Борис Акунин
Любовник на смъртта (24)

Как Сенка стана мадмоазелка

— Стоп-стоп, вихрогони! — ревна кочияшът на враните коне и красавците се заковаха на място. Средният изви ваяна шия, погледна към кочияша с бясно око и тропна по паважа с подковано копито — изхвърчаха искри.

Красиво пристигнаха пред странноприемница „Казан’“, тежкарски. Боцмана, дето продаваше свирки от количката си, и струпалите се край него маляци се обърнаха към луксозния (три рубли на час!) фиакър и зяпнаха кавказеца и спътничката му.

— Тук чакай! — заповяда джигитът на кочияша и му хвърли лъскав златен империал.

Скочи, без да докосне стъпалото. Подхвана за кръста маскирания Сенка и леко го свали на земята, след което тръгна направо към портите. И не рече на Боцмана потайното „йовс“, както Скорик го беше научил, а подхвърли важно:

— Аз съм Казбек.

И Боцмана — нищо, не наду свирката, само примижа. Кимна на източния хубавец — влизай. И едва погледна Сенка. Може да се каже, че не прояви никакъв интерес към неговата особа, поради което буцата, натежала в стомаха на Скорик, леко се отпусна.

— По-г-грациозно — каза му в двора Ераст Петрович с нормалния си глас. — Не размахвай ръце. Не върти рамене, а бедра. Така е добре.

Почука, вратата се отвори, надникна някакво непознато на Сенка момче. Нов шестак, сети се Скорик и сякаш шилце го бодна в сърцето. Да не изревнува? Чудна работа.

Сенка не одобри момчето. С плоска мутра и жълти очи като котка.

— К’во има? — попита шестакът.

Господин Неймлес рече и нему същото:

— Аз съм Казбек. Кажи на Княза.

(В устата му прозвуча като „Кинязъ“).

— Какъв Казбек? — изсумтя с нос шестака и незабавно два железни пръста го хванаха за същия.

Абрекът изруга гърлено, сочно тресна плоскомутрестия в касата на вратата, после го дръпна — и онзи се срути на пода.

Тогава Казбек влезе, прекрачи падналия и решително тръгна по коридора. Сенка възкликна и се втурна подире му. Озърна се и видя, че шестакът се държи за челото и мига шашардисан.

Леле, Боже Господи, какво ли ще стане?

В голямата стая Шантав и Щурав както винаги играеха карти. Сланината го нямаше, но на кревата лежеше с обуща Цайса и си чистеше с ножка ноктите.

Към него се насочи кавказецът.

— Ти ли си валето? Води ме при Княза, искам да говоря. Аз съм Казбек.

Близнаците спряха да шляпат картите. Единият (Сенка така и не се научи да ги различава) смигна на госпожицата, другият тъпо загледа сребърния кинжал, окачен на колана на госта.

— Казбек е над мене. Застанал съм сам^[1] — безметежно се усмихна Цайса и се изправи като пружина. — Да вървим, щом сте дошли.

Нищо не попита, просто ги поведе. Ох, не е на хубаво това.

Княза седеше до масата страховит, подпухнал — явно много беше пил. Почти не приличаше на красавеца, какъвто доскоро изглеждаше в очите на Скорик (само преди месец!) И ризата му, макар атлазена, ама смачкосана и лекьосана, и къдриците му чорлави, и физиономията му небръсната. На масата освен празни бутилки и вечния буркан краставички имаше, кой знае защо, златен свещник без свещи.

Сенкиният враг вдигна към новодошлите помътени очи и попита кавказеца:

— Ти кой си? Какво искаш?

— Аз съм Казбек.

— Кой?

— Сигурно онзи същият, дето наскоро е дошъл от Кавказ с двайсетимата джигити — тихо обясни Цайса, подпря се на стената и скръсти ръце пред гърдите си. — Бях ти казал. Преди три месеца се появиха. Изкъшкали мариинските апаши, взели им дружките и турили ръка на всички дюкяни за газ.

Абрекът се усмихна, по-точно вирна крайчеца на устата си.

— Вие, руснаците, сте дошли в нашите планини и не си отивате. Аз пък съм дошъл при вас и също няма скоро да си тръгна. Съседи сме, Княже. Съседите живеят различно. Някои се колят, това го можем. Други са авери. По вашему — побратими. Избирай как предпочиташ.

— Хич не ми пука — лениво сви рамене Княза. Гаврътна една чашка, не замези. — Живей си, докато не ни се мотаеш в краката, ако ни омръзнеш — може и да се поколяме.

Цайса полугласно предупреди:

— Княже, с тях не става така. Дошъл е сам, но другите със сигурност са се спотаили наоколо. Само да им свирне — и ще ни налетят с кинжалите.

— Да налетят — рече през зъби Княза. — Ще видим кой кого. Добре де, Цайс, не си от стъкло — и се засмя, доволен от шегата, която по културному се наричаше „каламбур“. — К’во се репчиш, Казбек? Шегувам се. Княза е весел човек. Щом ще сме авери, да сме авери. Дай лапа.

Стана и протегна ръка. На Скорик малко му олекна, вече си мислеше, че тъй ще си отидат зян.

Обаче абрекът не пожела да му стисне ръка.

— За нас, планинците, не е работа да си стискаме кунките. С дела се доказва. Авер на авера трябва да подари най-скъпото си.

— Така ли? — Княза направи широк жест. — Казвай какво искаш. Княза има душа покривка — бяла и голяма. На, гледай. Свещник от чисто злато. Тия дни го взех от един търговец. Искаш ли да ти го подаря?

Казбек поклати глава с рунтав калпак.

— А какво искаш? Казвай.

— Смъртта искам — тихо, яростно рече кавказеца.

— Чия смърт? — изненада се Княза.

— Твоята. Казват, че тя ти е най-скъпа от всичко. Дай ми я. Тогава сме авери до гроб.

Скорик пръв загря за какво става дума и зажумя от ужас. Сега вече край. Сега вече ще шурнат фонтани от кръв — и неговата, Сенкината, също. Ох, майко-майчице, посрещни с ангелите синчето си Сеня.

Цайса също разбра. Не се помръдна, но пръстите на дясната му ръка леко се плъзнаха в ръкава на лявата. А там, в ръкава, има кожена маншетка с ножки. Като метне няколко — и сбогом, скъпи гости.

Княза последен чактиса. Той зина, дръпна си яката, видяха се издутите му вратни жили, но викът още не беше екнал — от гняв му се сви гърлото.

А Казбек продължи преспокойно:

— Дай ми твоята приятелка, Княже. Искам я. Аз пък съм ти довел най-хубавата си мадмоазелка. Стройна, гъвкава като планинска коза. На, вземи я. Не ми се свиди.

И побутна Сенка насред стаята.

— Ааа! — изврещя Скорик. — Майчице!

Но писъкът му почти не се чу — така гръмогласно изрева Княза:

— Със зъби! Гръкляна! Мърша!!!

Грабна от масата дълга двузъба вилица, с която се вадят краставици, и понечи да се нахвърли върху абрека, но в ръката на планинеца изведнъж проблесна малък черен револвер.

— Ти — ръцете на раменете! — нареди на валето, а на Княза нищо не каза, само го жегна с очи.

Цайса вдигна вежда, погледна преценяващо черното око на цевта. Показа на кавказеца празните си ръце и докосна с пръсти раменете си. Княза изпсува и хвърли вилицата на пода. Той не гледаше револвера, а оскърбителя си в очите и яростно хапеше собствените си устни — по брадичката му струеше кръв.

— Ще те убия, все едно — дрезгаво викна той. — И в Марина рошча ще те докопам! Заради това ще ти изскубна червата, ще ги направя на салам!

Казбек цъкна с език:

— Вие, руснаците, сте като женки. Мъжът не кряска, мъжът тихо говори.

— Значи тя и с теб, и с теб?! — не го слушаше Княза. Обърса злобна сълза, изскърца със зъби. — Курва, уличница, не мога повече да я търпя!

— Аз при тебе дойдох като мъж, честно — абрекът сви черни вежди, в сините му очи блесна студен пламък. — Можех да я открадна, но Казбек не е крадец. С добро ти казвам: дай ми я. Ако не ми я дадеш, с лошо ще ти я взема. Само че първо мисли. Не ти я искам даром… — и пак посочи примрелия Сенка.

Княза блъсна Скорик, който за нищо не му беше крив, с такава сила, че онзи се залепи на стената и се свлече на пода.

— За чий ми е твоята кучка нацапотена!

Макар да си беше ударил рамото, макар и да го беше страх, тези думи, иначе обидни, прозвучаха като музика за ушите му. Не го иска Княза, слава Тебе, Иисусе!

— Мадмоазелката ти я давам просто така, за подарък, да не останеш без женка — засмя се джигитът. — А най-скъпото, което имам и ще ти подаря, е сребро, много сребро. Никога не си имал толкова…

— Това сребро ще ти го забия в плювалника, гадино! — прекъсна го Княза и още дълго подвиква несвързани закани и ругатни.

— „Много“ — какво ще рече, уважаеми? — попита Цайса, когато Княза се задуши от проклятия и млъкна.

— Много каруци ще трябват, за да го откараш. Знам, че отдавна търсите туй сребро, аз пък го намерих. За Смъртта — ще го дам.

Княза понечи пак да надига, но Цайса вдигна показалец: тихо, трай.

— За съкровището на ерохинския писар ли говориш? — гальовно попита валето. — Намерил си го значи? Ох, бива си те, сине на Кавказ.

— Да, сега имането е мое. Ако речете — ще стане ваше.

Княза врътна глава като бик, кога гони щръклици.

— Смъртта не давам! Нито за сребро, нито за злато. Не я давам! Тя никога няма да бъде твоя, кучи сине!

— Тя вече е моя — кавказецът си погали брадата със свободната ръка. — Както искаш, Княже. Аз честно дойдох, ти ме наричаш „кучи син“. Вече знам, че при вас в Москва се ругаете по най-различни начини, но за „кучи син“ се вади нож. Ще се бием. Аз имам повече бойци от твоите, всеки е орел! — и заотстъпва към вратата с насочен револвер. Сенка скочи, притисна глава в черкеската му.

— Накъде, гадино? — ревна Княза. — Жив няма да излезеш оттук! Давай, стреляй! Моите вълци ще те сдавят!

В стаята надникна един от близнаците:

— Княже, каква е тая патърдия. Викаш ли ни?

Без да отлепя нито за миг очи от Княза и Цайса, абрекът хвана Шантав-Щурав с лявата ръка под брадичката, подържа го така една-две секунди и го пусна. Юнакът се стовари като чувал и се превъртя встрани.

— Чакай, уважаеми — каза Цайса. — Не си отивай. Княже, човекът е дошъл с мир при теб, с добра воля. Една женска повече или по-малко — какво толкова? — и продължи в стихотворна форма: — Не тъгувай, княже, срам — тези чудеса ги знам.

А, сети се Скорик, това ми е познато. Така казва Лебедицата на княз Гвидон: един вид, не се газирай, ще те уредя екстра отвсякъде.

Но хитровският Княз явно не беше чел приказката и замига на парцали. Онзи също мигна, но не с двете очи, а с едното — Сенка добре го видя отстрани.

— Съкровище, казваш? — мрачно изгъгна Княза. — Добре. Ако става дума за имането на писарушката — да се трампим. Но първо даваш среброто.

— Мъжка дума? — рече Казбек. — Апашка?

— Апашка — потвърди Княза и както е редно при клетва, с палец се перна през гърлото, но Сенка пак забеляза измама: Княза си беше скрил лявата ръка зад гърба и сигурно беше направил неприличен жест, така че апашката дума да не чини грош пара. Ще трябва после да каже на Казбек, тоест на Ераст Петрович, за това подло коварство.

— Добре — джигитът кимна и прибра револвера. — Елате нощес в ерошенковското подземие, в най-далечната част, дето е задъненият коридор. Само двамата и никой друг. Точно в три и четвърт. Ако дойдете по-рано или по-късно, уговорката отпада.

— Да дойдем двамата, че твоите апапи да ни изколят? — присви око Княза.

— За това не ми трябва подземие — сви рамене Казбек. — Ако искахме, досега да сте станали на кебап. На мен в Москва ми трябват честни побратими, на които да имам вяра… Там ще ви чака един човек. И ще ви заведе където трябва. Щом видиш кой ще ви чака, ще разбереш: Казбек можеше нищо да не ти дава, даром да си вземе своето.

Княза понечи да каже нещо (според вида му — гневно), но Цайса сложи ръка на рамото му.

— В три и петнайсет през нощта сме там, уважаеми. Мъжка дума, апашка.

Валето се закле без никакви пинизи, и двете му ръце се виждаха.

— Та не щеш ли мадмоазелката? — попита кавказецът от вратата.

Сенка се вцепени. Ох, Ераст Петрович, искате да ме унищожите, а? Свети Николай, Богородице застъпнице, не ме изоставяйте!

Но Княза, дано Господ му отземе хиляда години от адските мъчения заради това, вместо отговор просто се изхрачи на пода.

Спасен.