— Ама гадина! — възмути се Сенка. — Ако си православен човек и не понасяш чифутския молитвен дом, подпали го безплатно, не им взимай сребърниците. Нали така?

Ераст Петрович не отговори, само въздъхна. А Скорик помисли и попита:

— Тия чифути що не се оплачат в полицията?

— Полицията иска още повече за закрила от бандитите — обясни господин Неймлес. — Затова гвирите^[1] — членове на попечителския съвет, предпочитат да се разберат с Вампира и са назначили специални представители. Ние с теб, Сеня, тоест Мотя, сме въпросните п-представители.

 

 

— Аз к’во ще правя? — попита Сенка, докато се спускаха по „Спасо-Глинишчевски“.

Този маскарад много по не му допадна от предишния, просешкия. Докато пътуваха с файтона, иди-дойди, но щом слязоха и закрачиха по „Маросейка“, на два пъти им викнаха „чифути“ и едно пишлеме ги замери с умряла мишка. Да имаше как, щеше да го опердаши едно хубаво, за да не закача хората, но поради важността на задачата се наложи да преглътне.

— Какво ще правиш ли? — попита господин Неймлес и поздрави пазача на синагогата. — Мълчи си и стой с отворена уста. Можеш ли да пускаш лиги?

Сенка показа.

— Браво.

Влязоха в съседната къща до чифутския молитвен дом. В чиста стая с прилична мебелировка ги чакаха двама нервни господа със сюртуци и кипи на главата, но без масури — единият побелял, другият чернокос.

Май изобщо не чакаха Ераст Петрович и Сенка. Побелелият им махна с ръка и каза нещо не на руски, но явно в какъв смисъл: чупката оттук, махайте се.

— Аз съм, Ераст Петрович Неймлес — каза инженерът и домакините (вероятно въпросните „гвири“) ужасно се учудиха.

Чернокосият със задоволство вдигна пръст:

— Казах ви, че е евреин. Презимето му е еврейско — изопачено от „Нахимлес“.

Белокосият преглътна, острата му адамова ябълка подскочи. Той тревожно погледна инженера и попита:

— Сигурен ли сте, че ще успеете, господин Неймлес? Може би ще е по-добре да платим на този бандит? Да не стане беля? Не искаме неприятности.

— Няма да имате неприятности — увери го Ераст Петрович и прибра торбата под масата. — Часът е д-два. Сега ще се появи Вампира.

И наистина — зад вратата някой заопява — кой знае кой:

— Ох, иде, иде!

Скорик погледна през прозореца. Откъм Хитровка бавничко се движеше Вампира, пафкаше цигарка и със злобарска усмивка поглеждаше наоколо.

— Сам е, без тестето — спокойно отбеляза господин Неймлес. — Чувства се сигурен. Пък и не ще да дели със своите хора, прекалено добра п-плячка.

— Ако обичате, господин Розенфелд — посочи чернокосият завеската зад къта с диваните (нарича се „алков“). — Не-не, след вас.

И попечителите се скриха зад пердето. Белокосият успя да пошепне:

— Ах, господин Неймлес, господин Неймлес! Гласуваме ви доверие, само да не ни погубите!

И по стълбите затрополиха стъпки.

Вампира бутна вратата, без да чука, влезе. Присви очи след ярко осветената улица. Каза на Ераст Петрович:

— К’во става, чифути, приготвихте ли мангиза? Ти ли, деде, ще шариш сухото?

— Първо, здравейте, младежо — промълви господин Неймлес с треперлив старчески гласец. — Второ, не се оглеждайте из стаята — тук няма никакви пари. Трето, седнете и ми дайте възможност да поговоря с вас като с разумен човек.

Вампира ритна предложения стол и той с трясък отлетя в ъгъла.

— Лакърдии, а? — присви воднистите си очи. — Стига лакърдии. Думата на Вампира е железна. Утре ще си печете мацата^[2] на пожарището. От синагогата. А за да ме разберат по-добре братоците ти, сега ще те поокастря, пръч дърташки — измъкна от кончова си нож и се насочи към Ераст Петрович.

Онзи не се помръдна.

— Ай, господин изнудвач, напразно ми губите времето с разните глупости. Бездруго ми остава живот колкото свинско опашле, пу, нечисто животно — и с погнуса плюна встрани.

— Направо уцели, деде — Вампира хвана инженера за фалшивата брада и почти допря острието на ножа до лицето му. — За начало ще ти избода окото: После ще ти оправя носовката, защо ти е такъв клюн? И после ще колна и теб, и дечкото.

Господин Неймлес погледна съвсем спокойно страшния човек, но на Скорик от ужас му увисна ченето. На ти сега един маскарад!

— Стига сте плашили Мотя, че той си е мишугес^[3] — рече Ераст Петрович. — И махнете това желязо. Веднага си личи, господин бандит, че не познавате вий евреите. Те са такива хитреци! Обърнахте ли внимание кого ви изтъпанчват? Дали вий виждате тук председателя на попечителския съвет Розенфелд или раби Белякович, или може би богатия търговец Шендиба? Не, виждате стария болен Наум Рубинчик и шлемазела^[4] Мотя, за които никой не жали. Аз самият не жаля за себе си, този живот ми дойде до тука — прекара пръсти през гърлото си. — Ако пък „колнете“ Мотя, вий ще направите голямо облекчение за клетите му родители, те ще ви кажат: „Много мерсим, господин Вампир.“ Тъй че нека не се сплашваме, а да си поговорим като солидни хора. Знаете ли как казват в руското село? В руското село казват: от вас стоката, от нас търговецът, да правим пазарлък. Вий, мосю Вампир, сте млад човек, искате пари, а евреите искат да ги оставят на мира. Така ли е?

— Така де — Вампира отпусна ръката с ножа и облиза мазните си устни. — Ма ти нали ми редиш, че няма мангизи.

— Пари няма… — старият Рубинчик хитро блесна с очи и малко помълча. — Но пък има сребро, много сребро. Урежда ли ви много сребро?

Вампира този път прибра ножа в кончова, щракна с пръсти.

— Не ми ги сучи тия. Давай без пунт. Какво сребро?

— Вий дали сте дочували за подземното имане? Виждам по блясъка в малките ви очи, че сте дочували. Това имане са закопали евреи, когато са пристигнали в Москва от Полша по време на царица Екатерина, Господ да й прости всички прегрешения, задето не обичаше нашите. Сега такова чисто, хубаво сребро вече не се прави. Вий чуйте само как звънти — извади от джоба си шепа сребърни люспици, от онези същите старовремски копейки (или не същите, а подобни — кой ги знае) и ги раздрънка под носа на „дояча“. — Повече от сто години среброто си е останало скрито и всичко е тихо и кротко. Понякога са взимали малко оттам, ако е било голяма нужда. А сега нямаме достъп там. Един хитровски поц^[5] намерил нашето съкровище.

— Чувал съм такива приказки — кимна Вампира. — Значи е истина. Вашите ли изклаха писарушката и семейството му? Красота. А па викат, че чифутин муха не убива.

— Вай, аз ви се много моля! — разсърди се Рубинчик. — Защо вий говорите такива гадости, пепел ви на езика! Само това остава, и този случай да се припише на евреите. Може вий да сте заклали клетия поц, отде да знам? Или Княза? Вий знаете кой е Княз? О, един ужасен бандит. Не ми се сърдете, но е по-ужасен от вас…

— Де-де! — замахна към него Вампира. — Още не сте виждали истински ужасии от мен!

— И по-добре. Вярвам ви — старецът опъна длани напред. — Не е там работата. Работата е там, че господин Княз е научил за имането и го търси ден и нощ. Сега не смеем да припарим там.

— Ох, този Княз, този Княз — Вампира стисна жълти зъби. — Давай, деде, дроби нататък.

— Нататък — какво нататък. Ето ви нашето делово предложение. Ний ви показваме това място, вий и вашите момчета изнасяте среброто и после си делим по честному: половината за нас, пък половината за вас. И това, повярвайте ми, младежо, ще дойде не двайсет хиляди, а много повече.

Вампира хич не се поколеба:

— Става. Сам ще измъкна всичко, никой ми не трябва. Само кажете мястото.

— Имате ли часовник? — попита Наум Рубинчик и скептично се взря в златния ланец, провиснал от джоба на Вампира. — Това добър часовник ли е? Точен ли е? Вий трябва да сте в ерошенковското подземие, най-далечното, дето има тухлени подпори, тази нощ. Точно в три. Ще ви чака ей този Мотя, горкото нямо момче, и ще ви заведе където трябва.

Сенка се изпоти от острия змийски поглед, който му хвърли Вампира, и пусна лига от провисналата си долна устна.

— И освен това искам да ви кажа нещо накрая, за да го запомните — със сърдечен глас продължи старият евреин и леко хвана „дояча“ за ръкава. — Когато видите имането и го пренесете на по-хубаво място, ще си кажете: „Защо аз да давам половината на тези глупави евреи? Какво ще ми направят? По-добре да го запазя за себе си, а на тях ще се посмея.“ Може ли вий така да си помислите?

Вампира завъртя глава към ъглите на стаята — да види дали няма икона. Не намери и взе да се кълне:

— Нека гръм да ме удари! Нека сто години съм затворен в дранголника! Нека охтика да ме фане! Ако с мен подкарат с добро, и аз обръщам добрия край, Бога ми!

Старчокът го послуша-послуша, покима и ненадейно попита:

— Познавахте ли Александър Благословени?

— Кого? — опули се Вампира.

— Царя. Брат на прадядото на нашия император. Вий знаете ли Александър Благословени, питам ви? По израза ви виждам, че не сте знаели този велик човек. Аз обаче го видях, както сега виждам вас. Тоест не че съм се познавал с Александър Благословени, не, за Бога. И той не ме е виждал, защото лежеше мъртъв в ковчега. Караха го в Петербург от град Таганрог.

— К’ви ми ги мелиш, деде? — сбърчи чело Вампира. — К’во общо имам с твоя цар в ковчега?

Старецът поучаващо вдигна жълт пръст:

— Това, мосю разбойник, че ако вий ни излъжете, и вас така ще ви подкарат в ковчег и Наум Рубинчик ще дойде да ви види. Край, уморих се. Вървете си. Мотя ще ви заведе където трябва — оттегли се, седна на един фотьойл и отпусна глава на гърдите си. След секунда се чу тихичко жално похъркване.

— Бива си го дедето — намигна Вампира на Сенка. — Гледай, рижав, нощес да си където рече човекът. Само да ме преметнеш, ще ти омотам езика на шията — обърна се с мека котешка стъпка и си тръгна.

Щом долу хлопна вратата, иззад пердето изскочиха двамата евреи.

И заговориха в един глас:

— Какви му ги наговорихте? Какво сребро? Защо си измисляте? Къде ще намерим сега толкова много старинни монети? Това е направо катастрофа!

Ераст Петрович, който мигом се беше събудил, не прекъсна ломотещите попечители, а се беше задълбочил в свои лични занимания: свали кипата от главата си, беловласата перука, махна брадата, после извади от торбата шишенце, намокри памук и взе да си търка кожата, така че старческите петна и бръчките изчезнаха като по чудо.

Щом настъпи пауза, кротко каза:

— Не, не с-съм си измислил. Наистина има съкровище.

Гвирите го зяпнаха, сякаш проверяваха дали не се шегува. Но си личеше, че не, господин Неймлес не се шегува.

— Ама… — нежно се обърна чернокосият към него като към душевноболен. — Нали разбирате, че този бандит ще ви измами? Ще прибере цялото съкровище и нищо няма да ви даде.

— Ще измами, разбира се — кимна инженерът и свали сакото, избелелия панталон и галошите. — И тогава ще му се случи това, което му предсказа Наум Рубинчик: ще го подкарат в ковчег. Само че не към Петербург, а към Божедомка, към общите гробове.

— Защо се съблякохте? — тревожно попита беловласият. — Да не тръгнете така по улиците?

— Моля да ме извините, че съм неглиже, г-господа, но нямам никакво време. Време е с този юноша да направим следващата визита — Ераст Петрович се обърна към Скорик: — Сеня, не стой като паметник на П-пушкин умислен, събличай се. Извинете, господа.

Попечителите пак се спогледаха и по-възрастният каза:

— Добре, ще ви гласуваме доверие. Вече нямаме друг изход.

Двамата се оттеглиха с поклон, а инженерът извади от торбата черкезка с патрондаш, меки кожени ботуши, калпак, ремък с кинжал и за нула време се превърна в кавказец. Сенка гледаше изумен как господин Неймлес залепва върху поддържаните си мустачки други, черни като смола, и разбойническа брада в същия цвят.

— Същински имам Шамил сте! — възхити се Сенка. — Виждал съм го на картинка в една книга!

— Не Шамил, а К-казбек. И не имам, а воин абрек, слязъл от планините да превземе града на неверниците гяури — отговори Ераст Петрович, докато сменяше побелелите вежди с черни. — Съблече ли се? Не-не, гол.

— При кого отиваме сега? — попита Сеня, обхванал с две ръце ребрата си — доста хладно си беше да седи гол.

— При негово сиятелство бившия ти п-патрон. Облечи това.

— Какво сия… — и не се доизказа, млъкна. Направо застина, вдигнал в ръка нещо копринено, безтегловно, което инженерът беше измъкнал от същата торба. — При Княза? Моля ви се! Ераст Петрович, миличък, той ще ме убие! Окото му няма да мигне! Щом ме види, веднага ще ме утрепе. Той е луд!

— Не, не така — господин Неймлес разгъна късите копринени наполеонки с дантелки. — Първо това, п-после чорапите с жартиери.

— Женско бельо? — взря се Скорик. — Защо ми е?

Инженерът извади от торбата рокля и високи ботинки с връзки.

— На момиче ли ще ме правите? Предпочитам да умра!

Така са го замислили с Маса от самото начало, сети се Скорик. Затова му обръснаха лицето с бръснача. Ама не са познали! Докога ще се гаврят?

— Няма да го облека това, и точка! — категорично заяви той.

— Твоя работа — сви рамене Ераст Петрович. — Но ако Княза те п-познае, непременно, както се изрази, ще те утрепе.

Сенка преглътна.

— А не може ли някак си без мен?

— Може — каза инженерът. — Макар че това ще з-затрудни задачата ми. Но не е там работата. После ще те е срам.

Скорик посумтя, пък облече хлъзгавите женски гащи, мрежестите чорапи, червената рокля. Ераст Петрович сложи на клетника светла перука с буклички, изчисти от лицето му чифутските лунички и му почерни миглите.

— Я свий устнички — и едно хубаво го намаза с дъхаво червило. После му подаде огледалце: — Виж се каква си красавица.

Скорик не погледна, ами обърна гръб.